Голямата кралска любов

Кралица Виктория (половин Кобург) и принц Албърт (завършен Кобург).
Великата любовна история, която роди цяла една епоха
и промени Британската империя и света

от Бойко Василев

От всичките големи музеи на Лондон този изглежда най-скучният. Но само ако го гледаш с очите на турист от ХХІ век. Напрегнеш ли обаче въображението си, ще разбереш, че "Виктория и Албърт" крие спомена за една голяма любов и нейната най-свидна рожба.

Навремето наричали тази част на Кенсингтън и Челси "Албъртсвил", по името на възлюбения и непрежалим съпруг на кралица Виктория. Пейзажът е в два цвята – бляскаво зелено на моравите и керемидено червено на солидните фасади. В този акварел се къпе и музеят, наричан V&A.

Първото, което си спомням, е приятният дъх на вехто; казвам приятният, защото ценните вехтории ухаят по особен, скъп и плътен начин. Помня и безкрайните витрити, съхранили украшенията на викторианския стил. Може би това название е неточно: викторианството събира много стилове от най-различни епохи – неоготика, неоромантизъм, примеси от арабския и индийски изток, стомана и стъкло, класика и модерност. Спокойно можем да наречем този микс имперски. В него е втъкано тържественото величие на Британската империя, предпоследния (и затова обрамчен с носталгия) владетел на света.

Началото на епохата не предвещава триумф. Ранните години на кралица Виктория са по-скоро тъжни. Баща й принц Едуард е четвъртият кралски син. Здравето му е разклатено дотам, че умира шест дни преди баща си. За да наследи дъщеря му британския престол, трябва да се случи чудо: тримата по-големи братя да умрат бързо и без легитимни наследници.

Майката, Виктория Сакс-Кобург-Заалфелд, е германска принцеса с втори брак (покойният й съпруг също има два брака) и две деца от първия. Най-хубавото, което може да й се случи, е да живее с дъщеря си в Кобург с доходите от предишния брак, докато брат й Леополд царува в Белгия. Но майката Виктория решава да играе за дъщерята Виктория – и остава в Лондон, за да се нареди на опашката за британския престол.

Там малкото момиче трябва да изтърпи доста – майка, която не може да изрази чувствата си; слухове за майчини изневери (които раждат слуха, че кралицата не е от Едуард); суров възпитател с огромни амбиции. Виктория не е нито особено красива, нито необичайно умна; изглежда затворена в себе си, лесно ранима, болнава. Но нещата се променят, когато чудото става. На 18 години звездите неочаквано се намесват, всички преди нея умират – и младата Виктория наследява трона. Още в началото тя проявява неочаквани – или пресметливо крити – качества. Успява да се отърве от възпитателя, после отдалечава майка си, разбивайки всякакви съмнения, че зад трона ще има сив кардинал. След това намира утеха и опора в премиера лорд Мелбърн. С такт, стабилност и човешка топлота лидерът на вигите се превръща в бащата, който винаги й е липсвал. И тогава изведнъж се появява Той. Албърт, или по-точно Албрехт, е братовчед. По баща е Сакс-Кобург-Заалфелд (като майката на Виктория), по майка – Сакс-Гота-Алтенбург. Така чрез плетеницата на сложни семейни връзки из германските княжества се ражда комбинацията Сакс-Кобург-Гота.

Албърт е деликатен, но сигурен; властен, но любящ. Образован в изкуство, право и философия, учил при Фихте и Шлегел, той е музикален и добър в гимнастиката и ездата. Виктория е очарована. Тя вижда косата му ("като моята"), очите ("големи и сини"), носа ("чудесен"), устата ("сладка"). След сватбата я поваля главоболие, но това не й пречи трескаво да пише в дневника си: "I NEVER, NEVER spent such an evening!!! MY DEAREST DEAREST DEAR Albert". И още: "неговата изключителна любов и привличане ми предадоха чувства на небесна любов и щастие". Било невероятна любов; от тази, за която се разказва в приказките за принцове и принцеси. Само че кралицата и нейният принц-консорт били истински – и по своему истински щастливи.

