На четвъртия етаж в тази кооперация на бул. „Васил Левски“ № 79 преди 1944 г. е живял фабрикантът Добри Минов. След държавния преврат той е пребит в милицията, след това е инцсенирано самоубийството му. В неговия апартамент са настанени Людмила Живкова и Иван Славков. В наши дни жилището е собственост на Васил Божков. Снимка: Площад Славеков

Площад СЛАВЕЙКОВ

01.02.2021

Време за четене: 13 мин.

На 1 февруари, както всяка година от 2011 насам, отдаваме почит на жертвите на комунизма.

„Дължим им го! След отказа от лустрация, след липсата на справедливост и правосъдие за престъпленията на комунизма, след късното отваряне на досиетата на сътрудниците на Държавна сигурност и след като България е последната държава от страните в Централна и Източна Европа, попаднали в съветска орбита след края на Втората световна война, в която тепърва предстои младите поколения да изучават антихуманната тоталитарна комунистическа система с нови знания, термини и понятия“, казват в увода на книгата си „Погубената България” авторите ѝ Вили Лилков и Христо Христов.

В Деня, посветен на жертвите на комунизма, ви предлагаме глава от „Погубената България“, посветена на съдбата на българския елит след 1945 г., след мрачните решения на „Народния съд“. Откъсът е предоставен от изд. „Сиела“.

Настаняване в домовете на бившите хора

Ударът, който комунистите нанасят на класовите си врагове, се изразява не само в убийства, въдворявания, изселвания, уволнения, лишаване от пенсия и забрани от всякакъв тип. Той включва и отнемане на домовете на бившите хора и настаняване в тях на активистите на ОФ и БКП, натрапване на квартиранти, много от които съсипаха живота на хиляди семейства с ежедневни битови драми и доносничество в МВР и ДС, в партийните и отечественофронтовските комитети.

Още в първите години след „Девети“ много от красивите еднофамилни къщи в историческия център на София са отнети от новата власт. Някои от тях след време са приспособени за нежилищни нужди или се ползват от чуждестранни представителства. Архитектурни паметници на културата в София се раздават на КАТ, МВР и на търговски служби, които ги стопанисват по социалистически. Юзината към царския дворец на ул. „Московска“ става клуб на МВР, кафене „Средец“ на ул. „Иван Вазов“ – клуб на активните борци против капитализма и фашизма, в Инвалидния дом на ул. „Солунска“ се разполага Градското управление на МВР, а къщата на ген. Паприков на ул. „Кракра“ се ползва от КАТ – София.

Направената през 1977 г. оценка на състоянието на архитектурното наследство в София от комисия от експерти от Комитета за изкуство и култура, Националния комитет за паметниците на културата и СГНС достига до заключението, че повечето сгради – паметници на културата, са преустроени по вкуса на новите си собственици и обитатели:

„В интериора на сградите са унищожени уникални произведения на приложното изкуство. В къщата на Буров (сега проектантска организация) била изкъртена и изнесена мраморната настилка и мраморната камина; каменните орнаменти от входа на къщата на Гешев (сега административна сграда на СГНС) са откъртени, а стопанинът на къщата на дипломата Данев (сега „Нефтохим“) е заличил стенописите на хола, за да боядиса с блажна боя, унищожил е и дървения таван, за да го боядиса. Премахнал е рисуваните стъкла на зимната градина за да я приспособи за канцелария. Най-тежко е състоянието на жилищните сгради, чийто стопанин е „Софжилфонд“. Настанените в тях семейства, поради техните жилищни нужди, собствен вкус и липса на отношение към архитектурата въобще, са допринесли също много за заличаване на значителните достойнства на тези сгради. На места рисуваните тавани прозират през мазилките…“

Хараламби Сърмаджиев завършва Сорбоната със златен медал и защитава докторат по право в Париж. По проект на архитект Фридрих Грюнангер той построява красивата къща на ъгъла на бул „Цар Освободител“ и ул. „Кракра“ (днес резиденция на турския посланик), където живее с Елена Пулиева, роднина на Евлоги и Христо Георгиеви, дъщеря на богат търговец. След смъртта му Елена Пулиева продава къщата и закупува друга на ул. „Кракра“. Става председател на дружество „Княгиня Евдокия“ и се отдава на благотворителна дейност. За смелостта си да обиколи Македония като самарянка, със санитарен влак по време на Балканската война, получава орден на Червения кръст – първа степен.

