Джордж Лонг[1]

Твърди се, че философията на стоиците за пръв път показва истинската си стойност, когато преминава от Гърция в Рим. Учението на Зенон и неговите последователи подхождало много добре на сериозния характер и деловия здрав разум на римляните и дори по време на републиканския период имаме пример за човек, Марк Порций Катон Млади, който живял като стоик и умрял в съответствие с убежденията, които изповядвал. По думите на Цицерон, той следвал философията на стоиците по убеждение, не с цел да води празни дискусии, както правели мнозина, а за да живее в съгласие с тези разбирания. През мрачните години от смъртта на Август до убийството на Домициан, нищо друго, освен стоицизма, не носело утеха и подкрепа за последователите на старата религия насред повсеместната корупция по време на тираничното имперско управление. Дори тогава имало благородни умове, които дръзвали да се противопоставят и успявали да оцелеят, поддържани от висока нравственост и възвишено разбиране за целта на човешкото съществувание. Такива били Публий Тразея Пет, Хелвидий Приск, Луций Корнут, Музоний Руф и поетите Персий и Ювенал, чийто жив език и смели мисли са толкова поучителни за нас днес, колкото и за техните съвременници. Персий умира по време на кървавото управление на Нерон, но Ювенал има по-добра съдба. Той преживял тирана Домициан и дочакал по-добри времена при Нерва, Траян и Адриан. Най-добрите си разбирания той получава от школата на стоиците и ги изразява в най-добрите си стихове чрез ненадмината сила на латинския език.

Късният стоицизъм е представен най-добре в произведенията на гръцки роб и на римски император. Епиктет, грък от Фригия, бил доведен в Рим неизвестно кога, но живял там като роб и по-късно като освободен гражданин при недостойния си господар Епафродит. Подобно на други великолепни учители, той самият не е написал нищо и това, което имаме от произведенията му, дължим на признателния му ученик Ариан, написал осем книги с беседи на Епиктет, от които днес са останали четири, както и отделни части от другите четири. От ръката на Ариан има запазен и малък Енхиридион или Наръчник за основните разбирания на Епиктет. Запазен е и ценен коментар върху Енхиридиона от Симплиций, живял по време на император Юстиниян.

В първата си книга (І. 7), където с благодарност отбелязва колко задължен е на учителите си, Антоний казва, че Юний Рустик го запознава с беседите на Епиктет, споменаван и на други места (ІV. 41; ХІ. 34, 36). Наистина ученията на Епиктет и Антонин са еднакви и Епиктет има най-голямо влияние върху начина, по който Антонин изразява философските си разбирания и убеждения. Но подходът на двамата философи е напълно различен. Епиктет се обръща към слушателите си в подредено изложение по познат и обикновен начин. Антонин записва разсъжденията си единствено за себе си в кратки, несвързани един с друг откъси, които често са неясни.[2]

Липсата на определен ред в оригиналното произведение, несвързаността на многобройните записки, повредените места в текста, недостатъчната яснота на езика и на места в начина на изразяване, както и неяснотата на някои от собствените схващания на автора – всичко това присъства в „Към себе си“, но освен това понякога откриваме и очевидно противоречие в мислите на императора сякаш принципите му не са достатъчно твърдо установени или умът му е затъмнен от съмнение. Човек, който живее спокоен живот, отдаден на разсъждения и необезпокояван в дома си, без да се меси в светските дела, би могъл да запази мисълта си ясна и последователна. Но такъв човек не е бил подложен на изпитание. Цялата му философска етика и теоретичните му добродетели може да се окажат празни думи, щом бъдат подложени на грубата реалност на човешкото съществувание. Може да четем възвишени мисли и разсъждения върху морала на хора, които не са ги прилагали в действителност и не са страдали заради тях, но бързо ще забравим прочетеното. Нито една религия, нито една философска етика не струва нищо, ако учителят не е живял „живот на апостол“ и не е бил готов да умре „със смъртта на мъченик“. „Не в бездействието, а в действието се съдържат доброто и злото на разумното същество, точно както добродетелите и пороците не са в състоянието, а в действието“ (ІХ. 16). Император Антонин прилагал на практика нравствените си правила. От най-ранна младост той водел живот, изпълнен с усилен труд, подчинявал се на строга дисциплина и въпреки че положението му осигурявало всичко необходимо и го поставяло над тревогите за ежедневното оцеляване, той живеел толкова скромно и просто, колкото и най-бедния философ. Епиктет се нуждаел от малко, изглежда винаги имал малкото, което му било нужно и бил доволен от това, както и от положението си на слуга. Но Антонин, наследявайки управлението на империята, се оказал изправен пред много трудна задача. Той застанал начело на империя, простираща се от Ефрат до Атлантическия океан, от студените планини на Шотландия до горещите пясъци на Африка и можем да си представим, макар и да не го знаем от собствен опит, какви изпитания, тревоги, вълнения и скърби трябва да понесе човек, който държи световните дела в ръцете си, с желанието да направи най-доброто, на което е способен и със знанието, че може да осъществи много малко от доброто, което иска да постигне.

