Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.10 13:41 - Анатомия на cancel-културата
Автор: nbrakalova Категория: Лични дневници   
Прочетен: 331 Коментари: 4 Гласове:
8


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

by Светослав Александров | Aug 12, 2020 | ОбществоПолитика

Време за четене: 14 мин.

През последните месеци и години в западния свят става все по-актуална темата за cancel-културата. Нарочно използвам англоезичния термин, защото преводите на български език не звучат добре – в родните медии явлението е наричано „култура на отказа“, „култура на заличаването“ и „култура на остракизма“. Но независимо дали използваме едно или друго понятие, става въпрос за едно и също явление: някой си човек (най-често знаменитост, но не винаги) изказва непопулярно мнениe в общественото пространство, след което онлайн тълпата се нахвърля върху него, раздухва случая – обикновено с цел остракирането му от социалните мрежи (т.нар. „деплатформинг“) и уволнението му, особено ако набеденият за социален нарушител е публична личност или е на ръководна длъжност в работата си.

Най-често тези, които участват в остракизма, са леви борци за социална справедливост, а нарушителите са хора, набедени, че са изказали мнение, което може да бъде счетено за расистко, сексистко или нарушаващо правата на сексуалните малцинства. Проблемът е станал толкова сериозен, че както настоящият президент на САЩ Доналд Тръмп, така и предишният Барак Обама направиха изявления срещу cancel-културата.  По случай 4-ти юли, Деня на независимостта на САЩ, Тръмп обвини политическите си опоненти, че „засрамват противниците си и изискват тотално подчинение от всеки, който не е съгласен с тях“.  Обама, който е демократ, се обърна към младите си съмишленици си през октомври миналата година, заявявайки: „Това не е активизъм. Това не води до промяна“. Бившият президент бе категоричен: „Хората, които вършат добри дела, не са перфектни. Хората, срещу които се борите, може би обичат своите деца и споделят определени ценности с вас“.

Но независимо, че е осъждана от лидери както на Републиканската партия, така и на Демократическата, cancel-културата съществува и няма изгледи да затихне. Лесно е да си обясним защо много от младите леви активисти обичат да използват похватите на публичното засрамване. Най-общо казано, защото те са убедени, че считаните от тях привилегировани лица, най-често успелите бели хора, не подлежат на отговорност за лошите си изказвания и постъпки. Безспорно животът в демократичните държави не е перфектен – заможните хора притежават възможността да си наемат по-добри юристи в съдебен спор, а жените и представителите на сексуалните малцинства не винаги получават нужното съдействие от съответните органи в случай на посегателство. Cancel-културата е привлекателна за борците на социална справедливост, тъй като разрушава йерархиите – всеки е уязвим и от всеки може да се поиска отговорност за всичко.

Но дали тя е решението на проблемите, свързани със социалните неравенства? Демократизира ли обществото, или напротив, представлява опасно явление? В тази статия ще се опитам да направя своеобразна „дисекция“ на cancel-културата.

Кога започва cancel-културата?

Разбира се, пресилено е да твърдим, че тя е ново явление. От една страна cancel-културата е неизменно свързана с политическата коректност, благодарение на която единственият приемлив изказ в общественото пространство е този, който се старае да не засегне нито един представител на дадена общност, третирана като уязвима или маргинализирана. Също така е свързана с проблема за културата на толерантност, който се изразява в това, че тя е парадоксално нетолерантна към тези, които счете за нетолерантни. Но cancel-културата е и нещо повече: тя е пряко свързана с възможностите, които осигурява интернет пространството – днес всеки може да изрази мнение и да го популяризира.

Спомням си как изглеждаше интернет през около 2000-та година – тогава нямаше Фейсбук, нямаше Туитър, но имаше чатове и дискусионни форуми. Аз участвах във всякакви такива – както български, така и чуждестранни. Малцина използваха интернет за основа на кариерното си развитие (като изключим, разбира се, работещите в сферата на компютрите и информационните технологии). Ранната мрежа не беше перфектна – всички спореха и всички се обиждаха (почти всички чат-юзери бяха тийнейджъри и млади хора). Е, имаше модерация – операторите на чат-каналите и администраторите на форумите прилагаха правилата избирателно (а повечето от тях също бяха млади, избухливи и незрели). Но поне мрежата бе децентрализирана и всеки недоволен можеше да си създаде свой онлайн проект със свои последователи.

