Автор: Елоиз Ууд
Създадена на 06 Февруари 2021

Бурните обрати от последната година вероятно са накарали всички ни да търсим собствени културни механизми за откриване източници на издръжливост. За мен такъв ключов механизъм беше именно четенето на романите на Джейн Остин. След като в по-младите си години бях отписвала творчеството ѝ като наивно и заплетено, с героини, на които никога не бих могла да съчувствам, сега изведнъж се оказах привлечена от творбите ѝ по начин, който никога досега не бях предполагала.

Данните за продажби подсказват, че аз далеч не съм единствената, която се осланя на нейния хумор и сърдечност като източник на сили упование в тези странни дни. В Обединеното кралство, както отбелязва Кийра О‘ׄБрайън, редакторка на класациите и данните на сайта Bookseller, между 15 юни и 7 ноември миналата година продажбите на нейните романи са се повишили с 20% в сравнение със същия период от 2019 г. През миналия декември отбелязахме 245-ата годишнина от рождението ѝ – а популярността ѝ сякаш нараства все повече.

Но защо именно нейните романи ще са толкова подходящи за тази пандемична ера? На едно определено ниво нещата могат да изглеждат очевидни: в резултат от множество лъскави телевизионни и филмови адаптации техният образ в общественото въображение изглежда е изкристализиран до степен, при която те предлагат перфектния образец за романтично бягство от действителността. (Изглежда ми съвсем неслучайно, че телевизионният мегахит на момента, Бриджъртън на Netflix, е романтична драма, поставена в периода на регентството на Остин, макар и с определено по-анимационна и сексуално-експлицитна чувствителност). Но когато се задълбочите в реалното ѝ писане, изведнъж откривате, че Остин предлага и по-неочаквани утехи. Отвъд загрижеността ѝ за неща като любов и романтика, в нейните книги има един слой от стомана, те са истински химни на устойчивостта и издръжливостта, от които можем да почерпим вдъхновение докато ги четем в собствените си дълбоко несигурни и ограничени времена.

Образец на упоритост

Самият живот на Остин е урок по търпение и въздържание. Тя публикува шестте си известни романа в хода на седем години и почива само на 41-годишна възраст. „На хартия изглежда, че е имала сигурен живот, но на два пъти я изпращат в училищен интернат, където тя почти умира“, казва д-р Хелена Кели, авторка на биографичната книга Джейн Остин: един таен радикал. „Първо, цялото училище е било застигнато от епидемия на тиф. Леля ѝ, която е дошла да се грижи за нея, умира. Опитайте се само да си представите психологическите щети от нещо такова, ако би се случило на самите вас – а след това тя е била изпратена отново.“

Общото състояние на нестабилност, от което Остин страда през голяма част от живота си, се възпроизвежда в съдбите на много от нейните героини. През 1800 г., когато тя е на 25, баща ѝ, енорийски пастор, се пенсионира, като предава енорията на най-големия си син, „което е нещо наистина необичайно“, казва Кели. Самата Остин, сестра ѝ Касандра и родителие ѝ прекарват следващите осем години в непрестанни пътувания между все по-малки имоти в Бат, домове на роднини и морски курорти. „Време е да осъзнаем, че тя не е писала много, защото е била навсякъде и никъде“, казва Кели. „Семейството се връща обратно в Чаутън, Хемпшир през 1809 г. и едва когато тя е донякъде психологически осигурена, [в] къща, за която знае, че няма да ѝ бъде отнета, [Остин] започва да публикува.“ Разселването и раздробяването на семейния живот е основна тема на голяма част от творчеството ѝ, като например в Разум и чувства, който започва, когато сестрите Дашууд и майка им трябва да напуснат семейния си дом, а след това са лишени от наследството на баща си от своя полубрат и неговата манипулативна съпруга. „Остин е много, много точна по отношение на парите в романите си“, казва Джон Мълан, автор и професор по английски език в Университетския колеж в Лондон. „Тя знае отлично какво означава финансовата несигурност.“

Усещането, че се чувстваш впримчен/а и хванат/а в мрежа от семейни търкания също е преобладаващ елемент в творчеството на Остин – и то е нещо, с което мнозина от нас могат да направят директни асоциации сега, особено в наши дни, когато разходките често са най-освобождаващото нещо, с което човек разполага (и както е при много от нейните герои). Изглежда че Елизабет Бенет от Гордост и предразсъдъци всъщност се стреми към свобода, когато върви пешком из полята на родния си край и се окалва „до уши“, наслаждавайки се на минутка спокойствие далеч от пренаселения си семеен живот. „Налице е постоянен психологически стрес на ниско ниво, на който са подложени всички нейни герои“, казва Кели. „Като цяло те са доста добри в справянето с проблемите на живота, дори и когато няма особено много неща, на които човек може да се облегне.“ Тя смята, че освен това Остин е първопроходка в начина, по който представя семействата в романите си като несъвършени. „Преди Остин майките и бащите обикновено са били или перфектни, водещи живот на съвместно семейно блаженство – или мъртви. Остин е една от първите, чието творчество показва ясно, че това съвсем не е така“.