Лесно можем да си представим, че насред войни, бедствия, заговори, всеобща корупция и обременен с управлението на огромна империя Антонин често е имал нужда от цялата сила на духа си, за да се справи с всичко. Най-добрите и най-смели хора имат моменти на съмнения и слабост, но ако са най-добрите и най-смелите, те преодоляват всичко, като се връщат към основните си принципи, както прави Антонин. Императорът казва, че животът е дим и прах и свети Йоан в неговото Послание изразява същото мнение – че светът е пълен със завистливи, ревниви и злонамерени хора и човек трябва да се радва, когато го напуска. Антонин понякога може би има съмнения дори относно нещата, които са най-сигурната му опора. Има само няколко подобни записки, но те свидетелства за трудната битак, която дори най-благородните синове на човешкия род трябва да водят непрестанно, за да се справят с трудностите на ежедневната действителност. Някъде видях коментар върху произведението на Антонин, който не беше положителен и издаваше пренебрежението на автора, според когото размишленията на императора показват, че той е имал нужда от утеха и подкрепа в живота си и дори за да се подготви да посрещне смъртта. Истина е, че той е имал нужда от утеха и подкрепа и виждаме как ги е намерил. Той непрестанно се връща към основното си разбиране, че Вселената е мъдро подредена, че всеки човек е част от нея, че трябва да се съобрази с реда, който не може да промени, че каквото и да е отредил Бог, е добро, че всички хора са братя, че човек трябва да обича и да почита всички хора и да се опитва да ги направи по-добри, дори онези, които биха му навредили. Това е неговото заключение (ІІ. 17): „Какво тогава би могло да ни води? Едно единствено нещо – философията. Но тя се състои в това да пазиш вътрешното си божество свободно от принуждение и ненакърнено, недосегаемо за болка и наслада, без да върши нищо безцелно, нито престорено или двулично, нито да принуждава друг човек да върши или да не върши нещо и освен това да приема всичко, което се случва и всичко, което е писано като идващо оттам, откъдето е дошъл той самият и накрая да очаква смъртта спокойно, без да я смята за нещо повече от разпадане на елементите, от които е съставено всяко живо същество. Но ако за самите тези елементи няма никаква вреда, когато се превръщат непрестанно от един в друг, защо трябва се страхуваме от промяната при общия разпад на елементите? Защото това става в съгласие с природата, а онова, което е в съгласие с природата, не е зло.“

Физиката на Антонин включва познанието за природата на Вселената, за нейната подредба и за връзката на човешката природа с тези две неща.Той нарича Вселената (VІ. 1) „вселенска материя“ и добавя, че „разумът“ управлява Вселената, като също използва термините (VІ. 9) „вселенска природа“ и „природа на Вселената“ и нарича Вселената (VІ. 25) „едното и цялото, което наричаме космос или ред“. Ако понякога изглежда, че Антонин използва тези общи термини, когато говори за цялото – всичко, което човек може да възприеме като съществуващо -  в други случаи той прави ясно разделение между материя, материални неща и причина, произход, разум.Това е в съгласие с учението на Зенон, че всички неща имат два първоначални принципа – онова, което въздейства и онова, върху което се въздейства. Онова, върху което се въздейства, е безформената материя; онова, което въздейства, е разумът – Бог, който е вечен и се проявява чрез цялата материя и създава всички неща. Антонин говори за разума, който прониква навсякъде в материята (V. 32) и непрекъснато преподрежда Вселената през определени периоди. Бог е вечен и материята е вечна. Бог е онзи, който дава форма на материята, но за него не се казва, че е сътворил материята. Съгласно това схващане, което е от времето на Анаксагор, Бог и материята съществуват независимо, но Бог управлява материята. Тази теория просто отразява факта, че Бог и материята съществуват. Антонин приема, че нещата имат начало такива, каквито ги познаваме днес, но езикът му на места е много неясен.

Материята се състои от елементарни частици, от които са съставени всички материални неща. Но нищо не съществува в непроменлива форма. Природата на Вселената, според Антонин (ІV. 36) „не харесва нищо повече от това да променя съществуващите неща и да създава нови, подобни на тях. Защото всичко съществуващо е по свой начин семето на онова, което ще бъде. Но ти мислиш само за семената, които се засяват в земята или в майчината утроба, което е много опростено разбиране“. Следователно всички неща непрекъснато се движат и се променят: някои неща се разпадат на елементи, други се появяват на тяхно място и така „цялата Вселена продължава да съществува вечно млада и съвършена“.

Когато наблюдаваме движението на планетите, въздействието на онова, което наричаме гравитация, свързването и подреждането на елементите в тела и техния разпад, зараждането на растенията и животните, тяхното развитие и разпад, който наричаме смърт, откриваме повтарящи се поредици от явления, които в границите на настоящото и миналото познание, доколкото познаваме миналото, са установени и непроменливи. Но ако това не е така, ако организацията и последователността на явленията, каквито ги познаваме, са подложени на промяна във времето – а трябва да приемем, че такива промени са възможни – значи не сме разбрали, нито някога ще разберем напълно организацията или последователността на събитията, в която може да са включени някои различия в онова, което сега наричаме ред на природата и нещата. Можем да приемем също, че подобни различия вече са се случвали – промени в подредбата на нещата, както сме принудени да ги наричаме поради несъвършенството на езика, които всъщност не са промени и освен това е сигурно, че познанието ни за истинската последователност на всички естествени явления, като например зараждането, растежа и разпадането е и винаги ще бъде несъвършено.

