Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.06.2020 18:39 - ТЕФТЕРЧЕТАТА
Автор: nbrakalova Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1086 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 06.06.2020 22:53

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

(В памет на написалия го.)
Придърпвах одеялото към себе си, внимателно, съсредоточено, за да не падне от леглото листът с диагнозата. Не ме интересуваше, че санитарката опъна одеялото без гънка, а след нея сестрата сложи болничните листове при краката на всекиго, за да са удобни за визитацията. Не ме беше грижа също, че не можех да се движа достатъчно, за да възстановя подредбата така, както го изискваше шефът на клиниката. Затишието, тревожната празнота в очакване на сутрешното лекарско посещение беше моментът, в който щях да разбера какво не беше наред с мен.

Всичко започна от обикновен грип, след който лежах един месец в болница. Изписаха ме с подобрение, но его че се върнах и вече почти не можех да ставам. Затова се налагаше да придърпвам одеялото, да се пресягам с мъка към листа и силно да подозирам, че нещата са по-сериозни, отколкото мога да си представя. Прочетох диагнозата: Ендокардитис лента. Каквото и да значеше това, намислих план за следващи действия. Поисках учебника по вътрешни болести на студентите, които редовно стояха в стаята ми, за да провеждат упражнения. Не ми отказаха. Бяхме на една възраст и с някои се познавах от ходенето по забави – нещо като днешните дискотеки.

Разбрах, че гърлото на всеки човек има много стрептококови и стафиликокови бактерии. Понякога, провокирани от грип или настинка, те успяват да проникнат в човешкото тяло чрез кръвта и поразяват предимно клапите на сърцето. Направо ги изяждат, а после нападат и други органи. Понеже клапите спадат към най-вътрешната обвивка на сърцето, а именно ендокарда, се нарича бактериален ендокардит. На латински ендокардитис лента. Запомних много точно следния пасаж от учебника: „Болестта се развива прогресивно, продължава 1 г. и 6 м. до 1 г. и 8 м. и завършва с летален изход“. Когато сестрата ми донесе лекарствата, я попитах какво означава летален изход. Тя се изправи насред стаята, повдигна ръце към небето, погледна нагоре и каза: „Ми да литнеш“. Страхуваше се да изрече точната дума.

За първи път разбрах какво значи да те заплашва смърт, реална, истинска смърт. Беше ужасно. Вече не мога да го опиша, тъй като след толкова години не мога да си го представя. Останало е само като следа от ужаса, сковаващ, смразяващ ужас. Да изчезнеш, да те няма. Сега съм на осемдесет и не мога да си представя какво толкова ме е ужасявало тогава, но изглеждаше чудовищно и несправедливо. Не можеше да се понесе от едно 20-годишно момче, студент втори курс във Физико-математическия факултет на Софийския университет, което се гласеше да става велик човек.

Научих се да чета, когато бях на три и половина години. Питах баща ми всяка буква от заглавията на вестниците коя е и се мъчех да ги сглобявам. Обичах да чета. В училище винаги имах много добри оценки. Не бях отличник, защото не исках да кажат, че съм зубър като момичетата в класа. Занимавах се с радиолюбителство и свирех на цигулка. На 14-годишна възраст ходихме с приятел да слушаме Бетовен на специален цикъл, изнесен от диригента Темков. Чувствах се над останалите, с изключение на любовната част, в която бях крайно неопитен. За това вероятно бяха спомогнали момичетата. Учех в клас с 30 момичета и няколко момчета. Момичетата се считаха за развити, а на нас гледаха като на недодялани деца. Редовно си разказваха сексуални подвизи, а ние ги чувахме. Пробваха дрехи, сменяха сутиени. Ние бяхме мебели и това много понижаваше самочувствието ни. За да компенсирам, особено аз, който бях най-изостанал от момчетата, тренирах бокс, парашутизъм, гребане плуване и скокове във вода. Нищо не ми се опираше. Светът беше мой. Ходене по забави щеше да мо помогне и за момичетата. В университета ни казваха колко дори преподаватели ще ни направят, но аз много се дразнех, защото всичко ми вървеше и мислех, че така ще ми върви в живота. Не ми се ставаше учител. Очакваше ме бляскаво бъдеще на учен или най-малкото министър!

