Димитър Бочев, 04.06.2022

 В „Дневниците” си Макс Фриш стига до извода, че за писателя словото е себеотбрана. Аз бих добавил, че често това е единствената себеотбрана, до която един писател има достъп – с други оръжия той не разполага, той няма (пък и не иска да има) административна власт, не може и по комисарски с пръст на спусъка да тръгне да се брани. Само една гола духовност му е останала под ръка, а това го прави уязвим на битово равнище. Собственото му слово му създава приятелите и почитателите – собственото му словото му създава и враговете. Естествено е собственото му слово да му обезпечи и защита. А и аз имам от какво да се защитавам – поне като гражданин и публицист. Авторството ми е охулено, обсипван съм всекидневно в мрежата с тежки и по моему несправедливи обвинения. Стигна се дотам, както правеха това комунистическите телохранители на правата вяра, да ме нарочат за предател на родината и враг на народа, поставил перото си в услуга на чужди и враждебни на отечеството ни любезно сили. Всички тези обвинения са предизвикани не на последно място от медийните ми изяви – включително и от публикуваните ми и в този форум есета. Есета, които са моралистични по дух и смисъл, а това предполага и авторовото ми себеразкриване чрез тях като гражданин – не можеш да морализираш, без да дефинираш собствената си морална платформа. Не очаквам, разбира се, гражданската ми позиция да бъде споделена от всички. Дори не го и желая – всеобща ли е една гражданска позиция, тя става съмнителна. Още от антични времена творците никога не са преповтаряли водещите обществени настроения, а са им противопоставяли собствения си морален кодекс. Правили са го (правят го и до днес) със съзнанието, че разномислието не подкопава, а обогатява битието, докато единомислието обезсмисля, превръща всяка себеизява в конюнктура.

И така, в случая става дума за Русия, погледната през призмата на войната (именно война, а не военна операция!) в Украйна. Обстоятелството, че в моите очи тази война е престъпна имперска агресия на един разбеснял се кремълски деспот, кагебист и фашизоид срещу свободата и независимостта на една съседна страна, ме превърна в очите на немалко мои читатели в нацист и враг на братска (според тях братска – не и според мен) Русия. Моя антикомунизъм опонентите ми интерпретират автоматично като нацизъм. Докато според мен, достоверен ли е, един антикомунизъм е по своята органика и антинацизъм. Аз съм принципно против насилието на институцията над личността, все едно дали това насилие е въдворявано в името на комунизма, на фашизма, национализма или дори на християнството. Ето защо моят антикомунизъм ме води логично и дори неминуемо до антинацизъм – друг, заобиколен път няма. И никакви хули, че видите ли, аз съм български шовинист, който мрази руския народ, не приемам. Преди всичко, защото и аз като Георги Марков се питам в услуга на кои нечисти и користни цели са били сторени през вековете и хилядолетията всички онези колосални злодеяния, за които авторите им ни уверяват, че са ги сторили в името на род, народ, родина, че и за благото на цялото прогресивно човечество. Защото според мен не народите и дори не родините са за обичане – за обичане са само конкретните личности, за обичане е не колективният, а индивидуалният човек, съчовекът – не и целокупното човечество. Въпреки че преди дълги десетилетия един наш сатирик заяви в дебрите на комунизма, че предпочита абстрактния хуманизъм пред конкретния сталинизъм, аз предпочитам да конкретизирам и персонализирам хуманизма – така, както са конкретизирани и персонализирани, адресирани до конкретни човеци злодействата на една или друга идеология. Конкретиката на злото предполага съответно конкретика и на доброто.

Само през последния век и половина Русия два пъти (1885 и 1913 г.) е подстрекавала съседите ни да ни нападат в гръб и още два пъти (1915 и 1944 г.) сама ни е нападала по този вероломен начин. При което последната ѝ агресия завършва с въдворяване на родна земя на съветския тоталитаризъм – единственото робство, в което ние, българите, сме робували. Явно без да сме си доробували и до ден днешен – редовно полаганите пред Паметника на съветската армия в сърцето на столицата и пред хилядите пръснати по градове и паланки подобни мемориали ритуални венци подсказват, че още ни се робее. А паметниците са деликатна материя – те са не само свидетели на националното ни минало, а и пътепоказатели към националното ни бъдеще. Казано по-откровено, с каквито паметници накичим националното си битие днес, такъв живот ще живеем утре. В суровата сянка на паметниците на нашите двойни (руски и съветски) поробители демокрация не вирее – вирее само мракобесие. Мракобесие, обезпечено и обезсмъртено от подобни монументи.

И за да не прозвучи всичко споделено антируски, с ръка на сърцето ще призная, че и аз си имам своя собствена, съкровена, обичана и тачена Русия. Нейното местожителство не е териториално, не е и политическо – нейното местожителство са страниците на Лермонтов и Достоевски, на Чехов, Есенин, Бунин, Булгаков, Бабел, на Бродски, на Пастернак, на Бердяев, на Набоков и дори на руските националисти Солженицин и Тютчев. Някои от техните сюжети (онези, които непроницаемата партийна цензура допусна навремето до погледа ми) са придружавали неотлъчно юношеството ми, други, оцелели, въпреки цензурата, придружават днес с унаследената преданост старостта ми, но всички те са само условно, само донякъде руски – дотолкова, доколкото са сътворени на руски език. Като светоусещане обаче, като формат и душевност те са общочовешки. Тези удивителни писатели и поети са едно изключително малцинство, една изключително тънка прослойка от руското общество. Което като цяло е не дори безразлично, а враждебно към тях. Всички тези творци битуват биографично в една дълбока вътрешна емиграция, която по отчужденост не отстъпва на външната. „В стране своей я словно иностранец” – изповяда през тъга Есенин. Дори фактът, че и петимата руски нобелисти за литература са имали сериозни конфликти с партийната цензура, а трима от тях дори са прогонени от родината си в доживотно изгнание, говори сам по себе си.

Ето, тези творци, техните живописни сюжети и техните горчиви лични съдби носят в духа си моята Русия. Но техните портрети, портретите на моята любима Рус аз така и не видях по многобройните сборища на българските русофили. Там видях портрети само на техните палачи: видях портрета на Путин, портрета на Ленин, портрета на Троцки, портрета на Сталин дори. И друго видях: настървението, с което тези екзалтирани русоиди горят и тъпчат знамената на Европейския съюз и на САЩ и развяват руския национален флаг. Целият този парад на пошлостта и кича, на гъстата класово-партийна ненавист и на милитаризирания революционен бяс бе придружен от онези незабравени и до днес будьоновски маршови песни, които възвестиха преди век най-колосалното зло на всички времена – комунизма. И които аз никога няма да запея!…  
               

Димитър Бочев  е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.

Източник: