2. katan
3. leonleonovpom2
4. mt46
5. ka4ak
6. dobrota
7. ambroziia
8. donkatoneva
9. milena6
10. vidima
2. desitomova
3. lamb
4. siainia
5. hadjito
6. energyawakeningbg
7. metaloobrabotka
8. mimogarcia
9. bateico
10. djani
Прочетен: 1031 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 22.05.2019 17:57
Райко Алексиев
ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО
І. ПОЯВЯВАНЕТО НА БЪЛГАРИТЕ. РОДОНАЧАЛНИК. ХАРАКТЕРНИ ОСОБЕНОСТИ. ПЪРВО РАЗЦЕПЛЕНИЕ. ПРЕМИНАВЕНО НА ДУНАВА
За произхода на българите съществуват различни мнения. Според едни от тях първите български орди били дошли от едно място, според други – от друго. Ние няма да влизаме в преценка на тия исторически полемики, защото знаем, че историците са хора, създадени да спорят помежду си за всички факти, които стават под небето. Според нас българите са се появили напук на историята и понеже тази пристрастна история не им е била предвидила никакво място на световната карта, те се заинатили да й отмъстят така, че докато съществуват световете, да се помни и знае що значи българин. Напразно белградският професор Цвиич още тогава твърдял, че българите, понеже не са предвидени нито в картата на света, нито в историята, нямат право на съществуване. Нашите праотци, без да обръщат внимание на неговите научни доводи, най-спокойно се настанили някъде в Южна Русия и не щели да знаят за закона за честната собственост.
Въпросът, значи, с произхода на българите се изясни въпреки различните мнения на историците: българите са се появили напук на историята.
Въпросът с родоначалието на племето обаче е малко по-сложен. Едни твърдят, че родоначалник е хан Кубрат, други споменават името на хан Безмер, трети намесват и други имена. И тук няма защо да спорим с древните историци. Нека ги оставим да полемизират – може би хората си имат основания, може би всеки от тях си има партия в Учителския съюз и всеки гледа да наложи на училищата своите учебници по история. Ние, търсейки истината, ще разрешим въпроса с оглед на психоаналитичния и прочее методи във връзка с биологичните прояви на племето. И това разрешение не може да бъде друго, освен че родоначалниците са и двамата – и Безмер, и Кубрат.
Няма защо да се учудваме на такава възможност. Нима Аврам не роди Яков, Яков – Исака? Защо Безмер да не роди Кубрат и Кубрат да не роди Аспарух? Само евреите ли знаят да раждат по мъжка линия? Историята е наука, в която всичко е възможно. Още повече българската история. А вън от това българите въобще не си знаят историята и следователно няма кой да ни опровергае, ако направим някое фалшиво построение.
Безмер значи „няма мярка“. Кубрат (на старобългарски Курк) значи вълк – ето грабливи наклонности! Какво по-голямо доказателство от това, че племето, което въобще няма мярка в нищо и което е „склонно към грабежом“ (както пише Христофор Жефарович още в 1741 г.), произхожда именно от тия двама ханове?
По-късно летописците ни съобщават, че Кубрат почнал сам да се размножава и – понеже по онова време нямало нито реномирани гинеколози, нито акушери, които да не позволяват (срещу скромно възнаграждение) увеличението на човешкия род – деца му се раждали едно след друго, докато станала цяла орда. Доходите на Кубрат от съответните плячкосвания не били особено големи и затова при всяка донесена плячка синовете му се карали кой да дръпне по-големия пай за себе си. Кавгите понякога достигали до такъв размер, че в момент на ярост всички дръпвали по една цепеница от товара с дърва, който баща им (бидейки в близки връзки с горските стражари) сечал по контрабанден начин, и почвали да се бият. Веднъж, като ги заварил в това положение, Кубрат се намесил в кавгата, за да им вземе цепениците. Разярен, че им се бърка в работата, един от синовете халосал баща си главата, а той получил сътресение на мозъка и паднал в агония. Синовете без да ги е еня, че нанесли смъртен удар на собствения си баща, се събрали край него, за да им разпредели той наследството. Кубрат обаче бил беден и нямал друго какво да остави на децата си освен товара с дъбовите цепеници. В предсмъртна агония той се посъвзел, обвързал дърветата на сноп и казал на синовете си:
– Ето тоя сноп цепеници, поделете ги както знаете.
При тия думи хар Кубрат издъхнал. Още неизстинало тялото му, а синовете се спуснали, разграбили дърветата и кавгата наново почнала. Резултатът на тоя семеен скандал бил пагубен за целостта на фамилията. Всеки дръпнал каквото може от покъщнината и синовете се разделили, като образували няколко партии. Какво е станало с всички тях – не се знае. Знае се само, че бясът е бил толкоз силен, че и до ден днешен тази страна носи същото име.
