Искам да благодаря за получената покана да напиша този текст по повод 100-годишнината от възцаряването на цар Борис III на българския престол. Днес минах по булевард “Дондуков”, където точно преди един век минава и Царя, облечен с простия си войнишки шинел, за да стигне до църквата “Света Неделя”, където ще подпише и първия си указ. Монархът, държавникът и човекът, който вярва в добрата звезда на България дори в най-тъмните й мигове.

Настоящата история няма да започне със събитията в онази съдбоносна есен на 1918 г., когато безкрайните фронтови линии, опасали Европа в безумен пояс на смъртта за поредна година, започват да се пропукват. Тя ще завърти часовника на времето с малко повече от столетие преди това до един горещ августовски ден през 1792 г.

На 10 август 1792 г. сякаш слънцето е спряло над Париж и единствено въздухът потрепва в маранята. Но тишината из града отсъства. По тесните улички сякаш излезли от огромен мравуняк пълзят въоръжени тълпи. Тяхната цел е Тюйлери. Дворецът, където се намира кралското семейство, които вихърът на революцията е направил затворници в собствения им дом. Щурмът ще отприщи началото на месеци на терор и убийства – т. н. „септемврийски кланета“. С перо, бълващо отрова, „приятелят на народа“ Жан-Пол Марат ще дирижира изблиците на насилие, които ще завършат с падането на монархията и с началото на „царството на терора“. Сред жертвите ще бъде и самият крал на Франция Луи XVI.

И отново, като по учебник, сходни събития ще се повторят и в Русия по времето на Първата световна война, когато революцията първо ще създаде, а после и погълне своите деца като древния бог Сатурн.

Есента на 1918 г. в България няма да е по-малко съдбоносна. В края на Голямата война легитимността на всички институции в страната е под въпрос. Монархът абдикира след 32-годишно управление, правителството е нестабилно, а армията почти не съществува след пробива на Антантата при Добро поле. В страната има недостиг на храни, лекарства, дрехи, върлуват дезинтерия и пренесена от пленените колониални войници малария. Разбунтували се войски под водачеството на земеделеца Райко Даскалов се опитват да превземат София и обявяват република в Радомир. Призракът на гражданската война и ставащото в Съветска Русия изглежда все по-реален.

Тюйлери обаче не се случва в България. Не се случва и превземането на Зимния дворец. Но на историческата сцена пак са родственици на трагичния крал Луи XVI. Те идват от Орлеан, клон на управлявалата Франция династия на Бурбоните, древен род, който стига до ранните Капетинги и помни кръстоносните походи и Стогодишината война. И в съдбоносните за България дни един техен наследник не само няма да позволи страната му да потъне, но и ще я изведе към по-добри дни, независимо изпитанията.

Често пъти се говори за наследилия царската корона от баща си Фердинанд цар Борис III като за „царят-българофил“. Едва ли има по-точно определение, което да описва цялото негово управление и отношение към страната си. Той преди всичко обича страната си. И вярва. Дори в мрачните дни на 1918 г., когато България бива окупирана, той вярва, както самият той се изразява в „добрата“ и в „щастливата звезда на България“, която няма да угасне. И неговото възцаряване спасява България от гибел.

На 4 октомври 1918 г. камбаните на църквата „Света Неделя“ бият. Когато младият владетел преминава по столичния булевард „Дондуков“ населението го приветства със свалени шапки и насълзени очи. Той е техният цар, олицетворящ държавата. И символ на обединението и националното единство за спасението на родината. Няма царствени одежди. Царят носи простия войнишки шинел от войната. По обед в същия ден във Военния клуб офицерите се заклеват във вечна вярност към Негово Величество, а същото прави и Софийския гарнизон. Така започва едно четвъртвековно царуване, отдадено в служба на България.

Това царуване ще види преврати и нова световна война. Ще помни наводнения и земетресения. Ще стои в основата на отхвърлянето на жестоките условия на Ньойския мирен договор и в новия възход на България като политическа и стопанска сила.

Цар Борис III ще бъде изключително обичан от своя народ заради неговата човешка доброта. Така например, той прекарва коледните празници след Чирпанското земетресение с пострадалите и живее на лагер сред тях, раздавайки помощи от своите скромни средства. До края на своето царуване той ще е обиколил и най-отдалечените места на България, за да види живота и поминъка на своя народ.

Именно защото той винаги е вярвал в „добрата звезда на България“. Вяра, която остава в него до сетния му миг.

04 октомври 2018

Авторът Димитър Стоянов е родом от гр. Стара Загора. Юрист по образование, член на Института за дясна политика. Има засилен интерес в областта на историята на европейските монархии и династии. Автор е на различни статии по темата като основен обект на неговите изследвания са руската революция и съдбата на последното руско царско семейство.