Не по-ясно се изразяваме и когато говорим за причини и следствия. В ежедневието може би е подходящо да използваме термините причина и следствие и да им придаваме определен смисъл, достатъчно ясен да избегнем недоразумения. Но смисълът е друг, когато говорим за причина и следствие на нещата във Вселената. Всички неща, които познаваме, са явления, както са ги наричали древните, или явления, които следват в определен ред, в който ние ги възприемаме, така че ако в поредицата бъде пропуснато едно от тези явления, приемаме, че или има прекъсване, или че на мястото на онова, което не се е появило, ще се яви друго, ще заеме празното място и така развиващата се поредица ще бъде видоизменена или ще се превърне в нещо напълно различно. В такъв случай термините причина и следствие в последователността на природните явления не означават нищо повече от вече казаното и истинската причина или върховната причина, както биха я нарекли някои, на всяко последващо явление, се корени в началото на всичко, което съществува, което е съществувало и което ще продължи да съществува завинаги. Така думата създаване придобива истински смисъл, ако приемем, че то е първото, ако изобщо можем да си представи нещо първо, в съществуващия ред на естествените неща, но опростеното разбиране е, че всички неща са създадени в определен момент и след това е последвало бездействие на първо причината, а възникналите явления са оставени на законите на природата или на неща, описвани от хората с други думи, е абсурдно.

Тэъ като човек разбира, че представлява духовна или интелектуална сила или че притежава такава сила, по какъвто и начин да е получил това разбиране – защото целта ми е единствено да установя този факт – от тази сила, която живее в него, както казва Антонин, човек получава вярата, че има по-висша сила, която, по думите на старите стоици, прониква във всичко, съществуващо във Вселената, както разумът съществува в човека.

Сигурни сме, че Бог съществува, но какво знаем за неговата природа? Антонин казва, че душата на човек произтича от божеството. Ние имаме тела, подобно на животните, но имаме и разум, интелект като боговете. Животните имат живот и онова, което наричаме инстинкти или природни принципи,ръководещи действията им, но единственото разумно същество – човекът, има разумна, интелигентна душа. В много от записките Антонин твърди, че божеството живее в човек и непрекъснато трябва да се грижим за него, защото само така можем да получим някакво познание за природата на бог. Човешката душа по някакъв начин е част от божеството и единствено тя влиза във връзка с Бог, защото, както казва той (ХІІ. 2): „Бог се докосва единствено с разума си и само до разума, който произлиза от него и съществува в телата на хората чрез него“. Смисълът на това е, че скритото в човек е живот, с други думи, самата човешка същност. Всичко останало е обвивка, покритие, органи и инструменти, които живият човек, истинският човек, използва за целите на сегашното си съществувание. За онзи, който има способността да диша, въздухът е навсякъде, а за човек, който иска да бъде част от разума, обхващащ всичко съществуващо, този разум съществува навсякъде и е свободно достъпен, подобно на въздуха (VІІІ. 54). Човек се доближава до разбирането за божеството, когато живее свят живот- Следвайки божеството, живеещо в него, както го нарича Антонин, човек се доближава най-много до Бог, до висшето благо, защото човек никога не може да постигне пълно съгласие с вътрешния си водач. „Живей в непрекъсната връзка с боговете. Свързан с боговете живее онзи, който непрекъснато им показва, че душата му е доволна от онова, което му е отредено и че прави всичко, което иска божеството, дадено от Зевс на всеки човек като негов пазител и водач и което е част от самия него. И това божество е способността за разбиране и разумът на всеки човек“ (V. 27).

В човек, по-точно в разума му, в неговия интелект има висша способност, която ако бъде използвана, ръководи всичко останало. Човек трябва да почита единствено ръководната си способност и божеството, което живее в него. Както почитаме онова, което е висше във Вселената, така трябва да почитаме онова, което е висше в самите нас и то е тази наша част, която е като висшето във Вселената (V. 21).

Антонин говори за това как човек осъжда сам себе си, позволявайки на висшата си част да бъде надвита от по-низшата и тленна част – тялото и неговите груби удоволствия.

За Антонин Бог и материалната вселена не са едно и също, така както не са едно и също тялото и душата на човек. Той не разсъждава върху абсолютната природа на Бог, защото няма навик да губи време с неща, които са недостижими за разума му и е доволен от разбирането, че Бог съществува и управлява всичко, а човек може да има единствено несъвършена представа за неговата природа и трябва да получава тази несъвършена представа като почита и пази неопетнено божеството, живеещо у него.

От всичко казано дотук следва, че Вселената се управлява от божественото провидение и всичко е мъдро подредено. В някои  от записките Антонин изразява съмнение или излага други възможни теории за устройството и управлението на Вселената, но винаги се връща към основополагащия принцип, че ако приемем съществуването на божеството, трябва едновременно с това да приемем, че то подрежда всички неща мъдро и добре (ІV. 27; VІ. 1; ІХ. 28; ХІІ. 5).

Но ако всичко е мъдро подредено, защо светът е пълен с онова, което наричаме зло, физическо и морално? Ако вместо да твърдим, че в света има зло, използваме израза, който употребявам „онова, което наричаме зло“, вече сме отгатнали част от отговора на императора. През краткото време, докато сме живи, ние усещаме или разбираме по несъвършен начин много малко неща и всичко, което знаем, цялото познание и целия опит на човешкия род, не ни разкрива почти нищо относно цялото, което е необхватно. Тъй като разумът ни подсказва, че всяко нещо е по някакъв начин сродно и свързано с всяко друго нещо, разбирането за злото като нещо съществуващо във вселената заедно с всички останали неща, е противоречие, защото ако цялото произлиза и се управлява от разумно същество, е невъзможно да приемем, че в това същество има някакъв стремеж към зло или разрушение на цялото (VІІ. 55; Х. 6).

