2. katan
3. leonleonovpom2
4. mt46
5. ka4ak
6. dobrota
7. ambroziia
8. donkatoneva
9. milena6
10. vidima
2. desitomova
3. lamb
4. siainia
5. hadjito
6. energyawakeningbg
7. metaloobrabotka
8. mimogarcia
9. bateico
10. djani
Прочетен: 1434 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 31.05.2018 20:28
ТРЯБВА ДА БЪДЕШ МОНАХ ИЛИ ВОЙНИК
През 1995 г. в Колмар двама млади хора хвърлиха запалителни вещества в един луксозен ресторант в града. Собственикът загина в пожара. Когато ги арестуваха няколко години по-късно, двете момчета, впрочем от добри семейства, обясниха своята постъпка с желанието си да ударят по един от символите на буржоазния ред.
Буржоата! Голям или малък, от два века насам той е най-омразното същество, за което се злослови най-много, един вид абстрактен прототип на безчестието, което е изоставило реалното си лице, за да се настани в пантеона на прокълнатите божества. Цялата история на антибуржоазната митология е едно дълго спрягане на анатеми: от търговеца в Стария режим, който подражава на аристокрацията, гримира се и танцува гротескно, до капиталиста от XIX и XX век, който дебелее от потта и труда на народа. Отритнат от благородниците, защото е прозаичен, от работническата класа, защото е алчен, от човека на изкуството, който презира неговия начин на живот, подчинен на сметката и на ползата, буржоата е в известен смисъл белязан от онтологична низост. Скъперник, експлоататор, грубиян, в този букет от отрицателни качества липсваше само още едно: престъпник, защото още от времето на Хана Аренд се знае, че това са страхотно нормални индивиди, които са се превърнали в екзекутори на нацистката машина за унищожение.[1] Добрият баща на семейство, когото Пеги[2] нарече последния велик авантюрист на XX век, оттук нататък е едно властно чудовище, готово на най-страшни жестокости, за да си осигури пенсия и застраховка "Живот".
От времето на романтиците и Ницше съществуват най-малко три обвинения, за които тази класа има да отговаря пред всички лагери; това са посредствеността, вулгарността, хищничеството – трите съзвездия на буржоазния космос. Трябва да бъдеш монах или войник, възкликва Жозеф дьо Местр, когато резюмира в една формула величието на Стария режим, вдъхновяван от няколко фундаментални страсти. И така върху упадъка на двете фигури – воина и светеца – се ражда буржоата, напълно отдаден на кроткото си съществуване, на когото Просвещението отрежда двойния мандат да прогонва насилието и да пресушава подтиците му чрез методично действие. Интересът е най-социалната и най-спокойната наслада, казват френските и английските философи: той успокоява нравите и регулира съществуването. Той канализира желанието само върху една цел, примамката на печалбата, и замества безразсъдното поведение с предпазливостта на счетоводството, с вкуса към придобивката, с инстинкта за собственост. Комбинирайки качества и наклонности, търговците стават истински образец за модерните времена: "Търговията лекува разрушителните предразсъдъци и почти общо правило е, че където има кротки нрави, има и търговия, а навсякъде, където има търговия, има кротки нрави", пише Монтескьо, когато бичува отшелниците и завоевателите, тласкани към грубост поради това, че са избрали една крайност.
Но още преди марксистите и социалистите да бяха разобличили в лицето на тази точна среда безсрамната експлоатация на пролетариата, романтиците видяха в това умиротворяване едно ужасно ограничаване на човешкото. Буржоазният морал бе свел желанието до скъперническите размери единствено на материалното забогатяване. Животът може би бе по-спокоен, но, Боже, колко нищожен бе той, особено за онези, които бяха преживели великолепието на монархията и ураганите на Наполеоновата епоха. "Който не е познал Стария режим, не знае колко сладко е да се живее." Този прочут афоризъм на Талейран потвърждава, че много хора изживяват влизането в XIX век като падение, като ново изгонване от рая. Земният рай, обещаван от Просвещението, се е превърнал в ужасно приземен рай. Щастие без блясък - ето какво обещава новата класа на предприемачите и търговците: никакво спасение извън дюкяна и парите. Никакви крайности, никакви връхни точки: човечеството трябва да се отдаде на тези две дейности с трескавата монотонност на стадото. Враг на всички излишества, дребният буржоа - един вид двойно дребен човек – е най-тъпото същество, чиито трагедии дори са лишени от блясък и дъхтят на телешко варено.