Но преди въобще да опозная живота, трябваше да се разделя с него. Не беше редно. Смятах, че никой човек, човешката мисъл по принцип, не може да понесе тази формулировка. За какво е всичко, този свят, който науката изследва? Една толкова съвършена наука обяснява живота и дори не може да го обясни докрай а пък той е толкова безсмислен и изчезва като пАра. Защо й е на природата да създава един перспективен, многообещаващ човек и точно когато стъпва на пътя за изпълняване на своето предназначение, да му отнеме живота? Това е излишен разход на енергия. Невъзвръщаем разход. В математиката и физиката не се прави така. Освен ако смъртта не краят. Освен ако има нещо отвъд. Логично е да има нещо отвъд. Не е обяснимо, но има необясними неща дори в математиката. Мислех за моя любим професор Тагамлитски. Той казваше, че няма дефиниция за безкрайност .ние сме дали някаква, но тя описва безкрайността толкова, колкото „правоъгълник с четири крака, на който ядем“ е подходящо описание за маса. „Бележим безкрайността с легнала осмица – пишеше по дъската професорът. – Но този знак няма никакъв смисъл. Който ми каже, че има, ще го върна в първи курс!“ Обичах Теорията на вероятностите. Попитах себе си каква е вероятността да има нещо отвъд? Каква е вероятността това нещо да има общо с Бога? Каква е вероятността да съществува Бог? Каква е вероятността Бог да е свързан с религията? Но какво е това религия? Какво учи, на какво се основава? Тя твърди, че има някакво висше същество, но аз венига съм Го хулел. На 13-годишна възраст четях Хегел и можех да обясня Фойербах. „Бог е психологическа проекция на човешките нужди и човешкия разум, негова мечта. Това, което човек иска и не може да бъде, приписва на Бога.“ Когато минавах покрай някоя църква, си казвах: „Аз, като стана министър, ще ви оправя вас. Всички тези лигльовци ще ги изколя като прасета“. Да бъда такъв ми помагаха атеистичното ми семейство и атеистичният строй, в който растях. И да имаше Бог, Той никога нямаше да иска да се обърне към мен, а щеше да гледа да ми отмъсти жестоко. Това е нормално. Аз бях готов да си понеса наказанието, само да можех да вляза във връзка с Него. Щях да му обясня, да го помоля. Ама къде да Го намеря? Влизал съм в църква – свещи, картини, къде е Той? Хората се кръстят – какво искат да кажат с това?.

Болницата е много подходящо място да разплиташ мислите си като кълбо и да се оплиташ отново в тях. Докато правех това, на съседното легло докараха човек с ендокардитис лента в последен стадий. Имаше същите пристъпи като мен от сърцебиене, задух, кръвоизливи и загуба на съзнание, само че в много по-остра форма. Една сутрин получи криза и помоли да извикат доктора. Няколко души от стаята се втурнаха, а през това време аз гледах как той започна да става червен, морал, потрепна, стана син, побеля и затихна, замръзна с изкривено лице. За първи път видях какво е смърт… и то собствената си смърт. Това чакаше и мен.

Решихме с родителите ми да си отида у дома и там да си умра. Как са се чувствали те, не мога да си представя, но аз се чувствах зловещо. Вкъщи ме настаниха в най-слънчевата южна стая. Леглото ми гледаше срещу прозореца. Виждаше се само короната на един орех и смътният хребет на планината. Съвсем не можех да ставам. Кризите бяха все по-чести. Наближаваше краят. Бух премислил много и вече бях стигнал до заключението, че вероятно има висша сила, която управлява този подреден свят, и аз трябваше някак да се добера до нея. Започнах да си казвам: „Ако наистина съществуваш, значи си направил света. Ако си направил света, значи си всемогъщ. Ако си всемогъщ, значи ме чуваш. Ако ме чуваш, моля Те, дай ми някакъв знак. Съжалявам за всичко, което съм Ти причинил и съм мислел, но моля Ти се, направи така, че по някакъв начин да ми покажеш поне пътя, нещо да на правиш с мен и то да е знак от Теб“. Това е било първата ми молитва, без да знам, че съществува такава.