Всичко се променя непрекъснато и все пак цялото продължава да съществува. Можем да си представим слънчевата система разделена на елементите, от които е съставена и въпреки това цялото ще продължи да съществува „вечно младо и съвършено“.

Всички неща и всичко, което има форма, се разпада и се появяват нови форми. Всички живи същества преминават през промяната, която наричаме смърт. Ако наричаме смъртта зло, тогава всяка промяна е зло. Живите същества изпитват и страдание, а човек страда най-много, защото изпитва болка с и чрез тялото си,както и чрез разумната си част. Освен това хората си причиняват страдание един на друг и може би най-голямата част от страданието на хората идва от онези, които нарича свои братя. Антонин казва (VІІІ. 55): Порокът изобщо не вреди на Вселената и особено порокът на един човек не вреди на друг. Той вреди само на онзи, в чиято власт е да се освободи от него веднага щом пожелае“. Първата част от това изказване е в пълно съгласие с твърдението, че цялото не може да претърпи зло или вреда. Втората част трябва да бъде обяснена чрез един от принципите на стоицизма – че в онова, което е извън нашата власт, няма зло. Ако някой друг ни причини страдание, това е зло за него, не за нас. Но това е признание, че все пак някакво зло съществува, защото онзи, който причинява страдание, прави зло и, ако другите са незасегнати от злото, то все пак съществува в онзи, който постъпва грешно. Антонин (ХІ. 18) привежда множество чудесни примери за престъпления и несправедливости и разбиранията му са напълно практични. Той учи да понасяме онова, което не можем да избегнем и поученията му са полезни както за онзи, който отрича, че бог съществува и управлява Вселената, така и за онзи, който вярва в това. Антонин няма недвусмислен отговор на съмнението че божественото провидение съществува, което може да бъде направено заради отсъствието на морал и страданието в света, освен отговора, който дава на твърдението, че смъртта погубва дори най-добрия човек. Той казва, че ако това е така може да сме сигурни, че ако е трябвало да бъде другояче, боговете щяха да подредят света по друг начин (ХІІ. 5). Неговата вяра в мъдростта, която откриваме в подредбата на света, е толкова силна, че не може да бъде разклатена от очевидните нередности в тази подредба. Че подобни нередности съществуват, е истина и онези, които поради това биха отсъдили, че Бог не съществува и че светът е зле устроен, ще постъпят прибързано. Всички сме съгласни, че в материалния свят съществува ред, система, връзка между нещата и че цялото има някакво предназначение. Така в устройството на растенията и животните има ред и те са създадени с някаква цел. Понякога редът, както ние го разбираме, се прекъсва и целта, както ние я разбираме, остава непостигната. Семето, растението или животното понякога загиват преди да са преминали през всички промени, преди да са изпълнили всичко, за което са били създадени и преди да са оставили свои наследници. Така и телесното, интелектуалното и моралното устройство на човек отговаря на определена цел и обикновено човек изпълнява тези цели, умира и оставя други хора на своето място. Така обществото продължава да съществува и животът като социално същество очевидно е естественото състояние на човек – състоянието, на което отговаря природата му и обществото, въпреки многобройните си несъвършенства и неуредици, продължава да съществува и може да кажем, че историята на отминалите времена и съвременните ни разбирания ни дават надежда, че несъвършенствата ще намаляват и че редът, която ръководи обществото, ще бъде установен по-категорично. Следователно трябва да приемем, че в цялата Вселена същетвува ред (с известни отклонения – истински или въображаеми) и онова, което наричаме безредие или зло, както ние го разбираме, по никакъв начин не променя факта, че общото устройство на нещата отговаря на определена природа, с други думи на установен ред. Наличието на безредие не е причина някой да прави заключение, че редът не е правилото, защото съществуванието на реда както в материалната област, така и в моралната, се доказва от ежедневния ни опит, а също и от целия ни предишен опит. Ние не разбираме как се поддържа редът във Вселената, не можем да разберем дори как животът ни продължава ден след ден, нито как се изпълняват дори най-незначителните действия на телата ни, нито как растем, мислим и действаме, макар да сме наясно за много от условията, необходими за всички тези функции. Следователно, щом не можем да разберем нищо за невидимата сила, която ни движи, освен чрез онова, което извършваме, не можем да знаем нищо за силата, която се проявява чрез онова, което наричаме безкрайното време и безкрайното пространство, освен като наблюдаваме установения ред във всички неща, които са ни известни, защото е в съгласие с природата на собствения ни разум да вярваме, че природата на Вселената има причина, която действа непрекъснато и че ние сме абсолютно неспособни да разсъждаваме за причината на което и да било отклонение или зло, които виждаме. Това, според мен, е отговорът, който можем да намерим в казаното от Антонин.

Въпросът за произхода на злото е много стар. Ахил казва на Приам, че Зевс има две ковчежета – едното пълно с добрини, другото с лоши неща и дава на хората от всяко едно според волята си и ние трябва да сме доволни, защото не можем да променим волята на Зевс. Един от древните коментатори задава въпроса как може да съвместим тази теория с онова, което намираме в Първа книга на „Одисеята“, където царят на боговете твърди: „Хората казват, че ние им им пращаме злините, но те сами си ги докарват чрез собственото си безумие.“ Отговорът е достатъчно ясен дори за този коментатор. Поетите дават на Ахил и Зевс думи, подходящи за съответните им характери. Наистина Зевс казва ясно, че хората приписват злощастията си на боговете, но това не е вярно, защото те са причината за собствените си скърби.

