Лондон, Обединеното Кралство

Уестминстърското абатство в Лондон е забележително с това, че тук са се извършвали коронациите, бракосъчетанията и погребенията на голяма част от английските крале и кралици. В абатството се съхранява Тронът на Крал Едуард, изработен през около 1300 г., на който оттогава до днес се извършва коронясването на британските монарси. До 1952 г. в основата му бил положен т.нар. „Камък на съдбата“, на който пък са били коронясвани шотландските крале, но Едуард І го заграбил от Скоун като военен трофей и поискал да бъде поставен под специално изработения английски трон. Интересното е, че на камъка е изписан следният текст:

„… Където се намира този камък,
там ще владеят шотландски монарси.“

Това пророчество се сбъднало, след като Елизабет І, наричана още „Кралицата Дева“ се влюбила в своя приятел от детинство Робърт Дъдли, но тъй като не можела да се омъжи за него, отказала да вземе друг за съпруг, поради което не оставила наследник. Така шотландския крал Джеймс І от династията на Стюартите се възкачил на британския престол.

Израз на най-висока държавна почест е човек да бъде погребан в Уестминстърското абатство – затова последен дом тук са намерили монарси, министър-председатели и хора като Исак Нютон и Чарлз Дарвин. Но освен крале и кралици в абатството са погребани и… видни английски поети и писатели в т.нар. „Ъгъл на поетите“, защото един народ не може да съществува без култура.

За съжаление, повечето от поетите, чиято вечна памет се пази тук, не са били оценени приживе. Показателен е случаят с поета Бен Джонсън, смятан за по-талантлив от самия Шекспир, който завършил живота си в крайна бедност. Той нямал дори пари, с които да си купи място за гроб, затова когато разбрал, че ще му окажат честта да бъде погребан в абатството, се пошегувал, че може да си позволи само място с размери 18х18 инча и точно толкова поискал от краля. По тази причина бил погребан прав…

Друг поет, погребан в Уестминстърското абатство, за който бих искала да спомена, е Едмънд Спенсър, смятан за един от най-великите английски поети и създател на т.нар. „Спенсърова строфа“. След като домът му в Ирландия бил опожарен от въстаници против британската власт, Спенсър тръгнал пеша за Лондон (понеже нямал пари за конски впряг), за да помоли кралицата за помощ поради окаяното си финансово състояние. Стигайки в Лондон, той вече бил напълно омаломощен от пътуването и глада, и умрял. На погребението на Спенсър присъствали много други поети, които се възхищавали от таланта му. В знак на почест те оставили писалките си в ковчега му.

Друг писател и поет, който си струва да бъде споменат, е Томас Харди. Много е рядко човек да успее да създаде наистина велик роман, а Харди присъства в класацията на 100-те най-велики британски романа с цели две произведения – „Невзрачният Джуд“ и „Тес от рода Д’Ърбървил“. Забележителен е и фактът, че той е дори по-добър поет, отколкото прозаик. Когато вече бил на смъртния си одър, Харди повикал своята съпруга, за да й продиктува един стих и едва тогава издъхнал. Приживе той не обичал Лондон, защото когато работел там като помощник на един архитект, ясно усещал класовото разделение- гледали на него като на човек втора категория поради това, че бил си на зидар. А ето – станало така, че синът на зидаря се превърнал в един от най-добрите писатели на всички времена.

Интересна е и съдбата на поема Самюъл Джонсън, чието лице било обезобразено при операция в ранното му детство, а по-късно развил синдром на Турет, съпроводен с тикове, които го правели непригоден за тостове, свързани с контакт с много хора. Ето защо Самюъл не могъл да стане учител, както мечтаел. Заради болестта си той се затворил и така започнал да пише. Освен поет, той е и автор на речник на английския език, чието написване му отнело цели 8 години. Не стигат тези усилия, ами през това време Джонсън трябвало да преживее и смъртта на съпругата си. Но той завършил речника, който  станал изключително популярен, и дори Оксфордският университет удостоил Самюъл за труда му с почетна диплома. Това било мечта на автора, понеже като студент не успял да довърши образованието си, тъй като не можел да доплати таксата. Джонсън така и не смогнал да изплува от бедността и дори на няколко пъти попадал в затвор за длъжници. Умрял от самота… от нея също се умира – ако прочетете биографията му, ще разбере какво имам предвид.

Представете си какво можеха да постигнат поетите, ако не трябваше да се справят с подобни перипетии. Или пък именно заради тях са станали това, което се?

Впечатляваща е и историята на Уилям Блейк, който бил смятан от своите съвременници за ексцентричен и луд, а всъщност просто бил изпреварил времето си. Той не е погребан в Уестминстърското абатство, защото умрял напълно непризнат. Едва през 1957 г. в „Ъгъла на поетите“ била поставена мемориална плоча в негова чест, защото днес Блейк се счита за най-четения английски поет.

Ако разгледате съдбите и на други автори от „Ъгъла“, със сигурност ще установите, че няма нито един с обикновена съдба – например Тед Хюз, Томас Стърнз Елиът, Ръдиард Киплинг, Дейвид Хърбърт Лорънс… Другаде (в книгата си „Докато сърцето се надява – Любовните истории и писма на велики писатели“) съм разгледала историите на Чарлз Дикенс, Лорд Байрон, Елизабет и Робърт Браунинг, Оскар Уайлд, Пърси Биш Шели, Робърт Бърнс, Джейн Остин, сестрите Бронте…

„Ъгълът на поетите“ е място, което напомня колко значими са хората, които изграждат културата, затова ценете ги, ценете ги докато са живи.

И защото един народ не може да съществува без култура, затова ги погребват редом до кралете и кралиците.

Инна Учкунова. Истории за места и хора от близо и далеч. Изд. "Хеликон".