След 9 септември 1944 г. семейството ѝ е изгонено от собствения дом и живее по квартири, а по-късно са изселени в Луковит. Единият от синовете ѝ бяга в САЩ, другият, строителен инженер, е осъден от „народния съд“, впоследствие оправдан, а третият син работи като библиотекар и преводач. Къщата е дадена на ЦК на РМС.

„Пристигнаха младежи, събрани от цяла България, и започнаха да изнасят и горят книги. Край огъня извиваха кръшно хоро, което се точеше из цялата улица, играеха и пееха „Тодор, дърто магаре“. Цялата махала беше в потрес!“, разказват съседите.

По-късно там се настанява Окръжното управление на милицията.

„От мазетата на къщата започнаха да се носят страховити ревове и писъци… Години наред търпяхме този ужас. След това милицията се изнесе и на първия етаж се настани КАТ, а нагоре – тайните служби.“

След реституцията една от собствениците споделя:

„Имах чувството, че съм попаднала във филм на ужасите. Стаите бяха разделени на тесни килии. Мозайките са разкъртени, парапетите на стълбището – разбити…“

Къщата на сестрата на министър Никола Мушанов на ул. „Московска“, характерна с красивия си интериор, с много елементи от българския бит, е одържавена след 1947 г. Тя се ползва последователно от земеделския началник Георги Трайков, от съветския военен аташе, по-късно и от Института по балканистика към БАН.

В дома на ул. „Московска“ на дипломата Петър Нейков, завършил право в Женевския университет, бивш редактор на вестник „Знаме“, втори секретар на легацията в Букурещ и пълномощен министър преди „Девети“ във Варшава, Атина, Виена и Прага, са настанени няколко семейства. Ежедневният тормоз от новите наематели принуждава семейството да продаде жилището и да се премести. Новата власт проявява щедрост и оставя възрастния вече бивш човек да доживява дните си в София . През 1984 г. (104 години след рождението му!) Държавна сигурност събира данни за него и семейството му и отбелязва в края на справката, че същият след уволнението му като неподходящ за Министерството на външните работи „до края на живота си остава неприобщен“ .

Ресторант „Крим“ от времето на социализма на ул. „Славянска“ е в къщата, собственост на Теодор Теодоров, бивш министър-председател на България (1918 – 1919) и министър в няколко правителства, и на съпругата му Рада Теодорова, дъщеря на Найден Геров. След преврата там се настаняват съветски офицери, по-късно част от къщата е превърната в Клуб на съветските граждани, а в останалата част живеят собствениците, които плащат наем за това, че живеят в отчуждения си дом до 1965 г., когато и последният им дял е национализиран.

Синът на Теодор Теодоров, Иван Теодоров (1905 – 1997), след „Девети“ споделя участта на наследниците на авторитетните и състоятелни български родове. Независимо от високото образование (право в Софийския университет, финанси в Свободния университет и правни науки и финанси в Париж) и квалификация (съдия и юрисконсулт в Министерството на железниците и МВнР), той е непрекъснато уволняван, безработен или работи като суфльор и преводач. В един период е концлагерист в ТВО „Белене“.

„Беше човек с огромна ерудиция, памет, голяма музикалност, желязна логика, математически ум и невероятна работоспособност“ – така го характеризира дъщеря му Надежда, която през 1972 г. напуска страната, установява се във Виена и е обявена за невъзвращенка.

След завръщането му от заточение в Диарбекир през 1878 г. Добри Минов е избран от първите хора на Сливен за председател на временната градска комисия (кмет) на Сливен. С годините той се утвърждава като почтен и уважаван гражданин, фабрикант, основател на командитно дружество „Минов – Долапчиев“, което през 1907 г. започва да разработва концесията на мина „Черно море“. Добри Минов е сред основателите през 1922 г. на дарителския фонд „Подземни богатства“ – по предложение на преподавателите по химия, физика и естествена история от Мъжката гимназия „Добри Чинтулов“ и Девическата гимназия „Царица Елеонора“ в Сливен фондът осигурява пари, дрехи, обувки, книги и други предмети на ученици, които показват знания по приложните науки, и особено относно подземните богатства на България.