Епиктет в неговия Енхиридион разрешава бързо въпроса за злото. „Тъй като мишената не се поставя, за да бъде пропусната, така и природата на злото не съществува във Вселената“. Това ще се стори много неясно на незапознатите с творбите на Епиктет, но той винаги знае за какво говори. Ние не поставяме мишена, за да я пропуснем, макар че това може да се случи. Бог, чието съществувание Епиктет допуска, не е подредил Вселената така, че целта му да не бъде постигната. Каквото и да е онова, което наричаме зло, природата на злото, както се изразява той, не съществува, с други думи, злото не е част от устройството или природата на нещата. Ако принципът на злото е включен в устройството на нещата, злото вече няма да е зло, както твърди Симплиций, злото ще бъде добро.

Следният откъс ще даде отговор на въпроса. Той съдържа всичко, което императорът има да каже: „Ако боговете наистина съществуват и се интересуват от делата на хората, те са дали във властта на човек всяко средство, което би му помогнало да не се поддаде на истинското зло. А ако има още нещо, което да е зло, те отново биха се погрижили да бъде изцяло по силите на човек да не му се поддаде. Ако нещо не може да направи човек по-лош, как би могло да направи живота му по-лош? Природата не може да е пропуснала да предотврати или поправи тези неща поради незнание или поради безсилие, в случай че притежава знанието, нито е възможно да е направила толкова голяма грешка било поради безсилие или поради неумение – доброто и злото да бъдат разпределени безразборно между добрите и лошите. Но със сигурност смъртта и живота, честта и безчестието, страданието и удоволствието – всички тези неща се случват еднакво на добрите и на лошите и не ни правят нито по-добри, нито по-лоши, следователно са нито добро, нито зло“.

Етиката на стоическата философия на Антонин следва основните му принципи. Целта на неговата философия е да помогне на човек да живее в съгласие с природата, както със своята собствена, така и с природата на Вселената. Епископ Бътлър обяснява какво имат предвид древните философи, когато говорят за живот в съответствие с природата, а именно „начин на изразяване, не разхвърлян и нерешителен, а ясен и разбираем, строго следващ справедливостта и истината“. Да живееш в съгласие с природата означава да живееш в съгласие с цялата природа на човек, не само с определена част от нея и да почиташ божеството, което живее в човек като върховна сила, управляваща всичките му действия. „За разумното същество всички негови действия са в съгласие както с природата, така и с разума.“ Онова, което е против разума, е също и против природата, макар че със сигурност отговаря на някаква част от човешката природа, защото в противен случай не би било възможно. Човек е създаден да работи, не за безделие или удоволствия. Както растения и животните правят онова, за което са създадени, така и човек трябва да изпълнява своя дял (V. 1).

Човек трябва да живее в съгласие и с природата на Вселената, в съгласие с природата на всичко съществуващо, от което той е чат, а като гражданин на обществото трябва да живее и да работи в полза на онези, сред които живее, тъй като да служи на обществените интереси е една от целите на съществуванието му. Човек не бива да живее в самота и да се откъсва от ближните си, а винаги трябва да изпълнява соята част от голямата обща цел. Всички хора са негови близки, не само по кръв, но и защото споделят един разум и са част от едно и също божество. Никой от братята на човек не може наистина да му навреди, защото ничие дело не може да го направи по-лош и той не бива да се гневи срещу тях, нито да ги мрази: „Защото сме създадени, за да си сътрудничим както краката ръцете, клепачите, както горният ред зъби и долният ред зъби. Следователно, да противодействаме един на друг е срещу природата, а да негодуваш и да се отвърнеш, означава да противодействаш“ (ІІ. 1.).

По-нататък Антонин казва: „намирай удоволствие и спокойствие в едно – преминавай от едно общополезно дело към друго и мисли за Бог“ (VІ. 7). И отново: „Обичай хората и следвай Бог“ (VІ. 31). За разумната човешка душа е присъщо да обича ближния си (ХІ. 1). В различни записки Антонин ни учи да прощаваме за сторените ни злини и знаем, че самият той е постъпвал в съгласие със собствените си съвети. Епископ Бътлър отбелязва: „Това божествено разбиране да прощаваме сторените ни злини и да обичаме враговете си, макар да се среща сред езическите морализатори, е схващане особено тясно свързано с християнството, тъй като нашият Спасител го е смятал за най-ценната от всички добродетели.“ Прилагането на това разбиране в действителност е най-трудно достижимата добродетел. Антонин често подчертава това и дава съвети, които да ни помогнат в прилагането й. Когато сме наранени, изпитваме гняв и възмущение и тези чувства са естествени, справедливи и необходими за запазване на обществото. Добре е нарушителите да понесат последствията от своите действия и част от тези последствия са неодобрението на обществото и възмущението на онзи, срещу когото е извършена неправдата. Но отмъщение в пълния смисъл на тази дума не бива да бъде прилагано. „Най-добрият начин да отмъстиш“, казва императорът, „е да не ставаш като онзи, който върши несправедливост.“ Ясно е, че той няма предвид изобщо да не се прилагат наказания, но казва на онези, които говорят за отмъщение заради неправдите: „Не бъди като онзи, който постъпва несправедливо. Когато някой ти е причинил зло, веднага се запитай поради какви разбирания за добро и зло е направил това. Защото когато си изясниш това, ще го съжалиш и няма да се учудваш, нито ще се гневиш“ (VІІ. 26). Антонин не отрича, че злото естествено предизвиква гняв и възмущение, защото съветът му е да размислим за природата на човешкия разум, който ни е причинил зло, което би ни помогнало да изпитаме съжаление вместо възмущение и така съветът му се доближава до онзи на свети Павел – да не грешиш, когато си ядосан. Това, според точното обяснение на Бътлър, не е съвет да не се ядосваш – такова нещо не е нужно никому, защото гневът е естествено чувство – а е предупреждение да не позволяваме на гнева да ни въведе в грях. Накратко, учението на императора за погрешните действия е следното: Тези, които грешат, не знаят разликата между добро и зло, те грешат от невежество и това е вярно според стоицизма. Въпреки че това невежество никога няма да бъде прието като законно извинение и по никакъв начин не бива да бъде признавано като пълно оправдание от обществото, във властта на човек е да прости без вреда за обществото и ако прпощава, защото вижда, че неприятелите му не знаят какво правят, той постъпва в духа на най-висшата молитва: „Отче, прости им, защото те не знаят какво правят.“

