В НРБ номенклатурните феодали си строяха вилите с безплатното (за тях) мобилизиране на строителни войски. Прокарваха им асфалтирани пътища до тях. Първокласните шосета и магистралите (както и цели предприятия за стотици милиони народна пара като инвестиция) се планираха така, че да облагодетелстват феодалните им родни места – „екстра”, за която днешните милионери могат само да мечтаят в подобни мащаби.

Грабежът беше масов, всеобхватен, с гигантски, типично социалистически размах.

По примера на вождовете трудещите се стараеха да наваксат кой където и с каквото може – крадеше се дори тоалетна хартия от ресторантите и ведомствените тоалетни, доколкото изобщо я имаше тази дефицитна стока (в БТА – също, носехме си я в чантите).

Краденето на чистачките от предните стъкла на автомобилите беше такава неоспорима закономерност, че беше възпята в естрадна песен и цензурата не посмя да я забрани – просто не правеше впечатление като някаква даденост от атмосферата на всеобщо и взаимно крадене на човек от човека. Защото човек за човека беше крадец и това вече никого не учудваше.

Тази тема иска малко припомняне, за да я проумеят и апологетите на крайното левичарство. Защо много днешни хора, които едва свързват двата края (както по времето на НРБ, когато в елитната структура БТА повечето от нас се радяхме всеки месец за 20-30 лева заем от взаимоспомагателната каса), не искат повторение на комунизма под каквато и да било форма?

Пиша в момента на метри от една вила, чиито собственик е бил партиен секретар на голямо предприятие в НРБ. Цялото село знае, че тя е строена с държавни материали, транспорт и работна сила. Върволици от камиони изсипвали инертен материал и камънак денем и нощем. И…нищо. Живя си царски бившият важен другар, собственик на открадната пред очите на всички (от всички) вила и важничеше господарски до последния си ден и в наши дни.

Всички си мълчат и днес, но знаят за какво става дума. Защото не само „страх лозе пази”, „преклонена главица сабя не я сече”, но и „гарван гарвану” кирливи ризи не вади, за да не извадят неговите също. Погребалните агенти на спомена за миналото, както е добре известно, са царе да ти извадят на показ миризливите парцали, грачейки на чужди гробища „целите в бяло”.

Примерът с отделната вила е само един от хилядите, който обяснява защо България осъмна един ден в ситуация на безкръвен преврат, извършен по нареждане от Москва с цел преструктуриране на петата й колона. Нито един комунист не се възпротиви публично на смяната на обожествявания до вчера от него Живков. Защото точно партийните роби знаеха най-добре за онези камъни. Те се бояха от камъните на народа, живеещ от заплата до заплата. Нещо повече, най-нагазилите в партийната обвързаност се чувстваха най-загазили и очакваха да ги пратят да чукат камъни – както комунистите са постъпвали при заграбената от тях с помощта на съветските танкове власт.

Нищо подобно обаче не се случи. И сега отново ни заплашват, че бедността, причинена трайно (ако не и фатално) на България от съветския колониализъм и неговите алчни протежета, тепърва трябва да ражда ново (мощно при това!) левичарство, паразитиращо върху същата тази бедност, което то е причинило.

Много са елементите на златния пропаганден ланец, с който левичарството разхожда като мечка на синджир заплахата от златния телец, но радостта от бедността като вечен извор на левичарството, причиняващо тази бедност, е най-арогантната перверзия в цялата идеологическа задръстеност на омагьосания перпетум мобиле: левичарство-бедност-власт-прим (за примадоните на левия вождизъм).

By Иво Инджев ⋅ юли 6, 2014

http://ivo.bg/2014/07/06/%d1%81%d1%82%d0%be%d0%bb%d0%b5%d1%82%d0%bd%d0%b8%d1%86%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d1%88%d0%b5%d1%84%d0%b0-%d1%81%d0%b8-%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d0%b8-%d0%bd%d0%b5-%d0%b8-%d0%b2%d0%bb%d0%b0%d1%81%d1%82%d0%be%d0%bb/