Изпитанията, които Остин е принудена да преодолее, докато творбите ѝ стигнат до публикация могат да се разглеждат и като урок по устойчивост. Тя изминава дълъг път, застлан с поредици от отхвърляния и фалстартове. След като започва да пише на около 12-годишна възраст, тя прави първите си сериозни опити през 20-те си години, но публикува едва в средата на 30-те си години. Когато е на 22 години, през 1797 г. баща ѝ изпраща на лондонските издатели Cadell & Davies един ранен вариант на Гордост и предразсъдъци, който е отхвърлен и върнат обратно чрез наложен платеж, докато шест години по-късно, друг неин роман на име Сюзън е приет от издателите Crosby and Co (срещу могъщото заплащане от десет паунда), но никога не е публикуван от тази лондонска фирма. „Разочарованието от всичко това сигурно е било осакатяващо“, казва Кели. „Очевидно е, че тя е мечтаела [за публикуване] в продължение на години и години.“ През 1809 г. Остин пише огорчено писмо до Crosby and Co – „което едва ли може да се приеме като образец за това какво трябва да пишете на собствените си издатели“, според Кели. [Естествено], то се оказва контрапродуктивно. След това, през 1816 г., само година преди да умре, тя най-накрая изкупува обратно ръкописа си – което води до посмъртното му публикуване под заглавие Абатството Нортангър (придружено от недоволния „Предговор на авторката“, в който тя се оплаква от по-ранното непубликуване). „Необходим е бил много кураж, за да се продължава, особено когато братята ѝ започват да настояват, че тя трябва да се грижи за момчетата им без майки“, казва Кели.

Израстването на героините ѝ

Също както в собствения ѝ живот, от героините на Остин често се изисква да упорстват, макар и по-стоически, да страдат в мълчание, дори и след като са повярвали, че шансът им за постигане на щастие е бил изгубен завинаги. Сцената, в която Елинор Дашууд се вцепенява, преди да види любовта на живота си Едуард Ферарс, погрешно убедена, че той се е оженил за друга: „Ще бъда спокойна, ще бъда любовница на себе си“ – е колкото сърцераздирателна, толкова и вдъхновяваща. Силата на нейния характер е представена особено мощно от Ема Томпсън във филмовата адаптация на Анг Лий от 1995 г., на която тя е и сценаристка. В Доводите на разума [Persuasion] главната героиня Ан Елиът се среща с капитан Уентуърт, когото е обичала и отхвърлила преди девет години, и който очевидно не успява да я разпознае, тъй като е толкова променена („толкова променена, че той не би трябвало да я познае отново“). Тя е унижена, тъй като все още го обича. Някои твърдят, че това е най-романтичното повествование на Остин, донякъде поради начина, по който Ан се научава да разкрива истинските си чувства, за да може Уентуърт да я „познае“ истински – нещо, което води до една от най-вълнуващите развръзки в световната литература. Както самият той казва: „Ти пронизваш душата ми. Аз съм наполовина в агония, наполовина в надежда“.

„Ако разгледаме внимателно всяка от героините на Джейн Остин, то с неизбежност ще открием, че те винаги стигат до някакъв етап от развитието на историята, на който смятат, че няма да получат желания от тях човек“, казва Мълан. „В няколко от тях главната героиня се убеждава, че мъжът, когото обича, ще се ожени за някоя друга, макар че читателите са по-добре информирани от нея. В този прост смисъл това са истории не просто за постигането на онова, което си желаем, но и за приемането, че щастливите окончания може и да не са нещо, достъпно за самите нас. Така че самосъжалението не е вариант.“

Което пък ни води до темата за емоционалното израстване на персонажите на Остин – друга тяхна страна, която може да ни вдъхнови в моменти на несигурност, когато може би сме принудени да преценяваме отново кои са нещата с истинско значение. Психолози като Анджела Дъкуърт, авторка на Кураж: Силата на страстта и постоянството, говорят за „умонагласа на растежа“ – начин на мислене, основаващ се на принципа, че животът трябва да се живее като постоянен процес на адаптиране към предизвикателствата, на приемане и учене от собствените грешки. Това е мислене, което много от нейните героини придобиват: освен че се справят с несигурността по отношение на парите и статуса, те често се борят с чувството на срам за миналите си действия – преди да са се поучили от тях и да са били променени от опита.

