Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.06.2022 19:45 - НИКОГА ПОВЕЧЕ НЯМА ДА ПИША НА РУСКИ
Автор: nbrakalova Категория: Политика   
Прочетен: 2957 Коментари: 3 Гласове:
7

Последна промяна: 15.06.2022 19:46

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Владимир Рафеенко – Марси Шор

04.06.2022

Разговор между американската историчка Марси Шор и украинския писател Владимир Рафеенко.

- Володя, неведнъж си казвал: „Тук и сега трябва да бъдеш човек“. Какво означава това за теб сега?

- Сега контекстът на живота ми е ясен – войната на Русия с Украйна. Война, която Русия започна преди осем години и която навлезе в горещата си фаза на 24 февруари 2022 г. Да бъдеш човек сега означава преди всичко да се стараеш да бъдеш заедно с народа си. Да направиш за общата победа всичко, което можеш. Стана така, че в самото начало на войната със съпругата ми се оказахме в зона, окупирана от руските войски, бяхме принудени да живеем там повече от месец и едва миналата седмица като по чудо ни изведоха оттам доброволци.

- Как се държаха руските войници? Успяхте ли с жена ти изобщо да говорите с тях?

- Не сме говорили с тях. За какво бихме могли да говорим? А и съм сигурен, че такъв разговор не би свършил добре. Още повече, че от първите дни на окупацията се съобщаваше за убийства от страна на руснаците на мирни жители от близките села. Човек, на когото имам пълно доверие, ми разказа как кадировците разстреляли цяло семейство в едно село, недалеч от нас. Провинили се само защото отказали да хранят руските войници. Били убити както възрастните, така и децата.

Поведението на руснаците се промени. От умерен фашизъм към безпределен фашизъм. Отначало, надявайки се бързо да превземат Киев, те не устройваха систематичен лов на мирни граждани. Но колкото по-призрачно ставаше постигането на първоначалните им цели, колкото по-уверен и твърд бе отпорът на нашите войски, толкова по-ужасно ставаше и поведението на руснаците. Преди да напуснат Киевска област, кадировците се забавлявали на пунктовете, през които доброволци прекараха жена ми и мен няколко седмици по-рано, като стреляли периодично по коли на местното население с надпис „Деца“ и окачени бели знаменца. Разказваха, че някого пропускали, а другиго – не. И било невъзможно да се отгатне на кого ще му провърви.

- Вие как успяхте да се измъкнете?

- От началото на войната се опитвахме да напуснем, още от първия ден. Но дори в ранното утро на 24 февруари това бе невъзможно. Между нас и Киев имаше руски танкове, наоколо се водеха ожесточени боеве. Когато спряха тока, водата, телефонните връзки и интернета, когато затвориха магазините и стана ясно, че положението ни е много лошо и ще се влошава още повече, понеже нямаше откъде да вземем храна, се опитах да търся варианти да заминем. Но хуманитарните коридори не стигаха до нас. А ние нямахме собствен транспорт, за да се доберем поне до местата, откъдето извозваха хората до Киев. Онези, които имаха коли, започнаха да напускат селото. Но ние бяхме принудени да останем. И когато вече нямаше надежда, моят приятел Любомир Дереш намери доброволци, смелчаци, които се съгласиха да минат през руските пунктове, за да ни вземат и после да се върнат обратно по същия път. Първоначално не се получи и бяхме много потиснати, но след няколко дни те дойдоха за нас. Това бе втората ни евакуация за последните осем години и както стана и първия път, напуснахме, оставяйки всичките си вещи. Беше голямо щастие, когато най-накрая се озовахме на украинска територия.

- Може ли човек да схване опита, преживяването в момента, когато то се случва? Мисля си за Ахматова: В ужасните години на ежовщината прекарах седемнадесет месеца по затворническите опашки в Ленинград. Веднъж някой някак ме „разпозна“. Тогава стоящата зад мен жена с посинели устни, която, разбира се, никога в живота си не бе чувала името ми, се пробуди от свойственото за всички ни вцепенение и ме попита на ухо (там всички говореха шепнешком):
– Можете ли да опишете това?
Казах:
– Мога.

