Автор: Норман Наймарк

Създадена на 20 Април 2022

В началото на март 1944 г. съветската пролетна офанзива изтласква германците от Украйна и освобождава Харков и Киев. В края на април Червената армия вече се сражава с германците на чужда територия в Северна Румъния. Съветската офанзива в Белорусия започва в края на юни: през юли са освободени Минск, Ковно и Вилнюс. До септември 1944 г. съветските войски превземат Букурещ и са готови да влязат във Варшава на брега на река Висла. Някои войници смятат, че войната е свършила или поне, че боевете ще се забавят. В резултат на това политическите офицери от Червената армия се чувстват принудени да засилят кампанията, посветена на изкарването на „фашистките зверове от леговището им“ – „Напред към Берлин!“ и „Унищожете хитлеристите в бърлогата им“ са някои от лозунгите, разлепени в румънската провинция.

Съветските войници пренебрегват и предупрежденията на своите вестници и комисари да не се изкушават от привидното богатство на Запада. Всъщност и офицерите, и редовите войници нямат търпение да изследват странния и вкусен свят на буржоазния декаданс. Ожесточената германска съпротива и периодичните контраатаки на все още изобретателния фашистки враг обаче убеждават войниците, че войната далеч не е приключила и че Берлин е реалният обект на техните усилия. Някои от най-смъртоносните сражения – Будапеща, Бреслау и, разбира се, борбата за самия Берлин – все още предстоят на изтощените съветски войски.

Комбинацията от мрачната реалност на продължаващата война и „света на ресторантите, виното, циганските цигулки, богатите дрехи и чудодейните магазини“, описан от един ветеран от румънската кампания, може би е засилила склонността на съветските войници да вземат това, което не могат да купят, и да изнасилват местните жени в гнева на непълната победа. Дж. Глен Грей подчертава, че „безличното насилие на войната“ само по себе си поражда изнасилвания, тъй като завладяването на жени допълва или в някои случаи замества поражението на врага.“ В този случай е поучително да се сравнят проблемите с изнасилванията и грабежите в Румъния, а по-късно и в Унгария, с общо взето образцовото поведение на войските на маршал Ф. И. Толбухин в България. Разликите може би са свързани с по-доброто ръководство и дисциплина в българската кампания.^[1] От друга страна, стогодишните приятелски отношения, сходните култури и езици, както и наистина откритото посрещане на съветските войски от страна на българското население обясняват поне отчасти относителната липса на изнасилвания. По всички показатели унгарският случай е различен. В Унгария има чужд език и култура, както и много по-висок стандарт на живот, което е източник на голямо недоволство в победоносната Съветска армия. Освен това много унгарци продължават да допринасят за отбраната на германците. Не може да има съмнение също така, че кървавата обсада на Будапеща, която струва десетки хиляди съветски жертви, нажежава обстановката и води до буйно поведение на съветските войници в победения град. След превземането на града от съветските войски през февруари 1945 г. се стига до ужасни изнасилвания и грабежи. „Беше невъзможно – пише Юлиус Хей – да прекараш ден или дори час в Будапеща, без да чуеш за жестокости, извършени от [руските] войници.“^[2] Унгарски момичета са затваряни в местата, където са разквартирувани съветските части в Буда, където са многократно изнасилвани, а понякога и убивани.^[3] Дори шведската легация е нападната от разбеснели се червеноармейци, които крадат вещи и изнасилват жени независимо от тяхната националност. Шведският вестник Ny Dag (17 май 1945 г.) изказва предположението, че съветските части може би са смятали, че атакуват нацистка крепост, тъй като част от легацията наистина е била окупирана от германци. Във всеки случай в тази атмосфера на боеве, грабежи и изнасилвания може да се разбере как Раул Валенберг – шведският ангел на милосърдието за унгарските евреи – е могъл да бъде заловен от съветските войски и отведен без никакво обяснение защо е отведен и къде отива.

Милован Джилас и югославските партизани също е трябвало да се справят с въпроса за изнасилването, когато съветските части преминават в североизточна Югославия през есента на 1944 г., за да оглавят освобождението на Белград. За партизаните е било особено травмиращо да се сблъскат с доказателството, че техните герои, храбрите войници от Червената армия, са могли да участват в подобни действия. Партизаните се притесняват също, че разказите за изнасилване на сръбски жени от съветски войници ще опетнят собствената им репутация и ще отслабят политическите им позиции сред сърбите. Но преговорите им с ръководителя на съветската мисия генерал Корнеев водят само до горчиви протести срещу „обидите“, отправени към славната Червена армия. По-късно разследванията на югославските власти, основани на жалби на отделни граждани, документират 121 случая на изнасилване, като всички, с изключение на 10, включват и убийство. Освен това е имало 1204 случая на грабеж с нападение – цифри, които, както ни казва Джилас, „едва ли са незначителни, ако се има предвид, че Червената армия е преминала само през североизточния ъгъл на Югославия“. Югославските протести не стигат доникъде и пред Сталин, който се възмутил от намесата на Джилас: „Не може ли да разберете, че войник, който е преминал хиляди километри през кръв, огън и смърт, ще иска да се забавлява с жена или да си вземе някаква дреболия?“ Освен това Сталин целува съпругата на Джилас и се шегува, пише Джилас, „че е направил този жест с риск да бъде обвинен в изнасилване“. Липсата на чувствителност от страна на Сталин към този въпрос, добавя Джилас, се проявила и в отношението му към оплакванията по време на кампанията в Източна Прусия. „Прекалено много поучаваме нашите войници“, съобщава Джилас за думите на Сталин, „нека да имат някаква инициатива“.

Отговорът на Сталин към Джилас предвещава очевидното му безразличие към подобни оплаквания от комунистически лидери в цялата окупирана от Съветския съюз Европа. Поведението на съветските войски в Словакия например кара чешкия комунистически лидер Владо Клементис да се оплаче на маршал И. С. Конев във Виена. Според сведенията Конев отговорил, че главните виновници са банди от съветски дезертьори. Дори и така, за войските на маршал Конев се знае, че са сравнително дисциплинирани в сравнение с войските на маршал Малиновский, за чиято армия се твърди, че включва голям брой освободени престъпници, които оставят следи от изнасилвания и убийства от Будапеща до Пилзен.^[4] Волфганг Леонхард си спомня, че е имало няколко дискусии между членове на Партията на социалистическото единство [СЕД] и съветски лидери в Москва по въпроса за изнасилванията и грабежите в Германия. Сталин отговаря на опасенията на германците с една руска поговорка: „Във всяко семейство има черна овца“. Когато един от членовете на делегацията на СЕД се опитва да придаде на въпроса по-сериозен тон и намеква за дълбоките политически последици за германския социализъм, той е прекъснат от Сталин: „Няма да позволя на никого да завлича в калта репутацията на Червената армия“^[5].