Към 9 септември 1944 г. той живее в София, в сграда на бул. „Маршал Толбухин“ (бул. „Васил Левски“), която е построил преди години. Добри Минов е обявен за спекулант от новата власт без съдебна процедура. Арестуван е в Дирекцията на народната милиция на „Лъвов мост“, където е убит, след което е инсценирано самоубийство. Жилището му е одържавено и преминава в собственост на УБО. В същата сграда с решение на Политбюро на ЦК на БКП се настаняват представители на висшата номенклатура, а през 1969 г. в апартамента му трайно се настанява семейството на Людмила Живкова.

Славчо Гребенаров, нелегален преди 9 септември 1944 г., както и много други нелегални и криминални типове, решава по жесток начин жилищния си проблем.

„Със Славчо се познавах отпреди да започна работа в полицията. Гешев обяви награда (за залавянето му – б.а.) 500 хил. лв. Срещнах го на улицата точно в деня, когато видях снимката му във вестника. Пет дни се кри у дома, от нас избяга при партизаните. Дойде 9.IX.1944 г. – не го виждам. Една вечер, когато бях вече в английската легация, отидохме с приятели в ресторант „Балкански“, на мястото на днешния „Хемус“. Някой ме потупа по рамото. Обръщам се – Славчо. Ядохме, пихме, после ме покани у тях – живееше наблизо. Но не тръгнахме към тях, а в обратна посока, по днешния булевард „Трайчо Костов“. Стигнахме до една триетажна къща и Славчо вика: „Тук живея, сега е моя. Утрепах чорбаджията…“. За това ли се борихте вие, питам го. Гешев, дето е Гешев, живееше под наем, а той веднага триетажна къща иска“.

Жилищната зона около Докторския паметник в София е застроена в периода 1900–1925 г. предимно с жилищни кооперации и еднофамилни къщи, към които след „Девети“ апетитите на висшата комунистическа номенклатура са най-големи. В този район, в който има над 100 архитектурни паметника, са домовете на банкера Анджело Куюмджийски, на „шоколадовия крал“ Велизар Пеев, на Георги Семерджиев, главен акционер на фабрика „Изида“, които също са обект на плячкосване от комунистите.

В триетажния дом на семейството на индустриалеца Иван Балабанов на ул. „Оборище“ живеят Милко Тарабанов (зам.-председател на VI и VII Народно събрание, постоянен представител на България в ООН), Владимир Виденов (член на ЦК на БКП и на Държавния съвет, министър на архитектурата и благоустройството, посланик в Унгария и Чехословакия), дипломатът Любомир Ангелов и др. В „Кооперацията с катеричката“ на проф. Странски, на същата улица, се настаняват семействата на академик Жак Натан, децата на Боян Българанов и Васил Коларов. В достолепната къща на тютюнотърговеца Крум Чапрашиков на ул. „Оборище“ живеят различни хора от комунистическата върхушка, за кратко време и Тодор Живков.

Домът на създателя на тежката артилерия в България ген. Стефан Славчев, герой от Одринската епопея, използвал тактиката на „огнения вал“, е окупиран за години от комунисти. „Народният съд“ осъжда на смърт зетя на ген. Славчев, д-р Георги Липовански, юрист, депутат в XXV Народно събрание, който се обявява против депортацията на евреите и не е съгласен с присъединяването на България към Тристранния пакт, а семействата Славчеви и Липовански са изселени от София.

В края на този квартал се намират домовете близнаци на братята индустриалци Иван и Юлиан Парушеви. Временно в тях се настаняват посолство и Военно окръжие, което превръща къщата в едно от местата за инквизиции на противниците на комунистическия режим.

