Автор: Джон К. Ленокс

Преводач: Юлиана Ненова, 2020

Джон Ленокс е професор по математика и философия на науката в Оксфорд. Роден е и израства в Северна Ирландия. Получава първата си докторска степен от Университета в Кеймбридж през 1970 г. в областта на теория на групите. Има над 70 публикации в рецензируеми математически списания и две монографии. Джон Ленокс  изнася множество лекции на теми, свързани с наука, религия и етика. Защитава християнския светоглед в няколко публични дебата срещу публични застъпници на атеизма като Кристофър Хичинс и Ричард Доукинс. (Бел. м., Н.Б.)

* * *

Ние живеем в уникално време. След тази криза светът няма да бъде същият. Много неща, на които сме разчитали, вече ги няма — какъвто и да е мирогледът ни, каквато и да е вярата ни. Пандемията от коронавируса и последствията от нея създават объркване и несигурност. Какво да мислим за всичко това и как да се справим с него?
В тази малка, но задълбочена книга един оксфордски професор разсъждава за коронавируса от позицията на различни мирогледи и показва, че християнството не само ни помага да го разберем, но и ни предлага реална надежда.

Посвещавам на един свят в болка.  Дж. К. Л.

БЛАГОДАРНОСТИ

Бих искал да благодаря на хората, които ми помогнаха по различни начини за този проект: специално на Тим Торнбъроу, неуморния директор на издателство The Good Book Company, както и на главния редактор Карл Лафертън и на моя научен консултант д-р Саймън Уенъм.

ВЪВЕДЕНИЕ

Ние живеем в уникално време. Като че ли настъпва нова ера в историята на човечеството. Независимо дали сте християнин, или не, пандемията от коронавируса е объркваща и обезпокоителна за всички нас. Как да я осмислим и как да започнем да се справяме с нея?

Тази книга се състои от мои размишления за сегашните ни преживявания. Започнах да я пиша преди седмица, а междувременно положението бързо се промени, както и несъмнено ще продължава да се променя. Възгледите, които излагам тук, са лично мои и не бива да се приписват на университетските организации, с които съм свързан. Тези мои възгледи неизбежно ще са несъвършени и недообмислени. Извинявам се за това.

Призовавам своите читатели да разглеждат настоящата книжка, все едно седим заедно в някое кафене (о, да можехме само!) и вие сте ми задали въпрос за корицата на книгата. А аз оставям чашката си с кафе на масичката и се опитвам да ви дам искрен отговор. Всичко, което следва, е това, което бих се опитал да Ви кажа за утеха, подкрепа и надежда.

1. УСЕЩАНЕ ЗА УЯЗВИМОСТ

То е доста сюрреалистично.

Ето ме — аз съм насред седемдесетте, седя си у дома с жена си, гледам по телевизията министъра на здравеопазването, който ни информира, че може би ще трябва да останем затворени вкъщи още четири месеца, за да се опитаме да избегнем пандемията от коронавирус, която залива света. (Има много коронавируси и точно този се нарича Covid-19, но ние ще го наричаме просто „коронавирус“ в тази книжка.) Трудно ни е да повярваме, че тази пандемия има потенциала да стане най-страшната до този момент, и че всичките ни досегашни преценки и прогнози вероятно ще се окажат далеч под реалността. Размерът на всичко това изглежда като взет от някоя антиутопия. И все пак, то се случва реално.

Никога досега не сме виждали градове и дори цели държави да се блокират, граници да се затварят, пътуването да се спира. Прекратени са всички услуги освен най-необходимите. Масовите спортни събития са отменени. Замрелите градове, блокирани в самоизолация, излъчват страх. Скоростта, с която пандемията се разпространява, подлага на огромно натоварване здравните системи на всички държави, а производството на необходимите ресурси се ускорява както никога досега.

Европа стана центърът на пандемията, произлязла от Китай^[1]. Телевизиите показват празни улици и празни рафтове на супермаркети, празни стадиони и празни църкви. А болниците са препълнени и има остър недостиг на легла. Фирми фалират, хора губят работата си. Страхът дебне навсякъде и се увеличава с нарастването на броя на засегнатите.

Един от главните ефекти е растящото чувство за уязвимост. Мнозина от нас са свикнали с един доста стабилен свят, в който животът е бил разумно предсказуем. Сега всичко това изглежда се срива — нещата, на които сме разчитали, вече ги няма и се оказваме изложени, както никога досега, на сили извън нашия контрол. Хората се страхуват за здравето си — физическо и душевно; за семействата и приятелите си — особено за възрастните и немощните; за социалната си среда; за снабдяването си с храна; за работните си места и икономическата си сигурност. И за безброй други неща.