Престъплението на Тази нова класа? Чe е пресъздала една съдба там, където Революцията е обещавала свобода, равенство и подвижност. Колективно, като възстановява едно общество на реда въпреки социалните неравенства индивидуално, като изковава нов тип човек, кротък и скромен, еднакъв по всички географски ширини. За разлика от аристокрацията, буржоазията въпреки своите прогресивни ценности се разкрива като фаталитарна класа в най-висока степен. Тя полага началото на един непознат антропологически модел, на стандартизирания човек, произвеждан серийно, нов колективен гражданин, отдаден на едни и същи задачи, споделящ едни и същи желания, мислещ по един и същи начин. За да обозначи тези неоткрояващи се множества, чието нарастване често констатира в Русия от своето време, Гогол измисля чудесната дума "дребосък", същества, които "може да се каже, че са посипани с пепел, защото дрехите им, лицето, косата им, очите им изглеждат смутени и сиви, като онези неопределени дни, които са нито бурни, нито слънчеви, когато контурите на предметите се размиват в мъглата"[3] . Тази масова продукция на подобното прави от човека един опитомен вид, когато всеки е копие на другите, едно домашно животно, което се е отказало от всякакъв подем, от всяка страст заради своята сигурност и нищожното си щастие.
Привлекателното в произведенията на Флобер, Зола и Чехов е, че те показват индивиди, привидно свободни, но доминирани от такива големи принуди, каквито са съдбата, наследствеността, семейството, кръвта, парите, почтеността. В една епоха на прогрес и оптимизъм тези писатели представляват птиците, носещи лоши предизменования: бедни или богати, алкохолици или здрави, техните герои носят в себе си пукнатината, която ще ги разтроши. Тези, които най-много се съпротивляват, силните умове един ден биват засегнати от общия закон и сурово наказани, защото са искали да се измъкнат от реда.[4] Геният на един Чехов, например, ще ни покаже с мъничко жестокост едни пламенни, бунтуващи се души, често пъти жени, чиято мечта за слава, за красота се разбива в несигурността на живота. Вижте тези пиеси или разкази. Това, което има смисъл у него, не е случващото се, а онова, което не се случва: "не се обичаме, не се женим, не заминаваме"[5] . Неговите Три сестри, затворени в своя малък град, няма никога да отидат в Москва, да познаят една по-различна съдба. Годеницата се провиква: "Искам да живея (...) аз съм още млада, а вие ме превърнахте в старица", сбогува се със своите близки, изпълнена с радостно оживление, сигурна, че напуска завинаги родното си градче, "както тя си мислеше", добавя авторът, за да намекне, че става дума за несъстояло се заминаване. Чеховият герой е същество, което се изправя, за да тръгне към свободата, но винаги се препъва и пада. Бунтовниците са предназначени да бъдат смазвани, както и другите. Това без съмнение е искал да каже Сартр, когато прави от буржоазията еквивалент на пасивността и дори на лепкавостта на субекта, или когато Пол Низан[6] описва тази класа като "света на неуспелия живот", изцяло "в плен на смъртта" (Antoine Bloyer, 1933).
ВОЙНА: ЗАЩО НЕ? БИ БИЛО ЗАБАВНО!
На това общо нивелиране на идеалите и на поведението XIX и XX век ще отговорят с мечтата за една експлозивна катастрофа, за революция и конфликт, които да прекъснат твърде монотонния ход на времето. "По-добре варварщина, отколкото скука" - този повик на Теофил Готие през 1850 г. ще озари цяла една епоха на ненавист и отвращение. Поради това, че от живота под сивото небе на буржоазния ред се процежда най-зловонна летаргия, трябва да предпочетем пред нея хищническия морал на аристократа или свободата на дивака, горд със своето тяло и своите желания. Именно войната, всеобщото разгорещение на множеството ще изглежда надарено с цялата привлекателност на новото и на сензацията, особено след дългия мирен период, който Европа преживява преди 1914 година. Изморени от еднообразието и спокойствието на своето съществуване, европейските нации лелееха идеята за един забавен апокалипсис, преди действително да я осъществят.
