Киркегор: "Хората изискват свободата на словото като компенсация за свободата на мисълта, която рядко използват." 

5. Трите стадия

Така стигаме до учението, изрично упоменато в заглавието на този текст и всъщност централно за етиката на Киркегор. Става въпрос за „учението за трите стадия”, което Киркегор разгръща, от една страна, в основното си съчинение "Или-или" (1843), а от друга, в съчинението "Стадии на жизнения път" (1845).

Това учение назовава три основни жизнени проекта, в които хората могат да се движат и според които разбират света. Нека за момент си припомним, че в Никомахова етика Аристотел също различава три „начина на живот” (bнoi) – преследващият удоволствието живот на мнозинството, устременият към честта „политически живот” на аристократите и „теоретичният живот” на философите – докато при Киркегор, въпреки известно съответствие, се забелязва и поредица от много съществени разлики. Киркегор различава естетически, етически и религиозен стадий, при което прави впечатление, че Киркегор не различава, подобно на Аристотел, три форми на етоса, а превръща етическото в един „стадий” сред останалите и при това съвсем не го представя като най-висшия. Второ, забелязваме, че трите стадия при Киркегор насочват по-скоро към едно следване, което може да протече в живота, и в тях е заложена определена „телеология”^[1], тенденция към по-високо развитие. Обратно, при Аристотел трите начина на живот (Bioi) са представени по-скоро като статични жизнени проекти, характерни за определен тип хора, според които са и подредени. И трето, прави впечатление, разбира се, че при Киркегор най-високо стои религията, а не философското съзерцание. Ще се опитаме да разберем защо това е така и за тази цел накратко ще разгледаме отделните стадии.

Първият стадий е „естетическият”. Тук става въпрос за живота на природния човек, който се отдава на непосредственото впечатление и наслада и който би могъл да култивира тази способност за наслада като учен епикуреец, но все пак винаги е обвързан със сетивно непосредственото настояще. В „Или-или“ Киркегор описва в литературната форма на „Дневник на прелъстителя” един такъв човек. За него жената е не повече от средство за възбуда и наслада, докато в същото време, за да не се лиши от възможностите за следващи наслади, той се бои от всяко трайно обвързване. Това, за което става въпрос при „естетическия стадий”, се прояснява по-пълно едва от перспективата на следващия етически стадий. Ако останем при примера с отношенията между мъжа и жената, те вече знаят, че не са обекти на консумация един за друг, а като личности имат задължения един към друг. В етическия стадий човек осъзнава нравствената повеля и придобива една идеалност, така да се каже, една опора извън сетивния свят. В „Или-или“ етикът осъзнава, че естетът се движи единствено сред формите на природното многообразие. Той води живот, изцяло подвластен на гледната точка на удоволствието, противопоставено на неудоволствието, щастието – на нещастието. В този живот той няма опора, тъй като непрекъснато е зависим от наличната непосредственост, както и от обстоятелствата, които иска да служат на рефлектиращия му хедонизъм.

Това означава, че последователният естет с необходимост трябва да е отчаян – отчаян в смисъла, в който го познахме от "Болка за умиране", по начина, по който тази болка при осъзнаването си съдържа винаги изискването „да избереш себе си в своята вечна валидност”. Етикът е именно този, който превръща в съдържание на своя живот това чисто собствено битие и духовно отношение към себе си на мястото на сетивната „обсебеност” на естета. Това, което липсва при „непосредствените притежания” на естета, е изборът. Eтикът е способен да избира, да казва да и не, при което избира себе си и собственото съществуване. Как да разбираме тази взаимовръзка? Според Киркегор само изборът на себе си – а това означава съзнателното приемане на отношение към себе си – в абсолютен смисъл основава всички останали избори. Самата свобода е положена тук в отношението към мен самия и се основава в това отношение.

Затова Киркегор може да каже: „...защото само себе си мога да избера абсолютно и този абсолютен избор на самия себе си е моята свобода, и само като съм избрал абсолютно себе си, съм положил една абсолютна диференциация, а именно тази между добро и зло”. С полагането на разликата между добро и зло отделният се подчинява на едно всеобщо, което се стреми да реализира чрез действие. Етикът иска идеалното да се превърне в реално, да стане действителност като дадено. Действителността вече не е пространство за естетическа игра, а за утвърждаване на собственото съществуване. Етикът съзнателно поема задължения и отговорности, в основата на които стои безкрайната повеля за чисто и свободно собствено съществуване.