В такава несигурна и нестабилна среда е много лесно да се изгуби чувството за пропорция. Все пак, ние изглежда нямаме проблеми да възприемем статистиката за смъртните случаи от грип всяка година. По данни на Английската държавна агенция за обществено здраве за последните пет години в Англия са умирали средно по 17 хиляди души на година от грип. За САЩ Центърът за контрол и превенция на болестите определя броя на починалите от грип от октомври 2019 г. до март 2020 г. на между 23 и 50 хиляди. Оценката за броя на загиналите по пътищата в целия свят е около 1,35 милиона за 2019 г. И въпреки това коронавирусът ни плаши повече от всички тези данни поради широкото си разпространение, експоненциалното разрастване на епидемията и шокиращия си потенциал да убие неизброими множества хора. Напълно съзнавам, че когато вие четете тези редове, от коронавирус ще са загинали много повече хора, отколкото сега, когато аз пиша.

Франсис Колинс, директорът на Националния здравен център на САЩ, обяснява какво най-много го е изненадало в този вирус. Неговото интервю в „The Atlantic“ си струва да се прочете изцяло.

„Степента, в която той се разпространява толкова бързо. Много повече от SARS. Преди 18 години SARS беше много плашещ за целия свят, но той никога не достигна нивото на заразяване или смъртност, което имаме при този коронавирус, понеже не се пренасяше толкова лесно. SARS се пренасяше само от хора, които наистина бяха много болни. Този явно се пренася от хора, които нямат никакви или почти никакви симптоми…“
[Директорът на NIH: „Ние сме в експоненциална крива“. The Atlantic, 17. март 2020.]

Как да реагираме на всичко това? В каква пропорция можем да го вместим? Как да избегнем изпадането в паника и истерия?

Това се е случвало и преди

И в миналото е имало подобни пандемии. Най-древната, за която имаме сведения, може би е „Антониновата чума“ по времето на Гален през 165–180 г. сл. Хр. Не е сигурно каква точно болест е била тя, но се счита, че може би е дребна шарка, и от нея са загинали около пет милиона души. След това се разразила „Юстиниановата чума“ (541–542 г. сл. Хр.). Това била бубонна чума, предавана от животни (плъхове) през бълхи на хората. Счита се, че от нея са загинали над 25 милиона души.

Впоследствие е имало следваща вълна на бубонната чума, известна като „черната смърт“. През 14-ти век (1346–1353 г. сл. Хр.) тя взима между 70 и 100 милиона жертви в Евразия, като с това намалява населението на света с около 20 процента.

Доста по-късно в историята, през 19-ти и 20-ти век, е имало множество пандемии от холера, от които са загинали повече от милион души. Грипна епидемия през 1918–1920 г. е взела между 20 и 50 милиона жертви. Аз лично си спомням, че два милиона души умряха от азиатски грип между 1956 и 1958 г., а още един милион загинаха от хонконгския грип между 1968 и 1969 г. Пандемията от СПИН, чийто пик беше между 2005 и 2012 г., отне живота на около 32 милиона души.^[2]

Всички тези болести са определени като пандемии. Освен тях имаше и много епидемии, като ебола и SARS, които останаха географски ограничени и затова не се считат за пандемии. Само допреди 120 години Западният свят живееше с епидемии като тиф, туберкулоза, холера и други, като част от обичайния живот.

Коронавирусът, както и бубонната чума, се счита, че произхожда от животни и от тях се е разпространил върху хората. Но сега сме в 21-ви век. Ние сме несравнимо по-напреднали в разбирането на болестите и въобще медицината. И това може би е подвело много хора към удобното въображение, че сме надраснали миналата история. Едва сега започваме да осъзнаваме, че не сме. Как ще реагираме на тези нови обстоятелства?

Къде е Бог?

В миналото, когато наставали времена на национални бедствия, хората в западния свят се стичали в църквите и водачите на народите призовавали към молитва. В днешно време това се случва рядко — макар че поне няколко държавни ръководители призоваха към молитва, както, разбира се, и много църковни ръководители по целия свят. Висшият съдия на Южна Африка Могоенг отправи един забележителен апел: „Моят призив към всички, които могат да се молят, е да разглеждат като абсолютна необходимост от днес нататък да го правят.“^[3]

Но в днешно време все по-малко и по-малко хора имат в живота си каквото и да било божествено измерение. Тъй като навсякъде по света църквите се затварят, за да се ограничи разпространението на вируса, мнозина се питат къде е Бог — ако изобщо Го има. Дали Той е недостъпен в карантина и самоизолация? Откъде или от кого можем да получим истинска утеха и надежда?

