Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.06 23:31 - Стожерите на неверието - Карл Маркс
Автор: nbrakalova Категория: Лични дневници   
Прочетен: 176 Коментари: 0 Гласове:
4



Автор: Питър Крафт

20.06.2017

Марксизмът не е най-значимата, внушителна или въздействаща антихристиянска философия в историята. В последно време обаче тя има най-голямо влияние. Ако погледнем световната карта от 1917 г., 1947 г. и 1987 г., ще видим, че тази мисловна система е наводнила една трета от света само за две поколения. Това се е случвало само два пъти в историята: по време на ранното християнство и на ранния ислям.

image

Преди пет години всеки политически или военен преврат в света от Централна Америка до Средния изток осъществява смяната на комунизма с антикомунизъм.

Дори фашизмът стана популярен в Европа, впрочем все още действен в Латинска Америка, основно защото беше опозиция на „призрака на комунизма” – както Маркс го нарече в първото изречение на своя „Комунистически манифест”.

 „Манифестът” е един от ключовите моменти в историята. Публикуван през 1848 г. – „годината на революциите” в цяла Европа, той подобно на Библията е фундаментална философия на историята, на миналото и бъдещето. Миналото се свежда изцяло до класовите борби между потисници и потиснати, между господари и роби, било то между крал и народ, свещеник и енориаши, майстор и чирак, дори съпруг и съпруга или родители и деца.

Това е възглед за историята по-циничен дори от този на Макиавели. Любовта е изцяло отречена или пренебрегната. Конкуренцията и експлоатацията са световните движещи сили.

Това може да се промени, счита Маркс, защото днес за първи път в историята има само две класи – буржоазната („имащите”, притежаващите средства за производство) и пролетариата („нямащите”, непритежаващите средства за производство).

Последните се е налагало да продават себе си и труда си на имащите до настъпването на комунистическата революция, която ще „елиминира” (евфемизъм на „убийство”) буржоата и по този начин ще отмени класовото деление и класовите конфликти завинаги, ще установи хилядолетие на мира и равенството. Маркс е съвършен циник по отношение на миналото и съвършен наивник по отношение на бъдещето.

Защо Маркс е такъв? Кои са изворите на неговата вяра?

Маркс съзнателно се обръща на 180 градуса от (1) супранатурализма и (2) се разграничава от еврейското си потекло, за да приеме: (1) атеизма и (2) комунизма. Въпреки това той запазва всички основни структурни и емоционални положения на библейската религия, но в секуларна форма. Маркс, подобно на Моисей, е пророкът водач на новия избран народ – пролетариата – от робството на капитализма към обетованата земя на комунизма, през Червеното море на кървавите революции, през временното страдание на пустинята, понасяно за партията, за новото духовенство.

Революцията е новият „Ден Господен”, ден на Страшния съд. Партийните водачи са новите пророци. Политическата чистка вътре в партията, бленуваща идеологическата чистота, е новият божествен съд над своеволието на избраните и техните лидери. Месианският характер на комунизма го превръща структурно и емоционално в религиозен светоглед, какъвто няма нито една политическа система с изключение на фашизма.

Маркс приема формата на религиозното си наследство, но не и съдържанието му. По същия начин постъпва и с философията на Хегел – трансформира „диалектическия идеализъм” в „диалектически материализъм”. „Маркс говори точно обратното на Хегел” – казват някои. Маркс възприема седем радикални идеи от Хегел:

Монизъм: идеята, че всичко е едно и здравият разум, различаващ дух от материя, е илюзия. За Хегел материята е единствено форма на духа. За Маркс духът е единствено форма на материята.

Пантеизъм: съзнанието за тъждество между Творец и творение. Хегел мисли света като част от Бога (Хегел е пантеист). За Маркс Бог – това е светът (Маркс е атеист).

