Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.04.2016 10:13 - ИСУС, ТЪЛПАТА И СЪДЪТ (2.1)
Автор: nbrakalova Категория: Лични дневници   
Прочетен: 520 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 01.05.2016 01:13


Пред Анна и съдилището на Каяфа[i] (1 ч.)

Бързо поведоха Исус през потока Кедрон, край градини и маслинени горички и през смълчаните улици на спящия град. Минаваше полунощ и виковете на крещящата тълпа, която Го следваше, остро раздираха спокойната нощна тишина. Спасителят бе вързан и пазен зорко, така че се движеше бавно и мъчително, но в своето нетърпение войниците бързо Го водеха към двореца на Анна – бившия първосвещеник.

Анна беше главата на свещеническото семейство, което извършваше богослуженията в храма, и от уважение към възрастта му бе признат от народа за първосвещеник. Неговият съвет се търсеше и изпълняваше като глас Божи. Той пръв трябваше да се срещне с Исус, станал пленник на свещеническата власт. Трябваше да присъства на разпита на затворника, да не би не толкова опитният Каяфа да не успее да постигне целта, която преследваха. В този случай бе необходимо да се използват неговата ловкост, хитрост и коварство, защото Христос трябваше да бъде осъден на всяка цена.

Официално Исус трябваше да бъде съден пред Синедриона, но пред Анна бе подложен на предварителен процес. Тъй като бяха под римско управление, Синедрионът нямаше право да изпълнява смъртни присъди. Можеше само да разпита подсъдимия и да произнесе присъда, която трябваше да се утвърди от римските власти. Затова бе необходимо срещу Христос да бъдат отправени обвинения, които римляните да признаят за криминални престъпления. Трябваше също така да се намери обвинение, което би Го осъдило и в очите на евреите. Сред свещениците и управниците имаше немалко хора, които бяха убедени в Христовото учение и само страхът от отлъчване от църквата ги възпираше да го изповядат публично. Свещениците си спомняха добре въпроса на Никодим: “Нашият закон осъжда ли човека, ако първо не го изслуша и не разбере какво върши?” (Йоан 7:51). Този въпрос бе прекъснал за известно време съвещанията на съвета и бе осуетил плановете им. Сега Йосиф от Ариматея и Никодим нямаше да бъдат повикани; но имаше и други, които може би щяха да се осмелят да се изкажат в полза на справедливостта. Съдебният процес трябваше да се проведе така, че да обедини всичките членове на Синедриона против Христос. Две бяха обвиненията, които свещениците искаха да поддържат. Ако можеше да се докаже, че Исус е богохулник, щеше да бъде осъден от евреите. Ако бъдеше осъден в противодържавна дейност, това щеше да осигури осъждането Му и от римляните. Анна се опита да установи отначало второто обвинение. Започна да разпитва Исус за учениците и ученията Му, като се надяваше, че подсъдимият ще каже нещо, което би му дало материал да действа. Смяташе да изтръгне изявление, с което да се докаже, че Христос се стреми да основе тайно общество с цел да установи ново царство. В такъв случай свещениците щяха да Го предадат на римските власти като нарушител на мира и подстрекател към бунт.

Христос четеше намеренията на свещеника като в отворена книга. Прониквайки сякаш в най-тайните кътчета на душата на този, който Го подлагаше на разпит, Той отрече, че между Него и последователите Му съществува някакъв таен съюз или че ги е събирал на тайно и на тъмно, за да прикрие плановете Си. Не криеше нищо по отношение на целите и намеренията Си. “Аз говорих явно на света – отговори Той, – винаги поучавах в синагогите и в храма, където всички юдеи се събират, и нищо не съм говорил скришно!”

Спасителят съпостави Своя начин на работа с методите на обвинителите Си. Месеци на ред те Го бяха преследвали, бяха се старали да Го хванат в клопка и да Го изправят пред таен съд, където биха могли чрез лъжесвидетелство да постигнат онова, което не би могло да се постигне с открити средства. Сега те осъществяваха точно тези си цели. Среднощното арестуване от една тълпа, гаврата и малтретирането преди да бъде осъден, даже преди да бъде обвинен – това бе техният начин на действие, не Неговият. Те действаха в нарушение на Закона. Законите им твърдяха, че всеки човек трябва да бъде третиран като невинен, докато се докаже вината му. Свещениците стояха там, осъдени от собствените си закони.

Обръщайки се към разпитващия Го, Исус каза: “Защо питаш Мен?” Свещениците и управниците не бяха ли изпращали шпиони по петите Му, за да наблюдават всяко Негово движение и да докладват всяка Негова дума? Не бяха ли присъствали на всяко събиране и не занасяха ли на свещениците информация за всичко, което Той бе говорил и вършил? “Питай онези, които са Ме слушали какво Съм им говорил – отговори Исус. – Ето, те знаят що Съм казвал!”

Пред решителността на този отговор Анна млъкна. Като се страхуваше, че Христос би казал нещо по отношение на неговия начин на действие, който той предпочиташе да прикрие, замълча за момента. Един от неговите офицери, разярен от това, че Анна бе принуден да млъкне, удари Исус по лицето с думите: “Така ли отговаряш на първосвещеника?”

Христос отговори спокойно: “Ако съм говорил зло, покажи злото; но ако е добро, защо Ме биеш?” Той не отговори с гневни, отмъстителни думи. Неговият спокоен отговор дойде от едно безгрешно, търпеливо и благородно сърце, което не можеше да бъде предизвикано.

Христос остро страдаше от малтретирането и оскърбленията. Понасяше всякакви оскърбления от ръцете на същества, които бе сътворил и за които правеше безгранична жертва. И страдаше съразмерно на съвършенството на Неговата святост и омраза към греха. Разследването Му от хора, държащи се като демони, представляваше за Него непрекъснато жертване. Да бъде заобиколен от човешки същества, контролирани от Сатана, Го отблъскваше. А знаеше, че ако Божествената Му сила проблесне само за момент, би могъл да повали в праха жестоките Си мъчители. Това правеше съдебния процес още по-тежък за понасяне.

Евреите очакваха един Месия, Който да разкрие Себе Си чрез външни прояви. Очакваха с един проблясък на мощната Си воля Той да промени хода на човешките мисли и да ги принуди да признаят Неговата върховна власт. Смятаха, че по този начин щеше да осигури както собственото Си издигане, така и да задоволи амбициозните им надежди. Така че, когато Христос биваше третиран с такова презрение, у Христос се пораждаше силното изкушение да изяви Божествеността Си. Само с една дума, само с един поглед Той би могъл да накара преследвачите Си да признаят, че е Господ, Който стои над царе и управници, над свещеници и храм. Но трудната Му задача се състоеше точно в това – да запази избраното от самия Него положение – да е едно с човечеството.

Небесните ангели бяха свидетели на всяка постъпка, която се извършваше срещу техния любим Предводител. Те силно желаеха да Го освободят. […] Колко лесно би било, наблюдавайки срамните сцени, на които бе подложен Христос по време на процеса, да проявят своето възмущение, като унищожат противниците на Бога. Но не им се заповядваше да направят това. Този, Който можеше да обрече враговете Си на смърт, търпеше тяхната жестокост. Любовта Му към Неговия Небесен Баща и обещанието Му, направено още от създаването на света – да стане носител на греха, – Го караше да понася търпеливо грубото държание на онези, които бе дошъл да спаси. Това бе част от Неговата мисия – да понесе в човешкото Си естество всичките оскърбления и малтретиране, стоварващи се върху Му от човешките същества. Единствената надежда на човечеството бе Христос да се подчини на всичко, което можеше да понесе от ръцете и сърцата на хората.

Досега Той не бе казал нищо, което да даде на обвинителите Му някакво предимство. И въпреки това бе вързан в знак на факта, че е осъден. Трябваше обаче външно поне да се покаже привидно правосъдие. Необходимо беше поне формално да има някакъв законен процес; и властите бяха решили този процес да мине съвсем набързо. Те знаеха с каква почит, се ползваше Исус сред хората, и се бояха, че ако арестуването се разчуе, ще бъде направен опит за освобождаването Му. Освен това, ако процесът и екзекуцията не бъдеха проведени незабавно, трябваше да се отложат с една седмица, защото предстоеше празнуването на Пасхата. Това можеше да се осуетят техните планове. За да постигнат осъждането на Исус, обвинителите разчитаха главно на врявата на тълпата, голяма част от която съставляваше утайката на Ерусалим. Ако отложеха процеса с една седмица, възбудата щеше да стихне и можеше да настъпи обратната реакция. По-голямата част от народа можеше да се надигне в защита на Христос. Можеха да се появят много хора със свидетелски показания в полза на Неговото оправдаване, изнасяйки на бял свят мощните дела, които Той бе вършил. Това щеше да възбуди народното възмущение срещу Синедриона. Предприетите действия срещу Исус щяха да бъдат осъдени и Той щеше да бъде освободен, за да получи още по-голяма почест от множествата. Затова свещениците и управниците решиха да Го предадат в ръцете на римляните, преди да се открият намеренията им.

Но най-напред трябваше да се намери някакво обвинение. Досега не бяха спечелили още нищо. Анна заповяда Исус да бъде отведен при Каяфа, който принадлежеше към садукеите. Сред тях се намираха най-отявлените врагове на Исус. Самият Кайяфа, макар и да не притежаваше силен характер, също беше жесток, безсърдечен и безскрупулен, какъвто бе и Анна. Щеше да опита всички средства, за да погуби Исус. Беше рано сутринта и още много тъмно. При светлината на факли и фенери въоръжената банда потегли със своя пленник към двореца на първосвещеника. Там, докато членовете на Синедриона пристигаха, Анна и Каяфа разпитаха Исус отново, но пак безуспешно.

Когато съветът се събра в съдебната зала, Каяфа зае мястото си на председател. От двете му страни бяха съдиите, както и тези, които специално се интересуваха от процеса. Римските войници бяха застанали на подиума под престола. В подножието на престола стоеше Исус. Към Него бяха съсредоточени погледите на цялото множество. Възбудата беше изключително силна.  Само Той, единствен от цялата тълпа, беше спокоен и ведър. Самата атмосфера, която Го обкръжаваше, изглеждаше проникната от свято влияние.

Каяфа бе смятал Исус за свой личен съперник. Голямото желание на хората да слушат Спасителя и тяхната явна готовност да приемат Неговите учения бе възбудило жестоката ревност на първосвещеника. Но сега, когато погледна подсъдимия, остана поразен и се изпълни с възхищение от Неговото благородно и достойно държание. Завладя го убеждението, че този Човек е подобен на Бог. Но в следващия момент презрително отхвърли тази мисъл. Внезапно прозвуча гласът му, който с подигравателен и надменен тон поиска от Исус да извърши пред него едно от великите Си чудеса. Но Спасителят сякаш не ги чуваше. Хората сравняваха възбуденото и злобно поведение на Анна и Каяфа със спокойното и величествено поведение на Исус. Дори и в умовете на онова закоравяло множество възникна въпросът ще бъде ли осъден като престъпник този Човек с богоподобен вид?

Забелязвайки влиянието, което държанието на Исус оказа върху присъстващите, Каяфа побърза да ускори процеса. Враговете на Исус бяха много объркани. Те искаха на всяка цена да осигурят Неговото осъждане, но не знаеха как да го постигнат. Членовете на съвета бяха разделени на фарисеи и садукеи. Помежду им съществуваше жестока омраза и непримирима борба. Не смееха да засегнат някои спорни точки, да не би да се стигне до свада. Само с няколко думи Исус можеше да възбуди техните противопоставящи се предразсъдъци и така да отклони гнева им от Себе Си. Каяфа знаеше това и пожела да избегне повдигането на такъв спор. Имаше много свидетели, които можеха да докажат, че Христос бе порицавал свещениците и книжниците, че ги бе наричал лицемери и убийци; но такова свидетелство не трябваше да се привежда. В острите си спорове с фарисеите садукеите също бяха използвали подобни изрази; а и такива показания нямаше да бъдат убедителни за римляните, самите те отвратени от претенциите на фарисеите. Имаше изобилни доказателства и за това, че Исус не беше зачитал традициите на евреите и беше говорил непочтително за много от техните наредби. Но по отношение на преданията фарисеите и садукеите бяха на нож; а и това доказателство не би имало никаква тежест пред римляните. Враговете на Христос не смееха да Го обвинят и в нарушение на съботата, да не би при едно по-пълно разследване да се разкрие характерът на Неговото дело. Ако се разкрият чудесата на изцеление, то целта на свещениците би била осуетена.

Бяха подкупени фалшиви свидетели да обвинят Исус в подклаждане на бунт и в стремеж за установяване на ново правителство; но техните свидетелски показания се оказаха неопределени и противоречиви. При разпита те изопачаваха и фалшифицираха собствените си изявления.

Още в началото на Своята служене Христос бе казал: “Разрушете този храм и за три дни ще го издигна.” Според образния език на пророчеството така Той предсказал собствената Си смърт и възкресение. “Но Той говореше за храма на тялото Си” (Йоан 2:19,21). Евреите бяха разбрали думите Му в буквален смисъл – като отнасящи се до храма в Ерусалим. От всичко, казано от Христос, свещениците не можаха да намерят нищо, което да използват срещу Него, освен тези думи. Като ги цитираха погрешно, те се надяваха да спечелят предимство. Римляните бяха участвали във възстановяването и украсяването на храма и много се гордееха с това. Всяко презрение, проявено към храма, сигурно би възбудило тяхното възмущение. По тази точка можеха да постигнат единодушие и римляни, и евреи, и фарисеи, и садукеи, защото всички гледаха на храма с голяма почит. За това обвинение бяха намерени двама свидетели, чиито показания не си противоречаха толкова, колкото тези на другите. Единият от тях, подкупен, за да обвини Исус, заяви: “Този каза: Мога да разруша Божия храм и за три дни пак да го съградя.” Така Христовите думи бяха изопачени. Ако те бяха цитирани точно както Той ги бе изговорил, не биха били достатъчни, за да бъде осъден даже и от Синедриона. Ако Исус бе само един обикновен човек според твърдението на евреите, Неговото изказване би означавало само проява на неразумно самохвалство, но не би могло да се изтълкува като богохулство. Но дори и така, както бяха предадени от лъжесвидетели, думите Му не съдържаха нищо, което римляните можеха да оценят като престъпление, заслужаващо смърт.

Търпеливо слушаше Исус противоречивите свидетелски показания. Не изрече нито дума за самозащита. Накрая обвинителите Му се объркаха, смутиха и разяриха. Процесът не показваше никакъв напредък. Изглеждаше, като че ли целият им заговор ще да пропадне. Каяфа беше отчаян. Оставаше едно последно средство: Христос трябваше да бъде накаран да осъди сам Себе Си! Първосвещеникът стана от съдебния стол с лице, изкривено от гняв, с глас и поведение, показващи ясно, че ако беше в неговата власт, той би сразил затворника, който се намираше пред него. “Нищо ли не отговаряш? – възкликна той. – Какво свидетелстват тези против Теб?”

Исус остана спокоен. “Той беше угнетяван, но смири Себе Си и не отвори устата Си; както агне, водено на клане, и както овца пред стригачите си не издава глас, така Той не отвори устата Си!” (Исая 53:7).

Накрая Каяфа, издигайки дясната си ръка към небето, се обърна към Исус с въпрос под формата на тържествена клетва: “Заклевам Те в живия Бог да ни кажеш: Ти ли си Христос, Божият Син?”

При този апел Христос не можеше повече да мълчи. Имаше време за мълчание, имаше и време за говорене. Не бе проговорил, докато въпросът не Му бе зададен пряко. Знаеше, че да отговори сега, това би означавало сигурна смърт. Но апелът бе отправен от най-високия признат от нацията авторитет и в името на Всевишния. Христос не би пропуснал да покаже дължимото уважение към Закона. Нещо повече: ставаше въпрос за Неговото родство с Отец. Трябваше да обяви ясно Своя характер и Своята мисия. Той бе казал на учениците Си: “Всеки, който изповядва Мене пред човеците, ще го изповядам и Аз пред Отца Си, Който е на небесата” (Матей 10:32). Сега чрез собствения Си пример Исус повтори този урок.

Всяко ухо се приклони да чуе и всяко око се вгледа в лицето Му, когато Той отговори: “Ти рече!” Небесна светлина сякаш озари бледото Му лице, когато добави: “Но казвам ви: Отсега нататък ще видите Човешкия Син седящ отдясно на Силата и идещ на небесните облаци!”

За момент Божествеността на Христос проблесна през Неговия човешки образ. Първосвещеникът се сви пред пронизващия поглед на Спасителя. Този поглед сякаш четеше скритите му мисли и изгаряше сърцето му, прониквайки в него. И никога след това през целия си живот той не можа да забрави изпитващия взор на преследвания Божи Син.

“Отсега нататък – каза Исус – ще видите Човешкия Син седнал отдясно на Силата и идещ на небесните облаци!” С тези думи Христос представи сцена, съвсем обратна на онази, която се разиграваше в момента. Той, Господарят на живота и славата, щеше да седне отдясно на Бога. Той щеше да бъде Съдията на цялата земя и Неговото решение нямаше да бъде оспорено от никого. Тогава всяко тайно нещо щеше да бъде извадено наяве пред Божието присъствие и над всеки човек щеше да бъде произнесена присъда според делата му.

Думите на Христос стреснаха първосвещеника. Мисълта, че ще има възкресение на мъртвите, когато всички ще застанат на подсъдимата скамейка пред Бога, за да бъдат възнаградени според своите дела, ужаси Каяфа. Той не желаеше да вярва, че някога ще получи присъда според делата си. През ума му минаха една след друга сцените на последния съд. За момент видя страхотната гледка, когато гробовете дават своите мъртви заедно с тайните, за които той се бе надявал, че са скрити навеки. За момент се почувства, като че стои пред вечния Съдия, Чието всевиждащо око чете в душата му и изважда на бял свят тайни, смятани за погребани заедно с мъртвите.

Картината изчезна от погледа на първосвещеника. Думите на Христос го засегнаха силно – него, садукея. Каяфа бе отричал учението за възкресението, съда и бъдещия живот. Сега побесня от сатанинска ярост. Как може този подсъдим в лицето му да оспорва най-съкровените му теории?! Като раздра дрехата си, за да може народът да види престорения му ужас, той поиска подсъдимият да бъде осъден веднага за богохулство, без по-нататъшни предварителни разследвания. “Каква нужда имаме вече от свидетели? – каза той. – Ето, сега чухме богохулството! Вие какво мислите?" И те всички Го осъдиха.”

Убеждение, примесено с гняв, накара Каяфа да постъпи така. Той се вбеси на самия себе си, задето повярва на Христовите думи; и вместо да раздере сърцето си пред съзнанието за истината и да изповяда, че Исус е Месия, раздра свещеническите си одежди, решен да продължи в упорството си. Всъщност тази негова постъпка имаше дълбоко значение. Каяфа едва ли го съзнаваше. Чрез нея първосвещеникът целеше да повлияе на съдиите и да осигури осъждането на Христос, но всъщност бе осъдил себе си. Според Божия закон той ставаше вече негоден да изпълнява първосвещеническата служба. Сам бе произнесъл смъртната си присъда.

Първосвещеникът нямаше право да раздира одеждите си. Според Левитския закон това бе забранено със заплахата от смъртно наказание. При никакви обстоятелства, в никакъв случай той не трябваше да го прави. Беше станало обичай сред евреите да раздират дрехите си при смъртта на близки приятели; но този обичай свещениците не трябваше да спазват. За това бе дадена изрична заповед от Христос на Мойсей (виж Левит 10:6).

Всяко нещо, което свещеникът обличаше, трябваше да бъде цяло и без недостатък. Чрез красивите служебни одежди на първосвещеника бе представяна великата същност на Исус Христос. Нищо друго освен съвършенство – съвършенство в облекло и в поведение, в думи и в дух – не би могло да бъде прието от Бога. Той е свят – и Неговата слава и съвършенство трябваше да бъдат представени чрез земната служба на свещениците. Само пълното съвършенство можеше да изрази правилно светостта на небесната служба. Смъртният, ограничен човек можеше да раздере собственото си сърце, като прояви разкаян и смирен дух. Това Бог щеше да зачете; но раздиране на свещеническите одежди не се позволяваше, защото това би развалило представите за небесните неща. Първосвещеник, посмял да се яви на свята служба и да участва в службата на светилището с раздрана дреха, бе смятан за прекъснал отношенията си с Бога. С раздирането на дрехата си той сам се лишаваше от правото да бъде представител на Бога. Не бе приеман вече от Бога като действащ свещеник. Този начин на поведение, показан от Каяфа, издаваше човешка страст, човешко несъвършенство.

Чрез раздирането на дрехите си, следвайки човешкото предание, Каяфа обезсили Божия закон. Един създаден от човеци закон позволяваше в случай на богохулство свещеникът да раздере дрехите си в знак на възмущение от греха и да остане невинен. Така Божият закон бе анулиран от човешки закони.

Всяко действие на първосвещеника се наблюдаваше от народа с голям интерес; и затова Каяфа мислеше да предизвика ефект, като демонстрира своето благочестие. Но с тази си постъпка, предназначена да хвърли обвинение срещу Христос, всъщност хулеше Онзи, за Когото Бог бе казал: “Моето име е в Него” (Изх. 23:21). Така той самият извършваше богохулство. Произнасяше присъда над Христос като богохулник, а сам той попадаше под осъждането на Бога.

Постъпката с раздирането на дрехата бе символична – тя показа мястото, което еврейската нация щеше да заема занапред пред Бога като народ. Някога привилегирована, тя се отделяше от Бога народ се отделяше от Него и скоро щеше да бъде отхвърлен от Йехова и скоро щеше да бъде отхвърлена. С вика на Христос на кръста: “Свърши се!” (Йоан 19:30), и раздирането на храмовата завеса, святият Наблюдател заявяваше, че еврейският народ е отхвърлил Него, същината и изпълнението на всички Божествени символи и същината на всички символични служби. Израил се бе отделил от Бога! Тогава първосвещеникът можеше с право да раздира богослужебните си одежди като представител на Великия Първосвещеник, защото те преставаха да имат някакво значение за него или за народа. Тогава можеше с право да раздере дрехите си и от ужас пред своята съдба и пред съдбата на народа.

Синедрионът бе произнесъл над Исус смъртната присъда, но бе в противоречие с еврейския закон – подсъдим да се разследва нощем. За да бъде присъдата законна, изискваше се всичко да бъде извършено на дневна светлина и в присъствието на целия състав на съвета. Въпреки това обаче със Спасителя започнаха да се държат като с осъден престъпник и Той бе предаден на оскърбленията на най-долните и порочни хора от обществото. Дворецът на първосвещеника ограждаше един открит двор, в който бяха събрани войниците и тълпата зрители. През този двор Исус бе отведен в арестантската стая, посрещнат от всички страни с подигравки заради това, че се смята за Син Божи. Собствените Му думи: “седящ отдясно на силата” и “идещ на небесните облаци” бяха повтаряни подигравателно. Докато стоеше в арестантската стая и очакваше законното Си разследване, Той не бе закрилян от никого. Невежата паплач бе видяла жестокото отношение, проявено към Него от съвета, и от това се одързости да изяви всички сатанински качества на своята природа. Благородното и богоподобно държание на Христос ги вбесяваше. Неговата кротост, невинност, величественото Му търпение ги изпълваха с омраза, вдъхвана от Сатана. Милостта и справедливостта бяха стъпкани. Никога един престъпник не е бил третиран по толкова нечовешки начин, както Божият Син.

  

Следва 2 част  

[i] Тази глава е основана на: Матей 26:57-75; 27:1; Марк 14:53-72, 15:1; Лука 22:54-71; Йоан 18:13-27. 



Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: nbrakalova
Категория: Други
Прочетен: 712784
Постинги: 275
Коментари: 1185
Гласове: 4194
Календар
«  Октомври, 2019  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031