Както добре го изразява един млад мислител през 1913 г: "Война: защо не? Би било забавно."[7] Понеже не желае да бъде развлекателна, за мнозина тя представлява най-красивия от синтезите, съчетание от енергията на варварството и феодалната доблест. През 1915 г. социологът Вернер Зомбарт противопоставя търговския дух на англичаните на героизма на германците, потомци на храбрите тевтонски рицари. Така прави най-вече Адолф Хитлер, който през 1914 г. на колене благодари на Бога, че войната е избухнала, защото това, което той вижда в нея, е естествената родина на човека, върховното изпитание, което преобразява окопите в "манастир с огнени стени".
„В моята гореща младост нищо не ме е наскърбявало толкова много, колкото това, че съм роден именно в един период, който очевидно издига храмове за прослава единствено на дюкянджиите и на чиновниците Колебанията на историческите събития изглеждаха вече затихнали и бъдещето сякаш щеше да принадлежи само на мирното съревнование между народите, тоест на една реципрочна измамлива допустима експлоатация, като се изключи всякаква самозащита чрез сила. (...) (И така, когато конфликтът през 1914 г. избухна,) тези часове бяха като освобождение от мъчителните впечатления на моята младост. Никак не се срамувам да кажа днес, че увлечен от един бурен ентусиазъм, паднах на колене и благодарих от цялото си сърце на небето, че ми е дало щастието да живея в такава епоха”.[8]
На примитивността на ницшеанския "последен човек", отдаден единствено на своите дребни радости, целият XX век, от полковник Лоурънс до "Червените бригади", като се мине през футуристите и командосите, противопоставя романтизма на вулканичните души, които нямат търпение да се погубят в "стоманената буря" (Ернст Юнгер) и да стъпчат "тази мръсна култура"[9] . Трябва да бъдеш "твърд или мек", както го изразяват теоретиците на националсоциализма, да си устойчив като скала или неустойчив като каша, да поддържаш "другарството на машината", което ще ни даде железни души и сърца.[10] И накрая, колко омагьосващо въздействат върху интелектуалците от XX век - без изключение от буржозен произход – насилието и бруталността; познати са ни техният вкус към "гранични ситуации" (Ясперс), тяхната склонност към най-лошите политики, гримирани като грижа за справедливостта. "Аз искам да живея само екстремно. (...) Всичко посредствено ме дразни до крайност и ме кара да искам да крещя", възкликва екзалтиран Дрийо Ла Рошел през 1935 г., след като е посетил Нюрнберг и Дахау и е тръгнал за Москва. Девет години по-късно той отбелязва в своя Дневник възхищението си от Сталин, новия господар на света, който е по-силен от Хитлер.
Престъплението на буржоазията? Това, че тя предпочита сигурността пред куража, посредственото оцеляване пред славната смърт в изкупителна кървава баня. Буржоазното щастие е двойно омразно: за вярващите то въодушевява един материализъм, който не щади духовното спасение; за революционерите то освещава победата на нищожните, зиморничави хора, които не смеят да поставят на карта своя живот в изпитанието на върховната жертва. Да, по-добре човек да бъде терорист, престъпник, отколкото нищожен чиновник или пък дребен акционер! По-добре Мао или Пол Пот, Кастро или Милошевич, отколкото гадното буржоазно господство. За някои дори Освиенцим е за предпочитане пред кибернетичния кошмар на нашите общества![11]
Слава Богу, ние не трябва да избираме между ада и блудкавото. Войната, това ни е известно, не се котира на Запад; нашите армии са възприели - най-малкото за самите себе си – лозунга "никаква смърт" и отминалият век може би временно ни ваксинираха против колективните касапници (но не и против насилието, което се ражда отново и отново). Това, което обезцени войната, е твърде странният съюз между ужас и скука в нея. При нея най-страшното се впуска в умуване: водена, за да държи в шах еднообразието, тя отново го въвежда, но на неравностойно ниво. И нашите съвременници, приемайки своя личен живот за по-висш от всички каузи, имат всички основания да не желаят повече нито стереотипа, нито клането и са имунизирани срещу поетиката на бездната. Но това, което се е променило най-вече на Запад след 60-те години на XX век, е освобождаването на нравите. То ни подбужда да търсим в любовните удоволствия или в някои опиати интензивността, която другите преди преследваха в рисковите войнствени начинания, но това е друг проблем, да видиш насладата анексирана на свой ред от царството на повторението (голямата модерна авантюра е вътрешното преживяване, изследването на видовете отвътре). С други думи, ние сме придобили правото да живеем различно, да се измъкнем от оковите на единствения модел. Задушена от протести, буржоазията трябваше да постави себе си под въпрос и да приеме да не бъде последната дума на човека, каноничната фигура на цивилизования живот. "Лудите години", артистичните революции, следвоенната еманципация, изригването на джаза и на рокендрола бележат отслабването на нейната жестока власт над обществото.