Поселил се Аспарух в тая местност, стегнал партията си и си направил знаме от една конска опашка, което било символ, че българите винаги ще излизат начело на много работи, но накрая ще остават все към опашката.
Заселването на българите в Бесарабия имало тежки последствия за комшиите. Отличителният белег българинът да не живее добре с комшиите си още тогава се проявил по най-блестящ начин. До нас е достигнала легендата, че жената на Аспарух се скарала с жената на византийския император Константин Погонат, защото византийката, като тупала чергите си оттатък Дунава, напрашила юфките на буля Аспаруховица, които били турени да се сушат край Дунава.
– Ах, мари калисперо, мари кучко, мари обеснице, нямаш ли си цяла империя де да си изтърсваш прахоляците, ами си взела, та тупаш дрипавите си черги баш под носа ми? – закрещяла стринка Аспаруховица.
– Съст, мари пацавро – отвърнала надуто византийката, – мълци, це като каза на мъза си, сте има да патис!
– Пачавра ли? Кой е пачавра? – изпискала нашенката и още вечерта, когато Аспарух се върнал от важно заседание малко пийнал, тя, след съответния припадък, го подкокоросала да иде да напердаши комшията.
– Остави се, холан, не ме замесвай във вашите женски разправии – се опитал да възрази ханът.
– Или ще идеш още сега да искаш сметка и от комшийката, и от мъжа й, или ще викна мама да дойде да им свие сармите, както тя си знае!
Изтръпнал от ужас при мисълта за тъща си, Аспарух предпочел сам да действа и като събрал ордата си, прецапал набързо Дунава и отишъл да се разправя с византийския император. След като го разгромил при Варна, българският хан решил да се върне. Жена му обаче, като видяла колко е хубаво на варненския плаж, се заинатила, взела да охка и да пъшка и решително съобщила, че докторите й препоръчали морски бани, като скрепила тая си словесна атака с един-два припадъка.
Знаейки, че с жена, която е решила да иде на плаж, не може да се излезе на глава, но и като не искал да я оставя сама в подобни съблазнителни места, Аспарух решил да не се връща в Бесарабия и се заселил в Мизия, като си избрал за сторица Преслав.
По тия места живеели тогава славяни – народ добър и с хубави жени. Поради тая причина скоро почнали сватосвания и кръвта взела да се смесва. И това смесване на кръвта ставало толкоз изобилно, че българите си набавили по няколко жени, за да извършат по-лесно препоръчаното от историята кръстосване на расите.
„Кръстосваше се кров словенска с кров болгарская и получише се деяние любовное за услаждение серца человеческия“ – пише по тоя случай летописец г. г. Стефанос.
От това време започва вече уредбата на Първото българско царство.
[…]
ІІІ. КРУМ ВЗЕМА ПОУКА ОТ ИСТОРИЯТА. ЕВРОПЕЙСКИТЕ ВЕСТНИЦИ ПРЕДЛАГАТ НА КРУМ ПОДКРЕПА НА БЪЛГАРСКАТА КАУЗА. АЛЕ И РЕТУР ДО ЦАРИГРАД. БЕЗСМЪРТНАТА КАЛЯСКА С БЕЛИТЕ КОНЕ. КРУМОВОТО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО. Г-ЖА ТЕМИДА. СМЪРТТА НА КРУМ
Вестта за победата на Крум над Никифор бързо се разнесла и при страшния цар бързо се явили кореспонденти и редактори на чужди вестници, снабдени от Дирекцията на печата с безплатни билети за пътуване, за да опишат това историческо събитие, при което една цяла армия е унищожена и самият император убит.
На въпросите как е успял да извърши това, Крум, като глътнал малко вино от черепа на Никифора, засукал юнашки мустак и отговорил:
– Аз, драги, не съм глупав човек и обичам да вземам поука от миналото и бъдещето. Когато Никифор взе да навлиза в тая теснина, която виждате, аз попрелистих историята, за да видя какво се прави в подобни случаи. На едно място чета, че веднъж гърците при една война с българите също били навлезли с цялата си армия в една теснина, наречена Кресненското дефиле. Теснината била дълбока, заградена с високи хребети и по хребетите била разположена българската войска. Също като сегашното положение, си мисля, и чета по-нататък. Но не след много захвърлих историята и изтърсих една попържня, с извинение.
– А защо изпопържахте, Ваше Страшно Величество? – запитали кореспондентите.
– Абе как да не псуваш бе! Знаете ли какво са направили нашенците, като видели, че цялата гръцка армия се вмъкнала в дефилето като в капан?
– Не можем да знаем, Ваше Страшно Величество!
– Взели и предложили примирие и изпратили болярите да сключват мир в Букурещ! Шашкъни с шашкъни! И ето, тъкмо на това място хвърлих историята! Че като запретнах ръкави, че като захванах… На, думам, да видите как при такива случаи се постъпва! И накълцах гърчолята на кайма заедно с императора им.
Чуждите вестникари слушали страшния разказ, гледали ококорения череп на починалия император и решили в душите си, че каузата на Крум е права и трябва да се подкрепи пред общественото мнение. Прошепнали това подред и тайно на ухото на страшния цар. Трогнат, той на всекиго казвал „чок мерси“ и го почерпвал от Никифоровата кратуна. Но вестникарите не обръщали внимание на благодарностите и забелязали, че историята ни учи, че с голо „мерси“, макар и да е царско, кауза не се подкрепява. За подкрепа на тезата си те отишли към царските ковчези, натъпкани със злато и драгоценности. Крум разбрал ли, не разбрал ли – не знаем. Знаем само, че чужденците излезли намусени от царския шатър и вместо да се върнат там, откъдето са дошли, упътили се към Цариград и след пошушване на ухо с новия византийски император, отишли си по редакциите и започнали упорита пропаганда за гръцката кауза, която трае и до ден днешен. Без да обръща внимание на това, Крум, опиянен от победата, предприел поход срещу Цариград, за да довърши окончателно надменната империя. Но като стигнал до стените на византийската столица, европейското обществено мнение не му позволило да влезе вътреи той, задоволявайки се само с няколко сандъка хубави дрехи и известен брой хубави девойки (а те по онова време имали цена), се върнал обратно. Каляската си с белите коне, с които се тъкмял да влиза в Цариград, оставил в Одрин.
– Защо оставяш хубавата каляска? – го запитали учудени болярите.
– Имам сведения, че на един от бъдещите български царе много ще му се иска да влезе в Цариград с бели коне, та му я оставям на разположение – да си опита късмета, когато ще направи и той своето неизбежно за историята „Але и ретур“ до мечтания град.
Като се върнал от дългия поход, Крум с ужас забелязал, че армията му е деморализирана от лишенията и болестите, които претърпяла в похода към византийската столица, а самите боляри се били отдали на злочинства и грабеж. За да възвърне наново високото нравствено и гражданско равнище на своя народ, страшният цар създал множество строги закони. Според тях на онзи, който излъжел, че се отрязвал езикът; който крадял, отсичали му се ръцете; а който вършел измяна или друго тежко деяние, счупвали му се коленете.
Създал той законите и назначил председателката на Женския съюз г-жа Темида да ги пази. Госпожа Темида, на която мъжът й вършел цялата домашна работа и гледал децата, разполагал с много свободно време и затова с охота се съгласила да приеме почетната длъжност. Дал й Крум едни терзии, за да мери греховете и престъпленията на хората, и взел да й превързва с кърпа очите, както предписва наказателният закон (корус юрис).
– Аман, царю – рекла Темида, – остави ми барем едното око непривързано!
– Защо ти е, мари кикиморо – рекъл Крум, – нали знаеш, че на Темида и двете очи са превързани?
– Знам, царю Страшни, но нали ще пазя българските закони – все по-добре е да поглеждам с едното око, защото българите имат навик да ги заобикалят.
– Брей, как позна пустата му жена! – рекли болярите, настанени около царя и изтръпнали от предчувствие, че има да им се режат ръцете и да им се трошат коленете. По-късно обаче, в Третото българско царство, болярите успели да превържат и двете очи на Темида и ето защо всички си останали със здрави езици, ръце и колене, за да им служат, когато държат политически речи, когато се сношават с ковчезите на държавната хазна и когато отиват на гости у неприятеля, за да си шепнат.
Въпреки че бил зает със създаване на закони и уреждане на царството си, което по това време било много голямо, Крум Страшни не можел да се примири с мисълта, че византийският император, който царувал по това време в Цариград, се казвал Лъв.
– Как смее да се казва с такова име! – се ядосвал той. – Лъвските работи са само за българите. На, и песента пее, че „от Дунав до Бяло море златогривий лъв реве“! Лъв съм аз, защото съм як и страшен, а не „чироз“, и туйто! – казвал той на художника Гюдженов, комуто позирал за една историческа картина, предназначена да се продаде на Министерството на просветата за 100 хиляди лева.
– Тъй вярно! – рекъл художникът и за да поласкае царя, турил под ботуша му един чироз с грива и написал: „Това е Лъв Чирозов“.
Оскърбен от тая подигравка, император лъв тръгнал на поход към Месемврия, нападнал на българската войска и едва не пленил самия Крум. Ядосан до висша степен на тази дързост, страшният цар погнал императора и при р. Еркене в Тракия му нанесъл страшно поражение, като плячкосал всичко и взел 30 000 роби.