Разглезената и хубава Ема [от едноименния роман] например е толкова отегчена и надута в малкото си село, че приема хората като „проекти“ и се надсмива на хора като любезната и сравнително обедняла госпожица Бейтс, преди да осъзнае погрешността на собствените си действия. „Ключов момент в повечето романи е онзи, в който героинята осъзнава, че е сгрешила по отношение на друг човек“, казва д-р Джилиън Дау, доцентка по английски език в университета в Саутхамптън. „Ние чувстваме срама на Ема, след като се е подигравала на госпожица Бейтс на Бокс Хил, тъй като изживяваме събитието чрез мислите на Ема, а Остин ни го показва; от ключово значение е да разберем как Остин развива героите си. По същия начин моментът, когато Елизабет Бенет осъзнава, че е грешила в преценките си за Уикъм, а оттам и за Дарси, е ключов в нейното лично развитие: тя ‚започна ужасно да се срамува от себе си‘, [пише Остин], а ние се чувстваме засрамени заедно с нея.“

Може би това, че преживяваме емоционалната трансформация на героите толкова силно, се дължи на новаторското използване на авторския глас, което е вдъхновило по-късни писатели като Гюстав Флобер, Хенри Джеймс и Франц Кафка. Специфичният вид повествование на Остин ни позволява да се вселяваме в съзнанието на героите, но заедно с това да притежаваме и знанието, което споделя разказвачът – че вярванията им често се оказват погрешни. „Тя [авторката] прави нещо невероятно: измисля начини за водене на разказ, при които можем да видим героите и техните грешки, но заедно с това да живеем в мислите им“, казва Мълан. Той вярва, че нейният революционен стил наистина резонира сред съвременните читатели – над и извън темите за нейното писане. „Преди [нея] [романите са се пишели] или от първо, или от трето лице, докато тя довежда до съвършенство един новаторски, косвен стил, който комбинира двата предишни… човек чете романа през очите на героите, така че това е напълно изключителна техника, която никой преди това не е опитвал.“

Това е стил, който позволява особено интимно читателско преживяване, което според д-р Пола Бърн – авторка и експертка по Остин – е една от причините, поради които мнозина наричат ​​писателката просто „Джейн“. „Понякога намирам това отношение за покровителствено, но мисля, че то идва и от факта, че хората наистина я възприемат като приятелка. Намирам това за психологически интересно – всички тези брилянтни неща, които тя прави в технически смисъл, ви карат да мислите ‚Чувствам се наистина спокойна и утешена‘.“

Бърн толкова се интересува от утешителните аспекти на Остин, че посвещава цяла книга на темата. „Опитвам се да разбера защо се връщаме при нея, защо тя е нарицателна за утешителното писане и хората казват, че срещата с нея е като да се пъхнеш под топла завивка в студена нощ. Има нещо наистина утешително в книгите ѝ, но онова, което ме интересува е да разчопля нещото, което се крие зад това усещане.“

Остин по лекарско предписание

Всъщност писането на Остин е толкова силно свързано с получаването на утеха, че, както открива Бърн, по време на Първата световна война тя е била предписвана на войници, страдащи от тежки травматични шокове, тоест онова, което днес наричаме ПТСР [посттравматично стресово разстройство]: в писмо от 1984 г. до литературния отдел на в. „Таймс“, озаглавено „Мисията на английската литература“, [английският автор и преводач] Мартин Джарет-Кер пише: „Моят стар оксфордски преподавател, Н. Ф. Брет-Смит, е бил освободен от военна служба, но е работил като консултант на различни болници по въпроса какви четива трябва да се предлагат на ранените във войната. За тежко травматизираните той е избирал Джейн Остин.“

Тази военновременна асоциация се отбелязва и в разказа на Ръдиард Киплинг Почитателите на Джейн [The Janeites] от 1924 г., в който става дума за група войници, свързвани от любовта си към Остин, чийто главен герой открива произведенията ѝ, докато се възстановява в Бат от т. нар. „окопни крака“^[1]. „Никой не може да се сравнява с Джейн, когато се намирате в трудности.“)

Бърн е открила историята за войнишките вкусове докато е подготвяла книгата си Геният на Джейн Остин. Тя е научила, че в самия разгар на Първата световна война те са държали в джобовете си класически текстове, директно в окопите. Например авторът на Мечо Пух А. А. Милн се е чувствал свързан с другарите си по оръжие заради любовта си към Остин, по време на участието си във войната. Друг фен на Остин, ефрейторът Грейнджър, е последвал Милн на фронтовата линия, само заради споделения им интерес към книгите – жест, описан от Милн в мемоарите му като „най-голямата почит към Джейн Остин, за която съм чувал някога.“ Друга забележителна фигура, която е разчитала на Джейн Остин по време на война, е Уинстън Чърчил, който по време на болестта си през 1943 г. е търсел утешение в нейните творби, като дъщеря му е четяла на глас Гордост и предразсъдъци.

