Автор: Норман Наймарк
Създадена на 20 Април 2022

Втора част

(първа част - https://nbrakalova.blog.bg/politika/2022/05/09/1-syvetskite-voinici-germanskite-jeni-i-problemyt-s-iznasilv.1817208
Поради възможностите на блога споделеният анализ е със съкращения.)

[…]
Аборти
[…]
Германските жени търсят подкрепа и утеха навсякъде, където могат да ги намерят, а понякога това означава да престъпят установените линии на социално поведение и културни норми. Те са принудени да работят тежка физическа работа, да разчистват отломките (известните Trьmmerfrauen), да възстановяват градовете и фабриките и дори да копаят и извозват в мините. Онези, които са се заразили с венерически болести, са принуждавани да издържат на унизителни прегледи и да се подлагат на примитивно лечение. В случаите, когато изнасилването води до бременност, германските жени имат много ограничен достъп до аборти. Дългогодишният параграф 218 от германския правен кодекс силно ограничава възможностите за легални аборти. Всъщност през 1943 г. нацистите затягат ограниченията на параграф 218 до степен, при която е незаконно да се борави с лекарствата, използвани за аборт на плода. Дори след войната разпоредбите на параграф 218 продължават да са в сила, а Католическата църква също остава непримирим противник на абортите. Въпреки това, особено през първите шест месеца на окупацията, германските лекари често оставят параграф 218 настрана, извършвайки аборти на хиляди бременни германски жертви на изнасилване.^[37]

Работата на лекарите се усложнява от факта, че водещите германски комунисти се противопоставят на отмяната на параграф 218. Както пише Neues Deutschland, абортът означава „умиране на нашето германско бъдеще още в тялото на майката“. Особено Улбрихт е категорично против прекъсването на бременността чрез аборт и се противопоставя на редица опити на много редови германски комунисти и социалдемократи да облекчат достъпността му. Улбрихт разпространява циркуляр до местните администрации, в който посочва, че абортите не трябва да се толерират, дори в случай на изнасилване:

Беше ми казано, че началникът на Министерството на здравеопазването е довел жените, които са били изнасилени, за да им организира аборти. Някои другари споделят тази гледна точка. Бихме искали да направим така, че прегледите на жените да са необходими в случаите на сексуални заболявания, но иначе сме против абортите; след известно време ще изложим причините си открито. На господата лекари трябва да се разясни, че трябва да проявяват повече сдържаност по този въпрос.^[38]

По последни данни резултатите от антиабортната политика на Улбрихт са катастрофални. Дори при болничен надзор условията за абортите са били наистина много примитивни. Трудно са се намират дезинфектанти и, особено в началото, анестезията не съществува. Липсват лекарства и дори болнични инструменти. В условията на коремен тиф, които върлуват в зоната, болничната операция често означава смърт. Освен това има огромен брой случаи, отбелязани от главния здравен служител на СЕД Максим Цеткин (син на известната германска комунистка Клара Цеткин), в които жени са довеждани в болницата в различен стадий на спонтанен аборт, причинен от собствените им опити вкъщи да се отърват от плода. Толкова много от тях умират, заявява Цеткин, че би било добре да се преосмисли стриктното тълкуване на параграф 218. Въпреки опасностите и цената (около 1000 райхсмарки), незаконните аборти остават доста разпространени. Само в Берлин в резултат на нелегални опити за аборт годишно са умирали около 6000 жени. Крайната бедност в следвоенна Германия превръща нелегалните аборти в сериозен проблем в четирите окупационни зони. Като цяло се изчислява, че сред около 20 милиона жени в детеродна възраст в Германия около 2 милиона годишно правят аборти, като огромното мнозинство от тях са незаконни.^[39]
[…]
Много жени, разбира се, избират да продължат и да родят децата си. Много от тях отвеждат бебетата при роднини, в домове за сираци или в католически благотворителни организации, като известния дом във Вилмерсдорф (Берлин), който приема „окупационни бебета“ или „руски бебета“, както ги наричат тогава. Има обаче и много случаи, в които жертвите на изнасилване се привързват към бебетата си и ги отглеждат сами, въпреки трудностите в първите следвоенни години. В малките градове и села за всички е ясно кое дете е „руско“, но пък хората разбират обстоятелствата и въпросът за бащинството бързо се забравял. Няма налични данни за броя на окупационните бебета, родени в съветската зона. Със сигурност през 1945 г. и 1946 г. броят им е бил много по-висок, отколкото в западните зони, където през 1946 г. приблизително една шеста от извънбрачните раждания се оценяват като окупационни бебета. По всяка вероятност ситуацията се обръща през 1947 г. и 1948 г., когато изнасилванията постепенно престават да бъдат проблем в източната зона, а съветските военни власти все повече затрудняват руските войници да имат връзки с германски жени. (Както вече отбелязах, съветските войски са принудени да се настанят в комплекси и да бъдат изолирани от германското население.) От друга страна, в западните зони първоначалните строги правила за забрана на близки отношения от 1945 и 1946 г. се смекчават значително през 1947 и 1948 г., когато става съвсем обичайно западни войници да се появяват публично с германски приятелки.

Германските мъже и жени
[…]
През предвоенния период (и след 1955 г.) приблизително две трети от молбите за развод в Германия идват от жени, а в половината от всички разводи мъжът е признат за напълно отговорен за прекратяването на брака. В непосредствено следвоенния период, от друга страна, половината от молбите за развод са подадени от мъже, а само в една трета от разводите мъжът е признат за напълно отговорен. С други думи, жените са проявявали повече инициатива извън брака и са давали повече „причини“ на мъжете да подават искове за развод. Разбира се, високото съотношение между жените и мъжете в следвоенния период също кара германските мъже да се колебаят по-малко при подаването на молби за развод. Особено през 1945 г. и началото на 1946 г., преди завръщането на военнопленниците, съотношението между жените и мъжете в големите градове на Германия допринася за променените социални и сексуални практики. През есента на 1945 г. в Берлин мъжете са 37%, а жените – 63%; в Дрезден мъжете са 39%, а жените – 61%. Във възрастовата група от петнадесет до петдесет години жените често са два или три пъти повече от мъжете. При тези обстоятелства „да си намериш мъж“ става често срещана тема за карикатуристите и авторите на разкази в популярната преса на съветската зона. Темата за изнасилването сякаш е напълно забравена – цензурирана, автоцензурирана или най-малкото потисната – в често шеговитите изображения на кокетни германски момичета, които са на лов за мъж, германски или съюзнически.

Някои изследователи предполагат, че изнасилването се е превърнало в поредното сериозно препятствие, което германските жени е трябвало да преодолеят, подобно на липсата на покрив над главите им или липсата на храна за гладните им деца. В името на оцеляването си те разработват лични психологически стратегии, за да оставят „инцидента“ зад гърба си възможно най-бързо.^[40] Но дори онези жени в следвоенния период, които имат смелостта да протестират срещу изнасилването си, не получават почти никакво решение или съчувствие нито от мъжете си, нито от окупационните сили. Според указанията на Съюзния контролен съвет, ако може да се докаже телесна повреда, германските жени, станали жертва на изнасилване, могат да повдигнат обвинения едва след 20 септември 1945 г., и то само за „малтретиране“ и „сила, приложена извън рамките на служебните задължения“. Германските жени нямат право да получават издръжка за децата си от окупационните власти, нито пък в съюзническото законодателство има специални разпоредби за преследване на изнасилвачите. Това означава, че всеки случай се разглежда поотделно и дамите могат „да бъдат допуснати или отхвърлени по указание на коменданта на зоната“.
[…]
Съветската военна администрация прави много малко, за да признае проблема с изнасилванията. Всъщност германските жени са смятани за отговорни за бързото разпространение на венерическите болести сред окупационните войски. Германските жени също са в центъра на недоволството на руските жени, както в зоната, така и у дома в Съветския съюз. На „окупационните съпруги“ се гледа с отвращение и неприязън, а жертвите на изнасилване се смятат за „искащи това“. Завръщащите се германски военнопленници и германските мъже като цяло също проявяват много слабо разбиране към проблемите, с които се сблъскват германските жени. Много от мъжете са съкрушени и затворени в себе си, неспособни да се възстановят от шока на пълното поражение. В крайна сметка най-голяма подкрепа жените в съветската зона намират от германската администрация, която признава, че на тях ще трябва да се разчита за възстановяването на страната и за оформянето на „демократичното“ бъдеще на Германия, ако изобщо има такова. Бързото сформиране на антифашистките женски комитети през октомври 1945 г. и на Frauenbund (Съюз на жените) през 1947 г. са само някои от многото инициативи, целящи да запазят активността на жените както в икономиката, така и в отглеждането на децата. В отсъствието на мъжете си – убити, изчезнали на фронта или чакащи завръщането си в лагерите за военнопленници – германските жени потискат физическите и духовните си страдания и навлизат на пазара на труда, за да осигурят издръжка на семействата си, ако не по друга причина. В своята културна и пропагандна дейност германската администрация използва тези мотиви, за да привлече германските жени на работа. Макар да не предлагат кой знае какви решения за жертвите на изнасилване, стихотворения като „Вие, майки“ на Вернер Щерн призовават германските жени да забравят неволите си в името на следващото поколение.

Политиката на жените

Заплахата от и реалността на изнасилването правят много германски жени яростно съпротивляващи се на призивите на комунистите в полза на приятелството с руснаците. На 3 август 1945 г. на среща на около 600 германски жени в Берлин Хермсдорф – първата открита женска среща от този вид след войната – местният шеф на КПД, хер Кох, открива дискусията, като цитира цялата материална помощ, която Съветският съюз е оказал на германците в първите седмици след освобождението. „В този момент [се отбелязва в доклада на КПД] в залата се надигна рев, с гръмки прекъсвания, обиди към Червената армия, например: „а после ни откраднаха всичко“, „[Просто] престанете с приказките си за руснаците“ и т.н. При по-нататъшни слаби опити да се изтъкнат заслугите на Червената армия или да се оправдае поведението ѝ като победителка, в залата се надигна бурен, хаплив смях“. Репортерът на КПД с удивление отбелязва, че женската среща бързо се е превърнала в антикомунистическа и антисъветска демонстрация: „В заключителната открита дискусия почти фашисткото настроение достигна най-високата си точка. Изказванията на отделните оратори бяха обвинителни и провокативни, без никакво разбиране за действителното положение и ограничаващите трудности.“ Вярно е, допълва той, че в Хермсдорф не е имало какво да се яде и че жените е трябвало да стоят на „безкрайни опашки“. Но поведението им показвало, че те не желаят да поемат отговорност за собственото си положение. Във всеки случай подобни събирания са безнадеждни – заключава той. „На тази среща не спечелихме нищо и загубихме много“.

Самото изнасилване никога не се превръща във въпрос на открит спор между германските жени и партията или вътре в самата партия. То не е нещо, за което хората говорят или което искат да признаят. Като се има предвид предизвикателната позиция на съветската военна администрация, изглежда, че и не може да се направи нищо по въпроса, освен да се правят частни обръщения към съветските ръководители в зоната. Но по въпроса за храната германските жени са готови да се противопоставят на окупационната администрация и на КПД и СЕД. В качеството си на основни издържащи децата си, родителите си (своите и на тъщите си), а понякога и нетрудоспособните си съпрузи, жените демонстрират и участват в гладни стачки, вместо да гледат пасивно как семействата им гладуват.

При подготовката на изборите в цялата зона през есента на 1946 г. Съветите подписват заповед за „равно заплащане за равен труд“, за да подобрят настроението на работещите жени. Макар че това помага на Съветите сред работещите жени, то подчертава бедността на домакините, особено на онези без работещи съпрузи, които трябва да живеят от така наречените „гробищни [дажбени] карти“. Но дори работещите жени са смазани под бремето да издържат семейства и да се грижат сами за домакинствата. Опитите на германските провинциални правителства да въведат законодателство, което да дава на работещите жени един платен почивен ден месечно, за да се справят с домакинските задължения, са приветствани от всички заинтересовани. Но Съветският съюз настоява мярката да бъде финансирана от предприятията и профсъюзите, и в резултат на това тя така и не е финансирана.

Съществуват и други въпроси, които тревожат германските жени в зоната. На първо място в списъка е невъзможността им да общуват със съпрузите, синовете и роднините си в съветските лагери за военнопленници. Не се разрешава никаква форма на кореспонденция, дори пощенска картичка. За разлика от ситуацията в Западна Германия, на Изток не са създадени бюра, които да установяват местонахождението на военнопленниците. Германските жени, чиито съпрузи или синове са се сражавали на Източния фронт, дори не знаят дали близките им са живи или мъртви. В резултат на оплакванията както на съветските политически офицери, така и на германските комунистически лидери, постепенно ситуацията се подобрява до степен, в която могат да се изпращат и получават някои пощенски картички. Но тези и други усилия да се направят отстъпки пред нуждите на германските жени – предназначени да спечелят тяхната подкрепа в избирателните урни за КПД и СЕД – се оказват безплодни. Причината за това не е свързана със самата окупация, а по-скоро се дължи отчасти на общото безразличие към политиката сред германските жени от всички поколения. По-възрастните жени, ако проявяват някакъв интерес към политиката, са склонни да подкрепят църквата, тоест ХДС [Християн-демократическия Съюз]. Младите жени и момичета, подобно на колежките си на Запад, се интересуват най-вече от неща като шоколад, танци, цигари и найлонови чорапи. Ерих Хонекер, тогавашен шеф на ФДС, не успява да стигне далеч с тази група, въпреки схващането си, че „трябва да отговорим на техния Drang nach Lebensfreude [желание за щастлив живот]“.

Политиката на жените в зоната страда и от тесните възгледи в КПД и СЕД за ролята на жените в обществото и партията. Гротевол се оплаква, че много членове на СЕД имат много „забавени възгледи“ за мястото на жените в партията и ги отнасят само към „женските въпроси“. В партията съществува и силно течение, наследено от ваймарската КПД, което настоява да няма отделна женска секция на СЕД, отделно женско партийно списание, дори да няма „женски страници“ в партийните издания. Всякакви усилия за изграждане на отделни групи от активистки са „решително отхвърлени“ от партийното ръководство като „опасни“ за единството на партията, макар че накрая ръководството одобрява създаването на Женска секция, която да функционира като част от партийния изпълнителен орган на СЕД. Дори водещи активистки като Ели Шмид (съпругата на Антон Акерман) и Кате Керн (която има дългогодишна връзка с Гротевол) не успяват да направят много, за да променят фанатичното отношение на СЕД към жените.
[…]
Историята на женските организации в зоната отразява както общата антипатия на германските жени към комунистическата политика, така и амбивалентното отношение на КПД и СЕД към женския въпрос. През лятото на 1945 г. германски жени от най-различни среди се обединяват, за да създадат „женски стаи“, в които да предоставят консултации, малко храна и употребявани дрехи на многобройните отчаяни жени, чиито домове и поминък са били разрушени от войната. Понякога центровете успяват да намерят шевни машини и ги използват, за да поправят дрехите на нуждаещите се жени и деца. През лятото на 1945 г. антифашисткият блок настоява тези женски групи да се преобразуват в антифашистки женски комитети, а през октомври 1945 г. маршал Жуков регистрира комитетите като легални социални организации в зоната. С разширените ресурси, някои от които предоставени от съветското военно правителство, женските комитети се ангажират със здравни и образователни въпроси, както и с поддържането на стотиците женски борси за шиене и дрехи. През лютата зима на 1945-46 г. комитетите контролират кампанията „Спасете децата“, която осигурява топли дрехи и топла храна за нуждаещите се момчета и момичета.
[…]
„За ‚Руснаците‘ и за Нас“

Малко вероятно е историците някога да узнаят колко германски жени са били изнасилени от съветски войници в месеците преди и годините след капитулацията. Възможно е да са били десетки хиляди, а по-вероятно е да са били стотици хиляди. Възможно е дори до 2 милиона жени и момичета да са пострадали от това престъпление на насилие, повечето докато са били изтръгнати от домовете си в Източна Прусия, Силезия или Судетската област, а други – докато са живели в съветската окупационна зона. Във всеки случай, както всяка оцеляла от изнасилване жена носи последиците от престъплението със себе си до края на живота си, така и колективната мъка е била почти непоносима. Социалната психология на жените и мъжете в съветската окупационна зона е белязана от престъплението изнасилване още от първите дни на руската окупация, през основаването на ГДР през есента на 1949 г., та чак до – може да се твърди – наши дни. Една ваймарска жена, която пише на съпруга си на Запад (17 декември 1945 г.), говори от името на цялото поколение:

Скъпи Ото!
Моля те, ела си възможно най-бързо. Не мога да издържам още дълго, защото изпитвам такъв ужасен страх. О, Ото, вече нямам спокойни мигове. Ако само чуя руснак или видя такъв, толкова се нервирам и сърцето ме боли от изключителен страх… Представяш ли си, Ото, в събота вечерта бях изнасилена от пиян руснак. [Бях малтретирана и издевателствана повече от два часа.] Не можеш да си представиш колко съм съкрушена – отвътре и отвън – и какви телесни болки изпитвам … Съвсем се учудвам, че след това, което преживях в събота, съм все още жива. Но мога да ти кажа, че преживяване като това не оставя човек незасегнат…
Хилдегард.^[41]

Страхът на германските жени от руснаците и асоциирането на съветските войски с изнасилвания и грабежи се превръщат в централен германски аргумент срещу по-близките връзки със Съветския съюз. На Запад това се превръща в топос на пропагандата срещу отстъпките пред руснаците. В самата съветска зона то става сериозна пречка пред усилията на ръководствата на КПД и СДП да изградят подкрепа за комунистическото бъдеще. Пречките са още по-сериозни, защото въпросът за изнасилването не може да бъде обсъждан публично, без да се засегне чувствителността на съветските власти (а следователно и на най-близките им германски комунистически „приятели“). Не по-малко важни са и социалните табута по темата за изнасилването. Отбранителността на германските мъже, от една страна, и понякога потисканото, макар и неоправдано, чувство за вина сред германските жени, от друга, засилват социалнопсихологическите измерения на изнасилването – т.е. начините, по които то засяга масите от хора в отношенията им със Съветския съюз и помежду им. Сексуалните отношения между съюзнически войници и германски цивилни граждани в западните зони понякога водят до незаконни протести от страна на германците – главите на германските момичета биват бръснати или през нощта се отправят заплахи срещу провинилите се съюзнически войници (особено цветнокожите). Но страхът от сурово наказание от страна на съветските власти заглушава дори тези слаби форми на германски протест в Източната зона.

Въпреки първоначалния левичарски подем в края на войната в Германия, събитията от съветската окупация – не на последно място заради проблемите с изнасилванията – подкопават усилията на германските комунисти. Никаква положителна пропаганда за Съветския съюз и съветските постижения изглежда не е в състояние да разсее дълбоката, макар и понякога зародила се и неформулирана, омраза и страх от руснаците. Всъщност много германски комунисти започват да се оплакват по-настойчиво от негативното влияние на съветската окупация върху развитието на германския социализъм. СЕД се притеснява, че засилените пропагандни атаки от Запад оказват дълбоко въздействие не само върху германците като цяло, но и в самата партия. Улбрихт е вбесен от засилващото се насъскване срещу руснаците в рамките на СЕД: „Който води или подкрепя антисъветска агитация – заявява той, – няма какво да търси в средите на нашите партийни членове“. Местните партийни лидери са толкова притеснени от забраната на Улбрихт дори да се роптае срещу антисъветски изявления, че са склонни да не провеждат партийни събрания или поне да изключват общите дискусии.

Докато дисциплинирането на централните партийни органи е сравнително лесна задача, справянето със ситуацията сред населението като цяло е много по-трудно. СЕД се е превърнала в масова партия и просто няма как да се спрат неприятните разговори за Съветския съюз сред нейните 2 милиона членове. Според историка от ГДР Волфганг Шнайдер, СЕД е била особено разстроена от „все още пасивното отношение към Съветския съюз“ сред работническата класа. В резултат на това в края на 1948 г. ръководството на СЕД решава да „премине в настъпление“ срещу тези „антисъветски“ нагласи сред масите, като се конфронтира с тях публично. Политическите мотиви за тази офанзива трябва да се разглеждат и на фона на събитията в комунистическия свят като цяло: началото на „дисциплинирането“ на комунистическия блок в Коминформ (септември 1947 г.), превратът в Чехословакия (февруари 1948 г.), резолюцията на Коминформ срещу Тито (юни 1948 г.) и едновременното ускоряване на напрежението в Студената война и на сталинизацията в Източна Европа. Самите Съвети се съгласяват, че провеждането на такива дискусии е важно и „прогресивно“.

Дискусиите са открити на 18 ноември 1948 г. от редактора на Neues Deutschland Рудолф Хернщат в статията му „За ‚руснаците‘ и за нас“. Главният съветски окупационен вестник, Tдgliche Rundschau, препечатва статията, „защото тя засяга решаващите въпроси за съдбата на германския народ“. Силните страсти и дебати, предизвикани от статията на Хернщадт, карат берлинския клон на Дружеството за изучаване на културата на Съветския съюз (по-късно – Дружество за съветско-германска дружба) да насрочи открито обсъждане на статията на 10 декември 1948 г. в голямата зала на Дома на културата на Съветския съюз на дружеството. Залата е препълнена от около 700 души. Дискусиите продължават повече от четири часа в един от най-оживените – а до есента на 1989 г. и един от последните – открити форуми от този вид в историята на Източната зона. Големият интерес към темата кара дружеството да насрочи втора сесия в още по-голяма зала на 7 януари 1949 г. и да публикува стенографски протоколи от двете сесии.

Хернщадт открива първата публична дискусия с пространно повторение на първоначалния си аргумент от статията в Neues Deutschland. Поради влиянието на класовия враг вътре в партията на работническата класа, СЕД, каза той, „голяма част от нашите партийни членове“ имат погрешно мнение, че Съветският съюз е „бреме“ за развитието на партийната програма, вместо да признаят истинската му роля, „а именно [тази на] неизчерпаем източник на сила за работническото движение на всяко ниво на неговата борба“. Тези партийни членове, казва Хернщадт, не разбират, че не може просто да се избира сред различните качества на социализма и на Съветския съюз. Човек трябва „или да потвърди процеса [на революцията] като цяло, или да го отрече като цяло, части от него не могат да бъдат изключени“. Разбира се, признава Хернщадт, в Съветския съюз има проблеми, но въпреки това „човекът, който приема Съветския съюз, може да го направи само като цялост“. Ако човек критикува тук или там, той по същество отрича Съветския съюз, „независимо дали разбира това или не“.

Хернщадт се оплаква от онези другари, с които се е сблъсквал и които са казвали: „Да, ако само руснаците се бяха държали по друг начин през 1945 г.! Тогава щяха да спечелят целия народ за себе си“. Вместо да говори директно за изнасилванията, Хернщат избира да разкаже за случая на германски комунист, който е бил ударен от руснак по главата и му бил откраднат велосипеда, което „определило [негативното] му отношение към комунистите до края на живота му“. Според Хернщадт това престъпление на съветски войник – и всъщност всички престъпления, включително, по подразбиране, изнасилването – трябва да се разглеждат в контекста на съветската борба срещу фашизма. Германската работническа класа не е направила нищо, дори в края, за да подпомогне борбата срещу нацизма.

Германските работници дори носеха чантите на хитлеристите до колите им, когато те бягаха! Как трябваше да тълкува съветската армия това отношение на германския народ? … Активна, способна работническа класа не съществуваше. Що се отнася до другаря, който е изгубил велосипеда си (или, метафорично, чиято жена е била изнасилена), той (или тя) не е никакъв прогресист. Тези хора са интерпретирали индивидуалната си съдба като поражение, казва Хернщадт, докато всъщност победата на Съветската армия е била „световна историческа победа на работническата класа – също и на германската [работническа класа], ако само разберат как да я използват“^[42].

Разбира се, признава Хернщадт, Червената армия, която навлиза решително в Германия, е била разпалена и сурова, „но войната прави хората сурови“. Все пак, казва той, германците нямат право да се оплакват, защото не са направили нищо, за да предотвратят войната. „Той [другарят] не виждаше нищо, не си задаваше въпроси, виждаше само едно: че му вземат велосипеда“. Ако само този човек и десетки хиляди като него се бяха борили с Хитлер, всичко щеше да бъде различно, твърди Хернщат. „Съветската армия щеше да има коренно различно отношение към германския народ“. Според него е можгло да има някои изолирани нападения (Ьbergriffe); човек не бива да омаловажава проблема. Но „една четиригодишна гигантска борба не отшумява за един ден“. Единственият отговор за германците, заключава Хернщадт, е да се хвърлят в класовата борба, да доведат докрай Двугодишния план и да спрат с непрестанното мрънкане срещу руснаците, което обслужва единствено интересите на империалистите.
[…]
Втората, разширена среща, проведена на 7 януари 1949 г., няма нито една от спонтанните прояви на първата, а въпросът за изнасилването е напълно потопен в морето от реторика. Тук се говори за „антисъветската агитация“, която се е вмъкнала в дискусията за „руснаците и нас“. Този път на трибуната излиза оратор от съветското военно управление, капитан Трегубов. Той отказва да говори за изнасилване и се връща към банализиращите примери за откраднат часовник или велосипед.
[…]
От тази втора дискусия става ясно, че мимолетното обществено разглеждане на въпроса за изнасилването е приключило. Съветите няма да го допуснат, а водещите германски комунисти не могат да бъдат щастливи от публичното осветляване на проблема. Но един от участниците във втората дискусия прави елементарната забележка, че ако не се говори за проблема, той няма да изчезне. Хер Хайне напомня на аудиторията, че битката на мненията ще продължи, но не и в големите зали на Дружеството за изучаване на културата на Съветския съюз. „Къде антисъветската агитация намира своя израз? – Във всекидневния живот, в трамваите, особено от Потсдамер плац до Бюловщрасе, на работното място, в семейството, в магазините, навсякъде, ден след ден …“ Добрите демократи и социалисти, заключава той от това, трябва да говорят повече и да се противопоставят на клеветите срещу руснаците, освободители на Германия. Но при пълната власт в ръцете на тези „добри демократи и социалисти“ въпросът за изнасилването вече не може да бъде обсъждан и разглеждан.

Източник:
Norman M. Naimark, The Russians in Germany:
A History of the Soviet Zone of Occupation, 1945–1949.
Harvard University Press, 1995, pp. 69-141

^[36] Almond, “Ein Brief aus der amerikanischen Zone,” October 11,1945, FES, SPD, “Gniffke Nachlass,” 7/3 (22).
^[37] Horning, “Frauen als Kriegsbeute,” p. 343, n. 31; Heike Sander and Barbara Johr, eds., Befreier und Befreite, (Munich: Kunstmann, 1992), pp. 36-39. See also Kuby, Die Russen in Berlin 1945, p. 317.
^[38] SAPMO-BA, ZPA, NL 182/246 V (Ulbricht), b. 47.
^[39] Die Welt, August 17, 1948, in SAPMO-BA, ZPA, IV 2/17/29, b. 112.
^[40] Meyer and Schьlze, Wie wir das alles geschafft haben, p. 63.
^[41] “Weimar, December 17, 1945,” FES, SPD Ostbьro, 1410b.
^[42] Rudolf Herrnstadt, “Ьber ‘die Russen’ und ьber uns,” Tдgliche Rundschau, November 19, 1948, p. 8-10.

Норман М. Наймарк е признат от критиката автор на няколко книги, сред които „Огньове на омразата“, „Руснаците в Германия“ и „Геноцидите на Сталин“. Той е професор по история и източноевропейски изследвания в Станфордския университет и старши научен сътрудник в Института Хувър и Института за международни изследвания Фрийман-Спогли в Станфорд, като на два пъти е получавал наградата на декана на Станфордския университет за отличен преподавател.

КОМЕНТАРИ (9)

• 20-04-2022 | Златко

В старите, „нормални“ времена, никога не бих си позволил да публикувам нещо подобно. „Защо да разравяме стари, отдавна зараснали рани, защо да насъскваме хора и народи едни срещу други?“ – такива и подобни на тях, най-обикновени човешки мисли, биха ме въздържали, най-вероятно при всички случаи.

Но днес е друго. Във време, в което миналото най-внезапно се нахвърля отново отгоре ни, озъбило хищна паст, олигавено, застрашително, хищно, ненаситно – мястото за толерантност и хуманизъм изведнъж започва да се стеснява застрашително.

Заплашени са всички ценности и истини, в които се опитвам да вярвам откак съм станал човек. Заплашено е самото съществуване на свободния свят, към който съм избрал да принадлежа. И множество УФЦЕ – извинете неподходящата дума в този леко патетичен контекст – се влачат заблеяно подир свирката на Пастира от Изток, завеяни, заблеяни, вечно зазяпани в миналото, нещастни овчи души.

Ето защо започвам да превеждам този дълъг и мъчителен анализ на едно от най-зловещите масови престъпления от времената на Втората световна война – масовото изнасилване на германски жени (МНОГО СТОТИЦИ ХИЛЯДИ, а може би и над милион от тях) от страна на победните руски войски, които прилагат политика на безпощадно отмъщение не само срещу войските на Вермахта, но и срещу цивилното германско население.

Това, което наблюдаваме днес по места като Грозни и Буча не е някакъв изгубен в превода, незначителен военен инцидент. То има корените си в политиките на толериране на военни зверства и безчинства, прилагани от Червената армия последователно във ВСИЧКИ окупирани територии с германоезично население (и по-малко по други, включително и в България).

Днешните зверства НЕ СА изключение. Това е грозният извод, до който ме води изследването на историческите източници. Крайно време е тези мрачни факти от Втората световна война да получат повече видимост и публичност в България.

Съжалявам, никога не съм виждал в себе си войнствен, ожесточен човек. Но днес май е настъпило време, в което място за други хора няма.

И така: ако съзнанието ви е поне малко открито за подобни факти, положете известно усилие в четенето и преработването на тази студия. Кой знае, това може да отвори очите ви за много (досега невидими) неща.

• 21-04-2022 | Варя Ясникова-Костова

войната не е с лице на жена. Тя е върховно зверство, което превръща човека в звяр. Няма морал, няма чест. 

• 22-04-2022 | Valpet

И разбира се, само руските войници са изнасилвали немски жени. Немските войници не са извършвали насилия спрямо руските жени. 
Обратното е „червена пропаганда от време оно“ като ето тази: 0gnev.livejournal.com/252237.html

То все бива едностранчивост, ама и тази статия, също като нейния "червен антипод", надминават всякакви граници. Нима не е ясно, че по време на война се вършат насилия върху мирното население и от двете страни?! Особено ако част от това мирно население се окаже въоръжено както Зеленски направи със своите съграждани като им раздаваше оръжия по улиците на Киев. Получи се оригиналната комбинация „хем въоръжени, хем мирни граждани“, които първо бяха поздравени с „Браво!“ от псевдо-либералния свят, а след това горчиво оплакани с ридания „О-ле-ле, Буча!“.

Но да оставим Украйна. Ами да попитаме бежанец от Одринска Тракия какво са правили нашите „юнаци“ с турското население през Балканската война и как турските войници са го “върнали тъпкано“ на сънародниците ни след оттеглянето на българската войска. Или трябва непрекъснато да си припомняме френската поговорка „A la guerre, comme а la guerre.“?


Истината е, че просто не трябва да се стига до война. А за да няма война, не трябва да има конфронтация. Защото последната е нещо, в което не е ясно кой първи и кой втори, кой виновен и кой не е. Стане ли война, и двете страни са виновни. Това се знае от древни времена и е писано, писано, . . . Но то не е въпроса само да се пише и чете, но и да се осмисля обективно, а не едностранчиво!

o   22-04-2022 | Златко

Съжалявам, не споделям тази гледна точка.

Първо: това, че престъпленията от всякакъв род са нещо неизбежно по време на война, не е е и не може да бъде абсолютно никакъв аргумент против осветляването им, дори напротив.

Второ: както вече писах във Фейсбук, в една страна и култура като българската, където тази тема никога не е била част от обществения разговор, продължаващото мълчание и незнание по нея се оформя като съвсем немаловажна празнина в публичното съзнание, особено във времена като сегашните, когато се води война не само за украинските земи и свободи, но и за умовете и сърцата на хората по целия свят.

Трето, има някои дребни разлики в начините, по които отделните страни и култури се отнасят към престъпленията на собствените войски и войници. Както споменах в един друг коментар, военните престъпления на армиите в свободния свят попадат (от време на време) под разследвания, както показват множеството скандали във връзка с престъпления на американски войници и войскови части, като се започне с Ми Лай във Виетнам и се завърши с Абу Граиб в Ирак. В СССР и Русия подобно отношение към престъпленията на „своите“ не съществува и това най-вероятно е още една от причините за това, че тази война се подкрепя от такива големи части на руското (а и българското) население. За мен това просто се подвежда под графата „разлики между Изтока и Запада“. 

Съжалявам, че всички тези неща очевидно не са част от умонагласите, които те карат да идваш и четеш материалите, които публикувам тук. Но пък и, честно казано, илюзията, че ти може би си сред хората, които биха позволили подобна „пропаганда“ да повлияе върху мисленето и поведението им, се разсея у мен най-късно след като започнахме дискусиите върху Ковид. За добро или зло, ще трябва да приемем, че не сме хора със сходно мислене. В което няма никакъв проблем, разбира се.

o   23-04-2022 | Метър

Виж, отговор в стил „вие защо биете негрите?“ под материал за СЪВЕТСКИТЕ ВОЙНИЦИ и ГЕРМАНСКИТЕ ЖЕНИ (и нищо друго!) е типична тролска проява. Предполагам, че ако напишеш материал за германските войници и съветските жени - задълбочен анализ, не поредица от добре познати лозунги - собственикът на този сайт не би отказал да го публикува. Така че ако толкова те вълнува темата...
А може да напишеш и втора част - за руските войници и украинските жени. Напоследък. Днес. Сега.
Знам, знам - „вие къде бяхте осем години, когато...“

• 23-04-2022 | Пендо

Може да съм глупав, но ето каkво мисля сега.

Ако говорим за умонагласите на украинските жени, на тях им е известно какво могат да очакват от руските войници и бягат колкото може по далеч.
Вече станаха милиони.

Ако говорим за умонагласите на българите, на тях им е известно, че само руснаците могат да им гарантират положение на ръководни фактори без образование или подготовка. И то само с обещание за пълна верност. 
И колкото образованието им е по ниско, толкова може да се разчита за подчинение и изпълнение на задачите. Вече сме го видяли и го знаем. 
Даже някога имаше закон, с който можеше да се получи пет години затвор ако някой пита за образованието на ръководителите.

И вече има няколко хиляди, които чакат руснаците да дойдат. Те не питат дали това са истински руснаци или само пратеници на тези, които с в Кремъл сега.

• 30-04-2022 | Ангелина Петрова

Здравейте, Златко Енев.

Много харесвам Вашите книги и чета списанието Ви – вече не толкова внимателно…Искам да реагирам на статията за „…германските жени“, защото, в нея се открива клишето за близостта/братството и съответно коректността на Съветската армия в България – за разлика от зверствата в Унгария, Румъния и разбира се Германия. Разбира се има разлики, но т в статията, то е директно взето все едно от най-христоматийните източници на партийната пропаганда у нас отпреди 30 и няколко години… Не знам дали сте проследили /вероятно да/ филмът „Второто освобождение“, изцяло по архиви. В него документално се откроява не само завоевателното поведения на Съветската армия в България през 1944, като тя остава то 1951-2 – вижда се съсипването на страната, но и също агресията, ограбванията и също изнасилвания от страна на съветските войници…така че източниците на тази статия, която сте публикували, най-малкото, са малко остарели. По принцип за всички тези проблеми, според мен трябва да се опираме върху архива – като знаем добре, че е изцяло и много добре прочистван. Свидетелствата за безчинствата на съветската армия у нас следователно са просто непълни, но съществуват. Затова и схематичните твърдения в тази статия за така топлата и благонадеждна връзка на България със Съветската армия са некоректни. Това не е и за първи път…

Т.е. една бележка под линия към тази статия, че има нови сведения, публикувани наскоро в България, би допринесла за списанието …

Можете да ме отпишете разбира се, и аз мога да го сторя, но дължах да Ви съобщя това мое наблюдение.

o   30-04-2022 | Златко

Здравейте, Ангелина,
Благодаря ви за коментара. Гледната ви точка е напълно възможна и разбираема. В дългите години на общуване с всевъзможни сърдити сънародници установих, че нещата се виждат с доста различни очи, в зависимост от това дали хората четат нещата ми вътре в България или извън нея. Проблемът изглежда е в това, че българските проблеми (и история) имат значение и видимост най-вече за жителите на страната, извън нея те са повече или по-малко невидими, просто защото тя никога не е играла каквато и да било роля в европейските или световни дела. Множество българ(к)и живеят с усещането, че страната и историята им е жертва на някакъв вид световен заговор, че страната е несправедливо отритната от развоя на европейските и световни дела. Отрезвяването не идва дори и когато се посочат елементарни неща, като например това, че България НИКОГА не е водила войни на своя територия, a след Първата световна на практика не е участвала в големите световни конфликти.

Така и в настоящия случай. Че в България също е имало случаи на насилие, както срещу жени, така и срещу мъже, е факт (недалеч от родното ми място, в шуменското предградие Дивдядово, например е убит дори член на партията, което води до горчиво писмо на Димитров лично до Сталин, с молба да бъдат взети мерки срещу насилието на отделни войници). Съвсем друг факт е, че като брой (няколко десетки? няколкостотин?) тези актове на единично насилие не могат да променят с нищо историческата оценка, че България е минала „между капките“, включително и без да ѝ се търси отговорност за немаловажните военни престъпления, извършени от българските окупационни части в южна и западна Македония (познати ли ви са фактите около гръцкото въстание в Драма например?)

Тук проблемът отново се сблъсква със сухата логика на цифрите. Нямам конкретни данни за това колко точно хора в България са станали жертва на насилие от страна на съветски войници, но намирам буквално смехотворно възмущение от този род, „ние също сме жертви“, при условие, че измеренията на тези насилия по други места са абсолютно несъизмерими с българските. Същото се отнася до повечето български вопли на тема „ние също сме жертви“, които самият аз възприемам просто като част от местния фолклор.

Добре сте ми дошла да се отпишете по всяко време, нямам нито достатъчно време, нито пък желание за подобни сърдечни обмени на мнения. От България ме дели стена от лед, ако това не ви звучи прекалено патетично. Боя се, че този кратък обмен няма да помогне с нищо за изтъняването ѝ.

o   30-04-2022 | Златко

Между другото, намирам изключително показателно това, че от един доста обемен текст, включващ десетки факти и сериозен анализ на тежко военно престъпление, което няма никаква друга връзка с България ОСВЕН като призив за пробуждане от всевъзможните клишета за руско-българска дружба, вие успявате да съзрете ЕДИНСТВЕНО собствената си ЛИПСА.

Колко ли още хора в това забутано блато го четат с точно същите очи?

Цитат Отговор

 

Източник:

http://librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/prospects/science/4221-savetskite-voinitzi-germanskite-zheni-i-problemat-s-iznasilvaneto#!/ccomme%E2%80%A6 

... почти всички лъжи и измислици, около скалъпената история с изнасилването на мнимите германки са доказани и оборени публично. Жалко, че все още има хоа, които са заблудени от пропагандата и антируската истерия обхванала Европа, през последните месеци.

Няма ли да цитирате някое доказателство от тези, дето „вече излизат наяве…“ :) ?!

... То ще излезе, че руснаците само са е.ли немкини, без изобщо да водят война, чудничко как тогава са спечелили войната срещу нациста Германия, ако са били заети с онождането на швабките? :)

Пропагандата ви е толкова посредствена, че дори малките деца могат с разследване на историческите доказателства да ви разглобят конспирациите ви. :)


https://www.cumhuriyet.com/haber/avrupada-zafer-gunu-berlin-75-yil-once-nasil-dustu-1737674 "Злите руски солдати", хранят германските фраута. :)