Един следобед най-внезапно се появи ужасна криза и нямаше как да не разбера, че краят е наближил. Всъщност това беше краят! Но си шепнех: „Моля Те, отложи го за мъничко поне, докато по някакъв начин се добера до Теб“. Родителите ми викнаха личния лекар, който тогава се наричаше „участъков“. Никога не съм имал много вземане-даване с нея, защото при тия професори, които ме лекуваха – до нея ли ще стигна! Тя отговаряше на титлата „дама“ в моите представи – с бяла коса, с много величествена осанка, спокойна, човек от благородна натура. Сложи ми инжекция за облекчение. Седна на леглото при краката ми със скръстени ръце, вероятно се е молела. След малко, като попремина кризата, ту ми каза: „Теб, моето момче, само Бог може да те спаси. Аз съм религиозна“.

Това беше гръм от ясно небе. От една страна, исках някаква вест от Него, а от друга, си казвах, щом стигна работата до Бога, значи няма изход. След малко лекарката продължи: „Аз вярвам, че има Бог, който е добър и милостив, може да върши чудеса и да ти помогне. Ако искаш да научиш нещо повече за Него, ще ти донеса една книга, която се нарича Библия“.

Прекъснах лекарката: „А, Библията, да, чувал съм за нея. Тя е една древна книга като приказки от 1001 нощ“. Не знам защо не й стана приятно и каза: „Тогава нямам Библия, ще ти донеса две други книги, които смятам, че ще ти помогнат в това състояние“. И си отиде. Първата ми мисъл беше кой да ти подозира, че личната ни лекарка била вярваща. Как я търпят? Това е наказуемо. Как е оцеляла? Случайност ли беше нейното изказване, или е отговор от Този, до Когото се стремях да се добера? Как да разбера дали Той ми дава знак? Може би… май ми дава, обнадежден съм малко, ще изчакам да видя какво ще стане. На другия ден лекарката дойде с двете книги.

Но медицинската сестра на лекарката била от Държавна сигурност. Всеки ден й проверявала чантата за подозрителни неща. Тази сутрин й се видяла малко издута, зърнала книгите, проследила я къде отива, после пак я издебнала и видяла, че книгите ги няма – значи ги е оставила при мен. Сестрата дойде, видя книгите на шкафчето ми до леглото, нищо не каза, изхвръкна и явно веднага е свикала колегиума в поликлиниката. Заклеймила лекарката и я уволнили незабавно, точно пред пенсия. До смъртта си получаваше половин пенсия заради мен, но не съжаляваше. Нито пък аз съжалявах, че получава половин пенсия, защото беше направила нещо много голямо.

Едната книга беше върху живота на Исус, другата върху възпитанието. Шкафчето ми беше отляво, за да мога да ги вземам с лявата ръка, тъй като не можех много да мърдам. Вратата на стаята беше отворена и майка ми видяла, че лекарката оставя книги. „Какво донесе тая улавата?“, ме попитаха със сестра ми. Религиозните книги явно само някой смахнат можеше да ги чете. В днешно време човек не може да си представи колко срамно и неестествено изглеждаше тогава да вярваш. Аз веднага реагирах адекватно. Казах: „Кой ще ти ги погледне? Глупости! Ще ги изгорим, като запалим печката“. Но щом излязоха от стаята ми, протегнах ръка и грабнах едната книга. Тя се оказа върху живота на Исус. Отворих първата страница. Та имаше черно-бяла картина на фигурата на Христос с разперени ръце и дълга коса. Стори ми се много приятен и точно такъв, какъвто ми се искаше да бъде. Малко наивно, но оттогава си го представям такъв и се дразня на други образи. Под него пишеше:

Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя.

Усетих, че точно това съм жадувал. Почувствах се залят с кофа балсам. Не прелиствах, за да овладея и потуша чувството, и тогава усетих, че съм повярвал, че този Христос е всичко, което ми трябва и не искам нищо друго. Оттогава никога не съм се съмнявал във вярата си, сиреч в това, че Бог съществува, че Христос го има, че е такъв, какъвто е описан и че безусловно вярвам на всичко, което е казал и извършил, и което представлява. Това беше върховният момент на моето обръщане. Когато се успокоих, отворих напосоки книгата и зачетох. Там се разказваше за един прокажен, болен и тялом, и духом. Отчаяна работа, по-лоша и от моята, пълна безнадеждност. Той намерил Исус и не Му казал да го излекува, а изрекъл следните смирени думи:(:

„Ако исках, можеш да ме очистиш“.

Четях какво ще отговори Исус с безкрайно нетърпение. А Той му казал:

„Искам, бъди чист“.

И човекът се излекувал! Чистил се от ужасните рани и плътта му станала мека и хубава като на малко дете. И всичко това направил Исус, без да го укори за нищо! Цялото ми желание пламна да разбера какво друго е извършил и тъкмо да продължа да чета, нещо се тракна вкъщи. Явно нашите идваха и аз с бързина, колкото ми позволяваха силите, успях да оставя книгата обратно. Не видяха, че чета. Имаха работа в стаята, след това излязоха. Толкова съжалявах, дето не си отбелязах страницата. Трябваше пак да отварям напосоки и зачетох, където ми попадна погледът. Разказваше се за друг безнадеждно болен от 38 години. Стоял до една къпалня и ако се хвърлел във водата, може4л да се излекува, но бил сакат и нямало кой да го хвърли. Исус го видял, смилил се и го излекувал, без да го укорява или наставлява. Онзи станал, взел постелката си и заподскачал като козле. Попивах тази история и тъкмо да видя какво е станало по-нататък, пак се тропна и пак оставих книгата. Страшно се сърдех, че пак не запомних страницата. Като отмина опасността, отворих и попаднах на историята за един парализиран, горкият, и той като мен не можел да се движи. Разтворили покрива на къщата, където бил Исус, пуснали го вътре, а Исус не само го излекувал, но и му простил. О, това е нещо ново! Прошка? Пак се шукна, отново трябваше да оставям книгата и така осем пъти. Осем изцеления, как попадах на тях, не знам, но накрая си казах: „Явно тая книга е вълшебна, трябва да я започна отначало“. Четенето й, ако не ме излекува, то поне правеше агонията и пристъпите ми по-поносими.

Разгледах и другата книга. Тя имаше следната особеност – в подкрепа на писаното бяха цитирани многобройни библейски стихове. Между всеки стих и текста преди и след него имаше по един ред, а самите стихове бяха по-черни, така че ярко се отличаваха. Като отвори книгата, човек можеше да чете само черните текстове, за които разбрах, че са цитати от библията. Зачетох ги с голям интерес, а те се оказаха точно за моето състояние. Това ли било Библията? Прехласвах се. Четях ги един след друг, все едно бяха записани в някаква книжка. От това по-късно се роди идеята за тефтерче само с такива стихове. Особено някои стихове оказваха невъобразимо въздействие върху мен. Никога няма да забравя първия библейски стих, който прочетох, и толкова ми хареса, звучен като поезия, като литературно произведение:

Бог е нам прибежище и сила, бърз помощник в беди, затуй не се страхувам, ако и земята да се поклати и планините да се преместят в сърцето морско (Псалми 46:1,2).

Бях се примирил вече със смъртта, но от тези стихове научих как бог е добър, прощава, има задгробен живот и не всичко свършва с умирането.

Господ е скала моа, крепост моя и избавител мой, Бог мой, канара моя, на Когото се надявам, щит мой, рога на избавлението ми и високата ми кула (Псалми 18:2).

В утеснението си призовах господа. И към бога мой викнах; от храма Си Той чу гласа ми и викането ми пред Него стигна в ушите Му. Прани от височината, взе ме, извлече ме из големите води (Псалми 18:6, 16).

Никакво изпитание не ви е постигнало освен това, което може да носи човек; обаче Бог е верен, Който няма да ви остави да бъдете изпитани повече, отколкото ви е силата, но заедно с изпитанието ще даде и изходен път, така щото да можете да го издържите. (1 Коринтяни 10:13).

Господ е Пастир мой; няма да остана в нужда (Псалми 23:1).

Дойдете сега, та да разискваме, казва Господ; ако са греховете ви като мораво, ще станат бели като сняг; ако са румени като червено, ще станат като бяла вълна (Исая 1:18).

Аз дойдох, за да имат живот, и да го имат изобилно (Йоан 10:10).

Аз съм възкресението и животът; който вярва в мене, ако и да умре, ще живее (Йоан 11:25).