Моралните принципи на императора не са неясна, ограничена система, която учи човек да се грижи единствено за собственото си щастие, въпреки че щастието или спокойствието се постигат по-лесно, ако човек живее както трябва. Човек трябва да живее в съгласие с природата на Вселената, което означава, както Антонин обяснява на много места, че действията на човек трябва да съответстват на истинската му връзка с другите човешки същества, както като гражданин на обществото, така и като член на цялото човешко семейство. Това означава, и той често го повтаря, използвайки най-убедителен език, че думите и действията на човек, доколкото засягат други хора, трябва да отговарят на твърдо установено правило – да пазят и да поддържат интереса на определено общество, към което човек принадлежи, както и на целия човешки род. За да живее според това правило, човек трябва да използва силата на разума си, за да разграничи ясно последствията и да разбере пълния ефект на всички свои действия и на действията на другите. Той не бива да живее единствено потънал в наблюдения и разсъждения, макар че трябва често да се отдръпва в себе си, за да успокои и пречисти душата си чрез мислите, но трябва също да участва в делата на хората и да работи заедно с тях за общото благо.

Човек трябва да има определена цел в живота, така че да може да насочи цялата си енергия към нея и тази цел, разбира се, трябва да бъде добра (ІІ. 7). Този, който няма определена цел в живота, не може да бъде верен на себе си през целия си живот (ХІ. 21). Бейкън има забележка в същия дух за най-добрия начин за „насочване на ума към добродетелност и поддържането му в добро разположение, което е изборът и неотклонният стремеж към положителни и добродетелни цели в живота – такива, каквито е по силите му да постигне.“ Щастлив е онзи, който е бил достатъчно мъдър да направи това в младостта си и е имал такава възможност и тъй като императорът добре разбира, че човек не винаги може да бъде мъдър като младеж, окуражава себе си да направи това, когато може и да не оставя живота да си отиде, преди да е започнал. Този, който може да избере за себе си положителни и добродетелни цели и да остане верен на тези цели цял живот, ще успее да живее в съгласие със собствените си интереси и с общия интерес, защото в природата на нещата тези интереси съвпадат. Ако нещо не е добро за кошера, то не е е добро и за пчелата (І. 54).

Нека добавим още една бележка към това. „Ако боговете са определили нещо за мен, както и онова, което ще ми се случи, то тяхното определение е добро, защото е трудно да си представим божество, което не може да предвижда. А що се отнася до това да ми причинят зло, защо биха го искали, каква полза биха имали те или цялото – онова, за което те се грижат най-много. Но ако не са предвидили нищо, това е неблагочестива мисъл и ако все пак наистина го вярваме, не бива да правим приношения, нито да се молим или да се кълнем в такива богове или да правим нещата, които правим, когато вярваме, че боговете съществуват и общуват с нас. Но дори ако боговете не са предвидили нищо във връзка с нас, аз мога да предвиждам за себе си и мога да разсъдя кое е полезно. За всеки човек е полезно онова, което е в съгласие с неговия характер и неговата природа. Но моята природа е разумна и обществена и моят град и държава, доколкото съм Антоний, е Рим, но доколкото съм човек, е светът. Единствено нещата, които са полезни за тези градове, са полезни за мен.“

Би било Отегчително и не е необходимо да изброяваме мненията на императора за всички начини, по които човек би могъл да използва разума си, за да се усъвършенства в практическото приложение на добродетелите. Можем да ги намерим навсякъде в „Към себе си“, но тъй като те не са подредени или свързани, човек трябва да изучава произведението доста време, преди да открие всичко. Тук можем да добавим още няколко думи. Ако анализираме всички други неща, ще открием колко недостатъчни са те за човешкия живот и колко напълно безполезни са някои от тях. Само добродетелите са изцяло, напълно и съвършено удовлетворителни. Понятието за добродетелта не може да бъде смятано за неясно или неустановено поради това, че на човек може да се стори трудно да го обясни напълно на себе си или да го предаде на други по начин, който не допуска дребнави оплаквания. Добродетелта е цялостна и не се състои от отделни части, така както е цялостен разумът на човек, макар да говорим за различни способности на разума с цел да изразим различните страни, които разумът показва чрез делата си. По същия начин говорим за различни добродетели с цел да покажем какво трябва да правим на практика, за да упражним всички страни на добродетелта, с други думи, да направим всичко, на което е способна човешката природа.

Основният принцип в устройството на човек е, че той е обществено същество. Следващият го по важност е, че човек не бива да се поддава на влеченията на тялото, когато те не съответстват на разума, който трябва да бъде ръководещ. Третият принцип е да не допуска грешки и заблуждения. „Когато нещо може да бъде извършено в съгласие с разума, общ за боговете и за хората, няма от какво да се страхуваме“ (VІІ. 53). Императорът избира справедливостта като добродетел, която е основа на всички останали (Х. 11) и това е разбиране, което изпреварва времето си.

Вярно е, че всички хора имат някаква представа за това какво се има предвид под справедливост като нагласа на ума, както и за действията, съответстващи на тази нагласа, но опитът показва, че представите на хората за справедливост са толкова объркани, колкото действията им са несъвместими с истинското разбиране за справедливост. Разбирането на императора за справедливост е достатъчно ясно, но недостатъчно приложимо за всички хора. „Нека не те тревожи нищо, чиято причина е външна и нека бъде справедливо всичко, чиято причина си самият ти. С други думи, нека има стремеж и действия, насочени към общото благо, защото това е в съгласие с природата ти“ (ІХ. 31). На друго място (ІХ. 1) той казва, че „онзи, който постъпва несправедливо, постъпва нечестиво“, което естествено следва от онова, което Антонин твърди на много места. Той настоява, че придържането към истината е добродетел, както и начин да постигнем добродетел и без съмнение това е истина, защото лъжата, дори когато не носи вреда, отслабва способността за разбиране, а злонамерената лъжа е едно от най-големите морални престъпления, в които може да бъде обвинен човек, както зарази това, че разрушава морала му, така и заради последствията от нея. Антонин свързва разбирането за справедливост с действия, които го показват и потвърждават. Човек не бива да се гордее с каквито и да било съвършени представи за справедливост, ако не може да ги покаже чрез делата си.

Стоиците и Антонин като един от тях наричат някои неща красиви, а някои грозни и тези, които са красиви, са добри, а които са грозни, са зли или лоши (ІІ. 1). Всички тези неща, добри и лоши, са в наша власт – напълно, според най-строгите последователи на стоицизма и донякъде според онези, които се придържат към здравия разум. Наистина те са във властта на някои хора при известни условия, докато почти не могат да бъдат контролирани от други хора при други обстоятелства. Стоиците твърдят, че човек има свободна воля, когато става дума за нещата, които са в негова власт, защото при нещата, които не са, това е изключено от самия смисъл на израза. Не съм сигурен дали можем да разберем каква точно е представата на Антонин за свободната воля, нито дали си струва да търсим отговор на този въпрос. Онова, което той твърди, е ясно. Всички неща, които не са в наша власт, са безразлични – не са нито добро, нито зло от гледна точка на морала. Такива са животът, здравето, богатството, властта, болестите, бедността и смъртта. Животът и смъртта са дял на всички хора. Здравето, богатството, властта, болестта и бедността се случват на хората, независимо от това дали са добри или лоши, дали живеят в съгласие с природата или не. „Животът“, казва императорът, „е битка и пътешествие на странник, а славата след смъртта е забрава“ (ІІ. 17). Споменавайки хората, донесли големи размирици в света, след което сами били отнесени от смъртта, и за смъртта на философи като Хераклит и Демокрит, които били погубени от паразити, и за Сократ, когото погубили други паразити (неговите врагове), кой казва: „Какво означава всичко това? Качил си се на кораба, завършил си пътуването, стигнал си брега, време е да слезеш. Ако наистина преминеш в отвъдния живот, дори там не липсват богове, но ако преминеш в състояние на безчувственост, няма да изпитваш нито страдание, нито удоволствие и няма да си роб на тялото, което е толкова незначително, колкото онова, на което служи, е възвишено, защото едното е разум и божество, а другото е пръст и тлен“ (ІІІ. 3). Трябва да се страхуваш не защото животът ти ще свърши, а защото още не си започнал да живее в съгласие с природата (ХІІ. 1). Човек трябва да живее така, че да изпълни дълга си без да се тревожи за нищо друго, винаги да бъде готов за смъртта и да си тръгне спокоен и удовлетворен от живота, когато бъде призован. Защото какво е смъртта? „Смъртта е такава загадка на природата, каквато е раждането – едното е свързване, а другото – разпадане на едни и същи елементи и, общо взето, е нещо, от което никой човек не трябва да се срамува, защото то не е против природата на разумното същество, нито против смисъла на нашата форма“ (І. 5). В друга записка (ІХ. 3), точното значение на която е може би спорно, той говори за детето, което напуска майчината утроба и сравнява това с душата, напускаща обвивката на тялото при смъртта.

Антонин никъде не обяснява недвусмислено разбирането си за живот след смъртта. Неговото учение за природата на душата неизбежно съдържа в себе си представата, че душата не изчезва напълно, защото никоя част от божеството не може да бъде унищожена. Тази представа датира поне от времето на Епихарм и Еврипид – онова, което идва от земята, се връща в земята, а което идва от небето, от божественото, се връща при онзи, който го дарява. Но в творбата на Антонин не откриваме ясно изразено твърдение в подкрепа на представата, че човек продължава да съществува след смъртта, запазвайки съзнанието, че е същата душа, обитавала определено смъртно тяло. Изглежда Антонин намира този въпрос неразрешим и намира за удовлетворително убеждението, че боговете ще направя най-доброто в съответствие с природата на цялото.