Бележки

[1] Доклад на СЗО-China Joint Mission on Coronavirus Disease 2019 (COVID-19) (февруари 2020). ↑

[2] mphonline.org/worst-pandemics-inhistory (посетена на 20. март 2020) ↑

[3] citizen.co.za/news/south-africa/courts/2256298/pray-in-groups-ofno-more-than-70-twice-a-week-forthe-sake-of-sa-mogoeng (посетена на 20. март 2020) ↑

2. КАТЕДРАЛИ И МИРОГЛЕДИ

Във времена на криза това, което търсим, е надежда. В една статия в Ню Йорк Таймс от 10-ти март 2020 г. италианският журналист Матия Ферарези пише следното:

„Светената вода не е дезинфектант и молитвата не е ваксина… Но за вярващите религията е фундаментален източник на духовно изцеление и надежда. Тя е лекарство срещу отчаянието, дава психологическа и емоционална подкрепа, която е съществена за добруването. (Тя също е противоотрова за самотата, която много медицински специалисти посочват като един от най-обезпокоителните здравословни проблеми на нашето време.)

На по-дълбоко ниво религията е абсолютният източник на смисъла на живота за вярващите. Най-основната претенция на всяка религия е да дава смисъл на цялото съществувание, включително — а може би и особено — на обстоятелства, белязани от страдание и изпитания. Ако се отнесете достатъчно сериозно към тази претенция, дори физическото здраве, лишено от по-висша цел, започва да изглежда празно и безсмислено.“
[„God vs. Coronavirus“ в The New York Times, 10. март 2020]

Когато животът изглежда предсказуем и под контрол, е лесно да отбутваме настрани големите въпроси или да се задоволяваме с опростенчески отговори. Но тъкмо сега животът не е такъв — за никого от нас. Не е изненадващо, че каквато и да е вярата или религиозната ви система, големите въпроси на живота пробиват до повърхността и изискват внимание.

Коронавирусът изправя всички нас пред проблема за болката и страданието. За повечето от нас това е един от най-трудните проблеми на живота. Житейският опит с право ни е направил подозрителни към опростенчески отговори и лесни опити да се справим с него.

И така, тук искам да се опитам да избегна този вид „отговори“ и да размисля заедно с вас, колкото ми е възможно по-искрено, над някои от идеите, които са ми помагали да се боря с тези трудни въпроси, и то тъкмо сега, когато коронавирусът започна да променя всичко.

КАТЕДРАЛИ И РАЗВАЛИНИ

С право можете да запитате защо ни е още една книга по темата за страданието, след като вече има достатъчно такива. Отговорът е, че повечето от тези книги се съсредоточават върху проблема за моралното зло. Вместо това настоящата книжка разглежда това, което се нарича проблем на „природното зло“. Иначе казано, моят фокус е върху увредената природа — коронавируса, но и принципно всички болести и природни бедствия като земетресения и цунамита.

Болката и страданието идват от два различни източника. Първо, има страдание, което е следствие от природни бедствия и болести, за които хората не са (пряко) отговорни — земетресения, цунамита, рак и коронавирус. Това води до проблема за болката или, както често го наричат, проблема за природното зло. Самият термин е малко неудачен, тъй като думата „зло“ има морален привкус, а нито земетресенията, нито вирусите са морални агенти.

Второ, има страдание, за което хората са пряко отговорни — омраза, терор, насилие, малтретиране, убийства. Това води до проблема за моралното зло.

Катедралата Крайстчърч в Нова Зеландия, катедралата Ковънтри в Англия и Фрауенкирхе в Дрезден, Германия, са ярки и вълнуващи символи на тези два проблема. Тези три разрушени църковни сгради носят следите на две неща. От една страна, те свидетелстват за красотата и елегантността, която някога са имали. От друга страна, те са белязани от дълбоките рани на катастрофата — земетресението в Крайстчърч и бомбардировките в Ковънтри и Дрезден. И така, всяка срината катедрала представя смесена картина на красота и разруха.

Те в един глас ни напомнят, че е много невероятно да има лесни отговори на дълбоките екзистенциални въпроси, които катастрофата повдига. За мнозина в такива времена картината е не само неясна, а направо зловеща. Тези от нас, които стоят настрани от непосредствената болка на другите, рискуват да бъдат недостатъчно чувствителни към тази тежест.

И все пак, между Крайстчърч и Ковънтри има разлика. Катедралата в Крайстчърч рухна вследствие на движение на тектонските плочи. Катедралите в Ковънтри и Дрезден бяха сринати поради война. Някои хора сравняваха земетресението в Крайстчърч с 11-ти септември, защото шокът, в който изпадна нацията, беше подобен. Но има огромна разлика. Разрушаването на кулите-близнаци не беше природно бедствие; то беше морално бедствие. Беше резултат от човешкото зло. А земетресенията са природни, а не морални катастрофи.