Тогава нещо като усмивка се плъзна по това, което някога е било нейно лице.
Мисля за Ахматова и нейното „мога“, това е определен вид епистемологичен оптимизъм. В крайна сметка можем ли да намерим език, за да опишем, да схванем с думи този граничен опит? Преживяваш момент, когато езикът не работи, не се получава?

- През всички онези дни, които с жена ми прекарахме в люлеещата се денeм и нощем къща под взривовете на руската артилерия, си водех дневник. Наистина, бидейки там, ми бе практически невъзможно да пиша, имам предвид художествени текстове. Но да се фиксират събитията, състоянията, целият житейски материал, в чийто епицентър се озовах, за мен бе не само възможно, но и необходимо. Тази работа ме отвличаше от непрестанните въздушни и артилерийски дуели надясно и наляво, отпред и зад това мъничко вилно селце, в което живеехме със съпругата ми през последните няколко години, след като бяхме принудени да напуснем през 2014 г. родния си град Донецк. Напуснахме го по същата причина, поради която напуснаха и къщата, която ни приютяваше сега – Русия разруши нашия живот.

- Като стана дума за събитията и житейския материал, ми идва наум, че войната е оня момент, в който физическите, сетивните събития, всичко, което е конкретно и емпирично, е най-ярко. Но заедно с това, колкото и да е парадоксално, метафизическите въпроси са също така ярки: откъде идва злото? Сякаш връзката между емпирично и метафизично се разкъсва…

- Въпросът откъде идва злото сега не ме интересува особено. Какво значение има това? Важна е способността да правиш разлика между доброто и злото. А и там, под всекидневните и еженощни бомбардировки, не мислиш за причината за злото. Да, имаше невероятна острота на възприятието, страх, дори ужас и паника, с които трябваше да се борим. Емпиричното бе така ярко и ужасяващо, както никога досега в живота ми.

Но знаеш ли, плътно до мен се приближи и метафизиката, погледна ме и ме докосна с ръка. Видях Господнята година на крачка от себе си и разбрах, че не е страшно да умреш, страшно е да умреш с позорна смърт. И помолих Бог да даде на мен и на жена ми бърза смърт, ако ни е съдено да умрем в тази дача. Повтарям, Господнята година тогава бе така близо, че нямаше нищо по-близко от нея.


- На немски думата „Grenzerfahrung“ означава граничен опит. За Лев Шестов разумът е нещо много хубаво, но той не може да стигне до граничните зони, до граничните преживявания. И все пак рационализмът, с всичките му „аргументи от следствията“ и заплахи за лудницата, не може да заглуши живеещото в хората смътно усещане, че последната истина лежи отвъд разума и постижимото за него… Трябва да имаш мъжеството да си кажеш твърдо: средните зони на човешкия и световния живот не приличат нито на екватора, нито на полюсите. Те са толкова различни, че да заключиш от това, което си видял в средните пояси, за това, което е в покрайнините, означава не да вървиш към истината, а да бягаш от нея. Вечно повтарящата се грешка на рационализма е неговата увереност в безграничната власт на разума (Schrankenlosigkeit der objektiven Vernunft). Разумът е направил толкова много, значи разумът може всичко. Но „много“ не значи „всичко“, „много“ е отделено от „всичко“ toto coelo, „много“ и „всичко“ са напълно различни, несводими една към друга категории.

- Струва ми се, че рационализмът в класическия смисъл на думата познава тъкмо това пространство, в което е приложим. Той е зает именно с това да се удържа на границата между познаваемото и непознаваемото. Рационалността е вежливостта на ума, който познава разликата между човешката реалност и действителността на Вселената, надхвърляща многократно всяка отделно взета историческа или човешка перспектива.

- Времето, темпоралността, приема друга форма в такива моменти, в такива зони. Как преживяваш времето сега?

- Сега няма време. Това е. Много е трудно да се измери. То промени своето течение още там, в зоната на окупацията, и сега не може да се оправи. Но там в деня се вместваха и побираха години. А тук денят преминава като един час.

- Наред с времето навярно и пространството придобива друго значение в екстремни моменти. Тази седмица Володя Ермоленко участва в наша дискусия по Zoom. Той обясни как се е променило сега значението на думи като прозорец или светлина. По какъв начин се е променило и се променя сега за теб значението на пространството?

- Когато не гърми сигналът за въздушна тревога, тук е тихо и уютно. Аз мразя мръсотията и затова поддържам всичко в идеална чистота, това ми помага да се боря с паниката и тъгата, със самотата, която понякога ме стяга за гърлото. Дълго преди вечерния час затварям плътно прозорците и пускам осветлението. Разбираш ли, така се създава илюзията за контролирано пространство.

- Имам усещането, че сякаш съм в 1939 г., само че с интернет, всичко се вижда, всичко е оголено. Наблюдаваме как убиват хора в реално време.

- Тук има война. Война за унищожение на украинския народ. Руснаците дойдоха, за да ни унищожат като нация, като народ, дръзнал да избере собствен път на развитие, несъвпадащ с имперските амбиции на Кремъл, с имперските и реваншистки амбиции въобще на руския народ в неговото мнозинство. Това е страшната истина – огромното мнозинство руснаци подкрепят унищожаването на украинския народ. На бойното поле руснаците са безпощадни, но в окупираните територии направо озверяват. Така не са постъпвали и фашистите по време на Втората световна война. Те грабят, изнасилват, убиват жени и деца без милост. В Мариупол и Харков. В Чернигов и Суми. Те изгарят до основи всяко място, щом осъзнаят, че не могат да го превземат.

Но разбира се, няма да превземат Мариупол. Невъзможно е да превземат Мариупол. Сега могат да превземат само купчина камъни. А Мариупол е вече във вечността. Той надхвърля всичко, което тези зверове могат да сторят на нас и на нашите градове. Днес Мариупол е име, което не могат да убият.

- Злото, жестокостта не са нещо ново в историята. Но тази екстремна видимост, буквално прозрачност, възможна днес благодарение на интернет, е новост, тя се случва за пръв път в историята.

- Да, уникалността на случващото се е и в тази достъпност, прозрачност на събитията. Това има значение и в този смисъл, че няма как да не се определиш с отношението си към случващото се. Вече не можеш да си скриеш главата в пясъка и да не виждаш. Ако не виждаш зверствата на руснаците, ако не виждаш Русия като антропологическа катастрофа, ти правиш това съзнателно. И така все пак избираш доброто или злото.

- Преди три години беше публикувана статията на Владислав Сурков „Дългата държава на Путин“. Прочетох този текст като „разкриване на похвата“. Сурков пише за „изкуството на възможното“: Нашата система, както и като цяло всичко наше, изглеждат, разбира се, не по-изящно, но за сметка на това – по-честно. И макар далеч не всички да приемат думата „по-честно” за синоним на „по-добре”, тя не е лишена от привлекателност. У нас държавата не се дели на дълбока и видима, тя е изградена цялостно, с всички свои части и видими прояви. Най-бруталните конструкции на нейния силов скелет са разположени на самата фасада, неприкривани от никакви архитектурни излишества. Сега виждаме тези „най-брутални конструкции на нейния силов скелет, неприкривани от никакви архитектурни излишества…“

- За да оправдае тази власт, Сурков иска да представи нещата така, сякаш изобщо няма ценностна перспектива в света на хората, сякаш истина няма и не може да има, сякаш съвестта е фикция.

Но той лъже.