Вярата си е вяра, книгите са си книги, но моето състояние вървеше с гигантски крачки към своя край. Влошавах се все повече и повече. Нещата си бяха ясни. Родителите ми много се измъчваха да ме гледат така. Посъветваха се с проф. Мавродинов, който беше наш приятел, тогава ръководител на Кардиологична клиника в ИСУЛ. Той реши  да ме приеме там и да се опита да направи каквото е по силите му, за да облекчи последните ми дни. Като разбрах, че ще постъпвам в болница, ме обхвана паника. Ами аз вече не можех без моите две книги! Да ги занеса там беше абсурдно, а да отида без тях беше още по-абсурдно. След задълбочено мислене, забелязах на нощното шкафче едно тефтерче от настоящата година, 1958. Беше зелено на цвят. Взех го и доколкото ми стигаха силите, започнах да преписвам от стиховете. Сякаш ръката ми се плъзгаше леко по текста между датите, а и знаех вече стиховете почти наизуст. Изпълних тефтерчето за няколко дни. Това беше единственото ми съкровище, с което се запътвах към оня свят. Чувствах се помъдрял и узрял, а не на 20 години.

Професорът ме настани в стая с четири легла. До мен беше Боян, до него един прокурор, а към прозорците лежеше производител на вино. След като се запознахме, реших да извадя тефтерчето и да си почета за утешение. Но – ядец! Обстановката в болницата се оказа много по-сложна и несъвместима с моите намерения. Непрекъснато влизаха и излизаха сестри, персонал, болните от стаята. Случваха се толкова много неща от сутрин до вечер, които така ме разсейваха, че беше абсолютно невъзможно да седна да чета духовни работи.

На Боян, съседа ми отляво, биеха изключително силно лекарство за поддържане на сърцето, наречено строфантин, което не знам защо сега е извадено от употреба. Абсолютно задължително беше сестрата да не мърда, докато вкарва лекарството със спринцовката. Процедурата траеше около десет минути и всяко рязко движение от страна на сестрата можеше да му коства живота. А Боян, който си беше женкар в черква, използваше това, че сестрата почти не дишаше от напрежение, и си пъхаше ръката под полата й. Тя го гледаше гневно, идеше й да го цапардоса със спринцовката, но щеше да е отговорна за смъртта му. Той беше абсолютно свободен да прави каквото си иска. Накрая си дръпваше ръката, никой освен мен не виждаше какво става, а сестрата вместо да му изкрещи, поглеждаше още по-гневно и си отиваше. За следващата инжекция идваше друга сестра, а той и с нея правеше така. Минаха едва ли не всички сестри на отделението! При това положение иди, чети тефтерче! От друга страна, прокурорът ни забавляваше, като разказваше страшни истории за престъпления. А когато ме биеха инжекция, така започваше да хленчи, че не можехме да не се разсмеем. Винопроизводителят, и той по цял ден разправяше интересни истории за виното. Лекарите се закачаха с него, че ракиджиите били сухи и изпити хора, а винопийците дебели, с корем и зачервен нос. Вземи, че чети на фона на пиянските истории. Не стига това, ами и младите момичета от Клиниката постоянно киснеха в нашата стая, за да търсят компанията на Боян, който беше много красив младеж. Стояха, флиртуваха, рецитираха любовни стихове. Въобще беше атмосфера, която много ме отвличаше от духовните неща и така влошаваше състоянието ми. Единственият светъл лъч беше една сестра, която съжаляваше безнадеждното ми положение. Тя ми каза, че проф. Мавродинов всяка сутрин, като идвал на работа, питал дали неговият човек е още жив. Тя имаше красива немска овчарка и понякога тайно я водеше в клиниката да ме развлича. Ако я хванеха, щеше да изхвърчи от болницата мигновено.