Разбира се, понякога моралното и природното зло са свързани. Ситуацията е сложна, защото едното може да доведе до другото. Алчното обезлесяване може да доведе до разрастване на пустините, което пък води до недохранване и болести. В случая с Covid-19 основното предположение е, че вирусът се е прехвърлил от животни на хора в условията на така наречения „мокър пазар“, където се продават диви животни за консумация от хора. В статия със заглавие „Експлоатацията на дивата природа излага всички ни на опасност“ Доминик Джереми, директор на Лондонското зоологическо общество, казва, че

„… животните на тези пазари са хванати в дивата природа, събрани от различни места, транспортирани на далечни разстояния и натъпкани в тесни клетки. Те са изложени на силен стрес и имунната им система е потисната, така че отделят всякакви патогени, които се съдържат в организма им, и същевременно са много по-уязвими на инфекции, с които в естествената си среда не биха се срещнали. Хората, които са в досег с телесни течности на заклани животни, също са изложени на нови патогени, което създава идеалната среда за възникване на нови заболявания.“
independent.co.uk/voices/coronaviruswet-markets-china-wuhan-animaltrafficking-zsl-a9472461.html  (посетена на 24. април 2020)

Има също и сведения, че властите в Китай първоначално са укривали съобщенията за нов, потенциално смъртоносен вирус. Във вестник Гардиън от 11-ти март 2020 г. Хелън Дейвидсън съобщава от Хонконг:

„Според официални изявления на китайското правителство за Световната здравна организация първият потвърден случай е бил открит на 8-ми декември. Лекарите, които още в края на декември са се опитали да вдигнат сред колегите си тревога за нова болест, са били порицани. Властите не признаваха публично, че може да има пренасяне от човек на човек, чак до 21-ви януари.“
[theguardian.com/world/2020/mar/13/first-covid-19-casehappened-in-november-chinagovernment-records-show-report  (посетена на 23. март 2020)]

За жалост, д-р Ли Венлианг, офталмологът от Ухан, който беше приветстван като герой в Китай за вдигането на тревогата за коронавируса през декември 2019 г., сам почина едва два месеца по-късно поради заразяване с инфекцията.

Несъмнено още дълго време ще има обвинения, контраобвинения и контра-контраобвинения за реакцията на всяка страна по отношение на коронавируса. Но нищо от това няма да ни помогне да се справим с кризата, нито да знаем как лично да реагираме най-добре.

Как ще реагираме, неизбежно ще зависи в някаква степен от нашата перспектива. Коронавирусът изглежда по един начин за заразена възрастна жена, която блуждае на границата между живота и смъртта в интензивно отделение; по съвсем различен начин — за лекаря, който я лекува; за семейството й, което не може да я посети; или за пастора, който се опитва да й помогне. Друга сериозна грижа за мнозина от нас е дали самите ние сме заразени, или сме били заразени с вируса; дали бихме могли да го предадем, или дори вече сме го предали на някой друг.

Всички ние имаме нужда да осмислим коронавируса по три различни начина — интелектуално, емоционално и духовно. И трите са важни и заедно поставят огромно предизвикателство пред всеки човек.

Всички искаме да имаме интелектуална яснота. Много хора прекарват часове в гледане на новинарски програми и преравят интернет с надеждата да намерят някоя нова информация, която ще им помогне да разберат какво се случва. Обаче интелектуалната информация трудно пробива през пелена от сълзи. Как може човек да намери смисъл — а ако не смисъл, то може би надежда — в ситуации, които са опустошителни и необратими? Дълбоките въпроси се изливат на потоци и може би, когато четете това, за вас те вече са станали река. Защо това се случи на мен — или на тях? Защо те се заразиха и умряха, а аз бях пощаден? Къде да намеря облекчение на физическата и душевната болка? Има ли надежда?

КАКВО ПРАВИ ДЪЖДЪТ

Човешкият опит и елементарната медицина ни учат, че болката има важна роля в нашия живот. Първо, болката ни предупреждава за опасност. Например, ако доближиш ръката си прекалено близо до огън, нервната система алармира мозъка и чувстваш болка, която те кара да дръпнеш ръката си, за да я предпазиш от нараняване. Така че, не можем да кажем, че всяка болка е лоша.

Второ, известна болка е свързана с физическото ни развитие. Например, ако човек иска да се занимава с атлетика, алпинизъм или доста тежките спортове американски футбол, британско ръгби или бокс, такъв спортен ентусиаст е готов да понесе доста болки, за да напредне и да се усъвършенства.

Трето, на още по-дълбоко ниво, страданието и болката могат да спомогнат за изграждане на характера. Известни са множество примери за устойчивост и твърдост пред лицето на страданието, които оформят много благороден характер. Има истина в думите, които руският писател Достоевски влага в устата на своя герой Разколников — че не може да си представи велик човек, който не е страдал. „Болката и страданието винаги са неизбежни за великия ум и дълбокото сърце.“^[1]

Родителите обикновено разбират това. Те понякога оставят детето си да премине през болезнена опитност, за която от собствения си опит знаят, че в крайна сметка ще му бъде от полза.

