Голгота^[1] (2 ч.)

Обръщайки се към своя другар, другия престъпник, той каза: “И от Бога ли се не боиш ти, който си под същото осъждение?” Умиращите разбойници нямаше защо да се страхуват повече от човеци. Но единият от тях бе завладян от убеждението, че има Бог, от Когото трябва да се страхува, както и едно бъдеще, което го караше да трепери. И ето, сега цял опетнен от грях, той скоро щеше завърши своя земен път. “…ние справедливо сме осъдени – изстена той, – защото получаваме заслуженото от това, което сме направили, а Този не е сторил нищо лошо.”

Сега вече нямаше повече въпроси, нямаше повече съмнения, нямаше повече укори. Когато осъди себе си за престъплението си, разбойникът изгуби надежда и потъна в отчаянието си. Но в същото време в него изплуваха някакви странни, трогателни, добри мисли. Припомни си всичко, което бе чувал за Исус, как Той бе лекувал болни и бе прощавал грехове. Чул бе и думите на вярващите в Исус, които Го бяха придружили до Голгота плачещи. Беше видял и прочел титлата, поставена над главата на Спасителя. Чул бе минувачите да я прочитат – някои със скръб и треперещи устни, а други с насмешка и подигравки. Светият Дух просветли ума му и малко по малко веригата на доказателството се скачи. В ранения, подиграван и висящ на кръста Исус той видя Божия Агнец, Който взема греха на света. Гласът му издаде надеждата, примесена с голямата душевна мъка на една безпомощната, погиваща душа, която се хвърля в обятията на умиращия Спасител: “Спомни си за мене, когато дойдеш в царството Си!”

Отговорът дойде незабавно. Тонът бе мек и мелодичен, думите – пълни с любов, състрадание и сила: “Истина ти казвам днес^[2], ще бъдеш с Мен в рая!”

През дългите часове на агония до ушите на Исус достигаха само ругатни и подигравки. Докато висеше на кръста, към Него продължаваха да долитат насмешки и клетви. С копнеещо сърце Той очакваше учениците Му да изразят вярата си, но чу само печалните думи: “А ние се надявахме, че Той е Онзи, Който ще избави Израил!” И тогава, колко приятни за Спасителя бяха тези думи на вяра и любов от устните на умиращия разбойник! Докато еврейските водачи Го отричаха и докато дори учениците Му се съмняваха в Неговата Божественост, умиращият разбойник, застанал на границата на вечността, назова Исус Господ. Много хора бяха готови да Го нарекат Господ, когато вършеше чудеса и възкръсна от мъртвите, но никой не Го призна, когато висеше, умиращ, на кръста, освен покаялият се разбойник, който се спаси в "единадесетия" час.

Стоящите наблизо доловиха думите, когато разбойникът нарече Исус Господ. Тонът на каещия се човек привлече вниманието им. Онези, които в подножието на кръста се бяха препирали за дрехата на Христос и бяха хвърлили жребие за нея, млъкнаха и се ослушаха. Гневните им гласове утихнаха. Със затаен дъх те се взряха нагоре към Христос и зачакаха отговора от издъхващите устни.

Когато Исус изрече обещаващите думи, тъмният облак, който сякаш обвиваше кръста, бе пронизан от ясна и жива светлина. До каещия се разбойник достигна съвършеният мир, знак, че Бог го приема. Христос бе прославен в унижението Си. Този, Който в очите на всички други изглеждаше победен, бе Победител. Признат бе за носител на греха. Човеци можеха да упражняват власт над Неговото човешко тяло. Можеха да прободат святото Му чело с трънен венец. Можеха да съблекат дрехата Му и да се препират как да я разделят. Но не можеха да Му отнемат силата да прощава грехове. Умирайки, Той засвидетелства Своята Божественост и славата на Отец. Ухото Му не бе престанало да чува, нито ръката Му се бе скъсила, "та да не може да спасява". Негово царско право е да спасява напълно онези, които идват при Бога чрез Него.