Самият морал на подозрението, който й позволи да срине аристократичното върховенство, се обръща срещу нея и я задължава да се отвори, да се вижда постоянно с очите на другия. Някога "отдаден на благоприличие", новият буржоа, лишен от всякаква вярност към колективното, е добросъвестен през деня, "развратен през нощта" (Даниел Бел) и в своето съществуване смесва неолибералната етика с едно трескаво наслаждение, наследено от 60-те години.[12] Но той най-вече се е превърнал в човека с гузната съвест, този, който отхвърля отчасти или като цяло средата, от която е произлязъл (всички произведения на френския социолог Пиер Бурдийо например доказват тази самоомраза на дребната буржоазия, която търси, от една страна, да стъпче класата, от която произхожда, а от друга, да практикува пред висшите сфери, пред "господарите на света", едно раболепно неодобрение, недружелюбност, изпълнена с респект).
По какво ще разпознаем буржоата? По това, че проклина без отдих буржоазията, нейната гнусна почтеност, нейното ужасно лицемерие. Дотам, че самоопозоряването е станало начин на съществуване на буржоата: тъй като принадлежи на една класа, която трябва постоянно да релегитимира своето съществуване и не престава да тъпче принципите, които издига, той е принуден да живее разделен, обърнат срещу себе си и да дава "отчасти основание на своите противници" (Франсоа Фюре). Ето защо бяхме толкова изненадани, когато европейските и американските консерватори преоткрили акцентите на своите кръстоносни прадеди, претендират отново да ръководят нашите нрави и нашите интимни връзки, да налагат на всички един и същи начин на живот. Какво безсмислие, в това отношение, да се виждат в свободното съжителство или в един възможен хомосексуален брак, допълнен с осиновяване, предпоставките за разпада на семейството! Тъкмо напротив: именно семейният ред побеждава при всички, независимо на кой бог се кланяме, и не е видно в името на какъв аргумент, антропологически или друг, бихме могли да му се противопоставим. Да отбележим впрочем, че това, което някога беше наричано буржоазната глупост - насладата от чистата съвест, силната привързаност към себе си, ако тя вилнее още масово сред буржоазията, се разпростира към нейните врагове и засяга всяка група, социална категория, етническо или сексуално малцинство, което се възгордява, че е това, което е, и се самоизтъква с безкрайна гордост. Някои отхвърлят своята идентичност само за да накарат другите да се покорят, и шумно я афишират, вероятно от страх, че без нея няма да съществуват. Сякаш за повечето от тези движения тя е измъкване, което извинява техните недостатъци и ги освобождава от страданията на съмнението, от задължението да живеят на дистанция от себе си. Конформизмът на антиконформизма струва колкото другия и полицията на маргиналните няма за какво да завижда на тази на нормалните, особено когато си дава алибито на бунта.[13] Днес господин Предпазливецът нарича себе си артист и приема позата на разрушител, на велик опозиционер (срещу капитала, моралния ред, расизма, фашизма, цензурата и т. н.). Поради което антибуржоазните полемики имат тази отличителна черта, че държат обектът на тяхното отвращение да просъществува. Те порицават не за да убият, а за да запазят.