Обратно в наши дни, [споменатата по-горе] Д-р Джилиън Дау е съпреживяла терапевтичната сила на Остин чрез преподаването на безплатния онлайн курс Джейн Остин: Мит и реалност на платформата за дигитално образование Futurelearn. „През март към нас се присъедини медицинска сестра от някакво интензивно отделение в САЩ, а много от участниците споделиха, че се намират в състояние на [принудена] самоизолация, възстановяват се от болест или търсят начини да се разсеят и облекчат. В края на курса един от тях  ми писа ‚Ще ми липсва моя локдаун с Джейн‘,“ казва тя.

Разбира се, всеки читател си има свои собствени причини да търси оживление чрез Остин. От своя страна Кели вярва, че има нещо особено успокояващо в начина, по който романите на Остин обикновено се простират в рамките на една календарна година: чрез този график те някак несъзнателно внушават идеята, че „слънцето отново ще изгрее и животът ще се подобри“, казва тя. Или, както казва лейди Ръсел в Доводите на разума: „Времето ще обясни всичко“. Междувременно за Бърн има някаква възстановяваща сила в самия ритъм на изреченията на Остин. „Начинът, по който тя пише, има забавящ ефект, който насърчава бавното четене. Тя не може да се чете бързо“, казва тя.

Бърн използва Остин в своята организация с нестопанска цел ReLit, създадена през 2016 г., за да насърчава допълнителното лечение на стрес, тревожност и други травматични състояния чрез бавно четене на висока литература в училища, затвори, хосписи, както и за здравни работници, страдащи от преумора. „Понякога, когато посещавам училища и затвори, просто чета пасажи от Доводите на разума или Мансфийлд парк, след което им казвам: „Просто помислете за това как всичко това ви кара да се чувствате“, обяснява тя.

Малко срамно ми е да призная, че самата аз не успявах да чета Остин чак до 30-годишна възраст. Но след като най-накрая я прочетох и се насладих на богатството на писането ѝ, с неговата смесица от социална сатира, трогателност и прочувствени откровения, си намерих сигурно убежище, в което мога да се връщам отново и отново до края на живота си. За мен ключът към Джейн Остин е в това, че тя едновременно ни утешава и предизвиква, като приема тъмните и самотни аспекти на живота, но го прави с особена лекота на допира и специфичен хумор – все неща, необходими в трудни времена.

Мълан разкрива, че и той не винаги е посягал към Остин и е открил нейните прелести едва чрез преподаването на творчеството ѝ. „Бях важен тийнейджър от мъжки пол. Бях глупаво убеден, че тези романи са все едни и същи. Те са за момичета, които си търсят съпрузи“. Геният ѝ ми стана достъпен едва чрез много вече забравени студенти, които реагираха на нейната изобретателност със собствени идеи, при което ми ставаше ясно колко сложни и безкрайно четивни са тези на пръв поглед толкова прости истории.“

^[1] Гъбично заболяване, свързано с постоянното седене в пълните с вода окопи, при което краката на практика започват да гният на живо. Бел. пр.

ЕЛОИЗ УУД е млада британска журналистка, сътрудничка на различни културни издания, където пише по въпроси на литературата и стила. 

Коментари (5)

06-02-2021 | Златко - Публикувам тук този „обмен на мнения“ откъм Фейсбук с определено усещане за неудобство, предвид неочаквания развой, който той получи. И все пак си оставам верен на идеята да архивирам тук всичко, което касае работата ми. Каквото ще (о)става, ще (о)става.

Zlatko Enev - Във връзка с последните ни дискусии около класическата английска (и британска) литература, как би ви прозвучало твърдението, че има един много ясно определим смисъл, в който най-известните и популярни произведения и автор(к)и от ранния 19 век могат да бъдат разглеждани като своеобразно „отстъпление“ от постиженията на по-ранни автори, чиито образи, литературни похвати и начини на писане изведнъж се оказват далеч по-близки до съвременността от бестселърите.

Да вземем като пример няколко паралела: Даниел Дефо и „Мол Фландърс“ срещу плеядата от млади авторки – на първо място Джейн Остин и сестрите Бронте, Хенри Фийлдинг и „Том Джоунс“ срещу героите на Текери или (все още непревеждания на български) Лорънс Стърн срещу Джордж Елиът, примерно. Не ви ли се струва, че във всички тези случаи имаме ясни примери за отстъпление от света на действения, реален бунт и непокорство („бандитката“ Мол Фландърс и „почти бандитът“ Том Джоунс срещу бунтуващите се героини на Остин – Бронте, чийто бунт е далеч от действената сила и реалното противопоставяне срещу закона на по-ранните герои), или неизбродната философска дълбочина на „Тристрам Шенди“ срещу света на Мидълмарч и неговите обитатели.

Какво е собственото ви усещане, има ли основания за подобни твърдения (поне усещания), или не?