- Тук откривам връзки с постистината и оголения похват на Сурков. Ако няма тайни, това не означава, че истината е видима. Преди няколко години, по време на разговора ни в Киев за книгата на Питър Померанцев („Нищо не е истина и всичко е възможно“), Юрко Прохаско каза, че истината е граница. Когато вече няма граници, всичко е възможно. Както при Достоевски: всичко е позволено. Арент нарича състоянието без истина Bodenlosigkeit, безпочвеност. Шестов описва истината като „принуждаваща истина, а в покорството пред принуждаващата истина е източникът на всички човешки добродетели“.

- За това говори много по-ясно Имануел Кант, когато разсъждава за моралния закон. Има, разбира се, съвършено невидима и абсолютно значима Истина, която се възприема от вътрешния човек като закон, който той е длъжен да спазва. Макар че този закон не му обещава нито възнаграждение, нито възмездие. Но този закон, можем да го наречем закон на Невидимите перспективи, конституира, определя, изгражда целия човешки живот в неговата емпирия. За границата може да се разсъждава, като се има предвид онази граница, за която говорих по-горе – границата между човешката реалност и тази велика и непостижима действителност, към която сме причастни поради съществуването на битието като свят на ценностни величини.

- Колкото до Кант, да, съгласна съм. Нещо повече, отношението на Кант към съвестта е провокативно, доколкото за него са важни намеренията. Ние трябва да действаме в съответствие с нашите морални задължения. Разбира се, не е известно какви ще бъдат последствията от нашите действия. Не можем да знаем това. Немалка роля в живота играе случайността. Най-доброто, което можем да направим, е да действаме с добри намерения…

- Струва ми се, че тъкмо добрите намерения много често ни отвеждат по пътя на злото. Защото намерение може да има, а дела да липсват. Освен това много често хората не са способни да разберат, че не намерението, което наистина може да е добро, придава смисъл на нашето действие. Постъпката придобива истинското си значение само в света на Другите. Ето защо в една добра книга се казва: „По делата им ще ги познаете“.

- Как мислиш сега, може ли правдата да спаси? Може ли истината? (На английски няма разлика: ние имаме само една дума, truth, която значи и правда, и истина.)

- Убеден съм, че самото усилие на човека да се удържи в полето на Истината е извършвано спасение… Нали истината никога не се дава в предварително готов вид. Не можеш да получиш истината по пощата, както казва Марсел Пруст. Тя може да бъде въплътена само от теб, от собственото ти усилие на границата на твоя емпиричен живот и неговото метафизично измерение. Не ще и дума, ние сме хора и трябва да изпълним делото на сътворчеството. Истината иска да бъде създавана от нас. В това е абсолютната ѝ обърнатост към нас.

- Пруст е прав. От няколко години пиша (бавно…) книга за срещите между хора, свързани с историята на феноменологията в Източна Европа. Според Лешек Колаковски и Ян Паточка истината трябва да се търси през цялото време, макар че, както пишеш, истината никога не се дава в предварително готов вид. Не съществува никакъв обект. Но това не означава, че истина няма и ни е позволено да се предадем. Напротив, не трябва да спираме да търсим. Всеки от нас има отговорността да търси. Субективността не релативизира истината, субективността основава истината. Това, че сме сътворци на истината, ни прави не по-малко, а повече отговорни.

- Истината не е „Какво“. Истината е „Кой“. Тя се ражда всеки път в точката на нашето усилие, осъществявано на границата между нашата субективност и нещото в себе си. Тя не е никога вчера, не е никога утре. Тя е само в този момент. И трябва да бъде пресъздавана от нас всеки път наново. Всеки път заедно с нея ние отново пресъздаваме себе си.

- В Източна Европа, особено през 70-те и 80-те години на миналия век, философията на „несъгласието“ е философия на отговорността, отговорност за истината, а също за правдата. Мисля също за зоолога на Чехов, който казва на дякона: „Вие до такава степен сте покварен от своята семинарска философия, че във всичко искате да видите само мъглявина. Отвлечените науки, с които е натъпкана младата ви глава, се наричат отвлечени, именно защото отвличат ума ви от очевидността. Гледайте дявола право в очите и ако той е дявол, признайте, че е дявол, а не търсете обяснения у Кант или Хегел“.