Аз не претендирам да имам голям опит в това отношение, но нека за момент си позволя да кажа нещо лично. Преди няколко години силна болка в гърдите ми показа, че нещо не е наред. Откараха ме в болница и там положението изглеждаше толкова сериозно, че трябваше да се сбогувам с жена си. Умелата медицинска намеса ме спаси на косъм от масивен инфаркт, който по всяка вероятност щеше да бъде фатален. В известен смисъл преживях земетресение на сърцето.

Такива опитности не оставят човека непроменен. Лично аз научих доста неща от това. Научих, че съм смъртен, и че съм уязвим. И днес съзнавам, че животът ми беше върнат като скъпоценен дар, който трябва да ценя. Чувството ми за цел и призвание стана много по-остро.

КАТАСТРОФИ И МИРОГЛЕДИ

Почти по същото време, когато щях да умра от инфаркт, сестра ми изгуби своята (току-що) омъжена двадесет и две годишна дъщеря, която почина от злокачествен мозъчен тумор. Ако аз благодаря на Бога за оздравяването, както и правя, какво да кажа на сестра си за Бога? И какво да кажем за Бога, когато стигнем до пандемия като коронавируса, в която не виждаме никакво положително измерение, а само безутешно страдание?

В едно свое писмо К. С. Луис пише нещо, което ще намери отзвук у всеки от нас:

„Толкова трудно е да повярваш, че родилните болки на цялото творение, в които Бог е слязъл да участва, могат да са необходими в процеса на превръщане на ограничени същества (със свободна воля) във… ами, в богове.“^[2]
[Collected Letters, Vol. 3, (New York, 2000), стр. 520]

Към списъка можем да добавим и коронавируса.

Писмото е писано от бивш атеист, станал християнин на средна възраст и изследвал проблемите на болката, страданието и злото. Двете му книги „Проблемът болка“ и „Наблюдения над скръбта“ илюстрират факта, че нашето отношение към тези дълбоки въпроси се влияе от нашия мироглед. Това е изгражданата в хода на годините рамка, която съдържа мисленето и опита, които всеки от нас натрупва за големите въпроси на живота, смъртта и смисъла на съществуванието. Всички ние имаме такава рамка, независимо дали сме размишлявали много или малко върху нея.

В своята много полезна книга „Вселената до нас“ Джеймс Сайър посочва, че по същество има само три главни семейства мирогледи.^[3]. Първо, теистичният мироглед, поддържан от трите главни религии, които се считат за произхождащи от Авраам — юдаизъм, християнство и ислям. Теизмът учи, че има Бог, който е създал и поддържа света, и който е сътворил човешките същества по Своя образ. (Отбележете, че казах „семейства“ мирогледи. Има решаващи разлики във всяка категория, както ще ви каже всеки юдеин, християнин или мюсюлманин, който се отнася сериозно съм своето свещено писание.)

Вторият подход е диаметрално противоположен на теистичния. Това е атеистичният мироглед, който смята, че тази вселена (или множество вселени) е всичко, което съществува, и няма никакво свръхестествено измерение. Трето, съществува и пантеистичният мироглед, който смесва идеята за Бог и света в едно безличностно единство.

Добре съзнавам, че има и хора, които заемат скептични или агностични позиции. Но никой не е скептик или агностик по отношение на всичко, така че дълбоко в себе си повечето хора спадат към някой от трите вече споменати мирогледа.

Аз също се вмествам в тази картина. Аз си имам мироглед. Християнин съм и затова ще се опитам да обясня защо смятам, че християнството има какво да каже по въпроса за природните бедствия като коронавируса — нещо, което не може да се намери никъде другаде. Може би ще се съгласите с мен, а може би не. Но се надявам, когато завършите тази книга, да разбирате защо християните са способни да говорят уверено за надежда и да имат чувство за мир дори в един свят на несигурност, в който смъртта внезапно надвисва все по-близко.

Бележки

[1] Crime and Punishment (Престъпление и наказание) (Clayton, 2005) стр. 233 ↑

[2] Луис не твърди, че творенията — човешките същества — буквално стават богове. Той има предвид факта, че човек, който стане християнин, като се довери на Христос, става част от Божието семейство, като син или дъщеря на Бога (виж Евангелие според Йоан, гл. 1, ст. 12–13, гл. 3, ст. 1–21). ↑

[3] The Universe Next Door (IVP, 2010) (Вселената до нас; Нов човек, 1993 г.) ↑

3. МОЖЕ ЛИ АТЕИЗМЪТ ДА ПОМОГНЕ?