(За да разчистя терена от недопустими внушения за собствена начетеност, ще уточня веднага, че това хрумване се базира основно на гледане на телевизионни и филмови постановки, а не задълбочено познаване на оригиналите. И все пак то ми се струва интересно.)

Петър Батолов
Споделям това мнение, опирайки се само на текстове (скаран съм с филмирането на литературни образци).

Christopher Buxton
Mnogo interesen vurpros – za nachaloto na angliiskiat roman. Naistina Defoe e razbral kak tryabva da stana uspeshen (t.e. po bogat) avtor, v vremeto kogato nyamashe nikakvi avtorski pravi, toi pishashe nai veche za pirati, kradsi, prostitutki, vinagi s ogled kum parichnite materialni problemi. Kakto pri Robinson, kakto pri Moll, chitatel e neprekusnoto napomnen za sredstvata s koito geroiya se razpolaga. Kakto s negoviat reportazh ot chumata, nai vazhnata tema na Defoe e kak chovek mozhe da prizhivee. Istinskiat naslednik na Defoe i Fielding v po sensoren 19 vek e Charles Dickens.

Zlatko Enev
Именно Дикенс! Улучи го в десетката, Крис! Вчера си мислех точно това – че ако има човек, който в никакъв смисъл не може да бъде обвинен, че „снема летвата“ в сравнение с по-ранните и по-смели образци на социална критика и авторска дързост, той е именно Дикенс.

Ludmilla Kostova
Всъщност, господа, зависи от каква гледна точка подхождат към изброените горе автори и произведения. Колкото до романа „Мол Фландърс“, аз никак не съм сигурна, че в него има и помен от бунтарство. Склонна съм да приема интерпретацията, според която той е един от първите пропагандни романи (propaganda novels) в европейската литература. Притежаващият доста будно гражданско съзнание Дефо предлага в този си текст решение на проблема за бедността и криминализирането на бедните в тогавашна Англия. Това според него (какво и според някои ранни теоретици- икономисти) се дължи на пренаселеност. Решението е „излишното“ население като Мол и майка ѝ преди нея да се изнесе в Америка чрез една много гадна система на полузаробване, назована indenture. В Америка криминализираните бедни щели – според Дефо – да получат шанс за почтен живот и просперитет – след като си обработят indenture. Е, много от тях не доживявали, но Мол е с късмет – тя става икономика на господаря си в Америка, намира бандита, за който за кратко е била женена в Ланкъшир, и на края се сдобива с 2 плантации.. Та това е пропагандното послание на романа: дайте да си изнасяме бедните престъпници… Моля Ви, не го споделяйте с някой български националист – не е ясно какви идеи може да му дойдат от написаното…

Zlatko Enev –> Ludmilla Kostova 
Благодаря ви за тази различна гледна точка, защото тя ме принуждава да уточня и доразгърна първоначалното си твърдение (предположение). Основната разлика между творчествата и социалните послания на двете различни поколения английски класици, за които говорим тук, според мен се състои в това, че по-ранното поколение (Дефо, Фийлдинг, а до голяма степен и Суифт) се занимава със съдбите на маргинални, идещи от бедност и дори нищета герои (Мол Фландърс, Том Джоунс и, струва ми се, дори Гъливер). Тези хора се борят със зъби и нокти за придобиване на нов статус (и го постигат), тоест в тази литература основната тема е онази за социалната мобилност, за преуспяването в живота НАПУК на всички житейски обстоятелства, които го правят почти невъзможен от самото начало (и Мол, и Том Джоунс са сираци, осиновени от богати семейства, които преминават през поредици от силно драматични борби и перипетии, докато в края на краищата постигнат целта си и станат част от сравнително заможното дворянство.
При следващата голяма вълна от класически произведения, две или три поколения по-късно, ние се срещаме с наследниците на тези герои, които вече са част от същото това средно или дребно провинциално дворянство (бащите или роднините им са притежатели на имения), но поради факта, че са жени (а всъщност млади момичета), те са силно застрашени от перспективата да изпаднат от получения по рождение социален статус, тоест в тези произведения се описват истории, свързани не с придобиване на нов, а с борба за запазване на стария социален статус. С други думи, идеята и мечтата за социална мобилност тук не съществува, или поне не във формата, в която е била представяна в по-раншната и вероятно значително по-динамична Англия. Тук алтернативите са ограничени до идеята за успешен брак (това е така дори и при сестрите Бронте). Зад бурята от страсти тук прозира основно призракът на бедността и нищетата, особено ясно в лицата и съдбите на страничните герои – Шарлот Лукас от „Гордост и предразсъдъци“ или Изабела Линтън от „Брулени хълмове“. Дори и Джейн Еър е напълно зависима от тази единствена възможност, ако и да отстоява правото си на независимост чак до степен, която граничи със самоубийство.
За да обобщя – революционността на ранната английска класика се състои в това, че тя диша и живее с една идея и мечта, която ще се превърне в основен лайтмотив на току-що зараждащите се Съединени щати – преуспяването със собствени сили и без особено подбиране на средствата, напук на всички житейски обстоятелства, докато по-късното поколение класици и класички вече е обсебено най-вече от идеята за запазване на получения по рождение социален статус. Първите са динамични, а вторите – статични, отдадени на романтични мечти за успешен любовен и семеен живот, които са доста далеч от дейните и лишени от особени предразсъдъци герои, които е представяла по-раншната английска литература.