Източна Прусия и Силезия

Сериозният проблем с изнасилванията от страна на съветските войници в Източна Европа се оказва бледо предзнаменование за това, с което ще се сблъска германското население, когато съветските войски навлизат на германска територия. Четенето на съветската пропаганда на омразата може да накара човек да повярва, че за Съветския съюз е било също толкова важно да унижи германското население за стореното на Съветския съюз, колкото и да разгроми германската армия. Фронтовите вестници насърчават войниците да си повтарят вредите, нанесени на тях самите и на семействата им, и да водят „книга на отмъщението“, която да им напомня за необходимостта да се отплатят на германците за стореното зло.^[6] Песните на Иля Еренбург за ритуална омраза към германците се печатат и повтарят толкова често, че се превръщат в национални лозунги. „Ние няма да говорим повече. Няма да се вълнуваме. Ще убиваме. Ако не си убил поне един германец на ден, си пропилял този ден … Ако убиеш един германец, убий още един – за нас няма нищо по-смешно от купчина германски трупове“. „Обесете ги и ги гледайте как се мъчат в примките си. Изгорете домовете им до основи и се насладете на пламъците“. Това са посланията, които пронизват последните години на войната.^[7] 

Заповедта на маршал Жуков до Първи белоруски фронт в навечерието на настъплението в Полша през януари 1945 г. не успява да потуши жаждата за отмъщение на съветския войник: „Горко на земята на убийците“, се казва в заповедта. „Ние ще получим своето ужасно отмъщение за всичко.“ Един ветеран от кампанията в Източна Прусия описва националната омраза, която подхранва съветския поход. „С приближаването на фронта към границите на Германия пропагандата на омраза не само към германската армия, не само към германския народ, но дори и към самата германска земя придобиваше все по-чудовищен характер.“ В заключителната директива на Главното политическо управление на армията в навечерието на преминаването на границите на Източна Прусия се казва, че „на германска земя има само един господар – съветският войник, че той е и съдия, и наказател за мъките на своите бащи и майки, за разрушените градове и села… ‚Помнете, че там не са вашите приятели, там са близките на убийците и потисниците‘.“

Има само отделни доказателства, че съветските командири целенасочено са използвали насилието в Източна Прусия като пример за останалата част на Германия с надеждата да предизвикат ранна германска капитулация. Те със сигурност са били наясно, че Вермахтът може да използва случая с Източна Прусия, за да подсили решимостта на собствените си войски. Всъщност, изглежда, че има основателна причина да се смята, че съветските офицери са били изненадани от интензивността на терора, последвал инвазията. Въпреки нацистката пропаганда, германското население също е било изненадано. Не е било необичайно съветските войски да изнасилват всяка жена над дванадесет-тринадесетгодишна възраст в дадено село, убивайки много от тях; да ограбват от домовете храна, алкохол и плячка; накрая, да оставят селото в пламъци. Съобщенията за жени, подложени на групови изнасилвания и зловещи нощни насилия, са твърде многобройни, за да се смятат за изолирани случаи. Лев Копелев, тогава капитан от Съветската армия, се опитва да спре група разбеснели се войници и е обвинен, че се е занимавал с „буржоазен хуманизъм“^[8].

[…]

Изстъпленията в Източна Прусия пречат на военната ефективност и в крайна сметка маршал К. К. Рокосовски, отговарящ за фронта, възстановява реда. Освен това става все по-очевидно, че територията на Източна Прусия ще падне в ръцете на Съветите и на поляците. Политическите и икономическите офицери осъзнават колко много се губи за Съветския съюз чрез опожаряването на ферми и разграбването на имения. Като минимум, хранителните запаси и материалните блага могат да бъдат изпратени у дома в обеднелите съветски градове. В резултат на това в някои случаи съветските снабдители обещават защита на германските селяни (и дори на собствениците на земя), ако те продължат да обработват земята и да доставят храна за вътрешния фронт.

Въпреки това тези обещания често се нарушават и защитата се оказва илюзорна. Продължаващите изнасилвания и грабежи подтикват германците към отчаяни действия. Както хладнокръвно докладва в Москва един офицер от Държавна сигурност в Източна Прусия: „Самоубийствата на германци, особено на жени, стават все по-чести.“^[10] Дори след като германските войски са напълно разгромени и Източна Прусия е окупирана, заплахата от изнасилване продължава да виси над германските жени. Херман Мацковски, ветеран от германските комунисти и новоназначен местен кмет на един от районите на Кьонигсберг, съобщава, че един от малкото източници на храна в града след падането му в началото на април 1945 г. е конското месо от ветеринарната болница в покрайнините на града. Но от жените, които отишли да вземат месо, едва половината се върнали невредими. Много от тях били изнасилени, а някои изобщо не се върнали у дома. Единствените германци в Кьонигсберг, които са добре нахранени – продължава кметът Мацковски, „са жените, които са забременели от руски войници“. На 6 и 7 ноември 1945 г., Деня на Червената армия, пише кметът, руските войници всъщност сякаш са имали разрешение за всякакъв вид изстъпления срещу германците. „Мъжете бяха бити, повечето жени бяха изнасилени, включително и моята седемдесет и една годишна майка, която почина към Коледа“.

Ужасните безредици в резултат на кампанията в Източна Прусия не оказват достатъчно влияние върху йерархията на Червената армия, за да се въведат такива наказания, които биха могли да предотвратят по-нататъшни изнасилвания, когато съветските войски навлизат отвъд Висла в Силезия и Померания, които ще се превърнат в Западна Полша. За пореден път „пътните знаци“ призовават съветските войници да нараняват германците: „Войнико, ти си в Германия, отмъсти на хитлеристите.“^[11] Германският социалдемократ Аугуст Зандер събира разкази на очевидци на съветското завладяване на този регион, които документират съдбата на безброй германски жени. Съветските войници отново отмъщават на безпомощни жени и момичета, често – както в Източна Прусия – под въздействието на алкохол. Едно германско село, превзето на 26 февруари 1945 г., е систематично ограбено, а почти всички жени са изнасилени. „Виковете за помощ на измъчваните се чуваха денем и нощем“. Двадесет и пет до тридесет жени забременели; около сто жени се заразили с някаква форма на венерическо заболяване.^[12] Полските жени също не са пощадени от ужасите на Силезийската кампания. Понякога съветските войници не вярват на протестите им, че са полякини, а не германки; друг път това просто няма значение за буйстващите войници.

[…]

Отчайващото положение на германските жени в Силезия като цяло се влошава от поляците, чието „желание за възмездие“ често е толкова силно – по съвсем разбираеми причини – колкото и това на руснаците. Новопристигащите полски власти най-често са дори по-малко загрижени за безопасността на германските жени, отколкото руските офицери, към които германското население се обръща за защита. В края на краищата силезийските територии са предадени от съюзниците на полската окупация, но все още не са включени в новата Полша. Полските комунисти издават заповеди за изгонване на германците с всички необходими средства, за да осигурят както включването [на новите земи в Полша], така и окупацията. В резултат на това полската администрация на новите територии не полага особени усилия да защити местните германци от посегателствата на полски или руски изнасилвачи и крадци. В град като Бреслау страхът на германците от руснаците бързо се заменя със страх от поляците. Всъщност за германците е почти непосилно, че са преживели руските нападения, само за да бъдат преследвани отново от поляците. „Германците в Бреслау – пише антифашистката група в града, „бавно вървят към психическа разруха“ [gehen langsam seelisch zu Grunde]. Дори съветските власти изразяват шок от поведението на поляците.

