170 години от рождението на Захарий Стоянов

Тони Николов

„В лицето на Захарий Стоянов ние имаме наш Тукидид“, не се поколебава да напише проф. Александър Балабанов преди близо век. При което известният класически филолог се аргументира не с някакви външни прилики между „История на Пелопонеската война“ и „Записки по българските въстания“, а най-вече с епичната дълбочина и вътрешната психология на двете творби – едната тъй знаменита и толкова четена, а втората, полузабравена, минаваща за писание „второ качество“, че и дело на „неук овчар“.

Тукидид е критик на събитията, сгъстен в разказа си до тъмнота, ловък в пристрастията си, изтънчен в композицията и портретирането на героите. Захарий, напротив, е прост, прям, дори груб в изказа си, словоохотлив, разпилян, масалджия, персонажите му са взети от най-непригледните обществени слоеве. Ала тъкмо поради това „Записките“, при цялата им пълна липса на композиция, смайват със свежестта си като „литература на факта“, стъписват с усета си за „свободна проза“. И са възможно най-далеч от онова, което Стайнбек определя като „нафталин на спомена“.

Затова и те са от такова значение за българската словесност. „Записките“ на Захарий Стоянов се нареждат до „Под игото“ на Вазов, но тъкмо като алтернатива на романа, те са началото на голямата ни документална проза. Не са били замислени като мемоари, които да възвеличат приживе своя автор, нито произтичат от принципите на позитивистката историография от онова време. Ако искате, по-скоро са някакъв опит за разказ. Или неволна памет, речем ли да си послужим с един термин, който Андре Мороа въвежда в прочутото си есе за Пруст. Според Мороа „писането през паметта“ е като гледането в стереоскопа, апарат, предшественик на киното, използван в края на XIX в. и началото на ХХ в., който показва два образа, които не са идентични, тъкмо защото са приспособени за всяко от двете ни очи. И именно, защото не са еднакви, ни дават чувството за релефност. Така двойката сегашно време-спомен се превръща в нещо също толкова реално, колкото е и стереоскопът като обект в пространството.

Писателският шанс на Захарий Стоянов е, че той залага тъкмо на неволната памет, което прави и „Записките“ му толкова релефни, пресъздадени в твърде ярки краски, миризми и звуци. Спомнете си само как той описва бягащите след погрома на въстанието бунтовници, които с детинско възклицание и засмени лица поздравяват настъпващия майски ден в Балкана с надеждата, че най-сетне ще се отърват от нощните си падания и нетърпимите си приключения. Как те търсят излаз от непроходимите долини и гъстите гори, ала навред съзират само приоблачни върхове, непроходими долини и голи канари, над които се вият бели орли. И ако досега са си представяли Стара планина като пловдивските тепета, сега започват да чувстват себе си като крушенци в океана.

И какво правят те тогава? Разставят на един връх карти, нагласят компаси, без нищо да разбират от топография или ориентировка. Ей тъй, за утешение. Накрая, прибягват до далекогледа и през окуляра на зрителната тръба слисаният Захарий вижда димящата от пожари Тракийска равнина и спокойната шопска София. Обзема го такъв гняв, който перото му едвам е в състояние да предаде. Сякаш словата му треперят, докато търси из дъното на душата си някакви по-особени думици за „спокойна София“, когато сам той е залутан по тия върхове: „Тя се мъдреше позорно в своето легло, няма пламък, няма байрак, няма бунтовник! Шоп и тракиец или панагюрец? – Подир петстотин години не може да бъде сравнение!“.

В същото време авторът, под напора на събитията, някак се самозатулва, минава на заден план: повече очевидец, отколкото герой. За себе си разказва най-много в първите глави на книгата, когато още живее сред чобаните и овцете, под звездния свод на Балкана и с неизменните за епохата църковни четива в ръце.

След което, досущ по тукидидовски, сгъстява автобиографията си до „тъмнота“. Затуй и до днес за него самия, за ранния Джендо Стоянов Джедев, когото всички познаваме с името Захарий Стоянов, се знае най-малко.