Zlatko Enev
Впрочем, у сестрите Бронте има значително повече динамика и приемственост по отношение на по-раншната английска класика, примерно в лицето на Хийтклиф, който преуспява независимо от низкия си произход и дори във факта че – анатема за българските уши! – е… циганин.

Zlatko Enev
Имам предвид, в сравнение с Джейн Остин, чийто свят и мисловни хоризонти са стриктно ограничени до проблемите на собствения ѝ социален кръг – дребното английско дворянство.

Ludmilla Kostova –> Zlatko Enev
Уви! Не искам да Ви обиждам, а и ФБ надали е място за академични анализи, но всичко, което сте написал по- горе е много, много опростенческо. Не ми се сърдете! Приятен ден и светли помисли Ви желая!

Zlatko Enev –> Ludmilla Kostova
Позицията ви е ясна. Онова, което не е ясно е дали имате нещо за казване.

Ludmilla Kostova
Определено имам много за казване – но надали имам достатъчно време да го изразя в постове на ФБ. Ако университетът, в който работя, все пак избере да водим обучението онлайн, мога да Ви пратя покана на ЗУМ за лекциите си с една сборна група по английска литература – до края на идната седмица ще знаем дали ще е присъствено или не. Отново Ви моля да не се сърдите – от много години преподавам английска литература и някои други сродни дисциплини. Можете да отдадете критикарския ми тон на професионална деформация. Преди да сте ме намразил(И) окончателно, нека подхвърля малко (д)жокерче за Джейн Остин – ами не, сегашните прочити на романите ни отвеждат отвъд онзи социален кръг, който определяте като „дребно английско дворянство“ – country gentry е фразата на английски; преводът ѝ като „дребно (провинциално) английско дворянство“ сочи към предговорите на изданията на романите ѝ от едни съветски издателства през моето юношество; по принцип „дворянство“ си се отнася за руската действителност от времето на Петър „Велики“ нататък (той прави графове, барони и пр., преди това е имало само боляри и князе). Както и да е, да се върнем на интелигентната жена Джейн Остин – талантлива авторка с консервативни политически възгледи, която много е искала в Англия по никакъв начин да не стане нещо, подобно на Френската революция – и го е показала чрез сюжетите на романите си. Всеки един от тях, както знаете, свършва с красив брачен съюз – е, подобни съюзи трябва да поставят управляващата класа (независимо от това дали си е наследила чифлиците от предишното поколение, или пък има пари – като г-н Бингли, защото дядо му се е сдобил с една мина в Северна Англия и е направил състояние, експлоатирайки клетите миньори, или парите са дошли от изпиратстване на френски кораби през Наполеоновските войни („Peruasion“), или пък от някоя захарна плантация на Карибите и експлоатация на робски труд („Mansfield Park“) – на високо морално равнище, различно от това на френската аристокрация, чиито сексуални безобразия са шокирали Европа още преди Революцията. Давайки положителен морален пример на нископоставените, високопоставените ще опазят Англия от хаоса на революцията. Е, от време на време, някой високопоставен джентълмен ще понабие някои нагли, умиращи от глад и по тази причина криминализирани хорица – така прави Франк Чърчил в „Ема“. След няколко десетилетия на литературната (по-късно и на политическата) сцена ще кацне Бенджамин Дизраели и ще доразвие идеята за аристокрацията и нейната социална функция – в „Сибил, или двете нации“ имаме завършени образ на аристократа на кон, който внася ред в обществото с камшика си, а и името му е едно… ЕГРЕМОНТ, моля Ви се… Хайде, признайте си, че не Ви трябва повече… поне за тази вечер! Благопожелания за светли помисли отново! Тази сутрин се скарах с още едни хора на ФБ – отивам да им се извиня…

Zlatko Enev
Ааа, разбирам – вие сте възприели текста като марксистко-ленински, въз основа на определени ключови думи, които пробуждат у вас съответни рефлекси (не ща да ги именувам, за да не звуча ненужно заядливо). Ами тогава опитайте се да ги замените с други, по-подходящи от ваша гледна точка, и да кажете нещо по същността на разговора тук – приемственост и новаторство в английската класическа литература; идеи за социална мобилност или липса на такива, и т. н.