Болестта ми навлезе във финалния си стадий. Пристъпите бяха по няколко пъти дневно. Непрекъснато идваха сестри и лекари да ме спасяват. Облекчаваха само пристъпа, но болестта не можеше да бъде излекувана. Кардиограмите показваха жестоки поражения на сърцето, започвайки от ляв бедрен блок до много тежки поражения на миокарда. Зеленеещите стрептококи бяха увредили вече стомаха и черния дроб. Получих масивен кръвоизлив. Повърнах голямо количество кръв и изходих кръв. Хемоглобинът ми се срина. Лекарите се чудеха как още бях жив. Всеки момент можеше да настъпи това велико събитие смъртта. Единственото, за което копнеех, беше да почета от моето тефтерче, преди да си замина. И един слънчев мартенски следобед се случи възможност свободно да прочета тефтерчето от край до край. В заседателната зала дойде нашумял филм и всички, които можеха да ходят, бяха поканени да отидат да го гледат. И тримата от моята стая отидоха. Настъпи мир за два часа. Извадих скъпоценното тефтерче, отворих го и започнах да чета от първата страница. Зачетох на глас, нещо, което не смеех да сторя дори вкъщи. Все повече се въодушевявах, все по-добре ми ставаше. Гледайки от разстояние, сега си мисля, че още тогава кръвоизливът ми е спрял, раните са заздравели, пораженията са били поправени, хемоглобинът е бил вдигнат, стрептококите – избити, и целият организъм – прочистен като на прокажения. Но аз не мислех за тези неща, а за това, което ставаше в стаята. Все повече ме завладяваше убеждението, че Исус присъства в стаята до леглото ми отляво. Като свърших четенето, бях вече абсолютно убеден, че Той е в стаята. Бях сигурен в това, виждах го не буквално с очите си, а някак вътрешно. Нямаше нужда от физически да ми се представя. Много добре си спомням, не съм забравил нито дума от тогава. Произнесох следната молитва: „“Господи Исусе, зная и съм уверен, че ако искаш, можеш да ме очистиш. Ако оздравея, ге Ти се отдам до такава степен, както хората в манастирите, като монасите и отшелниците. Ще живея единствено и само за Теб. Но ако не искаш и трябва да преживея последиците на болестта, то на прави го сега. Сега е моментът. Ако трябва някога да умирам, направи го точно сега. Не искам да умирам в неварден момент (този израз бях научил от книгите), а точно сега, когато си до мен. Вярвам, че ще направиш каквото Те помолих. Благодаря Ти. Амин“.

Опънах се в леглото в удобна позиция за умиране. Дръпнах чаршафа да се оправят бръчките, да бъде хубаво. Погледнах още веднъж отляво на леглото, към Него, затворих очи и се приготвих да си замина. Не мислех за нищо. Унесох се. Може и да съм загубил съзнание. Когато се събудих, почувствах нещо съвсем различно – необикновен прилив на сили. Стана ми приятно и весело. Не мислех нито за смърт, нито за излекуване. Почувствах нужда да говоря с някого, да общувам. Сетих се, че е дежурна сестрата с кучето. Сестринската стая беше врата до врата с нашата. Станах, отидох, видях сестрата и тъкмо да й кажа да дойде да си поговорим, тя ме посрещна с такова страховито ръмжене, че се уплаших и се върнах в стаята на леглото. Мислех си: какво ли пък стана сега? Исках само да разменя дума. Изведнъж вратата се отвори и при мен нахлуха сестрата, проф. Мавродинов, главният асистент и други – общо петима души. „Бе ти какво си направил?“ Изтръпнах. Рекох, пак съм сгафил, ще ме наклевети на баща ми. Казах: „какво има, професоре?“ „Как какво? Станал си!“ Чак тогава ми дойде наум това, което на правих – да отида до сестрата… защо не си помислих, че не мога да ставам… не знам как е станало. Чак тогава разбрах, че съм оздравял, може би. Гледах глупаво. Професорът ми каза: „Можеш ли да го повториш?“ Ха сега! Вземи постелката си и ходи! Можех ли да го повторя? Имах ли вяра, че съм излекуван, или не? След кратък размисъл казах: „Мога“. Направих усилие. Седнах на леглото, после се изправих. Професорът искаше бързо някой да ме хване и да ми бинтоват краката, понеже не съм ставал от месеци! Отговорих, че няма нужда да ме бинтоват. Бог ме излекува. Професорът измърмори: „Бог ли, дяволът ли, няма значение. Ние не вярваме в Бога, ние сме комунисти“. Аз познавах професора. Той не беше комунист, но го каза нарочно, да не си създава трудности. Но той видя чудото, запомни го и го е разказвал на студенти след това. Разходих се край леглото. Нямаше нужда да се адаптирам към ходене. Явно бях напълно оздравял. Няма да описвам колко благодарен бях на Исус, колко благодарен бях на зеленото тефтерче. Няма да описвам и как по-късно не изпълних обещанието си да стана като монасите.