Интернет се промени неизбежно след излизането на модерните социални мрежи. След тяхната поява се случиха едновременно три неща : 1. Централизация на интернета – днес всеки ползва Фейсбук или Туитър. А известен факт е, че много от работещите в американските компании от Силициевата долина са с леви възгледи – съответно, правилата за модерация отново се спазват избирателно както и преди, но има отчетлива дискриминация спрямо десните (например – ако ляв активист обиди събеседник, това не е език на омразата, но ако десен активист постъпи по същия начин, бива цензуриран и гонен). 2. Всеки може да напише мнение и то да бъде споделено в рамките на кратко време до стотици, хиляди, даже милиони читатели. Мненията не са ограничени само във форумите и чат-логовете, както беше преди. 3. Написаните мнения са вечни. Вече почти никой не пази чат-логове от 2000-2005 година, но ако сте се регистрирал във Фейсбук или Туитър в периода между 2008-2009 година, статусите ви оттогава стоят и досега. Какви бяхме преди 10-15 години? По-различни, естествено, повечето от нас имахме коренно различен светоглед. Но независимо от факта, че хората се променят, днес на всеки може да му се потърси отговорност за изказано в миналото мнение и да бъде цензуриран, изгонен от социалната мрежа или даже уволнен.

Кога точно започна опозоряването на хора в интернет е трудно да се каже – вероятно още с развитието на социалните мрежи през първото десетилетие на 21-ви век, а вече в началото на следващото десетилетие почти всички имаха акаунт във Фейсбук или Туитър. Може би най-емблематичният пример на остракиран човек е този с Джъстин Сако през 2013 година. Случаят е толкова ярък, че психолози и журналисти са писали статии и книги за него. Само този пример би бил достатъчен, за да разберете какви са нередностите на cancel-културата.

И така, датата е 20-ти декември 2013-та. Тогава 30-годишната Джъстин Сако е директор на пиар отдела на голямата корпорация IAC. Подобно на много други млади хора тя си има акаунт в Туитър, който го използва за общуване със своя ограничен кръг от познати. Подобно на много други млади хора Сако обича да пътува по света. И подобно на много други млади хора тя периодично публикува в мрежата откровени тъпизми за майтап.

В съдбовния ден Сако се намира на Международното летище „Джон Ф. Кенеди“ в Ню Йорк, очаквайки своя полет за Южна Африка, Кейптаун. Скучаейки, момичето взима телефона и пише следния статус в Туитър: „Отивам в Африка. Надявам се, че няма да хвана СПИН. Просто се майтапя. Бяла съм“. През следващия половин час чакане нищо интересно не се случва. Сако си цъка на телефона, никой не я „лайква“ – което не е чудно, защото тя има само 170 последователи. Накрая се качва в самолета, изключва си телефона и решава да прекара 11-часовия полет в сън.

Полетът минава безаварийно и след кацането на самолета в Кейптаун, Сако си включва телефона. В същия момент тя получава SMS от нейна съученичка, с която не са си говорили след завършването на гимназията: „Съжалявам за това, което ти се случва“. Сако е изненадана. Скоро след това получава друг SMS: „Трябва незабавно да ми се обадиш“. Съобщението е от нейната приятелка Хана. Последват още SMS-и от различни хора и обаждане от Хана : „Ти си световна новина в Туитър!“ Ужасът за Сако тепърва започва – тя е уволнена, а когато пристига в дома на роднините си, нейната леля (която е от партията на Нелсън Мандела и някогашен активист срещу апартейда) казва: „Не за това се бори нашето семейство. И благодарение на това, че те асоциират с нас, почти опозори рода“. Най-лошото за Сако е, че не може да се скрие никъде. Не е в състояние да си наеме хотел, тъй като след всеки опит за резервация хотелските работници плашат със стачки. Животът на жената е съсипан.

Какво се е случило по време на 11-часовия полет? Джъстин Сако не е била най-известната личност на света, особено със своите 170 последователи в Туитър. Но на нейния статус попаднал влиятелен журналист. Той споделил статуса, а журналистът притежавал 15 000 читатели в социалната мрежа. Оттук насетне статусът на Сако се разпространил лавинообразно.