Инак, от собствен опит знам достатъчно добре какво точно се крие зад опитите за говорене с покровителствен тон, тук или по други места. Самият аз съм го правил много пъти и се опитвам да се избавя от него, но ми се получава с изключително много трудности – също като избавянето на пилигрима от бремето му в притчата на Бъниан.  Слава Богу, поне в този обмен успявам да запазя спокойствие – нещо, което не винаги ми се удава.

Но инак, в това ви давам пълно право, да продължаваме сигурно няма особен смисъл, поне ако може да се вярва на поговорката за сития и гладния.

Желая успехи в академичното и всякакви други поприща! Надявам се да не се отприщите на постоянни хапливи забележки тук или по други места, защото това едва ли ще изтърпя, което би било жалко поне за единия от двама ни.

Инак – колкото успеем да научим, толкова. Само дето за учене се иска скромност и смирение (което казвам на себе си, а не на вас). Да видим.

Zlatko Enev
Сега, за да сложим нещата по местата им, по принцип нямам абсолютно никакви проблеми с това да бъда наричан аматьор и незнайко (виждам във всичко това реално отражение на начините на живот и учене, които съм избрал). На това дори съм посветил кратък текст на едно друго място (следва линк: www.ghostforest.com/index.php/site-map). Друг е въпросът, че отказвам по принцип аргумента „аз знам, щото имам кетапи“. Опре ли се до тая тема, нещата моментално се превръщат в измерване на определени дължини, независимо от пола на участниците. Така че ще се въздържа от това и няма да се включа в този вид pissing contest.

Абсолютно разбираемо ми се струва, след като човек е прочел, че базирам „прозрението“ си само на няколко филма и телевизионни сериали, да се изсмее и да го загърби. Но това е само първата, павловска реакция (на което ниво според мен протича в момента разговора). Една професионална реакция би била: ок, това, това и това твърдение звучи прибързано и несолидно, защото (примерно) свежда цялото богатство на Джейн Остин единствено до острите ъгли на нейния социален свят и икономически статус.

Самият аз мисля, че осъзнавам в достатъчна степен недостатъчността на такъв вид обобщения и не на последно място това беше причината да преведа текста за нея, който публикувах днес. Но да се отрича с плосък и назидателен тон, че в него може би има напълно интересно и оригинално хрумване (ИМЕННО защото идва от непрофесионалист) е толкова плитка и толкова нашенска реакция, че аз самия трябва да полагам огромни усилия, за да не заговоря начаса с фрази от типа на „ганьовска работа“. Спорът няма да доведе до нищо, разбира се, но въпросът за това как се е развивала идеята за социалната мобилност в класическата английска литература при всички случаи трябва вече да е хрумнал някому. (За да си покажа и аз „българското“, ще добавя, че това е възможно ДОРИ извън рамките на световноизвестния Търновски университет). Така че ще търся и ще се опитвам да науча нещо повече за това.

А на вас, Людмила: здраве!

Ludmilla Kostova
Ах-ах! А аз Ви пожелах светли помисли – сбъркала съм! Съкрушена съм дълбоко… Плача, късам коси и от време на време си посипвам главата с пепел! Апропо, благодаря за пожеланието за здраве – здравето трябва на всички ни – все пак има пандемия. И аз Ви желая здраве, както и отново светли помисли, а и – по възможност – чувство за хумор. Не вреди!

Ludmilla Kostova
И последно: да, да, въпросът за „това как се е развила социалната мобилност в класическата английска литература“ (хайде в стила на англицистиката в небезизвестния ВЕЛИКОтърновски университет да ѝ кажем КАНОНИЧНА!) е хрумвал на много хора… но не искам да Ви обиждам, предлагайки библиография… пак ще вземете да ме обидите „по български“! Откъснах още няколко косъма… Ах! Ах!

Zlatko Enev
Занимавам се почти професионално с подобни надбъбряния вече в продължение на кажи-речи 15 години. Безсмислена работа, малко като ядене на семки – човек лющи и лющи, и лющи, чак докато му се изприщи устата, след което се пита „и къф му беше сега смисълът на цялото това глупеене?“ Така че, прощавайте, Людмила, но ще взема да ви махна от фейсбуковското си полезрение. Не ми се пилее повече време, а изкушението да продължавам да лющя си остава. Ако ви е воля, четете изданието ми. Инак – лошо няма!