Албърт участвал в живота на империята по своя начин – без да се натрапва, но и без да скрива мнението си. Отначало трудно привикнал с ролята си на първи джентълмен. Но после се отдал на публични каузи. Една от тях променила света: Британия се обявила против робството и започнала активно да се бори за премахването му. Албърт се грижел за кралското домакинство, именията и офисите. Казват, че съветвал Виктория да не показва партийни пристрастия във взаимоотношенията си с парламента. Принц-консортът се ангажирал и с Голямото изложение през 1851 г., един невероятен успех. Кристалният дворец от изложението се превърнал в символ на викторианската епоха – и в мощна метафора, експлоатирана от Чернишевски, оспорена от Достоевски и превърната във футболен фетиш от клуба "Кристал Палас".

Виктория и Албърт имали девет деца. Така английската кралица ма втори път (след Мария Терезия през ХVІІІ век с нейните 16) се превърнала в Майка на Европа. Днес почти всеки европейски аристократ е викториански потомък. Но най-свидното чедо на двойката е Британската империя – в нейния късен и най-мощен разцвет. Техният печат лежи върху толкова различни и велики явления като индийския Радже, диаманта Кохинор, Дарвин, Шерлок Холмс и Тенисън, Дизраели и Гладстон, популярната победа в Кримската война – и непопулярната в Бурската, морализма, нравствеността и ясния литературен език, романтизма и мистицизма, колониалния шлем и откриването на Африка, "бремето на белия човек" и грижата за туземците, политическата реформа, правото на глас, британското заселване на САЩ, Канада, Южна Африка, Австралия и Нова Зеландия; Rule Britannia u Pax Britabnnica.

Отдадени на любовта и на вродената си деликатност, Виктория и Албърт не попречили на британския парламентаризъм да упражни своята реална власт. Същевременно показали достатъчна сила да свършат всичко, което зависело от тях.

Виктория преживяла няколко републикански избухвания и няколко опити за атентат, без да се уплаши. Албърт се справил с ролята си на втора цигулка по начин, по който го правят истинските мъже – достойно. И когато починал на крехката възраст от 42, нямало по-тъжна жена от съпругата му. Тя се прибрала вкъщи и не се показвала. Сложила черно до края на живота си.

С династията също се случили чудни работи. По баща Виктория наследила Хановерската династия, но нейният син Едуард VІІ станал Сакс-Кобург-Гота заради баща си Албърт. После дошла Първата световна война – и англичаните се скарали с германците. Самолетът "Гота Г.ІV" бомбардирал Лондон, докато руската революция погнала кралския първи братовчед Николай ІІ (и по-късно го убила). Нещо трябвало да се направи, за да се спаси престижът на кралското семейство. И ето: с кралски декрет Джордж V прекръстил династията на Уиндзор. Така не всеки разбира, че днешната английска кралица Елизабет споделя обща фамилия с бившия български премиер Симеон.

Работата с Уиндзор дотолкова се харесала на британците, че те решили да я запазят завинаги. Когато Елизабет ІІ се омъжила, традицията повелявала нейните наследници да приемат династията на съпруга й. А Филип бил Маунтбатън: политически коректният превод на немската фамилия Батенберг. Но се намесил Чърчил – и династията трябвало да остане Уиндзор, докато от нея има живи наследници. Филип се вбесил: "Чувствам се като проклета амеба. Аз съм единственият мъж в страната, който не може да предаде фамилията си на своите деца". Тази реакция обаче е частна. Маунтбатън (бивш Батенберг) нямал думата.

Колцина в България знаят, че във вените на уелския принц Чарлс тече кръвта на двете династии от Третото българско царство – Сакс-Кобург-Гота и Батенберг? Но този факт е осъдено да остане бележка под линия.

Бележка под линия… Дали това не е съдбата на всяка голяма любов в Голямата история? Не вярвате ли? Дори детето на Виктория и Албърт вече го няма: Британия отдавна не е империя. Но когато влезете в музея V&A и ви удари уханието на двестагодишен лукс, помислете какво остава след империите. Там стои шкаф с инкрустации и статуетка на Шива; отсреща – сграда с керемиденочервена фасада, като спомен за отдавна живян живот. Спомен за Дейвид Копърфийлд, за фосфоресциращия силует на Баскервилското куче в блатото, за урок в учебника по история, усвоен единствено от отличниците.

Любовта обаче не е задължителен спомен, дори когато е необичайна и страстна; дори когато царува във време на задължително малко лицемерно въздържание.

Затова нека я потърсим между редовете. Така скучният музей на голямата история ще оживее.

L"Europeo, брой 52/2016, с. 20-31.

Кобургите. Семейни истории