Лекарите не можеха да ме пуснат, без да се уверят, че съм излекуван. Кардиограми, кръвни изследвания, най-различни листи се трупаха в досието ми и показваха абсолютна нормалност. Аз си откраднах някои от тях, а копия от предишните ми лоши изследвания имах. Когато някой искаше да се увери в чудодейното ми излекуване, показвах диагнозата, изследванията с датите преди март, изследванията след деня на излекуването ми. Те виждаха, че не може за няколко дни да се подобрят, да станат съвършено различни, камо ли да оздравея  от такава диагноза. Показвах и изследванията за стрептококи, които доказваха диагнозата. Седмица след излекуването ме изписаха, баща ми хвана такси, закараха ме вкъщи. Трябваше да се разрине снегът, за да влезем. Бях щастлив, семейството ми щастливо. Не мога да опиша как се чувствах. Отпуснат, доволен, благодарен, вярващ, който след дълго отсъствие отново навлиза в живота. Отново трябваше да свиквам с основните постулати на живота, но от съвсем друга гледна точка. Не оня „министър“, един примирен смотаняк, който сякаш е взел нужното от живота, взел си е богатството и вече се радва на щастливи старини.

След време се появиха желания и стремежи за семейство, образование, място в живота, ходене на църква. Лекарите ми забраниха да продължа следването си по математика, тъй като природонаучните дисциплини били трудни, затова ме посъветваха да намеря нещо хуманитарно. Сега си мисля, че не са разбирали какво е трудно и лесно. Смятаха, че трябва да бъде нещо леко като психология, история, право, философия. Аз си избрах едно от тях, завърших го, след това друго. Не съм се щадил. Да си призная, макар че понякога съм парадирал, че принадлежа към инвалидите, никога не съм се чувствал инвалид в живота. Живях интензивно, обиколих Европа. Като спомен остана само увреждане на аортната клапа, което по-късно беше коригирано с изкуствена клапа.

Известно време след изписването, някъде към май, когато в двора беше чудесно разцъфнало, идваха да ме посещават роднини на болни хора. Разпитваха ме как съм оздравял, защото професорът казвал на техните лекуващи лекари, че обикновено се умира от ендокардитис лента и други болести, но той имал един пациент, който противно на доказателствата, не умрял. И давал адреса ми. Аз отначало се плашех да не са от Държавна сигурност, но разбирах, че са искрени. Питащите обаче никога не можеха да повярват, че е станало чудо. Непрекъснато задаваха въпроси какво точно вземам, мед с лимон ли, лекарство ли. Много ми беше интересно. За да им каже това професорът за мен, значи и те са болни от безнадеждна болест, а пък не могат да повярват. А как стана така, че аз, който бях толкова активно невярващ, повярвах… не мога да разбера нищо в този живот. Едно знам – мога да бъда лош, недоверчив, скептично настроен, осъдителен, подъл по отношение на Бога, страхлив. Но едно само не мога да бъда – съмняващ се. И едно не мога да не бъда – вярващ в Исус такъв, какъвто е описан в Библията.

Какво стана със зеленото тефтерче? Стоеше си, малко овехтяло вече, с няколко празни страници накрая. Като че ли модата му беше минала, понеже една позната на уволнената лекарка ми донесе Библия. Започнах да я чета напосоки и навсякъде имаше стихове, които исках да си отбележа. Подчертавах ги с молив. Като стигнах до жертвата на Исус и стиховете, които я описваха, пак започнах да ги подчертавам. Като отворех Библията, не можеше да се разбере кои стихове са за Исус, а кои за насърчение. Тогава започнах да ги подчертавам с различни цветове. Най-напред насърчителните – с цвета на зеленото тефтерче, нали е пълно предимно с такива. А и зеленият цвят е пролетен, свеж, куражлия, символ на радостта, щастието и веселостта. Обещанията за небе, грижа, помощ – със синьо, символ на небесното и Божията помощ. Неговата любов – с червено. Червеното е свързано винаги с любовта, кръвта, саможертвата. Стиховете, които разкриват личното ми достойнство – с ярък цвят, веднага да личат, например оранжево.