07-02-2021 | Златко - Надявам се да не дотягам с непрестанните си постинги за филми сред група хора от поколение, възпитано с идеята, че няма по-висше интелектуално занимание от четенето на книги. Прекарах последните 15 години в безумно препускане сред неизбродни информационни масиви и резултатът от това е, че почти изгубих способността за сериозно и задълбочено четене. Всичко при мен е само "газ, газ, газ, няма време!". Пресявам ежедневно по 20-30 статии от всевъзможни ъгли на световните информационни издания, следя всичко, свързано с нови книги, филми и музики, но рядко имам време и дори желание да отида по-дълбоко от повърхностното запознаване с онова, "за което става дума". Понякога, в изблици на гузна съвест, засядам и зачитам нещо по-сериозно, обикновено класически неща, но сърбежът да узнавам все повече и повече нови и непознати неща е буквално неудържим и рядко успявам да дочета до края нещо, по-дълго от стотина страници.

Именно това е и причината, поради която визуалните изкуства все повече и повече се превръщат за мен в основен и незаменим източник на дълбоки естетически и емоционални преживявания (от които, слава Богу, все още имам силна потребност). Филми, сериали и музики – все неща, чиито формати са значително по-сбити и кондензирани в сравнение със застаряващата кралица на изкуствата, литературата, са основните ми източници на интелектуален гъдел. Предполагам, че в някакъв смисъл това прави от мен типичен представител на някакви идещи времена, пред които повечето хора от собственото ми поколение изпитват инстинктивна неприязън, да не кажа по-силна дума. Ненавиждам разговори, в които се въздиша по "омайната миризма на книгите". Не съм държал в ръка книга от хартия вече не знам от колко време насам. Възприемам себе си като безнадеждно заседнал в детството и юношеството човек, който, може би точно по тази причина, се чувства много по-близо до поколението на децата си, отколкото до своето собствено. Дали четенето е изконна човешка потребност или то постепенно ще бъде заместено от други, директно манипулиращи неврофизиологията ни източници на естетически преживявания е въпрос, на който се надявам да получа някакъв вид отговор в хода на собствения си живот. Продължавам да дълбая ежедневно собствената си къртичина, без да се интересувам особено много от въпроси за посока и дори цел. Движението е всичко, останалото трябва да се подреди от само себе си – или да върви по дяволите, негова си работа.

А ето и двата филма, които ми се щеше да ви представя днес. И двата са образци на мощно-образователния биографичен жанр, направени с много вкус (макар и полуфантастични, поне в случая с филма за Джейн Остин). В замяна на това другият, за сестрите Бронте, е издържан в строг и безпощаден реализъм, силно и дълбоко вълнуващ, дори и само защото трагедията на техните съдби не се нуждае от никакви пресилвания, за да изцеди някоя и друга сълза от непресъхващото човешко око.

en.wikipedia.org/wiki/To_Walk_Invisible

07-02-2021 | Златко - Все повече ме обхваща усещането, че четенето е просто един от множеството възможни актове на преживяване и разширяване на собствените ни възможности за обхващане и опознаване на света. Засега то е най-важната и водеща технология, която ни дава сериозна възможност да стигнем до нива на обобщаване, преработване и по-нататъшно предаване на човешкия опит, с които не може да се сравнява нищо друго. Но всичко това най-вероятно се дължи на факта, че едва в този исторически момент започваме да стигаме до нива на познание, които ни дават възможността директно да манипулираме възприятийния си и мисловен апарат, в резултат на което цялата досегашна история като нищо може да се окаже игра на кукли и парцали. Най-късно в момента, в който овладеем технологии, позволяващи директно предаване на информация и преживявания от съзнание в съзнание (и запазването им под "нематериални", но и неразрушими форми, примерно като част от собствения ни генетичен код), неговата безнадеждна остарялост ще лъсне пред очите на всички. Не виждам алтернатива срещу това – освен собственото ни самоунищожение, разбира се.

09-02-2021 | Евдокия - Великолепен текст за Джейн Остин си публикувал Златко, поздравления! А филмът "Да бъдеш Джейн" лично на мен ми помогна да разбера защо обичам Остин много повече от всички научни изследвания. Ще се осмеля да се намеся в дуела ви с уважаваната и в Шуменския университет професор Людмила Костова (ще се радвам да се включа онлайн в лекцията й ако е възможно). Изключително полезно е т.нар. кроскултурно вглеждане в класиката - не през социологията и историческото четене, а през херменевтиката, рецептивистиката и... собствения опит.  А също и - през споделените очаквания на читателя и изследователя, роден отвъд центростремителната ос: Европа-Северна Америка. Затова, с риск да досадя на някого с моята любима авторка Азар Нафизи, ще препоръчам книгата й "Да четеш Лолита в Техеран". Иранката-англицистка там е отделила специална глава на четенето на Джейн Остин, през призмата на идеята за свободата. Струва си човек да помисли върху забележката й: западните читатели не разбират собствената си литература, защото не са изстрадали свободата си.

09-02-2021 | Златко - Благодаря, Ева! Много често става така, че дреболии от вида агресивен тон или просто неуважително отношение правят комуникацията напълно невъзможна. За добро или зло, ние си оставаме човешки същества, а не машини.

Източник: