Автор: Давид Фридрих Щраус*, 10.04.2020 

Фьодор Михайлович Достоевски преодолява пътя на привърженик на социализма и свободомислието до увлечението по религиозното. За него либерализмът и социализмът са братя-близнаци. Те се опират на прогреса в науката и мечтаят за рай на земята, стъпват на материализма и по същество са антихристиянски.

Социализмът и либерализмът имат един баща и това е прогресът. Приемат за идея не абсолютната истина на Твореца, а създаването чрез човешкия ум на съвършено общество в бъдеще, което засега никой не е създал (и никога няма да създаде!). То обаче вече е създадено на теория и се призовава обществото към неговото реализиране на практика. Разликата между тях не е голяма: либералите приемат за движеща сила индивида, социалистите – обществото. Но целта е една – материално и морално благополучие на земята.

Обръщайки се към руските либерали, Фьодор Михайлович пише: „Ще ми кажат, че тези господа изобщо не учат на зло; че ако Щраус* и да е мразел Христос и да го е оплювал цял живот, той иначе е обожавал човечеството като цяло, а учението му е възвишено и благородно. Доста е вероятно целта на всички съвременни представители на европейската прогресивна мисъл да е човеколюбива. Но за мен това, което ми се струва сигурно, е следното: дайте на всичките тези високопоставени даскали пълна възможност да разрушат старото общество и да построят ново, то тогава ще настъпи такъв мрак, такъв хаос, нещо толкова грубо, сляпо и нечовешко, че цялата сграда ще се срине под проклятията на човечеството… След като отхвърли Христа, човешкият ум може да достигне до невероятни резултати. Това е аксиома. Европа се отвръща от Христа, а ние, както е известно, сме длъжни да подражаваме на Европа.“

Достоевски на корицата на „Записки от подземието“

И така, на първо място либерализмът е отхвърляне на Христа. Второ, тази идея не е наша, тя дойде при нас от католическия Запад. Трето, тя не е толкова безобидна, както ни изглежда. Четвърто, подобен устрем към слободия винаги завършва с насилие и смърт.

Либерализмът е антихристиянство. Западняците „искат да образоват нашия народ… Ние, казват, ще ограмотим народа, ще започнем да го приобщаваме към Европа, най-малкото ще го научим на изисканост в бита, на приличие, костюми, питиета, танци – с други думи, ще го накараме да се срамува от цървулите и кваса, да се засрами от своите древни песни, ще го накараме да тананика водевилни мелодийки. Честно казано, то интелигенцията на Европа… друго не може да предложи. Не можем да тълкуваме заедно такива объркани работи като Ргаvоs1аviе и някакви странни неща, свързани с него. Особено пък сега, когато последната дума на Европа и европейските науки са атеизъм, просвещение и хуманизъм…“, разкрива картите им Достоевски. В своя Дневник той привежда примери за съвременното либерално отношение към възпитанието: „Един баща изгонил вече три детегледачки: „Не мога да се разбера с тези измамници. Влизам веднъж в детската стая и представяте ли си, чувам, че докато слага момиченцето ми в люлката, тя й разправя за Богородица, учи я да се кръсти, Господи помилуй… И забраних строго тези неща!“ Борбата с вярата, както виждаме, не са я започнали болшевиките…

„С какво ще привлечете хората за постигане на вашите граждански цели – пита той либералите, – ако нямате и зачатък от нравственост? А моралните идеи са едни и същи. Те произтичат от понятието Бог и безсмъртие на душата, „от мистическите идеи, от убеждението, че човек е безсмъртен, че той не е просто някакво животно.“ „Опитайте да обедините хората в гражданско общество с цел „спасяване на животеца“? Нищо няма да се получи освен „след нас и потоп“. „Спасяване на животеца“ е най-безсилната и последната измежду всички идеи, способна да обедини човечеството. Това вече е началото на края.“

Любимата мисъл на Достоевски е, че нравствеността е религиозно понятие и произтича единствено от съзнанието за съществуването на Бога и на реалното безсмъртие. Да се преведе в категорията на нерелигиозното означава постепенно самоубийство на човечеството.

Либерализмът е антинароден. „Една от характерните черти на руския либерализъм е страшното презрение към народа… На руския народ за нищо на света няма да му простят желанието да бъде себе си. Целият прогрес чрез обучение е да се отучи народът да бъде себе си. Всички черти на народа са осмивани и окачествени като срамни. Казват, че е осмивано мрачното царство. Но работата е там, че покрай тъмното царство е осмивано и светлото. Ето го отвратителното светло: вяра, смирение, подчинение на Божията воля.“

За либералите руският народ е „безформена тълпа, няма и глуха, приучена към плащане на сметки, той е и основна тема на интелигенцията; тълпа, която ако и да дава по някой грош на църквата, то е само защото така казват свещеникът и началството.“

Либералът е гнуслив към народа и високомерен към руската земя. Ние, казват, сме единствените, които можем да го съветваме… да учим народа кои са правата и задълженията му.

Либералите се правят на загрижени за народа, но всъщност дълбоко го презират, което е разбрал още Достоевски.