От вашия мироглед зависи как ще посрещнете бедствия като пандемията от коронавирус, земетресение или цунами. Например, след земетресението в Нова Зеландия през 2011 г. много теисти заявиха вярата си в Бога с думите на Псалм 46:

„Бог ни е убежище и сила,
винаги готова помощ във беди,
затова няма да се уплашим дори и да се
поклати земята,
дори и планините да паднат в морето,
дори да бучат и да се вълнуват водите му,
дори да се тресат планините от
надигането му!“ (ст. 1–3)

Други теисти казват, че пандемиите, земетресенията и цунамитата са пряка присъда от Бога. Всъщност хора от различни религии предположиха това и за земетресението в Крайстчърч, и за цунамито, което удари Япония същата година. Това е доста груба и ненужно оскърбителна за пострадалите позиция.

Свързано с този възглед е едно от фундаменталните вярвания в пантеизма — че хората страдат заради греховете си в минал живот, и че страданието в настоящия им живот им помага да отработят своята карма.^[1] И понеже причинно-следствената верига не може да се разкъса, няма смисъл да се правят усилия за облекчаване на болката им. Това само би забавило процеса на тяхното пречистване. Трудно е да се види как такъв мироглед би предложил някаква надежда за хората, страдащи от коронавирус или каквато и да било друга болест. А за да станат нещата още по-сложни, някои източни философии разглеждат страданието като чиста илюзия.

Според Библията не е вярно, че ако човек страда от тежка болест или нещастие, трябва да заключим че той е виновен, макар и тайно, за някакви тежки грехове. Популярното мислене често пъти е приписвало на Библията такъв възглед. Но цялата книга „Йов“ в Стария Завет е ярък протест срещу тази идея. Самият Бог казва на приятелите на Йов, които смятат, че той е отговорен за страданието си, че грешат.^[2]

Освен това, болката и страданието на Йов са причинени от смесица от природно и морално зло. Семейството на Йов пострадва от две грабителски нападения на савци и халдейци (морално зло) и две природни бедствия — огън и вятър (природно зло). Отново подчертавам, че думата „зло“ не означава, че източникът на страданието е неморален — огънят няма нравственост — а обозначава, че нанесената вреда е нещо зло за потърпевшите.^[3]

Иисус също изрично е отрекъл страданието да е необходимо свързано с лична вина.^[4] Както и в Йов, контекстът е пряко свързан с темите за природното и моралното зло. Историкът Лука, който е написал историческа биография на Иисус (обикновено я наричаме „Евангелие на Лука“ или просто „Лука“), разказва случката:

В същото време присъстваха някои, които известиха на Иисус за галилеяните, чиято кръв Пилат смесил с жертвите им. И Той в отговор им каза: „Мислите ли, че тези галилеяни са били най-грешни от всичките галилеяни, понеже са пострадали така? Казвам ви, не. Но ако не се покаете, всички така ще загинете. Или, мислите ли, че онези осемнадесет души, върху които падна силоамската кула и ги уби, бяха грешници повече от всички хора, които живеят в Ерусалим? Казвам ви, не. Но ако не се покаете, всички така ще загинете.“ (Евангелие според Лука, гл. 13, ст. 1–5)

Когато обърнали вниманието на Иисус към хора, загинали от несправедливо насилие, причинено от властта (морално зло), Той напомнил за други хора, загинали при нещастен случай (природно зло). И после, и за двата случая, Той порицал популярното мнение, че жертвите на тези необичайни случаи са били изключителни грешници, които Бог специално е наказал. Изводът е, че живеем в свят, в който такива неща могат да се случат и действително се случват, но те невинаги са пряко предизвикани от Бога, въпреки че Той владее над всичко.

Не бива обаче да пропускаме заключителната забележка на Иисус в този случай. Тя ни показва, че тук има нещо повече — ако някой е пощаден от бедствие, постигнало други, това не означава, че той е невинен: „Ако не се покаете, всички така ще загинете.“ Тук Иисус говори за факта, че в крайна сметка всички ще умрем и ще се срещнем с Бога — за което трябва да се подготвим. (За това ще размислим по-подробно в пета глава.)

Но при всичко казано досега, несъмнено християнството учи, че макар и не всички бедствия и болести да са Божия присъда (например в случая на Йов), все пак някои са. Един от водачите на ранната християнска църква, апостол Павел, казва на църквата в Коринт, че някои от тях са болни, тъй като Бог ги наказва. Бог искал от тях да се покаят за неморалния си живот.^[5] Но Павел пише това със специалното прозрение на вдъхновен от Божия Дух апостол. Ние нямаме същия авторитет да преценяваме кой бива наказван по такъв начин. Да пази Господ някой да тълкува страданието, причинено от природни бедствия, като наказание от Бога. Но също така да пази Господ някой да твърди, че Бог няма какво да ни каже чрез тази пандемия — и особено на западните общества, които в голяма степен са обърнали гръб на Бога като несъществен за нашата култура.

ЗАЩО АТЕИЗМЪТ НЕ ВИ ПОМАГА

Заслужава си да се отбележи, че някои атеисти вярват в нещо като „съдба“ или „участ“. Това се влага и в израза „така му било писано“.

И като стана дума за атеисти, стигаме до факта, че много хора смятат, че единственото решение на проблема с природните бедствия и катастрофи е да се изостави идеята за Бог и да се прегърне атеизмът. Несъмнено — казват те, — коронавирусът, ракът, цунамитата и земетресенията ни показват, че няма Бог. Трябва да приемем факта, че вселената просто си е такава, безсърдечна и студена, и ни най-малко не я е грижа дали ние живеем или умираме.

Шотландският философ от епохата на Просвещението Дейвид Хюм изтъква проблемите, с които християни като мен трябва да се справят. Ето неговото широко цитирано изказване, позоваващо се на гръцкия философ Епикур от 3-ти в. пр. Хр.:

„Древният въпрос на Епикур все още няма отговор. Дали Бог желае да предотврати злото, но не може? Тогава Той не е всемогъщ. Дали може, но не желае? Тогава е зъл. Дали желае и може? Тогава откъде е злото?“
[Dialogues Concerning Natural Religion, част 10 (1779)]

Но къде свършва тази атеистична пътека? Още само една крачка има до догматичната атеистична реакция на Ричард Доукинс спрямо реалността на страданието:

„Общата годишна сума страдание в естествения свят надхвърля всяко разумно очакване. Само за минутата, в която пиша това изречение, хиляди животни биват изяждани живи, много други бягат, за да спасяват живота си, скимтят от страх, други биват разяждани отвътре от паразити, хиляди от всякакви видове умират от глад, жажда и болести. Така и трябва да бъде. Ако някога настъпи време на изобилие, самото то автоматично ще доведе до нарастване на популацията, докато се възстанови естественото състояние на глад и мизерия. В една вселена на електрони и себични гени, слепи физически сили и генетична репликация някои хора ще пострадат, други ще имат късмет и вие няма да откриете в това никакъв смисъл, нито пък справедливост. Вселената, която наблюдаваме, има точно тези характеристики, които бихме очаквали, ако в дъното й няма нито замисъл, нито цел, нито зло, нито добро, нищо освен сляпо, безжалостно безразличие. ДНК нито знае, нито я е грижа. ДНК просто съществува. А ние играем по нейната свирка.“ [River Out of Eden (Basic Books, 1992), стр. 133]

Как един християнин реагира на това? Първото, което можем да кажем, е, че детерминистичната версия на атеизма, която изповядва Доукинс, изглежда изоставя категориите добро и зло и ги заменя със сляпо, безжалостно безразличие в една фаталистична вселена. От отхвърлянето на доброто и злото обаче следва, че всякакво обсъждане дали коронавирусът е нещо добро или лошо, е безсмислено (въпреки че е трудно да си представим, че Доукинс наистина би могъл да вярва това).

Но Доукинс развива един сериозен аргумент, в светлината на който ние трябва да се запитаме дали атеистичната система от вярвания изобщо е смислена реакция на коронавируса. Ако няма Бог, откъде въобще произлизат понятията за добро и зло, които всички ние имаме? Не можем да кажем, че коронавирусът и неговите последици са в някакъв смисъл „лоши“, защото всичко това, включително и загиналите хора, са просто атоми, които се пренареждат.

Достоевски пише: „Ако няма Бог, всичко е позволено.“^[6] За да няма недоразумение, трябва да отбележим, че Достоевски не е смятал, че атеистите не са способни да се държат морално. Това съвсем очевидно не е вярно. В действителност атеистите могат да засрамят доста религиозни хора със своето високоморално поведение, както и често са го правили. Християнският възглед за това е, че всички хора, независимо дали вярват в Бога, са морално отговорни същества, създадени по образа на своя Творец — Бог. Поради това всички хора могат да се държат морално. Достоевски не обвинява атеистите в липса на нравствено съзнание. По-скоро той говори за нещо по-дълбоко — че няма разумна обосновка за понятията добро и зло, ако няма Бог. Изказването на Ричард Доукинс напълно подкрепя това.

Въпреки че тук не разглеждаме основно темата за моралното зло, струва си да отбележим пътьом, че според възгледа на Доукинс терористите и архитектите на геноцида в Камбоджа и Руанда просто са изпълнявали вродената им генетична програма. Както и Сталин, Хитлер и Мао в своите ужасяващи престъпления против човечеството. Ако на вас ви харесва да убивате деца за забавление, това не би ли било (според този възглед) просто да играете по свирката на своята ДНК? Ако е така, то тогава никой от нас не може да се спаси от това, да бъде безусловно зъл. Значи всички можем да се примирим с положението, без да се оплакваме. Всякаква нравственост е безсмислена.