В съветската окупационна зона

Ожесточените боеве в Ардените през януари 1945 г. и приключването на Ялтенската конференция през февруари убеждават Сталин и Съветския съюз, че няма да има отделен мир между западните съюзници и германците. Става ясно, че окупацията на Германия ще протече така, както е предвидено в съюзническите срещи от 1943 и 1944 г. Сега приоритетите на Съветите се изместват от краткосрочния въпрос за морала на техните войници и цивилното население към дългосрочните съветски цели в Централна Европа, от война за елиминиране на германците към опит за установяване на връзки с германските антифашисти и други елементи в германското общество, желаещи да скъсат с хитлеристите. В резултат на това настъпва и радикална промяна в официалното съветско отношение към германците. Това е ясно отразено в статията в „Правда“ от 14 април 1945 г. на Г. Ф. Александров, завеждащ отдел „Пропаганда“ на ЦК. Очевидно говорейки от името на Комунистическата партия и от името на Сталин, Александров атакува добре известното мнение на Иля Еренбург, че войната е борба за изтребление срещу германците. „Ако някой се съгласи с възгледите на Еренбург“, пише Александров, „то човек би трябвало да стигне до заключението, че цялото население на Германия трябва да сподели съдбата на хитлеристката клика“. Александров завършва, като повтаря заповедта на Сталин от 23 февруари 1942 г., която се превръща в лозунг на лозунгите в окупираната от Съветския съюз Германия: „Би било смешно да се отъждествява кликата на Хитлер с германския народ, с германската държава. Историческият опит показва, че хитлеристите идват и си отиват; германският народ, германската държава остават.“^[13]

[…]

Заедно с това, по типично самопротиворечив начин Сталин настоява, че недисциплинираното поведение не е по вина на войниците, като в същото време им предоставя причини да се впуснат за пореден път в насилие и грабежи. В посланието си до фронта на Одер Сталин пише, че буйствата и мародерствата са причинени от наказателни батальони, вражески агенти и чисти недоволници, които са били освободени от служба. Подминавайки собствената си роля в насърчаването на по-ранните грабежи, сега Сталин заявява, че „жестокото отношение към германското население не е полезно за нас, защото увеличава съпротивата на германската армия“. С други думи, германците са заслужавали най-лошото, но жестокото отношение към тях не служи на съветските интереси. В същото време маршал Жуков предупреждава войските си да обръщат внимание на военните си задължения по време на настъплението и окупацията: „Войници, уверете се, че докато гледате подгъвите на германските момичета, не гледате встрани от причините, поради които родината ви е изпратила тук.“

[…]

Въпреки всички усилия на Главното политическо управление на Червената армия, ГлавПУРККА [Главное Политическое управление Рабоче-крестьянской Красной Армии], просто не е имало достатъчно време, за да бъдат убедени съветските войници, че това, което е било брутална елиминационна война между германци и руснаци, сега трябва да бъде класова война. Самите политически инструктори трудно усвояват новия урок, че фашизмът е съюз на юнкери, едри индустриалци и буржоазни политици, а не най-ясен израз на германските национални черти. Вместо това в ушите на съветските войници продължават да звучат думите на Еренбург: „Не бройте дни, не бройте версти, бройте само убитите германци“.

Омразата към германците се подхранва и от гнева и възмущението срещу тяхното богатство. Един руски часовой казва на американския журналист Александър Верт в Берлин: „Те са си живеели добре, паразитите. Страхотни големи ферми в Източна Прусия и доста луксозни къщи в градовете, които не бяха изгорени или бомбардирани по дяволите. А вижте тези дачи тук! Защо тези хора, които са живеели толкова добре, трябваше да ни нападнат?“ Този гняв към германското богатство е отразен и в дневниците на Дмитрий Щеголев, офицер и представител на Военния съвет на Първи белоруски фронт:

28 април 1945 г. [в село Янсфелд, близо до Берлин]. Сега сме настанени в малък жилищен блок, който преди това е бил обитаван от железопътни чиновници. Всяка малка квартира е удобно обзаведена. Скриновете са заредени с домашно приготвено месо, консервирани плодове, сладко от ягоди. Колкото по-дълбоко навлизаме в Германия, толкова повече се отвращаваме от изобилието, което откриваме навсякъде… с удоволствие бих разбил с юмрук тези спретнати редици от консерви и бутилки.^[16]

Превземането на Берлин

След повече от две седмици ожесточени боеве, в които са убити, ранени или пострадали до половин милион души, Берлин най-накрая пада и нацистката държава лежи в руини. На трети май – първият ден на мира – някои берлинчани си проправят път от бункерите към улицата. Сцената, описвана от съветски ветерани, е била на скитащи се и препъващи се хора, на машини, танкове и джипове, както и на опожарени, тлеещи сгради. Общественият транспорт не функционира, така че германците си проправят път пеша, понякога със семейства, натоварени в коли или каруци, опитвайки се да намерят покрив над главите си. Що се отнася до съветските войници, пише Роман Кармен, ветеран от превземането на Берлин, те задължително посещават Райхстага, празнуват за кратко, преди танковете и джиповете им да продължат да се движат през Берлин по посока към предградията.

Проблемът с изнасилванията в периода между превземането на Берлин и официалната капитулация на 9 май, както и създаването на съветската военна администрация на 9 юни е също толкова сериозен, колкото и в Силезия.

„Разбира се… случиха се много неприятни неща“, коментира генерал-лейтенант (по-късно маршал) В. Д. Соколовски пред Александър Верт в интервю от 5 юни. „Но какво очаквате? … В първия порив на победата нашите съратници несъмнено изпитваха известно удовлетворение от това, че разгорещиха малко тези жени от Herrenvolk [господарския народ]. Този етап обаче е отминал… Главната ни грижа“, усмихва се той, „е ужасното разпространение на трипера сред нашите войски.“ Но Соколовски греши, като създава впечатление, че изнасилванията ще спрат след установяването на военното правителство. Поне до края на юни и началото на юли, когато много военни и граждански администрации са изведени от ръцете на закъсали в битките офицери, стотици местни коменданти, всеки със собствена политика и предпочитания, задават тона на отношението към германското население. Комендантите се отнасят към регионите като към лични имения, оплаква се един съветски доклад, и просто не си правят труда да докладват за „ексцесиите“ на своите войски. Понякога изнасилванията и грабежите се наказват строго – със смърт или тежък бой с бич. Но твърде често местните коменданти съчувстват на гнева и разочарованието на войниците си и пренебрегват нощните им безчинства, които сега почти винаги се засилват под въздействието на алкохола. През първите няколко седмици на окупацията към проблема се прибавят и ужасяващите нападения на освободени руски военнопленници и принудителни работници, които също се впускат в изнасилвания и грабежи. Както заявява един съветски очевидец, „отговорните органи“ (има се предвид НКВД, ГлавПУРККА и военната полиция) не са направили почти нищо, за да контролират дейността на тези съветски мародери. Едва след като съветските войски са ограничени в строго охранявани постове и лагери през зимата на 1947-48 г., германските жени са освободени от постоянната заплаха от изнасилване.

Превземането на Берлин е съпроводено от необуздан взрив на сексуално насилие от страна на съветските войници. Посланик Робърт Мърфи заключава в меморандум от 19 юли 1945 г., че „според достоверни оценки … по-голямата част от мислимото [за сексуално насилие] женско население“ е било подложено на насилие. Оценката на Мърфи вероятно е преувеличена; някои разузнавателни доклади например сочат, че макар изнасилванията да са били доста разпространени в онези дни, „те не са били толкова масови, колкото биха ги направили някои източници“. Във всеки случай има толкова много доклади, които сочат системно извършване на насилие над берлинските жени, че е трудно да се отхвърли сериозността на проблема. Дори когато влизат в бункери и мазета, където германците се крият от ожесточените боеве, съветските войници размахват оръжия и изнасилват жени в присъствието на деца и мъже. В някои случаи войниците разделят жените според вкусовете си. В други случаи жените са изнасилвани групово. Като цяло войниците изнасилват безразборно, като не изключват стари жени над седемдесет години или млади момичета. Първият антифашистки кмет на Шарлотенбург пише: „В началото руснаците мародерстваха в големи мащаби; те крадяха от отделни хора, складове, магазини, домове. Ежедневно имаше безброй случаи на изнасилване. Никоя жена не можеше да избегне изнасилване, освен ако не се криеше … Трудно е да се схване пълната степен, в която се практикуваше изнасилването.“

Изнасилванията в бункерите са последвани от грабежи и изнасилвания в апартаменти и домове в цял Берлин. Безброй доклади са подадени от германци, които се оплакват на местните власти. Типичен е следният полицейски доклад, изпратен до Ратхаус Шпандау и предаден на съветския комендант на Шпандау. (Имената са зачернени в архивните файлове.)

През нощта на 6 май 1945 г., в 2:30 ч. през нощта, трима руски войници нахлуха през прозореца във вестибюла. Изкараха един наемател навън, за да отвори вратата. В този момент всички апартаменти в къщата трябвало да бъдат претърсени от войници, уж по заповед на Командването, и тримата войници претърсиха къщата. Те стигнаха до втория етаж, след което се върнаха там, където спяха две млади жени с бебе. След това двамата войници седнали на леглото при фрау [А] и фрау [Б], и двете на двадесет и четири години, с дете на шест месеца на леглото, пушели цигари и след това поискали да спят с тях. В момента, в който двете жени искали да изкрещят, [войниците] ги заплашили с пистолет. Фрау [А] повикала майка си, а третият войник застанал на стража, когато тя дошла, и я принудил да отиде в друга стая, където я задържал с автомат. Там той претърсил всички куфари, от които взел само една поставка за писалки. Междувременно другите двама войници изнасилили двете млади жени. Малко след четвърт час сутринта те напуснаха апартамента. Освен това взеха акордеон от апартамента на семейство [С]. (Подписано от молителя и четирима свидетели).^[17]

Понякога случаите са по-жестоки, както се описва в петиция от Берлин-Райникендорф от 28 юни 1945 г.

През нощта на 4 срещу 5 май тази година съпрузите [А] и фрау [В] бяха нападнати от двама пияни руснаци в нашия апартамент. По време на това [нападение] аз – 62-годишната съпруга – бях изнасилена от двамата [войници], а съпругът ми, 66-годишен, беше застрелян [смъртоносно] без причина. След още половин час дойде и трети руснак, след като другите си бяха тръгнали, и аз отново бях насилена, и това действие беше извършено в апартамента на един наемател, който междувременно ме беше приютил … Като забележка: съпругът ми не е принадлежал към никакви нацистки организации и моля господин коменданта за изслушване. (Подписано от молителката и четирима свидетели).^[18]

Селищата с крайградски къщички в покрайнините на Берлин често са били обект на нощни набези, грабежи и изнасилвания. В едно от тях, Макерицвийзен в Тегел-юг, местните активисти на Комунистическата партия се опитват да се сдобият с оръжие, за да се защитят от мародерите. В молбите си до централата на КПД те отбелязват: „Окупацията от Червената армия се превърна в истинска чума. Не минава ден или нощ, в които бандитите в червеноармейски униформи, дори в атакуващ строй, да не се впуснат в грабежи и изнасилвания срещу заселниците от градинската колония.“

Монсеньор Г. Б. Монтини, представителят на Ватикана в Берлин, също съобщава за повсеместния характер на изнасилванията, макар да се подозира – както в случая с Робърт Мърфи – че той може би преувеличава мащабите на терора. Все пак докладът му от октомври 1945 г. е смразяващ:

Жени на възраст от 10 до 70 и 75 години са били изнасилвани; вследствие на това е имало бременности, аборти, а 80% от жените са се заразили с венерически болести... Най-тежките престъпления са извършени в района на Курфюрстендам в присъствието на техните близки (съпрузи, бащи, майки, братя). Монахини са били изнасилвани в санаториума „Францискус“, въпреки че са носели религиозните си облекла … Професор Шюлер от „Ритберг-Кранкенхаус“ в Лихтерфелде е убил съпругата и дъщерите си, а след това и себе си, за да не се налага да понася мъката [от изнасилването им]. Много жени са живеели по покривите в продължение на седмици, за да избягат от руското насилие.^[19]

Швейцарският журналист Макс Шнетцер отбелязва в дневниците си, че не може да се осъдят всички руски войници за изнасилване; все пак в своята колекция от разкази на очевидци от първите дни на руската окупация на Берлин той ясно показва мащабите на насилието. Как са се държали руснаците, пита Шнетцер своя колега журналист, който описва боевете във Ванзее: „Отчасти като прасета, отчасти като ангели… В единичните апартаменти често се стигаше до диви сцени с жени и момичета. Една жена почина от това, че войниците са злоупотребили с нея. В други къщи руснаците се държаха по-скоро като приятели… Те са като градушка, която унищожава само част от реколтата“. От докладите на Шнетцер изглежда, че положението в Далем е било по-сериозно:

В един от случаите баща се опитва да защити детето си, младо момиче. Монголите [събирателното название за съветските централноазиатци] забиват в корема му триъгълен щик. Руснаците застават в редици от десетки мъже пред самотни жени. В нетърпението си те дори не забелязват, че те [жените] умират, може би защото са погълнали отрова или от вътрешен кръвоизлив. Много жени хапят и драскат, за да се защитят, но биват удряни по главата с приклади. Мъжете се хвърлят към войниците, но биват ликвидирани за нула време с по един изстрел. Жените и момичетата са преследвани в градините и по улиците, следват ги по покривите и преследваните скачат [в опит да спасят живота си]. Жените се събират в стаи. Войниците им отварят устата и ги принуждават да пият.^[20]

Елен Графиня Понински води дневник за първите седмици и месеци на руската окупация от семейния си дом в Потсдам. Подобно на Шнетцер, тя набляга на крайностите в поведението на руските войници към победените германци – от най-бруталното и нечовешко до невероятно щедрото и любезно. Въпреки това тя пише:

Почти нямаше вечер, нямаше нощ, в която да не чуем жалните викове за помощ на жените, които бяха нападани по улиците или в отворените къщи. Всички тези гадости са добре известни. Може би в по-щастливите зони [на окупация] човек е смятал, че описанията са преувеличени. Но за съжаление реалността всъщност беше дори много по-лоша и не е нужно да повтарям тук мъченията, които жени и момичета на възраст от 10 до 80 години бяха принудени да изтърпят.^[21]

Подобно на редица други автори на дневници и мемоари от този период, Понински сравнява поведението на съветските войници с това на примитивни деца, които могат да бъдат както изключително мили, особено към децата, така и ужасно жестоки. Петер Блох, който преживява първите седмици на окупацията в Клайнмахнов, край Берлин, пише за руснаците: „Те бяха непредсказуеми, жестоки като хуни и невинни като деца. Човек никога не знаеше къде се намира. Те можеха спокойно да застрелват хора и да изнасилват жени; но можеха и да дават на децата шоколад, или да застанат пред сергия с млади зайчета и да се смеят и радват.“ Дори американските разузнавачи се затрудняват да съчетаят историите за „изнасилвания, грабежи и нападения“ с многобройните доклади за любезно и коректно поведение.