Той не се изказва категорично и за друго разбиране, практикувано от някои стоици – изпреварването на непрекъснатия подреден ход на природата чрез действията на човек. Читателят ще открие няколко записки, в които това е загатнато и всеки може да направи собствени тълкувания. Но в някои от тези записки императорът се обръща към себе си със съвета да очаква търпеливо и спокойно края си и това със сигурност е в съзвучие с най-добрите му съвети – че човек трябва да понася всичко, което му е отредено и да работи за благото на обществото, докато е жив. Следователно никой не бива да съкращава сам времето, през което би бил полезен.

Щастието не е цел в живота на стоиците. Представата, че човек трябва да търси собственото си щастие, не е житейско правило. Много хора мислят, че търсят щастие, докато всъщност преследват единствено удовлетворяване на някаква страст – най-силната, която имат. Целта на човека, както вече споменахме, е, да живее в съгласие с природата, защото така ще има щастие, спокойствие на ума и удовлетворение (ІІІ. 12; VІІІ. 2). За да постигне това, той трябва да изучава четирите основни добродетели, всяка от които е свързана с определена област на живота – мъдрост или познание на доброто и злото, справедливост или отдаване всекиму заслуженото, издръжливост или способност да понасяш трудности и болка и въздържаност или умереност във всичко. Като живее по този начин в съгласие с природата, стоикът получава всичко, което иска или очаква. За него добродетелният живо те достатъчна награда.

Епиктет и Антонин полагат усилия да усъвършенстват себе си и другите както със съвети, така и чрез делата си и дори ако откриваме несъвършенства в ученията им, трябва да уважаваме тези големи мислители заради стремежа им да покажат, че в човешката природа и в устройството на света има достатъчно причини човек да се стреми да води добродетелен живот. Трудно е да живеем както трябва и така, че да бъдем доволни от себе си, дори ако използваме много умерено способността си да разсъждаваме и оценяваме собственото си поведение. И макар всички хора да не споделят едно общо мнение за морала и религията, има смисъл да им бъдат дадени добри основания да приемат онова, което са готови да приемат от него.

Из: Марк Аврелий. Към себе си. Кратка биография на Марк Аврелий Антонин. Изд.  „Хеликон“, Превод от оригинала Джордж Лонг. Редактор на англ. издание Едуин Гин

[1] Към (1) „Марк Антонин - Към себе си“ (Книга І) - http://nbrakalova.blog.bg/lichni-dnevnici/2019/02/24/mark-avrelii-kym-sebe-si-kniga.1646949 ;
     Към (2) „Марк Антонин – Към себе си“ (Кратка биография) - http://nbrakalova.blog.bg/history/2019/03/21/mark-avrelii-kym-sebe-si-kratka-biografiia.1650158

[2] Стоиците правят следното разделение на философията – физика, етика и логика (VІІІ. 13). Диоген твърди, че това разделение е направено от Зенон от Китион, основателят на учението, и от Хризип, но тези философи подреждат трите подразделения по следния начин: логика, физика, етика. Изглежда подобно разделение е съществувало още преди времето на Зенон и, както отбелязва Цицерон, Платон бил съгласен с него. Логиката не означава същото, което ние разбираме под термина „логика“ в по-тесния смисъл на думата.

Стоикът Клеант разделил тези три части и ги направил шест. Според него логиката се състои от диалектика и риторика, освен това имаме етика и политика, физика и теология. Това подразделение било направено единствено с практическа цел, защото философията е едно цяло. Дори при най-ранните стоици логиката или диалектиката не заема същото място както при Платон, тя се смята за инструмент, който се използва в другите раздели на философията. Пълното изложение на ранното учение на стоицизма би заело цял том. Целта ми е да обясня единствено мнението на Антонин, доколкото това може да бъде направено въз основа на неговото произведение.

Според разделението на Клеант физиката и теологията или изучаването на природата на нещата и изучаването на природата на божеството вървят заедно, доколкото човек е способен да разбере божеството и начина, по който то управлява Вселената. Това разделение не е формално прието от Антонин, защото както вече споменахме, в произведението му няма определен метод, но със сигурност го откриваме в творбата му.

Клеант също така свързва етиката и политиката или изучаването на принципите на морала с изучаването устройството на гражданското общество и несъмнено това разделение е полезно, защото макар да са тясно свързани, те са и ясно обособени и отговорите на много въпроси биха могли да бъдат намерени чрез внимателно наблюдение на тези различия. Антонин не разглежда политиката. Той се занимава с етиката и практическото й приложение в неговото собствено поведение в живота като човек и управник. Неговата етика се основава на разбирането му за природата на човека, за природата на Вселената и за връзката на всеки човек с всеки друг човек. По този начин тя е свързана тясно и неразделно с физиката или с природата на нещата и с теологията или с природата на божеството. Той съветва да разглеждаме внимателно всички впечатления, които получаваме, да отсъждаме правилно за тях, да правим верни заключения, да търсим истинското значение на думите и по този начин да прилагаме диалектиката, но не се опитва да обяснява диалектиката и философията му е по същността си изцяло морална и практическа. Той казва: Непрекъснато и ако е възможно при всяко действие на душата, прилагай принципите на физиката, етиката и диалектиката“, което е просто друг начин да ни посъветва да разглеждаме впечатленията си по всеки възможен начин. В друга записка (ІІІ. 11) той казва: „Нека добавим и това към правилата, които вече споменахме. Прави определението или описанието на предмета, който ти се представя така, че ясно да виждаш какъв е неговият вид по състав, какъв е без външната си обвивка, в своята цялост и си кажи имената на нещата, от които е съставен и на които се разпада.“ Подобно изследване предполага приложението на диалектиката, която Антонин съответно използва като средство при установяването на принципите на физиката, теологията и етиката.