Но тази повеля е и повелята, която съкрушава човека. Колкото по-високо развито е нравственото съзнание на един човек, толкова по-отчетливо той осъзнава, че не е способен да реализира тази безкрайна повеля, че не чрез него безусловното и вечното действително навлизат в света. Тъй като свободният човек носи отговорност за резултатите от действията си, едва у етика се пробужда съзнанието за неговата вина, за пропуснатата възможност за собствено съществуване и нереализираната идеалност. Поради това етическият стадий, както и естетическият, също завършва с отчаяние, тъй като може само да заглуши вътрешното безпокойство и гласа на съвестта у хората, но не и да ги избави. Грешката на етическия стадий е, че действителността на греха не е видяна в нейната дълбочина и че той позволява, в теологически смисъл, само едно „самооправдание” на хората – тук можем да се върнем към Кант и мисълта за безкрайното усъвършенстване. Според Киркегор обаче това препращане  в никакъв случай не е отговор на въпроса за човешката вина. В „Стадии на жизнения път“ като пример е разказана историята за разтрогнатия по съвест годеж, в която оправданата в етически смисъл воля на разтрогващия годежа въпреки всичко произвежда вина и непрозрачност, с което остава нерешен проблемът за колебанието между вина и невинност. Етиката не би могла да се справи с проблема за вината; етиката е способна да осъзнае вината и да я назове, но не и да я прочисти. Религиозният стадий, който почива на знанието, че човешката действителност е грях и че човек не може из самия себе си да разруши тази действителност, отвежда по-нататък, доколкото открива на хората отношението към абсолютното, само чрез което би могло да е възможно случилото се да не се е случило и вината да бъде простена. Това, което встъпва тук, е съзнаването на вечността в средината на времето, кризата на времето, която се провижда едва откъм вечността, истинният „миг”, както казва Киркегор, който е отваряне на крайността за безкрайното и е от съвсем ново качество, нова духовност, а също и „нова етика”, в която човек научава за определеността, откровена му от абсолютното. Тази нова етика е етика на „свидетелите“, която говори за едно прието, а не „заслужено” себе си.

Имаме вече пред погледа си очертанията на понятието за етическото при Киркегор и бих искал в заключение още веднъж да задържа вниманието върху някои основни моменти:

1. Киркегор защитава един радикален етос на свободата, който по никакъв начин не се позовава на колективни възгледи или очевидности, на нравите, на някакъв „припокриващ се консенсус” или на нещо друго. Етиката започва с отделния, който изповядва своята отделност, без при това да отрича безусловното и вечното.

2. Етиката е в същността избор на себе си и заедно с това отговор на отчаянието, което цари навсякъде, където аз не съм избрал себе си, а изгубвам себе си при външни обстоятелства, идоли, колективи и т.н. В избора на самите себе си се докосваме до основанието на идеалността, от която едва можем да се дистанцираме спрямо всичко външно, и в същото време можем да оформим пространството на възможното собствено съществуване.

3. Опосредяването между вътрешно и външно, възможно за нас именно в действието, е положено винаги в един „скок”, никога в някаква предустановена хармония. „Скокът” вече препраща към „страха”, както и към „вярата” като начини на осъществяване на действителната свобода.

4. Етиката на избора на себе си винаги се проваля при преживяването на вината и разкаянието, които съответстват на напрегнатостта между крайния избор и безкрайната повеля. Етиката препраща накрая към увереността на едно вече „избрано“ в абсолютното себе си, което можем да си присвоим не етически, а единствено във вярата. Етиката е показателна, в заключение, с това, че макар и да поставя проблема за помирението, не може да му отговори със собствени сили. Тук обаче религията не бива да бъде разбирана в смисъл, че снема етическото, още по-малко свободата. Става въпрос за това: етическото, както и свободата, да се коренят в абсолютното – в едно абсолютно, което не Азът избира за себе си, а от което той вече е бил избран.

 Превод от немски: Валентина Кънева

Текстът е публикуван в списание
„Християнство и култура“, бр. 6 / 2011 г., стр. 45-62.

http://www.hkultura.com/db_text/2011_63.pdf#page=50
(Горният линк с оригиналния материал трябва да се копира.)