Съветите със сигурност са знаели, че германците се страхуват от тях в Берлин. Генерал-майор И. В. Шикин, командир на ГлавПУРККА, отбелязва, че когато германските жени се срещали със съветски войници, те „вдигат ръце, плачат и се тресат от страх“. Според Шикин обаче, след като жените разбрали, че нищо няма да им се случи и че нацистите са ги лъгали за истинската същност на съветските войници, всичко било наред. В интервю вече след перестройката [от 1980-те години] заместникът на Шикин, генерал-майор Μ. И. Бурцев, бивш началник на Седми отдел на ГлавПУРККА, твърди, че историите за изнасилвания са били много пресилени. Освен това, усмихва се той, повечето от случаите на изнасилване били като на жената, която му се оплакала, че е била изнасилена на пода, вместо в спалнята.

Изнасилвания в зоната

Въпреки че Берлин изглежда е поел основната тежест на изнасилванията и грабежите от съветски войници, останалата част от зоната, окупирана от съветските войски, не избягва подобни ужаси. В един от докладите от Рощок се отбелязва, че през първите два-три дни от окупацията съветските войници са били твърде заети да преследват отстъпващите германски войски, за да нанесат много щети на цивилното население. Всъщност цивилното население не предприема почти никакви предпазни мерки, тъй като разграбва центровете за съхранение на храна и се снабдява с гориво. „Но от четвъртия ден нататък нещата се промениха. След пристигането на нови войски започна непрекъсната верига от грабежи и изнасилвания. Мъже като професор Бюхсел, които искаха да защитят жените си, бяха убити; жени и момичета бяха изнасилвани в присъствието на децата и родителите си.“ Дори и след началото на нормалната окупационна работа, продължава докладът от Рощок, изнасилванията и грабежите продължават с пълна сила. Въпреки оплакванията от германските власти в Рощок до централата на СВА-Мекленбург в Шверин, случаите на съветско криминално насилие в Рощок продължават да се докладват масово поне до лятото на 1946 г. Това се дължи в голяма степен на недисциплинираността на съветските военноморски части, разположени наблизо във Варнемюнде.

Известно е, че руският комендант в Магдебург е бил много строг към войниците, които изнасилват, като понякога е екзекутирал заловените на местопрестъплението. В Магдебургския окръг изнасилванията най-често се приписват на наскоро освободени руски военнопленници или на хора, които са били в Германия на принудителен труд. Малките градове понякога страдат от най-тежките проблеми от страна на съветските войски. Информатор на Социалдемократическата партия в един такъв град край Дрезден пише: „За да бъда сигурен, намерих родния си град уж напълно напълно непокътнат, но забелязах как съветските войски бяха разграбили всичко, което им беше попаднало в ръцете. Видях как германски жени и момичета, понякога направо деца, бяха изнасилвани.“ В Гернроде началникът на германската полиция не можел да контролира мародерстващите пияни войници и се е налагало да иска помощ от местния комендант по два или три пъти всяка нощ. В Битерфелд случаите на изнасилване достигат шокиращи размери.

Германската полиция не може да направи почти нищо по отношение на ситуацията. През първите месеци на окупацията тя е въоръжена само с бухалки и се намесва на собствен риск. Междувременно, по време на безчинствата си съветските войници обикновено носят със себе си оръжия – пистолети и автомати – и не се колебаят да ги насочат срещу полицията. Дори след като в началото на 1946 г. германската полиция започва да носи пистолети, не ѝ е позволено да използва оръжията си срещу съюзнически войници. Полицейските архиви са пълни с оплаквания за неспособността им да защитят германските жени от изнасилвачи „в униформа на Червената армия“. Дори когато полицията успява да залови виновниците, тя трябва да ги предаде на местните коменданти, които понякога не проявяват интерес към преследването на престъпниците. Има дори редица случаи, в които германската полиция и цивилни граждани се опитват да спрат изнасилванията, като заловят провинилите се войници, само за да бъдат нападнати от други войници. В някои случаи германски полицаи и цивилни граждани се оказват арестувани от оперативните групи на НКВД за оказване на насилие над съветски войници. Известно е, че служителите на НКВД също малтретират населението жестоко и дори сами участват в изнасилвания, което още повече усложнява проблема с контрола над съветските войски.

Дори в районите, които първоначално са окупирани от американските и британските войски и са предадени на Съветския съюз в края на юни и началото на юли 1945 г. – в замяна на западните зони на Берлин според съюзническите споразумения – изнасилванията се превръщат в сериозен проблем за германското население. По-късно кметът на Цербст, комунист от 1926 г., е очаквал с големи надежди, както съобщава сам, американците да си тръгнат и да влязат Съветите – чувство, което в края на юни 1945 г. се споделя от голям брой леви в Тюрингия и части от провинция Саксония (по-късно Саксония-Анхалт). Той и другарите му са чували слухове за изнасилвания на Изток, но са ги смятали за типична нацистка пропаганда. След пристигането на руснаците обаче „при нас дойдоха първите жени, които са били изнасилени, и вдигнаха голям шум. Ние си крещяхме един на друг. Аз бях засегнат най-много … Изнасилвания, нападения, убийства, едно след друго. Само в местното училище се грижеха за над сто изнасилени жени. Тези жени са били малтретирани от руснаците по най-ужасен, животински начин.“^[22] В докладите от Хале и Ваймар се подчертава и липсата на дисциплина сред съветските войски, които се нанасят в бившата окупирана от американците територия. Описанието на инцидента във Ваймар е типично за този аспект от ежедневието в новопридобитите територии на съветската зона.

Във Ваймар, на Марктщрасе, в началото на октомври [1945 г.] в един фризьорски салон влиза руски старши лейтенант. Той е пиян и въпреки че чакалнята до салона е пълна с хора, грабва добре изглеждащата 21-годишна касиерка и я изнасилва на търговската маса. Никой от присъстващите мъже не посмява да се намеси. Едва когато собственичката на магазина търси помощ от двама руски офицери на улицата, това животно е овладяно.^[23]

Във ваймарския случай, както и в много други, „голям брой високообразовани и културни руски офицери ужасно се срамуват от поведението на своите сънародници“.^[24] И все пак днес, когато интервюираме ветерани от съветската военна администрация и от Източнопруската кампания, имаме непреодолимото усещане, че бившите съветски офицери искат да забравят поведението на своите съратници (и собственото си безразличие към него по онова време). Нито в мемоарите, нито в историите за периода въпросът за изнасилванията не се разглежда като подходящ предмет на дискусия.