"Истина ти казвам днес, ще бъдеш с Мене в рая!" Христос не обеща на разбойника, че в същия този ден ще бъде с Него в рая. Самият Той не отиде там в същия ден. Той спа в гроба, а в утрото на възкресението каза: “Още не съм се възнесъл при Отца” (Йоан 20:17). Но обещанието бе дадено в деня на разпятието, в деня на привидното поражение и мрак. “Днес – докато умираше на кръста като злодей – Христос уверява бедния грешник: "Ще бъдеш с Мен в рая!”

Разпънатите заедно с Исус разбойници бяха поставени по един “от едната и от другата страна, а Исус в средата”. Това бе направено по нареждане на свещениците и управниците. Христовото положение между тях трябваше да показва, че от тримата Той е най-големият разбойник. Това бе изпълнение на Писанието: “…и към престъпници биде причислен” (Исая 53:12). Но свещениците не схванаха пълния смисъл на този акт. Както Исус, разпнат с разбойниците, бе поставен в средата, така Неговият кръст е поставен в средата на умиращия в грях свят. Думите Му за прошка, отправени към каещия се разбойник, запалиха светлината, която щеше да огрее земята до най-далечните й краища.

С удивление гледаха ангелите безпределната любов на Исус, Който, страдащ от крайна душевна и физическа мъка, мислеше само за другите и Който бе насърчил каещата се душа да вярва. В униженото Си положение Той се обърна към ерусалимските дъщери като Пророк; като Свещеник и Ходатай бе помолил Отец да прости на Неговите убийци; като любещ Спасител прости греховете на разкаялия се престъпник.

Докато погледът на Исус се рееше над множеството край Него, една фигура привлече вниманието Му. В подножието на кръста стоеше майка Му, подкрепяна от ученика Йоан. Тя не можеше да издържи дълго да бъде далеч от Сина си; и Йоан, като знаеше, че краят ще настъпи скоро, пак я бе довел пред кръста. В предсмъртния Си час Христос си спомни за Своята майка. Вглеждайки се в покрусеното й от скръб лице и след това в Йоановото, Той й каза: “Жено, ето сина ти!” След това каза на Йоан: “Ето майка ти!” Йоан разбра Христовите думи и прие поверената му Негова майка. В края на този ден Той я заведе у дома си и оттогава се грижеше нежно за нея. О, милостив, любвеобилен Спасител! В най-големите Си физически и душевни мъки Той помисли и се погрижи и за Своята майка! Нямаше пари, с които да й осигури сносен живот; но Той бе в олтара на Йоановото сърце и затова му повери майка Си като скъпо завещание. Така й осигури онова, от което тя най-много се нуждаеше – нежното съчувствие на човек, който я обича. Приемайки я като нещо най-скъпо, поверено му от Христос, Йоан прие голямо благословение. Тя му напомняше постоянно за неговия любим Учител.

Съвършеният пример на Христовата синовна любов свети с непомрачен блясък сред мъглата на вековете. В продължение на тридесет години Исус бе помагал с ежедневния Си труд в задълженията на дома. И сега – даже в последната Си агония – Той не забрави да се погрижи за скърбящата Си, овдовяла майка. Същият дух ще се проявява във всеки ученик на Господа. Христовите последователи ще смятат за част от своята религия да уважават родителите си и да се грижат за тях. От сърце, запазило Божията любов, бащата и майката могат да очакват само разумни грижи и нежно съчувствие.

И сега Господ на славата умираше като откуп за човечеството. Но когато предаваше скъпоценния Си живот, Христос не бе подкрепян от триумфираща радост. Всичко наоколо бе потискащ мрак. Но не страхът от смъртта, която тегнеше над Него, нито болката и позорът на кръста бяха причина за неизказаната Му агония. Той бе най-големият страдалец. Неговото страдание бе породено от чувството за смъртоносната същност на греха, от съзнанието, че поради близостта и фамилиарниченето със злото човекът е дотолкова заслепен, щото да не вижда неговата чудовищност. Христос знаеше каква голяма сила има злото над човешкото сърце и колко малко хора ще пожелаят да се освободят от неговата власт. Знаеше, че без помощ от Бога човечеството ще загине. Видя да загиват и цели множества, които имаха на разположение изобилна помощ.