– Ето кой е лъв! – самодоволно рекъл Крум и така страшно изревал, че цариградските стени потреперали. От силния напън обаче му станал силен прилив на кръвта и страшният цар получил удар и умрял.
Това било на 13 април 815 година. Оттогава всеки цар, който имал намерение да прави „алу и ретур“ до Цариград, мразел числото 13 като фатално.
ІV. ОМУРТАГ УЗНАВА СПАТИИТЕ НА БОЛЯРИТЕ. МАЛОМИР СЪЗДАВА ТРАДИЦИЯ. БОРИС, КИРИЛ И МЕТОДИЙ. БОЛЯРИН ОМАРЧА КОРИГИРА АЗБУКАТА. ПАКРЪСТВАНЕТО НА БОРИС. ИСТОРИЧЕСКАТА ФОТОГРАФИЯ
След смъртта на цар Крум на престола се изредили няколко незначителни царе и към 820 година се появил Омуртаг. Какъв е бил тоя цар, какъв ценз е имал и въобще в какъв размер са били държавническите му способности, не се знае точно. Но ако се съди по факта, че той заблаговременно се отказал от традиционното отиване и връщане до Цариград, изглежда, че не ще да е бил глупав.
Напразно болярите го увещавали да потегли за византийската столица с войската си. Той бил мъдър човек и знаел, че болярите му настояват за война, защото всеки от тях очаквал плячка, каквато в бранно време изобилно се явявала около военните търгове и доставки.
Разярени, че не им се удава възможност да поставят България над всичко, а интересите си над самата България, болярите веднъж рязко му заявили, че България без цариградския хинтерланд не може и че пък хинтерландът без Цариград също не може.
– Брей, че сте гяволи! – отвърнал царят на тези настоявания. – Знам ви аз какво кроите, но майсторът го няма! Мислите, че не зная намеренията ви – като стане война, да продадете на държавата изгнилите си сена и ечемици, да изнесете брашното, да го продадете на неприятеля, да закупите на ниска цена от войската бракуваните слабосилни коне и след една седмица да ги продадете на същата войска? Вагабонти долнопробни! Хан Омуртага не можеше измами!
При този категоричен отказ болярите си свили опашките по простата причина, че тия опашки им служели именно да ги подвиват, когато господарят е силен, и да ги вирят, когато е слаб. Свили си опашките, като даже боляринът барон Генда казал тихо:
– Брей, че знае всичките болярски спатии, пустият му Омуртаг!
След това ханът сключил 30-годишно примирие с византийците и се заел с уредбата на царството си, което обаче не можал да доуреди, защото умрял, за да даде възможност властта да мине в ръцете на сина му Маломир.
Самото име на новия цар показва, че през неговото царуване в страната е имало съвсем малко мир. Този цар е известен по това, че заклал брата си Енравота, за да създаде традицията, че може човек да заколи брат си, без да му мигне окото – било по причина на някой синор или за някое яре, било по причина, че въобще няма никакви причини.
След този маломирен цар на престола дошъл цар Борис. Щом дошъл на власт, той обявил серия войни на сърби, хървати и франки и успял да простре границите на царството си чак до Охрид.
По това време в Солун се явили двама християнски агигатори – Кирил и Методий, по занятие словослагатели. Те работели в една гръцка печатница, където цар борис бил поръчал да се отпечата един сборник на българските народни умотворения. Като взели да редят сборника, двамата братя се натъкнали на една мъчнотия, появила се поради факта, че много специфични български изрази не могли да се наредят с гръцки букви. Така например българският израз: „Ще ти счупя главата“ с гръцки букви излизал: „Сте ти сцупя главата“; изразът: „Ще ти разплача мамичката“ звучал: „Сте ти разплаца мамицката“, което нещи, разбира се, било смешно, защото фразите се затъмнявали и гръцките звукове пречели да се усети блестящата характерност на родните български изрази. Особено затруднение двамата братя срещнали при нареждането с гръцки букви на глаголите „ръгам“ и „попържам“ по простата причина, че буква за звука „ж“ в гръцката азбука нямало.
След дълги обмисляния двамата братя решили да съчинят нова азбука за нуждите на славянобългарската писменост и създали азбуката, която наглед е проста, но всъщност е толкова богата откъм букви и знаци, че и най-сложният израз може да се напише на книга.Например мисълта за плячкосване могла вече да се облече в израза: „Умний человек к грабежом скланний, раци где зимуют раземуют и знает“. Желанието за добруване се написвало тъй: „Человек вуйчо владика имющий, с благина и яжбина усладит чрево свое“. А потайното и характерно родно чувство за завист могло много ясно и просто да се изрази чрез изречението: „Болгарин человек настолко завистливий ест, че иногда завиждает сам на себе, когато ся в охолство увидит“.