През годините правех така. Избирам си една тема, например свързана с небето, ангелите, рая, подчертавам в синьо. Ако отворя Библлията, тук-там виждам стихове в синьо. Не се интересувам от това, което е казано преди и след тях. Гледам само синьото, като в тефтерче. Хрумна ми да ги препиша в тефтерче, за да не трябва Библията да използвам за тефтерче. Взех едно друго тефтерче, със син молив му сложих няколко черти и то стана синьото тефтерче. Пак искам да подчертая изключителното въздействие на четенето на стихове подред по една тема в сравнение с четенето им, когато се намират в контекст с други стихове наоколо. Сякаш се акумулира все повече енергия, сила. И други начини на четене имат своето въздействие, но този е много специализиран з различните състояния. И самата Библия може да се използва за тефтерче, но малко се разводнява вниманието. При едно тефтерче нещата се наслагват. Разбира се, аз мислех, че съм го открил сам, но след време отидох в синодалната книжарница и сред другите богословски учебници, които си купих, взех и два тома Библия по предмети, например „ангели“, „вяра“, „надежда“, „Бог“, и след всяка дума – най-характерните стихове от Библията. Две огромни тефтерчета от 1500 страници всяко, но на мен по-голяма радост ми съставляваха моите тефтерчета и подчертаната Библия.

Разбира се, четенето на самата Библия и без да е подчертана, има също огромен ефект. Но трябва да се чете не с познавателна цел, а с цел лична полза. Какво ми казва на мен по въпроса, който ме тревожи? Става дума за четене на Новия Завет, „Псалми“ и „Исая“, задължително на тях. Някои слагат и „Еклесиаст“, и „Йов“, но аз лично не мога да го понасям „Йов“ с тази спорове между приятелите. Има места, които човек може да си избере, но Новият Завет и“Псалми“ са задължителни, за да видя какво Бог има да ми каже по четири въпроса лично на мен. Първо, стихове за насърчение, кураж, оптимизъм, вдъхване на бодрост и вяра. Второ, обещания за ежедневна грижа, помощ във време на скърби, лекуване, приятелство, бъдеще, за едно небе. Трето, Неговата любов, обич, доброта, жертва за човечеството, Неговата милост, приятелство и бащинство. И четвърто, текстове, които подчертават моята ценност, достойнство и важност като същество, дошло на тази земя, и всичко, което ми придава стойност.

От боледуването ми остана дефект на сърцето, който по-късно беше коригиран с изкуствена клапа. Явно здравето ми беше останало уязвимо, за да не забравя да употребявам тефтерчетата, респективно – да се доверявам на Бога. Те продължиха да ми служат не само за ярки чудеса, каквито ми се случиха още няколко пъти, но и за смяна на настроение, за насърчени преди започване на нещо важно, изпит, или когато предстои нещо, от което ме е страх. Например веднъж ме болеше крак, и то покрай другите болести – мазол. Не можех да се движа. Дори в леглото, като се докоснех до чаршафа, болеше. Болка връз болка, болка за самата болка. Взех червеното тефтерче. Чета там, където се говори за болките на самия Исус. Сложих малко виолетово към червеното – нещо, което да напомня за болка. Изведнъж забелязах колко много Го е боляло, на колко мъки е бил подложен. Докато е проповядвал, хората са седели на тревата, а Той е бил малко навътре в езерото, в лодка. Говорел е цял ден. Слушателите са можели да се изпикаят в храсталака, да пият вода. Ана Него някой дали Му е давал и канче вода в жегата, докато е говорел пет-шест часа.? И колко е бил уморен, след като следващата нощ цялата се е молел да не смърка такава отговорна мисия? Стана ми така особено, че вече не чувствах отвратителния бодил в краката си.

Това за мен са също толкова ярки преживявания с помощта на тефтерчетата, колкото и моето оздравяване от смъртоносната болест.


Кремен Кръстев (1936 г.) не продължава физико-математическото си образование. За сметка на това завършва пет други висши образования. Работи основно като адвокат и преподавател по английски език. След промените през 1989 г. се посвещава изцяло на превод на християнска литература в Издателство „Нов Живот“. За същото издателство пише шест книги, посветени на различни аспекти от вярата, между които поредицата „Не само с хляб“ (1998-2001, „Денят от забравената Божия заповед“ (2003), „всеки има право на избор“ (2004).


Из: Девет начина за едно как. Девет лични истории… плюс капчица психология. Съставител Петя Накова. Изд. НЖ, 2018.

=================================================================

 

П. П. за скептици, гневни, невярващи :)
Кремен Кръстев почина на 4 юни 2020 г. в Пирогов на 83-годишна възраст.
Познавах Кремен лично, както и диригента и композитора Илия Темков. Работила съм и с двамата. За това в памет на Кремен, изключително ерудиран и приятен събеседник, споделям неговата лична история от посоченото издание.  




Гласувай:
4



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: nbrakalova
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1625522
Постинги: 501
Коментари: 1643
Гласове: 5868
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031