ГОРЧИВ ТРИУМФ
Защото поради една лукава или пъклена ирония, както искате, буржоазията не само надживява своето обявено унищожение, но се разпространява дотолкова, че става новата универсална класа, по средата между твърде богатите и твърде бедните, докато пролетариатът, месианският екссубект, числено намалява навсякъде в полза на несигурния наемен труд. Накратко, буржоата вече няма своя Друг и най-яростните му преследвачи, като например хората на изкуството, представляват само негови повече или по-малко живописни варианти. Тъй като буржоазията е възприела начините на живот, които са я отхвърляли, класовите различия все пак съществуват, но във вътрешността на едно и също цяло, а понеже се развиват в една единствена сфера, са не по-малко яростни. И самата тази преобладаваща маса се противопоставя на всички изключения, които формират по границите й един размирен и критикарски настроен агрегат, още no-огорчен, защото за момента не е носител на никакъв план. Ако нищо не се изплъзва от огромния октопод на средните класи, остава ни най-малкото ресурсът да ги презираме, тоест да се самопрезираме, да се самобичуваме без отдих. Антибуржоазните политики и претенции с времето стават културни и дори метафизични.
Всички сме буржоа по един или друг начин, което се доказва от нашата религия на икономиката, издигната в ранг на върховна духовност. Отсега нататък тя държи ролята на абсолют, именно с нейните критерии оценяваме нашето доволство или безпокойство, накратко, тя е нашата съдба, вместо да си остане една услуга. Оттук произтичат и модерното объркване на удобството и благосъстоянието с щастието, и нашето преклонение пред парите: всички сме станали протестанти в смисъла на Макс Вебер, всички вярваме в силата на парите и в парите като ценност (по-точно, това е пуритански вариант на протестантизма, който възниква в Америка и оттам се разпространява по целия свят). Може би слабостта на утилитаристките доктрини е в това, че постулират едно Върховно благо, по което целият свят трябва да се ориентира, и приемат за възможно съгласието на добрата воля. Те имат заслугата да прокарват прогресистка политика, която защитава придобивките на welfare states, държавите на благоденствието; но се превръщат в принуда, когато дефинират по произволен начин съдържанието им, като дори може да изключат всекиго, който нарушава правилото: когато например наказват закоравелите пушачи с мотива, че човек, който руши здравето си, не може да бъде щастлив, или когато сериозно се безпокоят за отзвука от "ограничаването на скоростта до 55 мили в час" върху нашето лично благополучие.[14] Няма нищо за презиране в тези субекти, напротив, и би било нужно истинско политическо и морално сътресение, за да се стигне до правото на плебса да има улеснения и удобства. Да си припомним, че през XIX век реакционерите оценяваха като необходимо за социалния мир народът да бъде държан в страх и нищета. Но ако правителствата могат да създадат оптимални условия, да облагоприятстват всякакви видове цели, които са добри сами по себе си (здраве, дом, възпитание, сигурност), не им е позволено да имат решаващата дума относно това, какво би трябвало да представлява щастливото съществуване. Хората се разбират само относно злините, които искат да предотвратят; те не умеят, още по-малко при демокрацията, да се договарят относно Върховното благо, оставено на преценката на всеки човек поотделно, като всеки го поставя там, където си иска. Възможно е безкрайно да спорим, да констатираме с учудване хилядите пътища, водещи към възторга, да ласкаем съгласието на другите с нашето мнение по този въпрос, но не и да налагаме или да декретираме. С други думи, има политики за благосъстояние, но няма политики за щастие. Ако мизерията ви прави нещастни, преуспяването не гарантира еуфорията и насладата. Опасно е да се вписва правото на щастие в конституцията: било защото ще бъде размито в безброй субективни права, които пренебрегват общия интерес; било защото на една олигархия или на държавата ще бъде оставена грижата да казва кое е предпочитаемото, с риск да изпадне в авторитаризъм.
Вилие дьо Лил-Адам измисли апарат за събиране на последните въздишки, за да направи по-малко жесток края на близките. Рейч конструира машина за събиране на "оргонотичната енергия". Да се обзаложим, че точно сега група учени се е заела да изобретява "хедонометър", за да мери брутното национално щастие[15], процента на блаженство в дадена популация, както се мери процентът на влажността на въздуха. Колкото и да са изобретателни сметките, обзалагам се, че цифрите няма да имат почти нищо общо с "щастието", което не е от порядъка на статистиката или нуждата.