Бидейки братя с българска кръв, Кирил и ме3тодий не могли да не се скарат най-накрая за съвършено дребна работа. Когато дошло ред да съчиняват буква „е двойно“ (Ѣ), Кирил казал:
– Абе, братко, що ти трябва такава буква, когато никой не ще може да я употребява правилно?
– Трябва ми – отвърнал Методий, – за да може по нея да серазпознава кой е грамотен и кой не е.
Кирил се разсърдил и отишъл в една кръчма да пие една чашка вино, за да му мине. Там заварил болярина Стоян Омарча, който, като го видял в такова мрачно състояние, чукнал се весело с него и запитал какво му е.
– Остави се, холан – рекъл Кирил, – брат ми е такъв инат, че просто не мога да го разбера!
И му разказал за свадата.
– Какво? – рекъл боляринът Омарча. – „Е двойно“ ли ще туря? И таз добра! Нали азбуката е само за професори?
И като изпил още една-две оканици, отишъл при Методий и му рекъл:
– Махай „е двойното“, Методие!
– Защо да го махна?
– Махай го, ни казвам! Такова е решението на дружбата.
– Не ме интересуват твоите дружби – отвърнал ядосано Методий, – аз тука азбука правя, не назначавам селски пъдари я!
При тия думи боляр Омарча се ядосал и се заканил, че кога да е, ще си отмъсти и на „е двойното“, и на самата азбука. И когато дошъл този ден, злопаметният болярин не само махнал споменатата буква, но напук на Методий така изменил цялата азбука, че даже думата „овца“ не могло иначе да се напише освен „йуфсъ“.
Цар Борис виждал колко е неправ боляр Омарча, но се държал спокойно и бил благодарен, че поне не му заповядали да се подписва Буриз, вместо Борис.
Като на правили новата азбука, двамата християнски агитатори напи5сали с нея много свети книги и почнали да ги разнасят по балканските земи. Учението за новата вяра и новата азбука скоро тъй се разпространило, че цар Борис се видял принуден да замени езическата вяра с християнска и да започне да пише на новата азбука. Но като нямало кой да го покръсти, царят се обръщал няколко пъти ту към римския папа, ту към византийския патриарх с молба да му пратят някой кръстник. Гърците, разбира се, като по-хитри, изиграли папата и пратили един владика да покръсти царя на българите. Заедно с владиката от Цариград дошъл един български учител, за да напише кръщелното свидетелство. На тоя учител толкоз се харесали християнските църковни одежди и разните миризми благоуханни, че заедно с цар Бориса и той приел християнството. Освен това, бидейки съобразителен човек, той веднага облякъл расо и успял да издейства от боляр Омарча да бъде назначен за главен духовник в престолния град с име Господин Господин.
Тържественото покръстване на цар Бориса било снето на фотография. От тази снимка обаче не може нищо да се разбере, тъй като в момента на фотографирането Господин Господин изблъскал и царя, и болярите и оставяйки всички зад себе си, дошъл до самия обектив на фотографическия апарат. И на снимката Г-н Г-н излязъл по-голям от царя и това станало причина археолозите до ден днешен да си блъскат главите, за да изяснят кой на снимката е царят и кой – Господин Господин.
V. ПРИЧИНИ, ЗА ДА ПРИЕМЕ БОРИС ХРИСТИЯНСТВОТО. БУНТЪТ НА ПРЕСЛАВСКИТЕ БОЛЯРИ. ТЕОДОРА, СЕСТРА БОРИСОВА. В МОНАСТИРА. СРЕЩА С ГРЕШНИЯ БОЛЯРИН. РАЗГУЛНИЯТ ВЛАДИМИР
Истинските причини, за да приеме цар Борис християнството, не се знаят и до ден днешен, както въобще не се знаят истинските причини и за много други държавни актове от голямо значение за живота на всички български царства. Може би на царя да са се харесали християнските свещенослужители, които били скромни, обличали се просто и водели примерен живот, презирайки светските съблазни. Те не влизали в кръчми, не се занимавали с лихварство, не се карали пред очите на богомолците кой да прибере парите от дискоса, не живеели в луксозни палати и не се возели с двойно по-луксозни автомобили, а пешком обикаляли народа, за да разнасят словото на висшия промислител и да утешават страдущите. Може би причината е била, че християнските свещенослужители, за разлика от езическите, са били истински Божии пратеници, неимеющи нищо общо със Сатаната и неподдаващи се на неговите изкушения. А може би причината е била друга. Ние обаче сме склонни да вярваме, че мъдрият цар е възприел новата религия по висши държавни съображения. В писанията на летописците ние срещаме едно интересно описание на момента, в който просветлението обзело мъдрия цар.