Свидетелство на Лили Попова за репресиите срещу нейните близки

Поради неуспешен опит за бягство зад граница бях в концлагерите в Белене и Скравена. Свидетел съм, как в каменната кариера в Ловеч, където бях, преди да ни откарат в Скравена, по нареждане на полуграмотния изверг Газдов бяха убити пред мен трима мъже от бригадата със сопи и чукове, като животни. Единият от тях беше 32-годишен инженер. Още се стряскам в съня си от този спомен, дори 50 години по-късно. Нямам нито един роднина или приятел, който да не е пострадал от мероприятията на народната власт – въдворяване в ТВО, мъчения, изсел-вания, затвори, национализация, конфискация на имущество и пр. варващини от този род.

Баща ми Захари Йосифов Захов беше висш магистрат, заместник-председател на Апелативния съд преди 9 септември 1944 г. Пенсионира се преди промените с висока пенсия, която комунистите преизчислиха на унизителните 54 лв! Изключително почтен и праволинеен, оцеля след „Девети“, защото много от неговите приятели-евреи, на които бе помогнал да емигрират в Палестина, го поддържаха с лекарства дълги години и така оцеля. Беше канен да вземе участие в „народния съд“, той отказа, оправдавайки се със здравословното си положение, но пред нас сподели, че това е нелегитимен и престъпен съд и няма земна сила, която да го принуди да участва.

Най-големият брат на баща ми, полковник Коста Йосифов Захов, беше царски офицер. Имаше апартамент на ул. „Хаджи Димитър“, срещу мавзолея на Княз Александър Батенберг. Там той живееше със съпругата си Цецилия (чехкиня) и най-малкия си син Георги, междувременно изключен от Университета, където следваше архитектура. Измислиха обвинение срещу него, изселиха семейството му заедно с малкия му син и снахата в Самоков за 20 години и настаниха в апартамента главореза Лев Главинчев. Апартаментът, за който плащаха данъците дълги години, не е върнат досега!

В софийския апартамент на моята свекърва Мария Панайотова живееха различни семейства, макар че моят съпруг Иван Попов и неговият брат следваха в София. В апартамента живееше по едно време семейството на Марко Русинов, партиен секретар в „Електроимпекс“, с третокласно образование, съпругата на който, със същото образование, отглеждаше кокошки във ваната на апартaмeнта. На моя свекър Александър Попов, завършил медицина в Лайпциг, отнеха фабрика за коприна в Харманли, от брата на съпруга ми отнеха три магазина в София на ул. „Пиротска“.

Асен и Елена Поборникови са кумове на родителите ми и наши кръстници. Асен Поборников беше тютюнотърговец. Семейството му притежаваше парцел в Княжево и хубава двуетажна къща. Имаха дъщери Радка и Лили – всички покойници. Взеха им къщата и ги изселиха и там се нанесе Васил Коларов. След известно време скалъпиха шпионски процес срещу Асен Поборников, като го обвиниха в шпионаж в полза на Италия, с един италианец Микалуди, като арестуваха и двамата и ги изпратиха в затвора, където кръстникът ми, прекрасен човек, диабетик, умря без лекарска грижа.

Бащата на моята кума Анастасия Панайотова, зъболекарят Николай Панайотов, беше завършил в Нанси, Франция. Притежаваха фабрика за боя, няколко магазина и апартамент в София на ул. „Цар Самуил“. На шосето за Княжево, в Бояна, бяха си построили малка къща с хубав двор. След 9 септември 1944 г. на къщата им хвърли око комунистката Станка Цекова, въздигната като министър на леката промишленост, и я присвои. Всички опити на семейството да си възвърнат собствеността, дори и след 1989 г., бяха неуспешни.

Съвсем наблизо до тяхната къща, пак на шосето за Княжево, беше къщата на моята приятелка Ася Николаева, внучка на генерал Данаил Николаев. Малко след „Девети“ трима партизани с червени ленти на ръцете заповядаха на семейство Николаеви да напуснат незабавно къщата, като им разрешават да вземат със себе си само един сервиз. Впоследствие три партизански семейства поделят парцела на генерал Николаев и изграждат още две къщи, които се обитават от техните наследници до днес.

Източник:
https://www.ploshtadslaveikov.com/tuk-zhiveya-sega-utrepah-sobstvenika/