И от 1989 г. нататък омразата към капитализма, без изобщо да е намаляла, се засилва, защото поради липса на алтернативи тази система тежи върху съдбините на света с бремето на фаталността. Не й се признава никое сторено благо, на нейна сметка се пишат всички нещастия. Още повече, че въпреки победата си над комунизма, той се провали по отношение на самия себе си, на обещанията, с които ни засипваше чрез думите на своите теоретици, оставяйки цели части от планетата в нищета и беднотия. Единственият начин да го "премахнем" ще е да го приемаме масово и единодушно, докато загине под тежестта на своите противоречия. Но тъй като живее само от своите критики, по този начин капитализмът получава прилив на енергия, увереността на постоянното възкръсване. Това е организъм, който се движи и се обновява, винаги под най-неочаквана форма. Чрез едно странно изкривяване тези, които го бичуват, го предвиждат само за да го бият на собствения му терен или да постигнат нещо по-добро от него. Вярват, че са негови привърженици, но са само ласкатели, мислят, че действат за неговото надхвърляне, но работят за усъвършенстването му. Откъдето и магическата страна на антикапиталистическата (или антилибералната) пропаганда, която има нещо общо и с анатемата, и с обслужването, защото като подчертава недостатъците на системата, тя й позволява да се реконституира, без да се разпадне.
Погнусата от буржоазията има бляскаво бъдеще: чрез тази реторична фигура цялата модерност изкрещява своята омраза към самата себе си, пропъжда своите неуспехи и грозоти, събира омерзението, което насочва срещу себе си. Защото модерността не се обича (дори когато се дегизира като постмодерност). Тя е отместила толкова нависоко човешките надежди, че може само да разочарова. Негодуващият реванш на религиите, те може би са в лошо състояние, но идващото след тях също не отива на добре. Не зная дали трябва да се страхуваме, както твърдят някои хора, от появата на някаква транснационална "хиперкласа" (Жак Атали), овладяла изобилието и знанията, която ще установи един вид апартейд в планетарен мащаб. Напротив, а и предвид близката история, трябва да се страхуваме може би от онези фракции на буржоазията, които поради фрустрация, ужасени от себе си, са готови, както през XX век, да се съюзят с простолюдието и да повторят тоталитарната авантюра, разбира се, в името на социалната справедливост, на прокълнатите на земята, на расата, цивилизацията или на някакъв друг камуфлаж. Да се предпазваме от елитите, които се отегчават, проклинат нищожността на своя живот и гледат жадно към апокалипсиса и хаоса.
Паскал Брюкнер. ВЕЧНАТА ЕУФОРИЯ. Длъжни ли сме да бъдем щастливи
Трета част. Буржоазията или гнусното благоденствие. Глава седма.
„Наричам буржоа всекиго с долни мисли.” (Флобер)
„Ние не се борим, за да стане народът щастлив.
Борим се, за да му наложим една съдба.” (Ернст фон Саломон)
[1] Жорж Стейнер подхваща хипотезата на Аренд, като я задълбочава в своята чудесна книга Замъкът на Синята брада: George Steiner, Le Chateau de Barbe-Bleue, Folio, Gallimard, 1973.
[2] Шарл Пеги (1873-1914) - френски писател с дълбоко мистична мисъл, ревностен католик; оставя забележително наследство от стихове, проза, публицистика и есета. Бел. бълг. ред
[3] Gogol, Journal d"un fou, Folio, Gallimard, preface de Georges Nivat, pp. 20-21.
[4] Вж. Jean Borie, preface a La Curee d" Emile Zola, Folio, Gallimard, както и: Gilles Deleuze, "Zola et la felure", Logique du sens, Minuit, 1975.
[5] Wladimir Troubetzkoi, preface a La Fiancee de Tchekhov, Garnier-Flammarion, p.11.
[6] Пол Низан (1905-1940) - романист и есеист, състудент на Арон и Сартр; загива във Втората световна война. Бел. бълг. ред.
[7] Цит. по: Julien Benda, La Trahison des clercs, Grasset, p. 211.
[8] Adolf Hitler, Mein Kampf, IMouvelles Editions latines, pp. 158-159.
[9] Цит. no: Hanna Arendt, Le systeme totalitaire, Points-Seuil, p. 52.