[…]

Съветският отговор

Съветските власти отлично разбират колко политически щети понасят в резултат на поведението на своите войници. В Москва през ноември 1945 г. Димитров получава доклад от зоната, че особено буржоазните партии имат голям успех, използвайки ужасното поведение на войниците от Червената армия: „И така, искате да станете комунист?“, казвали те на работниците. „Ето, вижте какво правят червеноармейците. А кои са тези червеноармейци? Те са комунистите. Наистина ли искате да бъдете като тях?“^[25] Дори К. Гофман, който е специален кореспондент в Германия за червеноармейския вестник „Красная звезда“, се оплаква на Димитров, че съветските войници са напълно извън контрол и че заповедите срещу изнасилванията и грабежите не водят до особен резултат. Той предлага пропагандните органи на СВАГ и ГлавПУРККА да се занимават с войниците на всекидневно ниво, за да премахнат „това зло, което носи такава огромна цена за политическия ни престиж в Германия“.

Едва след смяната на чистите военни командири с по-опитни администратори в края на юни 1945 г. се полагат целенасочени усилия за спиране на вълните от изнасилвания и грабежи в зоната, но дори и тогава някои командири просто игнорират проблема. Фактът, че много от местните войски така или иначе не са под тяхно командване, прави ситуацията още по-трудна. Някои германски и съветски наблюдатели отбелязват, че фронтовите войски обикновено са по-дисциплинирани от онези, които ги следват. Но това, което става очевидно с напредването на окупацията, е, че всяка следваща войскова група започва срещата си с Германия с изнасилвания и грабежи, независимо дали това са първите войски в Берлин, или онези, които идват през 1946 и 1947 г. С други думи, проблемът не е в една или друга конкретна войскова единица, а по-скоро във възпламенителната комбинация от агресивност и отбранителност, която се свързва с първата окупационна служба. Освен това почти всеки път, когато войските се премествали или се премествали от летните лагери в зимните казарми, преместването било съпроводено с изблици на насилие, включително и изнасилвания.

[…]

Най-ясното послание към войниците за неприемливостта на изнасилването се появява едва през март 1949 г., когато Президиумът на Върховния съвет издава директива, увеличаваща наказанието за това престъпление. Директивата е изпратена от СВАГ до всички командири в зоната, за да бъде разпространена сред всички войници, сержанти и офицери. В съобщението изрично се посочва, че новата директива ще се прилага за всички съветски граждани в Германия. Новото наказание за изнасилване, съгласно закона от 4 януари 1949 г., се счита за драконовско в сравнение с ранните съветски закони: сега присъдата за изнасилване предвижда задължително наказание от десет до петнадесет години в трудов лагер; за изнасилване на малолетни, групово изнасилване и изнасилване, довело до тежки телесни повреди, се предвижда наказание от десет до двадесет години. Само чрез стриктното прилагане на този закон Съветите могат да премахнат това, което Тюлпанов нарича „неприятно впечатление“, оставено от поведението на войниците от Червената армия, и да се справят с постоянните оплаквания на германците, че жените не могат да „ходят по улиците през нощта“.

[…]

Причини за изнасилванията

Няколко седмици след завръщането си в Германия от Съединените щати Бертолт Брехт пише в дневника си (23 октомври 1948 г.):

все още, след тези три години, работниците треперят, чувам отвсякъде за паниката, причинена от грабежите и изнасилванията, които са последвали превземането на Берлин. В работническите квартали хората са очаквали освободителя с отчаяна радост, ръцете са били протегнати, но срещата се е превърнала в нападение, което не е пощадило седемнайсетгодишни или дванайсетгодишни, и е станало напълно открито. Съобщава се, че докато руските войници все още са се биели от къща на къща, окървавени, изтощени, озлобени, са спирали огъня си, за да могат жените да донесат вода, извеждали са гладните от мазетата до пекарните, помагали са да се изкопаят погребаните под руините, но след битката пияните орди са тръгвали по апартаментите, грабвали жените, разстрелвали мъжете и жените, които се опитвали да се съпротивляват, изнасилвали пред очите на децата, чакали са на опашки пред къщите и т.н. Кукхан е видял едно седемнайсетгодишно момиче, застреляно след изнасилване, както и един комисар, застрелян от двама войници, които са го нападнали и убили, когато се опитал да говори с тях.

Брехт се опитва да осмисли причините за насилието, особено като се имат предвид всички съобщения за великодушието и благоприличието на много съветски войници и мъже. В крайна сметка единственото, което успява да направи, е да цитира аргумента на майор Александър Димшиц, главен съветски културен офицер в Германия.

Д[имшиц] ни напомня, че особената трагедия се състои в следното: за Съветите е било трудно да накарат войските си да преминат в настъпление. Социалистическите лозунги и изграждането на нова икономика без конкурентна борба са направили масите миролюбиви. Сега е трябвало отново да се научат на нападателно убийство; трябвало е да се предизвикат старите инстинкти, особено при [по-]изостаналите съветски народи – полковете, които са извършили ексцесии, са били предимно селски полкове от места отвъд Урал.^[26]

Обяснението на Димшиц не стига много далеч, за да ни помогне да разберем един от най-трудните въпроси, свързани с изнасилването на германски жени от съветски войници, а именно – защо се е случило. В предишните раздели на тази дискусия се опитахме да покажем, че изнасилването на германски жени се различава по количество и по степен на насилие от подобни съветски действия при превземането на Будапеща или окупацията на Североизточна Югославия. По подобен начин дори изненадващо високата честота на изнасилванията и насилствените престъпления, извършени от американските войници, може да бъде сравнена само повърхностно със съветския случай.^[27] Лошата дисциплина и хищничеството на съветските войници са съпоставими в западните зони само с френските марокански войски; особено по време на първоначалната окупация на Баден и Вюртемберг германските жени са подложени на същите безразборни изстъпления, с които са се сблъсквали в източната зона.^[28]

Въпреки тези уговорки изнасилванията стават част от социалната история на съветската зона по начин, непознат за западните зони. (Не може да се каже същото за проституцията и полупроституцията, които като че ли процъфтяват във всички зони, макар и в западните зони в много по-голяма степен, отколкото в източните.) Важно е да се установи фактът, че жените в Източната зона – както бягащите от по-далечния изток, така и жителките на градовете, селата и селищата на съветската зона – споделят опит, който в по-голямата си част е непознат на Запад, а именно повсеместната заплаха и реалността на изнасилването за продължителен период от време.

Защо съветските войници са изнасилвали германски жени толкова много? (Съобщава се за забележително малко случаи на изнасилване на мъже и момчета.) Причините са много и сложни, като дори се простират отвъд вечната патриархална заплаха от изнасилване, която според някои последни изследвания е неразделна част от господството на мъжете над жените.^[29] Независимо от това този неотдавнашен труд правилно подчертава идеята, че изнасилването не е основно мотивирано от сексуални нужди, както предполагат някои изследвания, а по-скоро е престъпление на насилието. В литературата за изнасилването преобладават изследванията на правните последици от изнасилването, които тук не предоставят особена помощ, като се има предвид извънправният характер на войната и окупацията, поне в началните ѝ етапи. Но не е достатъчно да се каже, че войната поражда изнасилвания. Разбира се, войната изкуствено разделя половете. Тя също така има „изкореняващ характер“, тъй като нарушава нормалните социални и общностни инструменти за контрол. Дж. Глен Грей прави важното наблюдение, че „безличното насилие на войната“, което се дължи на рутинното убиване на непознати, носи със себе си способността да превърне „копулацията … в акт на агресия“. В схемата на Грей „момичето е жертвата, а нейното завладяване – триумфът на победителя“. Сюзън Браунмилър, която е автор на пионерско изследване на изнасилванията и прави преглед на проблема с изнасилванията от съветски войници в Източна Германия, отбелязва, че освободителните армии обикновено имат различно отношение и впоследствие демонстрират повече уважение към местните жени, отколкото армиите на завладяването и подчиняването. Това наблюдение ни помага да разберем защо например съветските войници само спорадично са извършвали изнасилвания срещу полски жени, докато германките са били основни мишени. Като цяло, също така е вярно, че славянските жени (полякини, чехкини, словачки, българки, сръбкини) не са били обект на същите изнасилвания от страна на съветските войски, както неславянските – германки и унгарки.

[…]

С комбинацията от пропаганда на омразата, личен опит от страданията вкъщи и изцяло унизителната картина на германските жени в пресата, да не говорим сред самите войници, съветските офицери и мъже лесно се обръщат към „фрау“ като към своя жертва. Гневът на съветските войници сякаш нараства с ожесточаването на германската съпротива, първо в кампанията за достигане на Одер, а след това и в битката „от врата на врата“ за превземането на Берлин. Огромните загуби, които съветските войници дават в битката за Берлин, допълнително подхранват желанието им за възмездие. Но е очевидно, че дори завземането на Берлин и поражението на нацистка Германия не носят със себе си катарзисното чувство за постигнато отмъщение. „Трудно беше да се радваме на победата“, спомня си в дневника си журналистът и писател Всеволод Вишневски: „Такова странно усещане, че войната е свършила. Няма и помен от онази особена атмосфера на триумф, която очаквахме от превземането на Берлин, от победата. Войната беше твърде дълга и тежка.“

В психологически план съветската окупация на Германия е продължение на войната. Полковник Сергей Тюлпанов си спомня, че много офицери просто са мразели германците твърде много, за да изпълняват обичайните задължения на окупационни офицери. Те са били освободени от служба, добавя той, и щабът „е удовлетворил желанието им да се върнат у дома“. Генерал-полковник В. И. Чуйков, един от големите герои на последното навлизане в Германия, също пише за дълбоката омраза към германците, макар че, подобно на Тюлпанов, отрича да е имало каквито и да било провинения от страна на съветските войници. При откриването на университета в Йена Чуйков – тогава командир на съветските войски в Тюрингия – произнася приветствено слово: „Трябва да призная, дами и господа, че тогава, при Сталинград, изпитвах такава силна антипатия към Германия и германския народ именно защото германската армия носеше на знамето си само презрение, омраза и варварство. След извоюването на победата … омразата ни се изпари … Човек не бива да мачка победените.“

Очевидно не всички съветски войници, които горчиво ненавиждат германците, са изпратени у дома или – като Чуйков – са променили мнението си. Много от тях изкарват омразата си върху невинни германски жени и момичета. Всъщност, ако заимстваме фразата на Чуйков (и руската поговорка), победените са бити и отново бити. Германските полицейски доклади от зоната документират атмосфера на насилие, която едва се различава от самата война. Важният либерален политик Ернст Леммер, който иначе се опитва да омаловажи значението на изнасилването в мемоарите си, съобщава за ужасна сцена по време на окупацията в дома на известния актьор Фридрих Кайслер. Самият актьор е застрелян и убит, а две млади актриси са изнасилени и изкормени от руски мародери. Омразата, която поражда такива престъпления, е повсеместна – не само към германци от руснаци, но и към руснаци от германци. Съветските войници могат да прочетат омразата и страха в лицата на жертвите си и това вероятно ги улеснява да нападат.

[…]

Руската култура – и много от свързаните с нея азиатски култури в Съветския съюз – все още носи със себе си много от характеристиките на патриархалното общество, характеризирани от Лернер. Особено изнасилването е изиграло важна роля в концепциите за чест и безчестие, които проникват в руската култура. Ева Левин например пише, че в средновековна Русия е било обичайно да се извършва „отмъщение срещу врага чрез изнасилване на жените му“.^[31] Светското общество, добавя Левин, разбира изнасилването като престъпление на насилие, „върховна обида срещу жената и нейното семейство в общество, което високо цени честта“. В своите изследвания на правните санкции за сексуални престъпления в късна имперска Русия Лора Енгелщайн отбелязва, че в руските правни кодекси от XIX в. изнасилването е включено в специален раздел за „престъпления срещу женската чест и целомъдрие“. Задължение на мъжете е било да защитават целомъдрието на своите жени; следователно изнасилването представлява лична обида за мъжа, както и насилие срещу жената.^[32]

[…]

Германците и изнасилването

Както показват много от разгледаните тук случаи на изнасилване, германците не са могли да направят много, за да предотвратят насилието над жени. От друга страна, би било неточно да се остави впечатлението, че не е имало съпротива. Самите жени, както знаем от документите, често са се борили с нападателите си и в резултат на това понякога са били жестоко пребивани или убивани. В повечето случаи наблюдателите са стояли настрана от страх да не бъдат застреляни; в някои случаи – особено ако нападателят е бил сам – германците са се осмелявали да се намесят, при необходимост с насилие. В един такъв случай група младежи, които пребили руски войник, опитващ се да изнасили германско момиче, били арестувани от полицията за това, че били предполагаеми „върколаци“ – членове на нелегалната нацистка организация, създадена за съпротива след войната. В трети случай оперативната група на Министерството на вътрешните работи арестува германски полицай, който е заловил руските изнасилвачи.

Други германци намират по-изобретателни начини да се справят с изнасилвачите, тъй като съпротивата от страна на мъже или жени е изключително опасна. В един от градовете хората успели да скрият повечето от жените си на тавани, да скрият стълбите и да убедят руснаците, че всички жени са избягали. Петер Блох съобщава за следната техника за защита на момичетата в неговия град:

Приближаването на руските мародери обикновено се забелязваше лесно. Ако някой видеше, че някой руснак се приближава, отваряше прозореца към улицата, вземаше два предварително приготвени чайника и ги удряше един в друг. Всеки, който чуеше този сигнал, сам отваряше прозореца и започваше да алармира с чайници. Шумът продължаваше нагоре по улицата; по всички прозорци стояха хора, които чукаха с чайници. Това беше адско шоу [Hцllenspektakel]. А нищо не притесняваше руснаците повече от шума по време на набезите им. Затова в този момент повечето от тях бързо напускаха града.^[34]

[…]

Въпреки че са били дългогодишни борци на комунистическата съпротива, членовете на семейството на Роберт Биалек – по-късно Биалек е полицейски началник на Дрезден – не са пощадени от съветските мародери. Съпругата на Биалек е изнасилена, а сестра му е подложена на опит за изнасилване. По-късно, когато авторитетът на Биалек е установен и стойността му за СВАГ е напълно доказана, съпругата му успява да сключи специално споразумение със съветската военна полиция, особено когато Биалек често е извън града по дела на СВАГ.

Така че, когато се появяваше пиян натрапник, беше достатъчен само един вик, за да се извика военната полиция. А техният метод за справяне с нежелания гост беше нестандартен, но ефективен. Те спираха пред вратата на мазето, изстрелваха два залпа от автоматите си в тавана и изръмжаваха нещо на руски. След това нарушителят излизаше с вдигнати ръце и се оставяше да бъде изведен без протест. Само в един или два случая виновникът се опита да окаже съпротива или да избяга. Той веднага беше застрелян.^[35]

[…]

Московските германски комунисти, с Валтер Улбрихт начело, особено неохотно повдигат въпроса за изнасилванията, от уважение към съветските си „приятели“ като цяло и към Сталин в частност. Улбрихт и Пик очевидно все пак разговарят с Жуков на 12 юли 1945 г. за „зачестилите слухове“ за нападения на окупационни войски над германски цивилни граждани и Жуков обещава да проучи проблема. Пик също се оплаква на Суслов от „недостойното“ поведение на някои от съветските войски в Германия и дори написва статия за специалното издание на Der Funktionar (Функционерът) от октомври 1945 г., в която уверява другарите си, че КПСС(б) и СВАГ предприемат решителни мерки, за да държат под контрол войските на Червената армия. Но като цяло лидерите на КПД/СИД са по-разстроени от оплакванията на германците за изнасилвания, отколкото от действията на войниците. Фред Йолснер призовава другарите си да гледат на нападенията в перспектива: „Хората вече говориха за нападенията на руснаците, те се случват и ни нараняват. [Но] това, което се случи в Германия след окупацията и все още се случва, това по никакъв начин не може да се сравни с това, което се случи в С[ъветския] съюз“.

(Следва 2 ч.)

^[1] Jцrg K. Hoensch, Sowjetische Osteuropa-Politik 1945-1975 (Dьsseldorf: Athenaeum, 1977), p. 39, n. 7.
^[2] Julius Hay, Born 1900: Memoirs, trans. J. A. Underwood (Lasalle, 111.: Library Press, 1975), p. 273.
^[3] Lars G: Son Berg, Boken Som Fцrsvann: Vad hдnde i Budapest, 2nd ed. (Arborga, Sweden: Textab, 1983), pp. 161-163. Благодаря на Елена Даниелсон от архива на Института Хувър, която ме информира за този източник и ми помогна с превода.
^[4] Jan Stransky, East Wind over Prague (New York: Random House, 1950), p. 38.
^[5] Wolfgang Leonhard, Child of the Revolution, (Chicago: H. Regnery Co., 1958), p. 365.
^[6] Вж. например „За честь Родины“, 3 януари, 4 януари, 7 януари, 8 януари и 18 януари 1945 г.; „Красная армия“, 1 април и 15 април 1945 г.
^[7] Вж. например, Ilya Ehrenburg, The War: 1941-1945, trans. Tatiana Shebunina (Cleveland: World Publishing Co., 1967), pp. 26-32. Пасажът от книгата на Еренбург е цитиран в Nikolai Tolstoy, Stalin’s Secret War (New York: Holt, Reinhart and Winston, 1981), pp. 267-268.
^[8] Lev Kopelev, Ease My Sorrows: A Memoir (New York: Random House, 1983), pp. ix-x.
^[10] Tkachenko to Beria, March 17, 1945, GARF, f. 9401, op. 2, d. 94,11. 86-87.
^[11] Огонек, February 28, 1945, p. 8.
^[12] “Letters from Dresden,” Abschrift: Bericht 1, p. 2, HIA, Sander.
^[14] Виж Vojtech Mastny’s Russia’s Road to the Cold War: Diplomacy, Warfare and the Politics of Communism, 1941-1945 (New York: Columbia University Press, 1979).
^[15] Виж Alexander Werth, Russia at War (New York: Dutton, 1964), pp. 884-899. В дългите статии за Аушвиц във военните вестници евреите дори не се споменават. Виж „За честь Родины“, 28 февруари, 1945.
^[16] Dmitrii Shchegolev, “Military Council Representative (An Officer’s Notes),” in How Wars End: Eyewitness Accounts of the Fall of Berlin, comp. V. Sevruk (Moscow: Progress Publishers, 1974), p. 299.
^[17] “Rathaus Spandau, May 6, 1945,” LAB, Zeitg. Sammlung, 2819. В края на документа е отбелязано, че случаят е обсъден с коменданта и че той е обещал да помогне.
^[18] “Abschrift. Berlin-Reinickendorf,” June 28, 1945, LAB, Zeitg. Sammlung, 2015.
^[19] “Enclosure to despatch No. 451, October 15, 1945, from Vatican City to Department of State,” NA, RG 59, 740.00119, Control (Germany), 10-1545.
^[20] HIA, Max Schnetzer, “Tagebuch der Abenteuer: Endkampf um Berlin, Reise durch Russland” (corrected manuscript), pp. 154-157.
^[21] HIA, Ellen Grдfin Poninski, “Aufzeichnungen nach tдglichen Notizen ьber die Jahre in Potsdam 1945-1949,” Ms DD 901, p. 10.
^[22] FES, SPD Ostbьro 0414, Betr. 895/6.
^[23] “Bericht Lemble,” p. 25, FES, SPD Ostbьro, 0406,1
^[24] Пак там.
^[25] Тугаринов до Димиторв, “О политическом положении в Германии,” 3 ноември, 1945, RTsKhIDNI, f. 17, op. 128, d. 321,1. 169.
^[26] Bertolt Brecht, Arbeitsjournal 1938-1955 (Berlin and Weimar: Aufbau Verlag, 1977), p. 454.
^[27] Относно американците вж. например, Martin van Creveld, The Transformation of War (New York: The Free Press, 1991), p. 79. Мартин ван Кревелд пише, че по време на войната „за изнасилване са екзекутирани повече [американски] военнослужещи, отколкото за което и да е друго престъпление, особено ако са били чернокожи и особено ако жертвата е била убита, както и изнасилена“. Но броят на случаите не е бил „голям“: Harold Zink, The United States in Germany 1944-1955 (Princeton, N.J.: Van Nostrand, 1957), p. 137.
^[28] Hermann Werner, Tьbingen 1945: Eine Chronik (Stuttgart: Theiss Verlag, 1986), pp. 88-89,185-188; Manfred Bosch, Der Neubeginn: Aus deutscher Nachkriegszeit Sьdbaden 1945-1950 (Constance, Germany: Sьdkurier Verlag, 1988), p. 35.
^[29] Виж проучванията на Gerda Lerner, The Creation of Patriarchy (New York: Oxford University Press, 1986), especially pp. 115-117, and Susan Brownmiller, Against Our Will: Men, Women and Rape (New York: Bantam, 1975).
^[31] Eve Levin, Sex and Society in the World of Orthodox Slavs (Ithaca, N.Y.: Cornell University Press, 1989), pp. 227, 245.
^[34] Bloch, Zwischen Hoffnung und Resignation, p. 34.
^[35] Bialek, The Bialek Affair, pp. 31, 45.