Върху Христос като наш Заместник и Застъпник бе възложено нечестието ни. Той бе сметнат за престъпник, за да може да ни изкупи от присъдата на Закона. Вината на всеки Адамов потомък тежеше на сърцето Му. Божият гняв против греха, страшната изява на Неговото неодобрение към нечестието, изпълваха душата на Божия Син с ужас. През целия Си живот Христос бе проповядвал на един паднал свят добрата вест за милостивата и всеопрощаваща любов на Отец. Спасение и за най-големия грешник – това бе Неговата вест. Но сега, когато носеше чудовищната тежест на вината, Той не можеше да види милостивото лице на Своя Отца. Оттеглянето на Божественото присъствие от Спасителя в този час на агония прониза сърцето Му с такава мъка, каквато никога не може да бъде разбрана от човеците. Тази агония бе толкова силна, че физическата болка бе едва доловима.

Със страшните си изкушения Сатана разкъсваше сърцето на Исус. Спасителят не можеше да погледне зад портите на гроба. Не виждаше надежда, че ще излезе от гроба като победител, нито пък, че жертвата Му ще бъде приета от Отец. Побоя се да не би грехът, който е така оскърбителен за Бога, да Го раздели от Него завинаги. Изпитваше същата душевна мъка, която ще изпита и грешникът, когато Божията милост ще се оттегли и когато не ще има вече кой да пледира за виновната раса. Чувството за грях, предизвикващо гнева на Отца над Него като Заместник на човека – това направи "чашата", която Той пиеше, толкова горчива. И тя съкруши сърцето на Божия Син.

С удивление ангелите наблюдаваха отчаяната агония на Спасителя. Небесните същества покриха лицата си, за да не видят ужасната гледка. Неодушевената природа също изрази своето съчувствие към нейния оскърбен и умиращ Създател. Слънцето отказа да гледа страховитата сцена. То огряваше земята със своите изобилни обедни, но изведнъж сякаш се изгуби. Пълен мрак като погребален саван се спусна над кръста. “Настана мрак по цялата земя до деветия час.” В момента нямаше нито слънчево затъмнение, нито друга природна причина, на която да се дължи тази непрогледна тъмнина, която приличаше на най-гъстия среднощен мрак без луна и звезди. Това бе чудотворно свидетелство, дадено от Бога, за да бъде затвърдена вярата на всички следващи поколения.

Божието присъствие бе прикрито в гъстата тъмнина. Бог прави мрака Свое покривало, с което закрива славата Си от човешките очи. До кръста стояха Бог и Неговите святи ангели. Бог Отец бе със Своя Син. Но Той не разкри присъствието Си. Ако славата Му би блеснала от облака, всяко човешко същество, което я видеше, би било унищожено. Но в този страшен час Христос не трябваше да бъде утешен с присъствието на Своя Отец. "Той сам изтъпка жлеба и никой от човешките синове не бе с Него.

Бог прикри в гъстия мрак последната човешка агония на Своя Син. Всички, които видяха Христос в страданието Му, се увериха в Неговата Божественост. Това лице, зърнато от човешко същество, никога вече нямаше да бъде забравено. Както лицето на Каин изразяваше вината му на убиец, така и лицето на Христос разкриваше невинност, спокойствие, доброжелателство – образа на Бога. Но обвинителите Му не искаха да обърнат внимание на небесния печат. През дългите часове на агония Христос бе наблюдаван от подиграващото се множество. Сега бе милостиво скрит от Божията мантия на мрак.

Сякаш гробна тишина падна над Голгота. Неописуем ужас обхвана множеството, тълпящо се около кръста. Ругатни и подигравки застинаха на устните, недоизречени. Мъже, жени и деца се проснаха на земята. От време на време от облака блясваха ярки светкавици и осветяваха кръста и разпънатия Изкупител. Свещеници, управници, книжници, екзекутори и тълпа – всички мислеха, че за тях е настъпил часът на възмездието. След известно време някои започнаха да шепнат, че сега Христос ще слезе от кръста. Други се опитваха слепешком да намерят обратния път за града, като удряха гърдите си и ридаеха от страх.