Безмълвен наблюдател на случката бил журналистът Джон Ронсън, който по-късно щял да я опише подробно в своята книга „И така, ти си бил публично засрамен“. Това е първият детайлен труд за cancel-културата, дори и терминът да е добил популярност след появата на книгата. Дотогава Ронсън бил борец за социална справедливост, осъждал е всякакви прояви на сексизъм и расизъм и също е участвал в публични остракирания. Но сега бил ужасен от случващото се. Както споменах по-горе, полетът на Сако от САЩ до Южна Африка е продължил 11 часа. През това време статусът е станал известен, служителката е била уволнена, а тя още не е знаела затова. В Туитър се появявил ужасяващ хештаг – #HasJustineLandedYet –т.е. „Кацнала ли е вече Джъстин?“. В този миг Ронсън бил потресен от развоя и осъзнал: в това няма никакво правосъдие. Имало е само зрелище и копнеж всички да станат свидетели в реално време как Сако ще бъде унищожена. Вижте я! Тя пътува кротко в самолета, може би дори спи. Нейният живот е съсипан, а тя още не го знае. Но скоро ще го разбере, съвсем скоро ще го разбере. Ще гледаме на живо как слиза от самолета, как си включва телефона и осъзнава, че с бъдещето ѝ е свършено!

Потребител в Туитър действително отишъл на летището в Кейп Таун, за да я снима как слиза от самолета, след което публикувал снимката в социалната мрежа. А междувременно журналистът Ронсън взел решение да разследва подробно явлението на публично засрамване. Преди да напише книгата той срещнал и интервюирал много други хора като Сако – отхвърлени от обществото, безработни и с разрушена психика. 

Безспорно от случката може да извлечем много изводи, най-вече защо cancel-културата не може да замести нуждата от адекватно правосъдие, нито да реши проблемите със социалната справедливост. Ето кои са най-важните поуки:

1.     Липса на реципрочност. С други думи – наказанието не съответства на деянието. Джъстин Сако си позволява да напише един-единствен расистки статус във Фейсбук, при това, както тя споделя по-късно в медиите, очевидно предназначен да бъде възприеман като шега. Резултатът – остракиране от социалните мрежи, загуба на работно място, отлъчване от семейството, тежки психически проблеми. Да, вярно – с течение на времето хората забравят или преосмислят случилото се. Не всичко е окончателно – през 2018 г. Сако е отново наета да работи за същата фирма. Но и до ден днешен, ако напишете „Justine Sacco“ в Google, единственото, което ще можете да прочетете на първите няколко страници, са статии за нейния недообмислен статус – и чак след много упорито търсене можете да намерите друга информация.

Реципрочността на наказанието е един от най-важните принципи в правото още от древни времена. Модерната светска либерална мисъл е изкривила значението на принципа „око за око, зъб за зъб“ (Изход 21:24), като някои атеисти продължават да използват тази сентенция за доказателство колко недоразвити и първобитни са били древните хора, понеже са си избивали очите и зъбите. Всъщност принципът „око за око, зъб за зъб“ постулира реципрочността на наказанието спрямо деянието – ако си наранил окото на ближния си, заслужаваш и твоето да бъде наранено. Толкоз. Не по-малко, но не и повече.

В продължение на дълги столетия опозоряването се е използвало като наказание – например, престъпниците били излагани на позорни стълбове. Но обществото постепенно преосмислило отношението си – през 1787 г. лекарят Бенджамин Ръш, съосновател на САЩ и един от хората, подписали Декларацията за независимост, написал: „Позорът се счита в универсален мащаб за по-лошо наказание от смъртта“. Макар че позорните стълбове съществували още няколко десетилетия, те поетапно били премахнати, защото било установено, че от осъдения вината започва да се прехвърля и на неговите роднини, приятели и сподвижници, тегнейки вечно над тях.

·        По своята същност cancel-културата е улично правосъдие.Макар че днес няма позорни стълбове, позорът в интернет си е пак позор. Зад всеки акаунт в социалните мрежи стои реален човек, който е практически беззащитен пред гнева на развилнялата се тълпа. Всеки обвиняем следва да има право на защита и възможност да се обоснове. Но как да се обоснове, след като разлютените активисти изопачават всичко, което казва?