Историцизъм: идеята, че всичко е изменчиво, дори истината, че няма съдник отвъд историята, затова една истина може да се превърне в лъжа в друга епоха, както и обратното. С други думи времето е Бог.

Диалектика: идеята, че историята се движи единствено от сблъсъците на противоборстващи сили, например: „теза” – „антитеза” – „висш синтез”. Това се отнася и за класите, нациите, институциите и идеите. Диалектическият валс ще се танцува в балната зала на историята до настъпването на Царството Божие, което Хегел идентифицира с Пруската държава. Маркс го интернационализира до световното комунистическо царство.

Детерминизъм или фатализъм: идеята, че диалектиката и последствията от нея са неизбежни и необратими, а не свободни. Марксизмът е калвинисткото предопределение без божествен Предопределител.

Статизъм: идеята, че след като няма вечна, трансисторическа истина или закон, държавата става върховна инстанция и по тази причина не може да бъде критикувана. Маркс отново интернационализира националната идея на Хегел.

Милитаризъм: идеята, че щом няма общовалиден естествен или вечен закон, чрез който да се разрешават междудържавните въпроси, войната ще бъде неизбежна и необходима дотогава, докато съществуват държави.

Подобно на много други антирелигиозни мислители след Френската революция, Маркс възприема секуларизма, атеизма и хуманизма на „Просвещението” от ХVІІІ в. заедно с рационализма, вярата във всезнанието на науката и всемогъществото на технологията. Тук отново формата, чувството и служението на библейската религия са пренесени върху друг бог и друга вяра. Защото рационализмът е вяра, а не доказателство. Вярата, че човешкият разум е способен да проумее всичко, не може да се докаже от самия разум; вярата, че всичко може да се докаже по научен път, не може да се докаже по научен път.

На трето място, заедно с хегелианството и Просвещението силно влияние върху Маркс има икономическият редукционизъм: свеждането на всички въпроси до тяхното икономическо измерение. Ако Маркс четеше анализа, който правя сега, би казал, че реалната причина за формулирането на идеите ми не е желанието да узная истината, а капиталистическата икономическа структура на обществото, която ме „произвежда”. Маркс вярва, че човешката мисъл е изцяло детерминирана от материята, че човек е изцяло детерминиран от обществото и че обществото е изцяло детерминирано от икономиката. Тази логика е съвършено противоположна на традиционното схващане, според което умът ръководи тялото, човекът – обществото, обществото – икономиката.

Накрая, Маркс възприема идеята за колективната собственост върху средствата за производство от предшестващите го „социалисти утописти”. Маркс казва: „Теорията на комунизма може да се обобщи в едно изречение: одържавяване на частната собственост”. Всъщност единствените общности в историята, успешно практикували комунизъм, са манастирските, старозаветните родове, племената, семействата (които Маркс иска да отмени). Всички комунистически правителства (подобно на това в СССР) оторизираха не народа, а държавата като пълноправен собственик. Вярата на Маркс, че в държавата ще настъпи мир и благоденствие веднага щом бъде елиминиран капитализмът и осъществен комунизмът, е удивително наивна. Единствено мъдрецът и светецът могат да се откажат от притежанието на такава власт.

В дълбочина комунизмът е привлекателен, особено за страните от Третия свят, не заради комунитарния патос, а заради „волята за власт” – както я нарича Ницше. Ницше прониква по-дълбоко в сърцевината на комунизма от Маркс.

Как Маркс е отговорил на очевидните възражения срещу комунизма: че отменя уединението, частната собственост, индивидуалността, мотивацията за работа, образованието, брака, семейството, културата, националността, религията, философията? Той не отрича, че комунизмът отменя тези неща, но казва, че капитализмът вече го е направил. Примерно, той счита, че „буржоата използват своите жени само за продължаване на потомството.” По най-чувствителните и важни въпроси – за семейството и религията – той се изказва по-скоро реторично, отколкото логично; примерно: „Буржоазните дрънканици за семейството и образованието, за свещените връзки между родители и деца стават все по-непоносими…”. А ето го и неговия отговор на религиозните и философските възражения: „Обвиненията срещу комунизма от религиозна, философска и общо казано от идеологична гледна точка не заслужават задълбочено проучване”.