- Зоологът на Чехов лъже през цялото време. Точно както и филологът. Фон Корен и Лаевски от повестта служат всъщност за изразяване на един много чеховски проблем, който преследва писателя в почти цялото му творчество: вярата без дела и делата без вяра. Фон Корен е очевидно делото без вяра. Дело, извършвано по цинични и егоистични подбуди, с презрение към света на ценностите. Лаевски пък е вяра без дела. Прекален оптимизъм, образованост, душевна привързаност към всичко високо, към литературата, философията, изкуството, ала привързаност, предлагаща в крайна сметка само празна и измамна реторика, прикривана зад умни разсъждения. Вяра без дела и дела без вяра – зад тази перспектива се крие огромната част от човешките проблеми и заблуди. Неслучайно апостол Яков говори за това в своето послание.

- Как може един писател да се обърне към човек без съвест? Има ли там изобщо човек?

- Мисля, че е невъзможно да се води диалог със същества, които нямат съвест. Което означава, че всякакви контакти с тях трябва да бъдат сведени до минимум… Тези хора разбират само политиката на силата. Свикнали са да живеят така и да мислят така – прав е този, който е по-силен… Те са убедени, че моралът е измислен от идиоти. В по-голямата си част тези хора са опасни, хитри, агресивни и в никакъв случай не бива да им се вярва. Те умеят да използват основната „слабост“ на западния човек – неговата вяра в съвестта и в хармонията. В правото. И в крайна сметка – в рационалния подход към нещата. На практика техните постъпки са винаги ирационални, защото по същество изключват такава категория като смисъла.

- Когато Тръмп се появи на сцената у нас, ми се стори, че разбирам по-бързо от повечето ми колеги какво става, именно защото наблюдавах онова, което се случваше в Украйна и Русия. Тогава написах есе за руските думи, които биха ни помогнали да разберем нашата реалност в Америка: произвол, изобличение, продажност.

- А също и цинизъм.

- Струва ми се, че „продажността“ е повече от корупцията, тя е вече екзистенциално състояние, при което можеш да купиш и продадеш всичко или всички. Човекът не съществува като субект, а само като обект. „Продажността“ е не само действие, а начин на съществуване в света. Подобно на Путин, Тръмп живее в свят, в който няма ценности. Има само цени. Всяко отношение е инструментално, транзакционно.

- Вероятно има такова състояние, такова усилие, при което, след като бъде извършено, човек се разчовечава и обратният процес е вече невъзможен. Същото важи за цели общности, които са приели своето „его“ като мярка на всички неща, презирайки всички и всичко останало, което не са самите те. В някакъв момент те разрушават ценностната перспектива на собствения си живот до такава степен, че тя не може да бъде възстановена повече.

- Отново се сещам за Кант: „Това, което има цена, може да бъде заменено с нещо друго, с някакъв еквивалент; това, което надхвърля всяка цена и следователно не допуска еквивалент, притежава достойнство“. Човекът няма цена. Той не може да бъде заменен или обменен. Човекът има достойнство. Ето неговият категоричен императив: „Постъпвай така, че да използваш човечеството както в свое лице, така и в лицето на всекиго, винаги като цел и никога само като средство“.

- Да, така е. Невероятно подходящ цитат. Тези хора, тези общности не са способни да възприемат Другия, Другите като цел. Само като средство. А това става възможно тъкмо защото и сами за себе си те вече нямат ценностна, невидима основа. Достойнството не може да се побере в света, то не може да се приравни с тялото. Достойнството е онази невидима природа на Човека, която го прави Човек.

- Наблюдавах през пролетта на 2018 г. как администрацията на американския президент въведе следната политика – щом само бежанците пресекат границата, граничарите отнемат децата, изтръгват уплашените малчугани от ръцете на техните майки, експедират ги в клетки и ги разпределят в „центрове за задържане под стража“, често на стотици мили от границата. Децата често остават без храна, вода, чисти дрехи.

- Така постъпват сега руските военни с украинските деца. Повече от сто хиляди деца са откраднати и отведени от Украйна на територията на Русия. Извеждат принудително цивилни лица и семейства, а там, на територията на Русия, разделят възрастните от децата, мъжете от жените, отнемат им паспортите, заселват ги принудително в отдалечени райони на Русия, принуждават ги да работят в определени предприятия. Същото е правила и фашистка Германия. Оказа се, че всички тези практики са възможни и днес, в центъра на Европа.

- Как можеш да отвърнеш, когато си имаш работа с човек без съвест? Идват ми наум фрази на полския писател Станислав Лем: съвестта е чиста, защото не е била използвана никога (sumienie czyste, bo nieużywane).

- Срещата с този вид зло е невероятно тежка… Разбира се, важното е, срещайки се с твари от преизподнята, които именно унищожават Мариупол, да не станем като тях.

- Как е възможно „да не станем като тях“? Как можеш да защитиш човечността си в условията на безчовечност? Преди три седмици Зеленски каза на руските войници: „Ако се предадете на нашите сили, ще се отнесем с вас така, както трябва да се отнасяме с хора. Именно с хора – достойно. Както не са се отнасяли с вас във вашата армия“. За мен този момент бе много важен, това е не просто предложение за сделка, а утвърждаване на морален принцип: ние не сме като вас и няма да бъдем като вас. Ние оставаме хора. Не е лесно да не станеш варварин в такава ситуация. Трябва ти огромна сила, много по-голяма, отколкото у мнозинството хора.

- Западът трябва да разбере, че не Путин е виновен за войната. Той не е създал руснаците. Руснаците създадоха Путин. Той е техният инструмент. Той е тяхното алтер его. Той е плът от плътта на руската култура, такава, каквато е – без илюзии и сантименти. И тази твар трябва да бъде спряна.

- В какво е патологията на руската култура? Не разбирам… Там има 144 милиона. Не може да има 144 милиона садисти.

- Според мен тук е най-важната, системна грешка на руската култура – ​​те съзнателно поставиха и поставят себе си извън и над общочовешките ценностни приоритети… „Русия с ум не ще прозреш, не ще я вместиш в обща мяра.“ Тази фраза се превърна в универсална формула на руското самосъзнание. Общата ценностна рамка е твърде малка за руснаците. Те вярват, че не могат и не трябва да бъдат съдени според общите мерки и закони на човечеството. В този смисъл всичко им е позволено.

„Москва е Третият Рим“, така са привикнали да мислят за себе си. Ала внезапно се оказа, че не е Третият Рим, а Четвъртият райх.

- През цялото време мисля за Айхман. За Арент най-големият грях е неспособността или отказът да мислиш. Айхман не е мислил. Баналността на злото се заключава във факта, че човекът не мисли за себе си. Според Арент това не го прави по-добър от останалите престъпници, напротив – прави го по-лош.

- Да мислиш, да реализираш себе си в ценностния свят, е голямата привилегия на Човека. Именно в това усилие той става нещо малко по-голямо от животното. Отказът от тази привилегия е на практика винаги нещо съзнателно. И непростимо.

- Как да се обръщаме към хората в Русия? Мислиш ли, че има начин да стигнем до тях?

- Мисля, че само съкрушително поражение, небивало и страшно крушение и горчиво покаяние могат да отрезвят руснаците и да ги върнат към реалността. Ако се окажат способни за това.

- Говоря за близостта, за интимността. Мисля и за клането в полския град Йедвабне през 1941 г. Съседи убиват съседи, убиват хора, към които са се обръщали с умалителни имена. Ти имаш читатели в Русия, хора, които идват, за да ви убият, а говорят на твоя език. Какво може да им се каже в тази ситуация? Когато езикът не работи, нищо не се получава… Наистина ли няма никакъв мост?

- В началото на този век се позиционирах като украински писател, който, разбира се, работи включително на руското културно и езиково поле. Не ми е хрумвало да пиша на украински. След 2014 г. научих украински език и написах роман на украински, за да покажа на руснаците и на всички останали, че за украинеца, макар и рускоезичен, не е никакъв проблем да научи украински, при това не само да говори на него, но и да пише художествени текстове. Казвал съм многократно в интервютата си, че сега вече ще пиша книгите си на два езика – един роман на руски, един на украински. Много бих искал на всички да е ясно – в Украйна никога не е съществувал и не съществува проблем със защитата на рускоезичното население. А тъкмо под този лозунг през 2014 г. руските бойци освободиха мен и семейството ми от собствената ми страна. Наложи се да заминем за Киев. Разбира се, знаехме, че руснаците няма да спрат дотук. Така и стана.

След 24 февруари 2022 г. реших твърдо никога повече да не публикувам на руски. Не искам да бъда разбираем за твари, които убиват украински деца. Нямам за какво да говоря с тях. Не е измислен език, на който можеш да говориш с този, който е дошъл в дома ти, за да убие теб, жена ти и детето ти, да разруши твоя дом и да изгори земята ти. Не желая повече, макар и косвено, да бъда причастен към съществуването на украинска литература на руски език. И дори това да продължи да се случва, нека става без моето участие.

- Когато чета това, ми става тъжно: Путин не заслужава този език. Руският език трябва да принадлежи много повече на теб, отколкото на него. Той никога няма да може да направи с него това, което правиш ти. Никога няма да разбере Чехов като теб. Никога няма да оцени възможностите на този език. Защо трябва да му даваш твоя език…

- Просто няма да мога да пиша повече на руски. Самата мисъл за това, че някой може да ме сметне за руски писател, тъй като пиша на руски, ми е непоносима.

- Мислех за това още когато се появи Тръмп. Преди осем години, когато слушах речта на Путин за Крим, си мислех, че това е ужасно. Но можех да слушам. Тогава пишех книга за Майдана и можех да слушам Путин и да си водя бележки. Две години по-късно се опитах да слушам Тръмп, но не успях. Не защото мислех, че е по-лош от Путин. Там е работата, че ми бе невъзможно да слушам гласа му, не можех да го понеса физически. Тогава разбрах, че нямам дистанция, защото чувствам този език твърде силно, защото това е моят роден език. Когато през 2017 г. Тръмп говори във Варшава, редактор от New York Times ме помоли да напиша текст за речта му. Отказах, защото не можех да слушам и да си водя бележки.

- Да, тъкмо за това говоря… Имам толкова дълбока травма от руснаците и онова, което направиха те с моята страна и с моя живот, че вероятно тя няма да може да бъде излекувана.

- Сега мисля много за Целан. Както знаеш, Адорно пише след войната, че поезията след Освиенцим е варварство. Променил обаче становището си заради Целан. Когато бях бременна с дъщеря ни, съпругът ми искаше да я кръсти Sulamith, в чест на Суламит от „Todesfuge” на Целан („​dein goldenes Haar Margarete/ dein aschenes Haar Sulamith). А аз исках, и не исках, името е красиво, ала тъжно, както това необичайно стихотворение. Целан е бил от Чернивци. Мисля за това, че днес е възможно украински поет да спаси руската поезия, както Целан спаси немската…

- Мисля, че руската поезия като механизъм на културата не е застрашена от друго освен от себе си. Тя трябва сама да спаси себе си, никой друг не може да направи това освен самите руснаци. Ако някога се пробудят за реалността.

- Писахме си преди няколко дни с Юрко Прохаско. Попитах го: какво друго мога да направя за теб, за вас? Отговори ми: да повярваш. Откъде идва сега вярата?

- От човешкото сърце. От слънцето, което изгрява и над добрите, и над лошите. От текстовете на Шекспир и усмивките на децата. От усмивките на приятелите ти и прегръдките на твоето дете. От топлите дъждове на идващата пролет и синьото небе над главите ни.

Разговор в писма, март-април 2022 г., специално предоставен ни от двамата автори

Превод от руски Димитрина Чернева

Марси Шор преподава културна и интелектуална история в Йейлския университет, изследва историята на Източна Европа. Авторка на книгата Caviar and Ashes: A Warsaw Generation’s Life and Death in Marxism, 1918–1968 (Yale University Press, 2006) и преводачка на мемоара на Михал Гловински за Холокоста, The Black Seasons (Northwestern University Press, 2005). Съпруга е на американския историк Тимоти Снайдър.

Владимир Рафеенко е украински поет, писател, литературовед. Завършил е руска филология и културология в Донецкия национален университет. Автор на романите „Лято напролет“ (2012), „Демонът на Декарт“ (2013), „Мондегрин. Песни за смърт и любов“ (първият му роман на украински език, 2019 г.) и др., както и на стихосбирките „Частен сектор“ (2002), „Преводи по пътя“ (2003). Лауреат на международни литературни награди, в това число на Вишеградската литературна награда за романа „Дължината на дните“ (2018).


Източник:

https://kultura.bg/web/%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%B3%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%87%D0%B5-%D0%BD%D1%8F%D0%BC%D0%B0-%D0%B4%D0%B0-%D0%BF%D0%B8%D1%88%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D1%83%D1%81%D0%BA%D0%B8/ 



Гласувай:
7



1. ka4ak - КАТО БЪЛГАРИН,СИ ПРИЗНАВАМ,ЧЕ НИЕ СМЕ,виновни...:(((((((((
15.06.2022 20:19
"15.07.2020 20:38 - ПРИЯТЕЛИ, велик княз Владимир покръства цяла Киевска Рус!ЯВНО СМЕ ГИ СВЕТНАЛИ,НЕ САМО С БУКВИТЕ.....
Здравейте,не претендирам за ПАНАЦЕЯ,но стотиците ми Внуци и Внучки ми дават увереност,че има зрънце Светлинка...
13.02.2009 22:19 - ИМАЙ ЦЕЛ!
Това казвам на комунарите,които свободни започват на ново живота си! "

ПЪК И КНЯЗА,МИ Е АДАШ...:)))))))))
цитирай
2. vmir - Цитирам от интервюто:
15.06.2022 20:36
"Вече не можеш да си скриеш главата в пясъка и да не виждаш. Ако не виждаш зверствата на руснаците, ако не виждаш Русия като антропологическа катастрофа, ти правиш това съзнателно. И така все пак избираш доброто или злото."

"- Мисля, че е невъзможно да се води диалог със същества, които нямат съвест. Което означава, че всякакви контакти с тях трябва да бъдат сведени до минимум… Тези хора разбират само политиката на силата. Свикнали са да живеят така и да мислят така – прав е този, който е по-силен… Те са убедени, че моралът е измислен от идиоти. В по-голямата си част тези хора са опасни, хитри, агресивни и в никакъв случай не бива да им се вярва. Те умеят да използват основната „слабост“ на западния човек – неговата вяра в съвестта и в хармонията. В правото. И в крайна сметка – в рационалния подход към нещата. На практика техните постъпки са винаги ирационални, защото по същество изключват такава категория като смисъла."
цитирай
3. aidriell - Този свят се управлява от Болшев...
23.06.2022 00:52
Този свят се управлява от Болшевишко-Меншевишки ....Колхозници и Совхозници тип Владимир Илич Левин, наричани навсякъде евреи или леви либерал демократи.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: nbrakalova
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1749421
Постинги: 502
Коментари: 1643
Гласове: 5886
Календар
«  Октомври, 2024  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031