·        Модерните леви активисти се стремят да премахнат концепцията за умисъла от правото. Според мен това е най-големият проблем. Нееднократно попадам на материали, писани от англоезични борци за социална справедливост, озаглавени като „intent vs impact“ (т.е. намерение срещу въздействие). Тези леви активисти твърдят, че когато преценяваме даден човек, ние трябва да се ръководим от това какво е въздействието на дадено негово изказване или постъпка, а не какво е било намерението на въпросния човек.

Само че умисълът има огромно значение за определянето на вината и съответно е залегнал в наказателното право. Неслучайно се говори за пряк умисъл, косвен умисъл, съзнателна непредпазливост, несъзнателна непредпазливост, случайно деяние и така нататък. В опитите да премахнат умисъла, модерните леви борци за социална справедливост осакатяват правото – и не е чудно защо не могат да постигнат никаква справeдливост.

Ако излезем от случая с Джъстин Сако, ние може да разширим проблематиката с още две точки.

·        Cancel-културата отрича възможността на човек да се поправи. Всички хора се променяме. Ако преди години сме разсъждавали по един начин, днес може да мислим по друг. Често преглеждам спомените си във Фейсбук и самият аз откривам много мои твърдения, с които вече не се съгласявам. За съжаление съществена част от читателската аудитория приема писаното като вечен печат за личността – това е нещо, в което вярваш, вярвал си и ще продължиш да вярваш завинаги. Но човек винаги се променя към добро или зло.

Очевидно левите активисти не вярват, че човек е способен на промяна, иначе нямаше да се стигне до уволнението на Нийл Голайтли, ръководителя на отдела по комуникации в Боинг. Причината – есе, написано преди 33 години, в което Голайтли защитава тезата, че не е редно жените да участват на бойни мисии. Становището на автора е, че макар и жените да са в състояние да проявяват огромна смелост, те са лоялни към дома и семейството. За разлика от тях мъжете изразяват своята лоялност към тяхната групова среда, поради което са по-подходящи за военни операции, където груповата принадлежност е най-важна от всичко.

И така, след като Голайтли бе назначен на въпросната длъжност, постъпи оплакване срещу него заради въпросното есе. Явно едно извинение не бе достатъчно. Не бе достатъчно и твърдението на автора, че „това е заблуденият принос на един 29-годишен пилот към актуалния за времето дебат“, както и че тогавашните му възгледи са различни от настоящите. Голайтли в крайна сметка бе принуден да се оттегли.

Не е нужно да подчертавам, че ако cancel-културата продължава да съществува и занапред, тя би изложила на риск всеки граждански активен човек. Както написах в началото на статията – днес в интернет всичко се съхранява, всичко се пази и не може да бъде лесно заличено. Винаги, във всеки един момент, може да се намери нещо, писано от теб преди години, да бъде извадено от контекста, след което да се използва срещу теб, като дори няма да ти се даде възможност да се обосновеш и аргументираш…

·        Cancel-културата застрашава свободното слово и демократичността. Тя задава тон какви мнения са приемливи и какви в никакъв случай не бива да бъдат изразявани, независимо от ситуацията или контекста. Надали има по-подходящ пример за това от реакцията срещу Дж. К. Роулинг, авторката на поредицата „Хари Потър“, която беше набедена за трансфоб и съответно подложена на публично опозоряване. Обвинението беше абсурдно – Роулинг е либерал, а не консерватор, като за това си има логични причини. Допреди 20-тина години основните противници на поредицата „Хари Потър“ бяха консервативни читатели, които се опасяваха, че книгите подбуждат към магьосничество и вещерство, противоречащи на християнската вяра.

Но ако Роулинг е либерал, как така се стигна до набедяването ѝ за трансфоб? Всичко се случи около един дебат за достъпа на транс-жените до женските тоалетни. Писателката напомни, че има много важна причина за половото разделение на тоалетните – то намалява шанса жените да се сблъскат с мъже-насилници. Самата Роулинг е била жертва на домашно насилие и сексуално посегателство.