В деветия час мракът се оттегли от народа, но все още обгръщаше Спасителя. Той бе символ на агонията и ужаса, които тежаха на сърцето Му. Никое око не можеше да проникне през тъмнината, която обвиваше кръста, и никой не можеше да проникне в по-дълбокия мрак, който обвиваше страдащата душа на Христос. Сякаш гневните светкавици сякаш бяха хвърлени по Него, докато висеше на кръста. Тогава “Исус извика със силен глас и каза: Или, Или, лама савахтани?" ("Боже мой, Боже мой, защо си Ме оставил?”). Когато външният мрак обви Спасителя, много хора извикаха: “Небесното отмъщение е насочено към Него. Мълниите на Божия гняв са за Него, защото Той претендира, че е Божият Син.” Мнозина от вярващите в Него чуха отчаяния Му вик. Надеждата им се стопи. Щом Бог бе изоставил Исус, на какво можеха да се надяват Неговите последователи?

Когато мракът се оттегли от угнетения дух на Христос, Той почувства отново физическото си страдание и извика: “Жаден съм!” Един от римските войници се смили над Него, като видя изсъхналите Му устни, взе гъба, надяната на тръстика, и като я натопи в съд с оцет, я предложи на Исус. Но свещениците се подиграха на агонията Му. Когато мракът покри земята, те се сковаха от ужас. Когато обаче страхът попремина, се побояха, че Исус може да им убегне. изтълкуваха криво неговите думи: “Или, Или, лама савахтани?”. Със силно презрение и желание за оскърбление казаха: “Той вика Илия!” Отхвърлиха и последната възможност да облекчат страданията Му. “Да видим – подиграха се – дали ще дойде Илия да Го избави!”

Непорочният Божи Син увисна на кръста с наранена от бичуване тяло. Същите ръце, които тъй често се бяха протягали, за да благославят, бяха приковани на дървените греди. Нозете, които тъй неуморно ходеха, за да служат и вършат услуги от любов, бяха заковани с шипове за дървото. Царствената Му глава бе прободена от трънения венец. От треперещите Му устни се изтръгна плачевен вопъл. Всичко това – кървавите капки, стичащи се от главата Му, от ръцете Му, от нозете Му; агонията, разтърсила тялото Му, и неизказаната мъка, изпълнила душата Му, когато Бог-Отец бе скрил лицето Си от Него, заявяват на всеки човек: заради тебе Божият Син се съгласи да понесе тежестта на вината, заради тебе разруши царството на смъртта и разтвори вратите на рая. Този, Който усмири разярените вълни и ходи по бурното море, Който принуждаваше демоните да треперят и болестите да напускат жертвите си, Който отваряше очите на слепите и възвръщаше мъртвите към живот, принесе Себе Си на кръста като Жертва – от любов към тебе. Той, Носителят на греха, понесе гнева на Божията справедливост и заради  тебе сам стана грях.

Присъстващите наблюдаваха с мълчание края на ужасната сцена. Слънцето светна пак, но кръстът все още бе в мрак. Свещеници и управници погледнаха към Ерусалим и ето, гъстият облак се бе спрял над града и над равнините на Юдея. Слънцето на правдата, Светлината на света оттегляше лъчите Си от привилегирования някога град Ерусалим. Страшните мълнии на Божия гняв бяха насочени срещу осъдения град.

Внезапно тъмнината се вдигна от кръста. И с ясен, подобен на тръба глас, който сякаш проехтя над цялото творение, Исус извика: “Свърши се! Отче, в Твоите ръце предавам духа Си.” Светлина осия кръста и лицето на Спасителя блесна със славата на Слънцето. След това склони глава на гърдите Си и издъхна.

В ужасния мрак, наглед изоставен от Бога, Христос изпи и последните капки от чашата на човешкото окаянство. През онези страшни часове Той разчиташе на доказателствата, които Му бяха давано досега, че е приет от Бог-Отец. Той познаваше характера на Отца. Разбираше Неговата справедливост, Неговата милост и Неговата велика любов. Чрез вяра се остави в ръцете на Този, на Когото винаги с радост бе послушен. И когато покорно Му повери Себе Си, се освободи от чувството, че благоволението на Отец е загубено. Чрез вяра Христос стана победител.

Никога преди това земята не е била свидетел на такава сцена. Множеството стоеше като парализирано и с притаен дъх се взираше в Спасителя. Отново мрак покри земята и като тежък гръм се разнесе страховит тътен. Стана силно земетресение. Хората бяха разтърсени и нахвърляни един върху друг. Последва безумно смущение и вцепенение. От околните планини се откъсваха скали и рухваха с трясък в равнините. Отвориха се гробове и мъртвите бяха изхвърлени от тях. Сякаш творението се разтърси до най-малките си частици. Свещеници, управници, войници, екзекутори и народ, онемели от ужас, лежаха проснати на земята.

Когато от Исусовите уста се изтръгна силният вик: “Свърши се!”, свещениците служеха в храма. Беше часът за вечерната жертва. Агнето, представляващо Христос, бе донесено, за да бъде заклано. Облечен в многозначещото си и красиво облекло, свещеникът стоеше с вдигнат нож, както бе направил Авраам, когато щеше да заколи сина си. Народът го следеше с напрегнат интерес. Но земята се разтърси и затрепера, защото сам Господ приближаваше. Изведнъж храмовата завеса се раздра с шум от горе до долу от Невидима ръка и остави открито за погледите на множеството онова място, което някога бе изпълнено от Божието присъствие. Това бе място, където бе обитавала Шекината. Там Бог бе изявявал Своята слава над умилостивилището. Никой човек, освен първосвещеникът, не бе вдигал някога завесата, отделяща отделението от останалата част на храма. Той влизаше там веднъж в годината, за да прави умилостивение за греховете на народа. И ето, тази завеса сега се бе раздрала на две. Най-святото място на земното Светилище вече не бе свято.

Всички бяха обхванати от ужас и смущение. Свещеникът тъкмо щеше да заколи жертвата, но ножът падна от разтрепераната му ръка и агнето побягна. Символът срещнал своята същност в смъртта на Божия Син. Великата жертва бе вече принесена. Пътят към най-святото място бе открит. Нов и жив път бе отворен за всички. Не бе нужно повече грешното и скърбящо човечество да чака влизането на първосвещеника. Отсега нататък Спасителят трябваше да служи като Свещеник и Застъпник в небето на небесата. Сякаш жив глас каза на поклонниците там: “Настъпи краят на всички жертви и приноси за грях. Божият Син дойде според думата Си: “Ето, дойдох (в свитъка на книгата е писано за Мен) да изпълня Твоята воля, о, Боже.” “…със собствената Си кръв” Той влезе “веднъж завинаги в светилището и придоби за нас вечно изкупление” (Евр. 10:7, 9:12).

Е. Уайт. Копнежът на вековете. Изд. Н. Ж.
"…Ако трябва да избера пет или шест книги за живота на Исус Христос,
написани през последните 300 години, и да кажа без уговорка коя е най-добрата,
бих поставил "Копнежът на вековете" от Е. Уайт на първо място…
Тази книга е добре позната в Конгресната библиотека."
В. Е. Вемент,
директор на Конгресната библиотека,
САЩ, Вашингтон

Исус и тълпата – Гетсимания (1 ч.)
Исус и тълпата – Гетсимания (2 ч.)
Исус, тълпата и съдилището на Кайяфа (1 ч.)
Исус, тълпата и съдилището на Кайяфа (2 ч.)
Исус, тълпата и съдилището на Пилат (1 ч.)
Исус, тълпата и съдилището на Пилат (2 ч.)
Исус, тълпата и Голгота (1 ч.)


П. П.

Това свидетелството на Една любов. Към нея, както и към всяка друга, човек може да се отнесе с недоумение, насмешка, презрение, безразличие, или с доверие.

Добрината, традициите не спасяват. Кръвта спасява.
Но...
Животът е свобода да избираш своето битие. (Михаил Мънзов)

---

^[1]Тази глава е основана на: Матей 27:31-53; Марк 15:20-38; Лука 23:26-46; Йоан 19:16-30.

^[2] Пунктуацията в Библията е нанесена през 17 в. В християнския свят има спор за мястото на запетаята - преди или след думата “днес”.