Най-простото опровержение на марксизма е, че неговият материализъм сам си противоречи. Ако идеите не са нищо друго, а материален и икономически продукт, подобно на колите и обувките, тогава и комунистическата идея не е нищо друго. Ако всички наши идеи се определят не от интуицията ни за истината, а от закономерни движения на материята, ако не можем да ръководим движението на собствения си език, то идеите на Маркс не са по-верни от идеите на Моисей. Да атакуваш основите на мисленето, означава да атакуваш собствената си атака.

Маркс обаче разбира това и го признава. Той тълкува словото като оръжие, не като истина. Функцията на думите в „Манифеста” (както и в далеч по-дългия псевдонаучен „Капитал”) не е да доказват истината, а да окуражават революцията. „Философите единствено тълкуват думите, а те трябва да се променят. .Маркс е основно прагматик.

Дори и на прагматично ниво обаче има противоречие. „Манифестът” завършва с известния призив: „Комунистите презират тайните убеждения и цели. Те открито заявяват, че техните цели могат да бъдат постигнати единствено чрез силово преодоляване на всички социални фактори. Нека господстващите класи треперят пред комунистическата революция. Пролетариатът няма нищо за губене, само своите окови. Той има свят да завладява. Работници от всички страни, обединете се!”. Този призив е обречен на провал, защото Маркс отрича свободната воля. Всичко е съдба, революцията е „неизбежна”, независимо дали ще избера да я подкрепя или не. Не можеш да призоваваш към свободен избор и същевременно да го отричаш.

Освен тези две философски противоречия на комунизма съществуват и множество практически. От една страна, неговите предсказания не се сбъднаха. Революцията не се случи където и както Маркс предвиждаше. Капитализмът не изчезна, също както и държавата, семейството и религията. Комунизмът не постигна благоденствие и равенство там, където взе властта.

Единственото, на което Маркс е способен, е да се прави на Моисей и да води глупците обратно към египетското робство.


Както ние имаме стожери на християнската вяра, така има и хора, превърнали се в стожери на неверието. Питър КРАФТ обсъжда шест модерни мислители, имащи огромно влияние върху нашия всекидневен живот и увреждащи сериозно християнското съзнание: Макиавели, Кант, Ницше, Фройд, Маркс, Сартр. Питър Крафт е християнски философ, професор по философия в Бостънския и Кралския колежи (САЩ). Завършил е бакалавърска степен в Калвинисткия колеж (1959 г.), магистърска – в университета във Фордхем, специализирал е в Йеил. Първоначално калвинист, Питър Крафт се обръща към католицизма след размишления по въпросите за вярата и делата, молитвите към светците, апостолското приемство и други проблеми, съмнително дефинирани от калвинисткото верую. Автор е на повече от четиридесет книги и множество статии. Сред най-значимите са: "Основите на вярата“, „Всичко, което някога си искал да узнаеш за рая“, „Назад към добродетелта“, „Сума на Сумата“, „Опровержение на моралния релативизъм“ и др. Неговите идеи са формирани под влияние основно на Сократ, Тома Аквински, Гилбърт Честъртън и най-вече Клайв Луис. Той казва: „Идеите са по-безценни от диамантите. Трите най-безценни идеи, които аз някога съм открил, всички те се отнасят до Божията любов“.

Превод: Михаил Михайлов

Източник:

https://glasove.com/categories/kultura-i-obshtestvo/news/stozherite-na-neverieto   



Гласувай:
4
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: nbrakalova
Категория: Други
Прочетен: 1068118
Постинги: 435
Коментари: 1529
Гласове: 5345
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930