"В начеващото време на масите" (І част) 

Киркегор:

·        „Животът може да бъде разбран само отзад напред, но се живее обратно.“

·        „Хората изискват свобода на словото като компенсация за свободата на мисълта, която рядко използват.“

·        „Животът не е проблем, който да бъде решаван, а реалност, която да бъде преживяна.“

·        „Има два начина да бъдеш заблуден – да вярваш в това, което не е вярно, или да не вярваш в това, което е вярно.“

·        „Най-разпространената форма на отчаяние е да не бъдеш такъв, какъвто си.“

·        „Любовта е израз на този, който обича, а не на този, който е обичан. Хората, които си мислят, че могат да обичат само тези, които решат, не обичат изобщо. Любовта разкрива истини за човека, които другите не виждат.“

·        „Поеми риска и загуби. Непоемайки риск, ти вече си загубил.“

·        „Трудно е да вярваш, защото е трудно да се подчиняваш.“

·        „Много от нас преследват удоволствието с такава скорост, че често го подминават.“

·        „Под прикритието на леко почервенялата буза се крие пламъкът на сърцето.“

·        „Защо да се опитваме да си спомним минало, което не можем да превърнем в настояще?“

·        „Щастието е най-доброто скривалище от отчаянието.“

·        „От всички измамници се страхувай най-много от себе си.“

·        „Безкрайното отчаяние е последният стадий, който предхожда вярата, така че всеки, който не е извършил това движение, не притежава вярата. Защото едва в безкрайното отчаяние аз ставам ясен сам на себе си в своята вечна значимост и едва тогава може да става дума да се улови битието по силата на вярата. “

·        „Най-истинското безмълвие не е когато мълчиш, а когато говориш. “

·        „Не бива да бъде забравян никой, който е бил велик. “

·        „Ожени се и ще съжаляваш; не се жени – пак ще съжаляваш; независимо дали се ожениш или не, все ще съжаляваш. Смей се над безумията на света и ще съжаляваш; оплаквай ги – пак ще съжаляваш; независимо дали се смееш или плачеш, все ще съжаляваш. Вярвай на жена и ще съжаляваш; не ѝ вярвай – пак ще съжаляваш; независимо дали ѝ вярваш или не, все ще съжаляваш. Обеси се и ще съжаляваш; не се беси – пак ще съжаляваш. Това, господа, е квинтесенцията на цялата философия. “

·        „Отче наш, Който си на небесата! Какво е човекът без Теб! Не е ли цялото човешко знание, колкото и огромно да е то, само един дребен фрагмент, ако човек не познава Теб! Не са ли всички човешки усилия, дори и да обхващат целия свят, само едно недовършено начинание, ако човек не познава Теб – Единственият, Който обединява всичко в едно. “ — SШREN KIERKEGAARD, “Purity of Heart Is to Will One Thing”, New York, Harper & Row, 1938, ch. 15

·        „Предпочитам дъщеря ми да стане проститутка, отколкото синът ми да бъде журналист. “

·        „Хвала на Теб, хиляди пъти хвала на Този, Който ни дава израза, когато неволята на живота ни сполети и ни остави голи на брега, Който ни дава листа на словото, за да можем да покрием голотата си. “ — "Страх и трепет", 424 с.

·        „В свое лице аз открих най-интересната личност, която съм познавал. “

·        "Да се осмелиш означава да загубиш равновесие. Да не се осмелиш означава да загубиш личността си."

·        "Животът не е проблем, който трябва да се реши, а реалност, която трябва да се преживее."

·        „Странно! С какъв двойствен страх да не загуби нищо и да запази всичко се е вкопчил в живота човекът.” 

·        "Доброто трябва да се прави, веднага щом то бъде познато." (преди да се проявят тъмните страни на нашата природа)

·        "Времето изяжда децата си."

·        "Не е никакво изкуство да прелъстиш едно момиче, щастие е обаче да намериш момиче, което си заслужава да бъде прелъстено." 

 

·        "Когато едно момиче от пръв поглед не развълнува човек така дълбоко, че да събуди идеалното у него, то и реалността обикновенно не бива особено привлекателна."

 

---

[1] Телеология – разглеждане на нещата като целево причинено; преднамерено доказателство.