Според тия летописци цар борис обичал литературните четения. Но го било яд да посещава подобни четения, уреждани от разнородните литературни кръжоци, защото там нищо друго не можел да чуе, освен как авторите от един кръжок се хвалят едни други, а заедно ругаят ония от другия кръжок. Затова той се задоволявал с домашни литературни четения. Четец обикновено била сестра му Теодора. И понеже Теодора тайно била възприела християнството, избирала да четене само творенията на християнските апостоли и пророци.
Една вечер царят бил много загрижен, защото получил лоша вест за държането на много от болярите си, които, използвайки случая, че са близо до държавната хазна, се занимавали с тайни и явни грабежи, като за всяка услуга, направена на някой гражданин, вземали насилствено възнаграждение, което на старобългарски се казвало „рушвет“.
Тъкмо когато Борис бил изпаднал в най-черни мисли, царевата сестра започнала да чете със своя звънлив глас, неразвален от никой професор по пеене, едно стихотворение в проза, пълно с доброта и мъдрост.
И понеже Теодора не била членка на Клуба на българските писателки, не била суетна и не киснела цял ден в кафене „Роял“, а си седяла вкъщи – затова си гледала домашната работа, без да счита, че това е унижение. През свободното си време пък тя се грижела за своето развитие и образование, вследствие на което била с богата култура и обширни знания.
Та, значи, бидейки с обширни знания, тя могла, без да гледа в книгата, наизуст да декламира всичко, що се пишело по мъдрите страници.
– Не кради, не прелюбодействай! – звънтял нейният прекрасен глас.
При тия думи царят отворил широко очи, наострил слух и заслушал съсредоточено словата, които като буен поток бликали от мъдрата книга. Тия слова говорели за изпъждането на търговците из храма, за фарисеите, които уреждали благотворителни балове с цел за флирт и прочее нечестиви деяния, за прикритите хайлайфни блудници, които първи хвърлят камък към сгрешилите девици от по-нисшите съсловия…
– Кой говори тия божествени думи? – трогнат запитал царят.
– Светото християнско писание – отвърнала вдъхновената Теодора.
В тази нощ християнското просветление озарило бориса. Така според нас мъдрият цар е приел новата вяра.
Първата му работа била да пръсне чрез прокламация между народа Божиите заповеди.
Някои от болярите, като прочели, че в тия заповеди се казвало, че никой не трябва да краде, уплашили се за своя поминък, ядосали се и вдигнали бунт. Царят обаче потеглил с войските си за Преслав, обсадил града и хванал бунтовниците, някои от които заклал, а на други ударил с нажежен печат на челото думата „вагабонт“. Тая фирма (надпис, табела – бел. ред.) не можела лесно да се изличи и затова и до ден днешен мнозина членове на болярското съсловие имат на челото си отличителния белег, който се забелязва и с просто, и със сложно око.
Дълго след това борис царувал в мир и спокойствие, като избягвал войните, за да може да благоустрои държавата си. На старини, доволен от труда си, в 888 година царят предал властта на сина си Владимир и се оттеглил в манастир.
В тихата обител царственият старец се запознал с няколко измъчени мъже, дошли в същата обител да доизкарат остатъка от мъченическия си живот.
– Ти, старче, какъв си и защо си тук? – попитал Борис едного от тия люде, който непрестанно посипвал главата си с пепел и се биел с юмруци в малката глава.
– Аз съм болярин Даньо от Третото българско царство, наричан някога „балканският Бисмарк“.
– А защо си тук?
– На покаяние. Знаеш… човек без слабости не може. Така и аз – повярвах, че наистина съм бил Бисмарк и се напънах като него да върша голяма работа.
– И свърши ли я? – запитал добродушно дядо Борис.
– Свърших я… като кучето на нивата.
– тъй ли? Ами къде беше нивата?
– Ниви имаше много. Имаше и към Силистра, и към Енос – Мидия, и към Чаталджа.
– А защо се биеш с юмруци в главата?
– За да й дойде акълът, че като е малка, с големи работи да не се захваща.
– Добре правиш – рекъл Борис, – с манастирско покаяние и смирение хем ще утешиш душата си, хем като си далече от тия, на които си направил зло, няма да имаш възможност втори път да вършиш по нивите това, що си вършил.
Борис искал да се запознае и с другите грешници, дошли на покаяние в светата обител, но в манастира внезапно дотърчал вестител, който съобщил тревожната новина, че цар Владимир се бил отдал на разгул и порок и разсипвал царството.
Борис се разядосал от тия известия, хвърлил расото, опасал меча и отишъл в Преслав, хванал недостойния си син и след като му извадил очите, хвърлил го в тъмница и турил на престола по-младия си син Симеон.
След това Борис пак се оттеглил в манастира, където свършил дните си в 907 година.
[…] […] […]
Името на Райко Алексиев говори много на запознатите с българската култура и журналистика. Това е един забележителен човек, свързал трайно живота си с изобразителното изкуство, карикатурата, фейлетона и вестниците. Райко Алексиев е мислеща личност, модерен гражданин, склонен да анализира наболелите въпроси от обществения живот, а позициите си не се поколебава да изразява в своите произведения.
Алексиев е роден през 1893 г. в Пазарджик, в семейството на бежанец от Солун. Следва литература в Софийския университет и изобразително изкуство в Художествената академия в София. Проявява голям талант в рисуването и до края на 1913 г. осъществява пет самостоятелни изложби. Постепенно се сдобива със заслужено влияние в художествените среди, става неколкократен председател на Съюза на българските художници, а карикатурите му в различни вестници се превръщат в безспорни находки на остроумието.
Важна стъпка в живота си Райко Алексиев прави през 1932 г., когато излиза първият брой на основания от него сатирично-хумористичен вестник „Щурец“. В това седмично издание редакторът дава пълна изява на своя талант на фейлетонист и карикатурист – той сам рисува всички хумористични изображения, пише всички статии, анекдоти и фейлетони, а се грижи и за разпространяването на вестника. Интересен факт е, че „Щурец“ се списва в дома на художника и не пропуска брой дори по време на Втората световна война, като благодарение на остроумието, журналистическия талант и интелигентността на своя автор става невероятно търсено издание.
Може да се каже, че със своя вестник Райко Алексиев променя българския хумор и сатира и ги издига на качествено различно равнище. Карикатурите в „Щурец“ създават свои постоянни персонажи, които се запечатват в съзнанието на читателите с име и художествен образ – един е преследван от злополучия нещастник, друг е прост човек, но носител на трезва шопска мъдрост, трети е ориентиран към практичното духовник. Като обща черта на персонажите на Райко Алексиев можем да изтъкнем, че те засягат типични черти от българския характер и критикуват отрицателните му страни с интелигентна доза смях.
Карикатуристът обаче не се задоволява само с това. Когато става дума за важни обществени въпроси и хумористично отразяване на злободневни новини, посланието се поднася в по-сериозна форма, а тематичният обхват излиза и извън границите на България. На страниците на „Щурец“ е осмян не един политически режим и могат да се намерят карикатури, както на фашизма и националсоциализма, така и на социализма и комунизма. Заради своите шеговити изображения и волнодумни фейлетони Райко Алексиев неведнъж получава ясни заплахи.
За съжаление, точно най-блестящите плодове на неговата мисъл ще се превърнат и в причина за ужасната му смърт. Между многото си сюжети „Щурец“ отпечатва и няколко недвусмислени карикатури на Сталин, които придобиват широка известност. Една от тях изобразява съветския диктатор, държащ в ръка брадва, от която капе кръв. Това нажежава обстановката и в последните дни преди деветосептемврийския преврат художникът многократно е предупреждават от свои близки да напусне страната, а кумът на семейството му – политикът Никола Мушанов – дори го снабдява с дипломатически паспорт. Райко Алексиев обаче отказва да повярва, че е в реална опасност и твърди: „Аз не съм политик. Аз съм показвал грешките на политиците. На всекиго съм услужвал и съм давал с двете ръце. На никого не съм взел нищо и не съм напакостил. Аз не съм плъх, та да напускам кораба, когато той потъва“. Това обаче не се оказва достатъчно.
Последният брой на „Щурец“ излиза на 8 септември 1944 г. Малко след това Райко Алексиев е арестуван от коменданта на Народната милиция Лев Главинчев с обвинение, че е „Враг на народа“, а формалният повод са именно карикатурите на Сталин. На 18 ноември 1944 г. журналистът е ритан и пребит до смърт с жестока ненавист в подземие на обществена сграда, а творбите му са забранени за публикуване. По-късно VІ състав на Народния съд потвърждава екзекуцията му в посмъртно произнесена присъда. И досега обаче не всички обстоятелства около смъртта на художника са напълно изяснени.
В тази книга сме ви подготвили една от най-своеобразните, остроумни и интригуващи творби на Райко Алексиев – „Хумористична история на българите“. Това произведение излиза първоначално на страниците на „Щурец“, но през 1937 г. се появява и като самостоятелно издание. Чрез една позната форма – хронологично изложение на българската политическа история – Райко Алексиев слага пръст в редица проблеми на българската народопсихология и много пороци в държавното управление на страната.