[10] Отнася се респективно за Адолф Хигенберг през 1928 г. и Курт Шудер през 1940 г. Цит. в: Peter Sloterdjik, Critique de la raison cynique, Christian Bourgois, pp. 555, 556.
[11] "И какъв лиризъм има в избиванията в Аушвиц, когато ги сравняваме с ледените ръце на обобщеното обуславяне, което се стреми хъм бъдещото общество; и толкова близо е технократичната организация на кибернетиците." (Raoul Vaneigem, Traite de savoir-vivre... op cit., p. 21.)
[12] [12] Както брилянтно отбелязва Марк Лила в: "Двойната либерална революция: 60-те години и рейгъномиката", Esprit, octobre 1998.
[13] Според Люсиен Сфез през 1945 г. 48 % от студентите по литература в Станфорд (Калифорния) се обявяват за гейове, цифра, която почти няма нищо общо с действителността. Авторът вижда три причини за този феномен: шикозно е да се наричаш гей далеч от бруталната представа за хетеросексуалното; като малцинство гейовете са синдикално защитени; и накрая, не могат да бъдат обвинени в сексуален тормоз. Lucien Sfez, La sante parfaite, op. cit., p. 65.
[14] Charles Murray, Pursuit of Happiness and Good Governement, Simon and Schuster, New York, 1988, p 186.
[15] Според приетия от Римския клуб термин, в противовес на "брутния национален продукт".
Тагове:
Доброто свидетелство
Олга Николова Скобелева- СВЯТИЦАТА, спор...
В някаква степен видях себе си в екзалтираните души
Написаното за буржоазията подкрепям почти напълно
В някаква степен съм съгласен и с това за война и монаха, но... !
Да не забравяме, че някой войни въобще нямат морал, а някои монаси имат извратен такъв, и все пак се съгласявам с Брюкнер
Написаното за кротостта и търговията е великолепно казано и е истина!
Ще го запомня
Това ми напомня в някаква степен отношението към Борисов - той е винен за всичко от само някои обаче, така-че сравнението ми разбира се НЕ е правилно, просто отглас.
Част от написаното разбира се, не разбрах, защото енциклопедичната култура на автора е нива над моята и неговите препратки и познания са явно огромни за което браво.
Не знам доколко в едно насилие, било то война, може да се говори за морал.
За интереси – да, вероятно включващи и цената.
За монасите – това са преди всичко лични падения. [Защото, подценявайки човешката природа, отхвърлили благословенията в част от предназначението й, са решили (а и днес решават), че в някаква степен подобно самоуединение би било заслуга... Защото под посвещение (ако имат това като мотив) в Библията се разбира нещо съвсем различно. Подценили са и съвета „…Духът е бодър, а тялото – немощно“ (Матей 26:41)... ]
---
„Действително днес капитализма е винен за всичко едва ли не“ –
Може би е духът на капитализма :), по-конкретно – моралът на всяка една личност…
Капитализма го предпочитам пред социализЪма. Защото капитализмът е житейско воюване, или част от всесветското житейско воюване. А социализмът е измама, или трамплин за измамници. :)
Особено харесвам тази седма глава от книгата на Брюкнер.
2. Н.В. Цар Симеон ІІ - личен сайт
3. Царство България
4. Изгубената България
5. За стария български правопис
6. Клуб "Един завет" - потомци на офицерския корпус на Царство България
7. Стара София
8. Европейски кралски династии
9. Das Herzogliche Das Herzogliche Haus Sachsen-Coburg und Gotha
10. Н.В. Цар Симеон ІІ - генеалогия и...
11. tretrooper
12. bolg
13. kordon
14. sulla - Ъплоуднати постинги за делитване
15. Консерватизъм
16. Музикалните хроники на един немузикален човек
17. Петър
18. deathmetalverses
19. Национален светоглед
20. Блог „Аристокрация БГ”
21. Относно царските имоти
22. Велики учени за вярата си в Бога
23. Погубените 1945. "Народният съд" - непубликувани фотографии на Т.Славчев
24. Декомунизация
25. Владетелски двор на Третото Българско царство
26. alexanderherzdorf
27. Славимир Генчев
28. tvmreja