Смятам, че този възглед просто е нежизнеспособен. Самият Ричард Доукинс е свидетелство за това. Неговите аргументи изглежда подкопават обективната реалност на доброто и злото. Но защо тогава изглежда, че той счита 11-ти септември и други извършени по света зверства за лоши?^[7]

Следващото нещо, което трябва да отбележим, е, че справедливото възмущение от природното или моралното зло автоматично предполага съществуването на стандарт за „добро“, който е обективно реален и независим от нас, така че ние очакваме и другите да се съгласят с нас в преценката ни, че определени неща са лоши. Този стандарт е „трансцендентен“, което означава, че съществува над нивото на личните мнения. Например всички ние, независимо от мирогледа си, несъмнено не се колебаем да кажем, че коронавирусът е нещо лошо.

Ако обаче няма Бог и следователно няма трансцендентни ценности, как тогава може да има обективен стандарт за добро? Ако в нищо не може да се дефинира добро и зло, цялата идея за моралност изчезва и моралната преценка става абсурдна. Така нареченият „проблем“ за злото — морално или природно — се разтваря в бездънното безразличие на бездушната материя.

Философът Ричард Тейлър също е съгласен с това:

„Съвременната епоха повече или по-малко отхвърля идеята за божествен Законодател, но въпреки това се опитва да запази понятията за морално правилно и неправилно, като не забелязва, че, оставяйки настрани Бога, отменя условията, при които понятията за морално добро и зло имат смисъл … Обаче на образованите хора не е нужно да се казва, че такива въпроси никога не са намирали отговори извън религията.“
[Virtue Ethics (New York, 1991), стр. 2–3]

Философът от 19-ти в. Фридрих Ницше е виждал по-ясно от всеки друг последствията от изоставянето на библейския морал, залегнал в основата на Западната цивилизация. Той предсказва, че смъртта на Бога ще доведе до дарвиновия императив за изразяване на „волята за власт“ — т. е. че силните трябва да елиминират слабите и ще го направят. Той пише:

„Библейската забрана «не убивай» е просто наивна … Самият живот не признава солидарност, нито пък «равни права» между здравите и загиващите части на един организъм: последните трябва да бъдат изрязани, иначе първите ще загинат.“  [The Will to Power (1888), стр. 389]

Ницше е презирал християнския морал като робски и е изтъквал, че смъртта на Бога би означавала смъртта на състраданието, милостта и прошката:

„Когато човек изостави християнската вяра, той се лишава от правото на християнска нравственост … Християнската нравственост е императивна, нейният произход е трансцендентен … тя е истинна само ако Бог е истинен — тя стои или пада заедно с вярата в Бога.“ [Twilight of the Idols (Penguin, 1990), стр. 80–81]

В друга своя книга Ницше задава въпроса: „Защо въобще да има морал, след като природата и историята са а-морални?“^[8] Това е въпросът, с който всеки атеист трябва да се справи.

ПРОБЛЕМЪТ НА ХРИСТИЯНСТВОТО

Факт е, че нравствеността съществува. Ние от опит знаем, че сме същества с морално съзнание. Дж. Л. Макий, изтъкнат специалист по етика от Оксфорд, пише:

„Етиката съставлява толкова своеобразен сбор от качества и взаимоотношения, че е изключително невероятно те да са възникнали в хода на обичайните събития, без да ги е създал един всемогъщ бог. Следователно, ако съществуват такива обективно присъщи, задължителни ценности, те правят съществуването на един бог по-вероятно, отколкото би било без тях. С това моралът все пак ни дава защитим аргумент за съществуването на бог.“
[The Miracle of Theism (Clarendon Press, 1982), стр. 115–116]

Самият Макий е бил атеист и е отричал съществуването на абсолютни морални норми. Но несъмнено всички ние сме съгласни, че някои неща, като например измъчването на деца, са грешни — абсолютно грешни. Но ако прегърнем атеизма и се водим последователно от неговата логика, ние се отказваме от възможността да кажем това.

Премахването на Бога от образователната система не премахва болката и страданието. Те си остават същите. Но премахването на Бога премахва нещо друго, а именно, каквато и да било действителна надежда. На този въпрос ще се върнем по-късно.

Но ние все още не сме се занимали сериозно с въпроса, поставен от Дейвид Хюм. Как може коронавирусът да бъде съвместен със съществуването на един любящ Бог?

Бележки

[1] Карма в хиндуизма и будизма е общият сбор от действията на човека в последователните му съществувания, който се счита, че определя съдбата му в следващия живот. ↑
[2] Йов, гл. 42, ст. 7–9 ↑
[3] Йов, гл. 1, ст. 13–19 ↑
[4] Виж например Евангелие според Йоан, гл. 9, ст. 1–3 ↑
[5] Първо послание до коринтяните, гл. 11, ст. 20 ↑
[6] The Brothers Karamazov (Братя Карамазови) (1880), книга 11, гл. 4 ↑
[7] „Time to Stand Up“ (Freedom From Religion Foundation, 2001) ↑
[8] The Gay Science (Vintage, 1974), стр. 282 ↑

(Край на 1 част)