Спорна е дори рождената му дата, традиционно отнасяна някъде към лятото на 1850 г. Няма запазено кръщелно свидетелство, нито данни в църковния регистър. Като че ли се е появил на хоризонта изневиделица, ей тъй, отникъде – поредното дете на многобройно селско семейство от котленското село Медвен.   

А пък по своята сгъстеност и вътрешна енергия животът му наистина е невероятен: самообразование, бунт, митарства по затворите, писане, впускане в политиката; резки и противоречиви обрати; Съединението, „Записките“; заставане плътно зад Стамболов, сблъсък и разминаване с довчерашни съмишленици; избран е за председател на Народното събрание, за да завърши живота си най-ненадейно, едва на 39 г., дали от перитонит или от нещо друго край бреговете на Сена.

Как толкова наситен исторически отрязък от време се побира в толкова кратък човешки живот? Ала истинската биография е не просто разказ: тя е срез във времето, срещащ личност и епоха, което ни казва много.  

Дали не и заради това самият Захарий става баща на българската историческа биография с книгите си за Левски и Ботев, сякаш търсещ да подири в съдбите им и отговорите за своя живот?

Вижте какво той пише във „Васил Левски (дяконът). Черти из живота му)“: Ако Левски се беше родил не в мрачната епоха на нашето минало, то той щеше да бъде друг човек, а не бунтовник, към други неща щеше да употреби своя талант. Очевидно самата епоха е тази, която задава друга орбита на героите, които предстоят да се явят на историческата сцена, тласкайки ги ускорено напред, извеждайки ги към други обществени хоризонти. Това Захарий Стоянов, бидейки гениален самоук, проумява чудесно.

И е съвсем наясно с целия този исторически обрат, тъй като претърпява сходна социална еволюция. Подобно на Левски, той също се числи към „дрипавите и сиромашки синове”, на които времето е отредило да сторят велики дела. Как някогашният котленски овчар, сам той твърде надвишаващ средата си, да не си дава сметка какво е било в душата на будното карловското абаджийче, отрано останало без баща. И как тогава да не посегне да портретува Левски с перото си, превръщайки донякъде тази негова биография и в своя, така и ненаписана, автобиография.

А животът му наистина е низ от обрати, откакто младият Джендо скъсва с овчарството из Балкана и неговите „звездни нощи“, жаден за наука и просвета. Без пукната пара, нито познанства, той тръгва по широкия друм, към големите градове. Отначало във Варна. Следва и първото голямо разочарование, нищетата го затиска. Изгонен е от майстора си, защото хаби свещи – чете книги нощем. Сетне – към Русе, през множество премеждия по пътя. Навред го чака изнурителен труд, за да може да се самообразова – отначало в русенското читалище „Зора“. Първо осъзнаване чрез книгите, учи „френските букви“ по фирмите на магазините. Първи контакти с бунтовни връстници. Книги и бунт – вторият обрат в живота му.

И каква амбиция, какъв порив е трябвало да води това бедно котленско овчарче, за да върви то към историческата си съдба.

А, нека кажем, нищо не я предвещава. Когато баба Тонка го вижда за първи път в Русчук, нарича го „циганин“ и не го ще в къщата си. Забранява на Никола Обретенов да се вижда с него, не дава на дъщеря си Анастасия и дума да продума, че може да му стане жена.

Този си „цигански вид“ летописецът Захарий ще носи през целия си живот. От „Записките“ знаем как този облик и умението му да се прави на „улав“ спасяват живота му в турските зандани, че тъкмо заради него го пускат на свобода.

Цял живот той си остава груб, тромав и недодялан. Дори когато захвърля овчарския ямурлук, пак трудно се вписва в гражданската среда, не може да шлифова маниерите си, липсва му лустро. Непохватно седи на масата, не умее да си служи с приборите, недоброжелателите му пишат, че каквито и „френски чепици“ да обуе, на краката си сякаш има цървули.

Ето как го е запомнил Кирил Христов в разцвета на политическата му слава, сиреч към края на дните му: „Аз видях една чепата фигура на мъчно подвижен селянин, едно некрасиво тъмножълто лице с широки скули на прабългарин и хубави очи с умен, весел поглед“.

За очите на Захарий пишат мнозина: остри, проницателни, с присмехулни пламъчета в тях, които лумват ненадейно, свидетелство за бързия ум, който се крие зад недодялания му външен вид.

Цяла София се забавлява, наблюдавайки как председателят на Народното събрание след края на заседанията тромаво се изнизва от парламента, спира се, вкарва два пръста в уста и шумно, по овчарски, свирва, поръчвайки си файтон до дома.

Не е добър оратор, но близките му свидетелстват, че обича да пее народни песни и има хубав глас. Любимата му песен била „Провикнала се мома бошнякиня“, след която той изпадал в захлас, ала бързо се освествал, започвал да разказва пикантни анекдоти, сетне изригвал бурни филипики срещу политическите си опоненти.

Добрият певец бил и точен стрелец. Дали цялата тази наблюдателност и точното око, които поразяват в прозата му, не са тъкмо дар от овчарските му години? Както и изключителната му работоспособност, дългите вечери писане на светлината на лоени свещи. А също и предпазливостта му, съхранила главата на раменете му в най-трудни години.

Тъкмо тази му предпазливост обаче, проявила се и по време на Съединението, му навлича най-остри критики. Не друг, а Симеон Радев не се поколебава да напише за него: „този възторжен революционер бе страхлив човек“.

И това за човек, непоколебал се да сложи главата си в торбата през април 1876 г., гонен от потери в Балкана и лежал по занданите. Съдбата на Захарий Стоянов е наистина сложна и противоречива, обратите в нея трудно се поддават на описания в „черно и бяло“.

Днес фейлетоните и памфлетите му се четат наравно с Алековите. Ала навремето той лично е в основата на уволнението на Алеко Константинов като прокурор и то по политически причини. Съответно Щастливеца доста го недолюбва и воюва с перо срещу този „недодялан селяк“ и срещу неговия „чардафонизъм“, в който съзира въплъщението на „сопаджийството“ и политическата простащина. А пък „барон Лулчо“ (Захарий Стоянов) и „Свирчо“ (Димитър Петков) от своя страна също не му остават длъжни.

Някой ден би било добре фейлетоните и на двете страни да се издадат заедно, та да се видят „страстите български“, които и до ден днешен кипят и клокочат – и то по поразяващо сходен начин – из българската политика.

А що се отнася до българската литература, там Захарий Стоянов и Алеко Константинов, безспорно застават един до друг.

Единият – с „Бай Ганю“ и „До Чикаго и назад“, другият с биографичното си четирикнижие („Васил Левски”, „Четите в България”, „Христо Ботйов”, „Чардафон Велики”.

И, разбира се, със „Записки по българските въстания“, които той така и не успява да завърши. Книгата на неговия живот. За която проф. Александър Балабанов настоява следното: „С нея Захарий Стоянов описва нещо важно, нещо голямо, нещо народно, нещо балканско, нещо просто и нещо страшно в своята простота“.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).

27.08.2020

https://kultura.bg/web/%d0%b7%d0%b0%d1%85%d0%b0%d1%80%d0%b8%d0%b9-%d0%b8-%d1%81%d1%82%d1%80%d0%b0%d1%81%d1%82%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%b1%d1%8a%d0%bb%d0%b3%d0%b0%d1%80%d1%81%d0%ba%d0%b8/

  

Какво щяхме да знаем за ЖИВИЯ ЖИВОТ от оная епоха без Записките? Ами за "окото на смерча" на въстанието в Средногорието и за Бенковски? И за бита, настроенията, мислите на съвременниците му?
Ако Захари беше загинал на знаменитото мостче в Балкана.
Слава Богу, че оцелява и пише тоя ИЗКЛЮЧИТЕЛЕН Джендо!
Поздравления и благодарност за постинга!

Как го е казал за своите овчари "КИСНЕХА в ДЕБЕЛО невежество". Как можа, геният, да се сети, да нарече невежеството "дебело" и живота в това невежество КИСНЕНЕ. ДВЕ думи, които струвате повече от научни трактати.