„Западнячеството е секта, готова на битка срещу народа. Тя се е превърнала в нещо над народа, опекунстваща интелигенция, която отрича народа… Тя се гнуси от идеите за солидарност на цар и народ и говори за него като за някоя европейска свадлива селянка.“ Достоевски вижда нещата като във вода. Колко такива „свадливи жени“ виждаме днес на Запад? „Изводът е: руснаците, които са станали истински европейци, не може да не се превърнат в същото време в естествени врагове на Русия.“

Либерализмът е античовечен. В писмо до Н. А. Любимов, говорейки за реформаторите, които се опират на „низкия произход“ на човека, на обяснението „низък“, на „изпадането на човечеството до стадно животно“, Достоевски подчертава: „Въпросът е поставен на масата: „Презирате ли вие човечеството или го уважавате, вие, неговите бъдещи спасители?“ И всичко това при тях е уж все в името на любовта към човечеството: „Тежък е, казват, Христовият закон и някак непоносим“ – и вместо закона на свободата и Просвещението им носят закона на робството заради хляба. Изводът на Достоевски е пределно ясен: Ако няма Бог, човекът е животно. Без вяра в Бога, тоест без признание на образа на Бога в себе си, на човек му остава да признае в ближния образа на звяра. Хуманизмът на либералите се оказва истинско човеконенавистничество.

Либерализмът е антидържавен. „Нашият либерал стигна дотам да отрича самата Русия, тоест да мрази и да малтретира своята майка. Той мрази народните обичаи, руската история, всичко.“

Държавите, уви, пасуват пред либерализма и стъкмяват някаква декорация, която да имитира държавност, устройват за публиката все повече зрелища. Неслучайно президентите са бивши актьори. Властта губи своите функции, превръща се в послушна изпълнителка, в игра на власт, в поредното зрелище. Тя е робиня на тълпата и нейните желания. Тя гледа не нагоре, а надолу, страхува се не от Бога и греха, а от своите избиратели. Достоевски открито и честно казва: „Може да се каже така: всичко, което е либерално, е калпаво, дори вредно.“

Либерализмът е разрушителен. Него го няма там, където се съгражда, но затова пък непременно е там, където се руши. Съзидатели са Владимир и Йоан Грозни, Петър Велики и Романови, Кутузов и Суворов, Минин и Пожарски, Пушкин и Достоевски… Рушители са княз Курбски и граф Толстой, Белински и Островски, Държавната Дума и печата от началото на ХХ век… Либерализмът губи – диктатурата се възражда. Достоевски отбелязва много точно: „Цялата наша либерална партия мина покрай цялото дело, без да участва в него. Тя само критикуваше и хихикаше.“ Хубаво е да се смееш край стената на силна държава, която не я построихте вие, не, „вие продължавайте да си либералничите, а когато за вас стане неизгодно – тогава аз вас ще ви погледам“, отбелязва мъдрият Достоевски.

Фьодор Михайлович Достоевски честно и прямо ни показва една неочаквана страна на нашите пазители на истината, но без Христа. Той например забелязва, че най-силно крещящите за любов към народа си живеят господарски. Достоевски пише в Дневника: „Херцен беше социалист като руски дворянин… Отрича собствеността, но той самият е обезпечен. Той започва революция, докато в същото време е любител на комфорта и семейния уют.“ Нашите „скиталци“ продаваха селяни, вземаха паричките и след това заминаваха за Париж да помагат за издаването на радикални вестници с идеята за спасяване вече на цялото човечество… А кой им е пречел чисто и просто да освободят своите крепостни селяни?“, пита неудобният Достоевски авторите на нашите учебници, които се възторгват от тези борци за свобода.

Либерализмът винаги е робство и насилие.

Досега у нас не искат да забележат принципа на насилие, заложен в бежбожната либерална свобода. „Европейската цивилизация, отхвърляйки Христа, открива хаоса на свободата. Човекът си остава сам със себе си с една безсилна и безплодна свобода. Ако няма Бог, то всичко е позволено, няма предел пред човешката воля, няма и престъпление. Без братството на Христа задачата на хуманизма се решава само по насилствен път“, пише юристът А. Ф. Кони под влиянието на Достоевски.

И отново великият Достоевски: „Либералите вместо да стават все по-свободни, са се вързали за либерализма като с вериги. И когато трябва да изкажат свободно мнение, изведнъж се вцепеняват: а дали ще е либерално? А понякога хвърлят такива либерализми, че и най-страшният деспотизъм и насилие не могат да го стигнат.“

Тази пророческа мисъл на Достоевски можем да видим днес примерно в медиите. Говорейки за своята свобода, те насилствено налагат на своите зрители и читатели само такива ценности, които те самите смятат за правилни, издигайки бариера, по-яка от Берлинската стена за всички инакомислещи. Всеки, опитал се да пробие в телевизионно предаване или в централен вестник с позиция, която не съвпада с либералните представи, е наясно, че е невъзможно.

Достоевски разбира, че въпреки либералите да говорят красиво за свободата и правата на всички граждани, за ближните си, всъщност излиза, че ставало дума за тях самите. „Да, вие ще представлявате интересите на вашето общество, но съвсем не и на народа – пише той. – Вие отново ще го закрепостите! Не просто няма да може да се каже нещо срещу вас, но и намек за това няма да има“, далече напред гледа руският писател.