Авторът на „Хумористичната история“ успява да хвърли мост между някогашните разнообразни исторически събития и явленията, наблюдавани в съвременното нему Трето българско царство, като с усмивка посочва идентичните причини за тях – политическата недалновидност, склонността към корупция и рушветчийство, неспособността на управниците да вземат приложими решения, поставянето на частните интереси над държавните... На отделни места наблюдателният журналист Райко Алексиев прави и остроумни сравнения между лица и факти, разделени от векове – напр. съпоставката между Паисий Хилендарски – първоначинателя на Възраждането – и известния през 30-те години на ХХ век Врачански митрополит Паисий, печално прочул се с неприличния за един духовник имотен разкош, вероятно постигнат чрез злоупотреба с църковни средства. Четейки „Хумористичната история“, със сигурност ще забележим на много места и сатира на лошия близнак на патриотизма – патриотарството, на склонността му да обяснява факти и обстоятелства по най-несериозен и необоснован начин само за да се съставят желаните изводи. С тези страни на българския характер Райко Алексиев със сигурност се е срещал и е сметнал, че най-ясният начин да покаже цялата им несъстоятелност е да направи един хумористичен и сатиричен преглед на българската история, като намери в хола й доказателства за онова, което сериозните академични томове няма как да кажат, но жизнерадостното перо на вдъхновения творец може да напише.
Една от най-характерните страни на „Хумористичната история на българите“ са илюстрациите към нея, изработени от самия автор и снабдени със забележителни и идейни коментари. Чрез рушащите времевите граници аналогии между далечните векове и 30-те години Райко Алексиев взима на подбив на практика всичко – съдилища, мастити историци, религиозни водачи, полицията, а на моменти – дори и себе си…
„Хумористична история на българите“ се чете леко и увлекателно, но със сигурност целта й не е била да е само четиво за забава, а и за провокиране на размисли. След прочитането на тази книга вие вероятно ще обикнете Райко Алексиев, ще посегнете към други негови творби, но дори и да не го направите, вече ще сте се запознали с достатъчно много от неговото творчество, за да усетите истинската му ценност. Несъмнено преди 75 години България губи едно неповторимо дарование в своята култура. Райко Алексиев е велик майстор на политическата и обществена сатира – хумористичният му талант успява да отрази огромно многообразие от теми, мисълта му прорязва навсякъде, а най-забележителното у него са уменията и на фейлетонист, и на карикатурист, който сам изработва илюстрациите към написаното и с това прави творбите си още по-въздействащи. Достатъчно причини, за да възстановим присъствието на този интелектуалец в българския културен свят.
Пожелаваме ви приятно четене!
Антон Оруш
Райко Алексиев. Хумористична история на българите. „БИ 93“ ООД, С., 2019.
Българска история
www.BULGARIANHISTORY.ORG
www.BULGARIANHISTORY.SHOP
https://www.google.bg/search?hl=bg&tbm=isch&source=hp&biw=1196&bih=733&ei=CEuuXNu1OM6XmwWVmbygCA&q=%D1%80%D0%B0%D0%B9%D0%BA%D0%BE+%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B8%D0%B5%D0%B2+%D0%BA%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B8&oq=%D1%80%D0%B0%D0%B9%D0%BA%D0%BE+%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B8%D0%B5%D0%B2&gs_l=img.1.1.0l3j0i30j0i24l6.9310.11397..14827...0.0..0.126.1346.11j3......2....1..gws-wiz-img.....0..35i39j0i8i30.iKqVxndPQ0M
Тагове:
В разгара на Третата световна война, вой...
За конфликта между Израел и Палестина дн...
Живот изпълнен с интереси
Домашен хляб с газирана вода...уникално ...
2. Н.В. Цар Симеон ІІ - личен сайт
3. Царство България
4. Изгубената България
5. За стария български правопис
6. Клуб "Един завет" - потомци на офицерския корпус на Царство България
7. Стара София
8. Европейски кралски династии
9. Das Herzogliche Das Herzogliche Haus Sachsen-Coburg und Gotha
10. Н.В. Цар Симеон ІІ - генеалогия и...
11. tretrooper
12. bolg
13. kordon
14. sulla - Ъплоуднати постинги за делитване
15. Консерватизъм
16. Музикалните хроники на един немузикален човек
17. Петър
18. deathmetalverses
19. Национален светоглед
20. Блог „Аристокрация БГ”
21. Относно царските имоти
22. Велики учени за вярата си в Бога
23. Погубените 1945. "Народният съд" - непубликувани фотографии на Т.Славчев
24. Декомунизация
25. Владетелски двор на Третото Българско царство
26. alexanderherzdorf
27. Славимир Генчев
28. tvmreja