Но ето какво съобщи авторката – „сертификатът за признаване на пол може да бъде връчен на всеки човек, без да му се налага да претърпи операция или да се подложи на хормон-заместваща терапия“. Роулинг повдигна много важно опасение: всеки мъж-насилник може да претендира, че е жена и така ще получи възможност за достъп до женската тоалетна. Ако това се случи, безопасността на жените ще бъде застрашена.

Не е изненадващо защо тази позиция на Роулинг разлюти борците за социална справедливост – съгласно ляволибералния наратив, транс-жените са жени, точка по въпроса. Дори  най-минималният намек за различно мнение обижда ЛГБТ-общността. Следвайки този наратив, ако аз съм мъж, но отказвам да имам интимна връзка с транс-жена, това автоматично ме класифицира като трансфоб.

Само че Роулинг има пълното право да се опасява, още повече, че във Великобритания вече има такъв случай. Осъденият престъпник Керън Уайт, който се самоопределя като жена, без да е претърпял никаква операция за смяна на пола, получава правото да излежи присъдата си в женския затвор, където изнасилва две съкилийнички.

Но повдигането на подобни теми е табу. Роулинг е опозорена, набедена за трансфоб, а най-важното в разговора – как могат да бъдат опазени жените от подобни насилници, е изтикано настрана. Писателката е влиятелен човек и успява да устои на грозните атаки, които се вихрят на нейните профили в социалните мрежи. Но представете си какво би било, ако подобна позиция заеме човек, който няма възможностите и финансовата стабилност на Роулинг. Примерно жена като Джъстин Сако…

Най-мъчното за мен, когато пиша подобни дълги анализи, е да ги завърша с възможно най-доброто заключение. Този път това няма да представлява трудност за мен. Ще ви призная следното – гледайки какво се случва по света, аз съм щастлив, че съм роден в България. Радвам се, че не живея в Путинова Русия или на запад. Ако човек изкаже неудобно мнение в Русия, могат да го вкарат в затвора, а ако попадне под атаките на cancel-агитката в някоя западна държава, може да бъде опозорен или да си загуби работата. Не, мерси. В определени отношения, макар и не във всички, политическата и обществената атмосфера в държави като България, Полша или Унгария е много по-спокойна, отколкото на други места по света. Тук се чувствам свободен.

Светослав Александров е Доктор в областта на физиологията на растенията, администратор на уебсайта за космонавтика КОСМОС БГ, автор на научно-популярните книги “Космическа колонизация – неосъществената мечта”, „Аз, виртуалният астронавт“ и художествената “Сред пясъците на Саркания”, доброволец на Български християнски студентски съюз (БХСС).

Източник:
https://conservative.bg/anatomiya-na-cancel-kulturata/

  



Гласувай:
8
0



1. troia - Интересен анализ!
08.10 22:22
Не съм се замисляла как се е променил с годините нета и манипулирането му, защото никога не съм му придавала голямо значение. С времето виждам как хората спират да възприемат реалността и постоянно са във фейса или в някой друг сайт. Сега в автобусите е тихо, защото всеки чете, а вече не само чете, а и може да раздава правосъдие. Да унищожиш нечий живот просто така от скука или за забавление ужасно. Да обиждаш, да изнудваш и да манипулираш също. За мен извода е, че демокрация няма. Хората не са толерантни един към друг и човек трябва винаги да внимава с кой и за какво разговаря.
Винаги публикуваш по сериозни теми, Наде!
Приятна вечер!
цитирай
2. nbrakalova - Към 1. troia - Интересен анализ!
09.10 13:54
За демокрация трябва демократични хора. А за да има демократични хора, трябва мисленето и нравите да са реформирани. Културата все още не е духовност. Културата е знание и поведение, а духовността надгражда с нравственост. Така че вината не е в демокрацията, а в човешкия манталитет.
цитирай
3. troia - Напълно
09.10 20:04
съм съгласна с теб, Наде!
Демокрацията я правят хората, а само думата нищо не означава ако не е подплатена с действия.
Приятна вечер!:)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: nbrakalova
Категория: Други
Прочетен: 869218
Постинги: 379
Коментари: 1412
Гласове: 5010
Календар
«  Ноември, 2020  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30