Ние започнахме да разбираме това едва сега, при това доста бавно.

Либерализмът е войнствен, защото разбира, че схватката с религиозността е не на живот, а на смърт. К. Н. Леонтиев отбелязва: „Все по-малко и по-малко са привържениците на религията, семейството, на обичащите отечеството. И именно защото са малко, към тях все повече се обръща омразата и проклятието на съвременното човечество.

Омразата на Европа „към руското православие, което за ужас на латинците придоби в лицето на Русия силни материални и държавни форми, които не можеш да отместиш току-така“, се пренасочва към руските либерали“, пише нашата съвременничка Н.А. Нарочницкая. Тя е специалист в областта на Западна Европа и изследвайки Достоевски, не се уморява да ни напомня, че либерализмът и социализмът са братя-близнаци, които си приличат в желанието да отхвърлят християнските ценности. Либералите приемат за насилие и деспотизъм определянето на нравствените ценности и настояват за свобода в определянето на границите между доброто и злото, за което са се застъпвали вече Тургенев, Л. Толстой, Чехов, да не говорим за Белински, Некрасов и цялата революционно-демократична компания. Единствен Достоевски смело и твърдо се противопоставя на този натиск на либералните рушители на християнските крепости.

Либерализмът е самоубийство за обществото.

Православието изисква от човека постоянно усилие, самоограничения, жертвеност, промяна, подвиг… Либерализмът залага на точно обратното – обещава все повече комфорт, блаженство и наслаждения. Но „да станеш човек не може отведнъж, трябва да се положат усилия – разсъждава Достоевски. – Нужна е дисциплина. Ето тази пуста самодисциплина се отхвърля от съвременните мислители: много се прекалявало с деспотизма, трябвали повече свободи… Тръбят, че всички изведнъж ще станат щастливи, без да си мръднат пръста, стига да се приложат техните правила. Но ако този идеал би бил възможен, с такива недодялани хора никакви правила не биха били възможни. С работа над себе си трябва да започне обработката на нашата „нива“. Отказвайки се от принципа на жертвената любов, от тежката работа за постигане на смирение пред Божествения замисъл, отказвайки се да се присъединиш към Абсолютната истина, човечеството стъпва на пътя на деградацията, безнравствеността, падението и накрая – самоунищожението.

Формулата на Достоевски „Ако можехме да сме братя, щеше да има и братство“, до ден днешен не е чута. След като построихме социалистическия рай, се захванахме да строим либералния рай, оставяйки човека насаме със своите страсти и желания – слаб и беззащитен. Достоевски многократно обяснява, че човек с осакатена душа не може да живее в идеално общество!

„Аз ни най-малко не се учудвам – казва героят от „Записки от подземието“, – ако изведнъж от всеобщото бъдеще на благоразумието се появи някакъв джентълмен… и ни каже: „Е, и какво, господа, с всичкото това благоразумие сме до коленете в калта!… Човек така е устроен. Човек винаги и навсякъде обича да прави това, което му се иска, и никога онова, което повелява неговият разум и изгода…“

„Вие възхвалявате съзнанието – пише Достоевски на всички строители на новия живот по законите на разума, – но… макар и умът ви да работи, сърцето ви е помрачено от разврат, а без чисто сърце, макар и пълно с правилни разсъждения, съзнание не може да има.“

Естествено, не вярвали на Достоевски. Осъзнаване мащаба на бедствието идва по време на революцията от 1905-1907 г., когато са убити 16.5 хил. души. А окончателно се съгласяват с него едва след 1917 г., когато вече никой не изчислява убитите. Разбират Достоевски и докато са в лагерите или в изгнание…

И сега потомците на строителите на Вавилонската кула, пренебрегвайки Достоевски, отново ни тласкат в същия кръг: прогрес, либерализъм, свобода, гражданско общество, права на човека, универсални ценности, толерантност, цивилизовано общество, нов световен ред и т.н. Достоевски си остава най-неизвестният, неприет и неразбран…

По книгата „За руската литература. Записки на селския учител“

*Давид Фридрих Щраус (1808 – 1874) – немски богослов и философ идеалист, основоположник на младохегелианството. Привърженик на конституционната монархия

Превод: Рени Нешкова, за "Трансмедия"

http://www.transmedia.bg/

Източник:
https://glasove.com/categories/kultura-i-obshtestvo/news/dostoevski-i-bezplodnata-svoboda-na-liberalizma 

сериозен проблем за мен като авторство и източник

автор е посочен щраус 2020 година

под линия вбележката се разбира, че щраус е починал в края на 19 век

ако това е написано от щраус, а е публикувано 2020 г. то тогава зщао достоевски споменава като кофти човек самия щраус малко след началото

и така - какво е това, освен че е елементарен пасквил срещу "западняците" и в защита на православието - това поне разбрах

Автор на книгата "За руската литература. Записки на селския учител“ е Н. А. Лобастов. Едва ли, но е възможно той да е автор и на статията. Явно е допусната грешка.