Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.04.2014 19:51 - Христовият кръст и онова, което пропускаме (2 ч.) – петък
Автор: nbrakalova Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2294 Коментари: 2 Гласове:
2

Последна промяна: 10.07.2014 22:31

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Свърши се

Христовият живот демонстрира, че Бог е прав, а сатана е съгрешил. Божият закон на любовта би могъл да бъде спазен съвършено. Този живот обаче е само частична картина на конфликта между Бог и Сатана. Именно на кръста е решителната изява на последиците от двата противоположни принципа.

Както отбелязахме в гл. 3, разпъването на кръст е смърт, предшествана от тежка, мъчителна агония. Било е отвратително човек да умре безпомощно гол, понасящ физическа болка, влудяваща жажда и публично опозоряване. Все пак хиляди са умрели от този начин преди времето на Христос и още хиляди щели да бъдат разпънати през следващите десетилетия. Нито един от тези случаи обаче не променя с нищо световната история. Длъжни сме да се запитаме кое прави разпъването на Христос толкова особено събитие.

Не начинът на умъртвяването е важен, а личността, която умира. Исус не е само едно от многото човешки същества, а безгрешният Божи Син, приел човешко естество, "за да унищожи чрез смъртта този, който има властта, т.е. дявола" (Евреи 2:14). Както отбелязахме, Христос "се отказа от всичко", като прие "човешки образ", "смири Себе Си" и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст" (Филипяни 2:5-8).

Огромната разлика между разпъването на Христос и кръстната смърт на всички останали е в обстоятелството, че Господ е можел и да не остане на кръста. Д. М. Бейли отбелязва: "Исус не бе безпомощна жертва: Той можеше да слезе от кръста"[1]. Като едновременно човек и Бог Той би могъл да си възвърне всичко, от което се е отказал, да разкъса въжетата и да прекрати страданието Си.

Същността на въпроса е, че Исус избира да умре на кръста. Неговото разпятие е доброволен акт на послушание спрямо Божията воля. "Добрият Пастир дава живота Си за овцете", казва Той на своите слушатели, а после заявява: "Аз давам живота Си (…) Никой не Ми го отнема, но Аз от Себе Си го давам" (Йоан 10:11, 17, 18). Следователно Христос би могъл да слезе от кръста, но не пожелава да го на прави.

Докато виси на кръста, изкусителят продължава да се опитва да го накара "да си възвърне" всичко, като този път използва хората, заради които Той умира. Минаващите "Го хулеха", напомняйки силните Му изказвания за онова, което възнамерява да постигне. "Ако Ти Си този, за когото се представяш, хвърлят към Него предизвикателството, тогава "спаси себе Си и след от кръста!". Главните свещенити и книжниците също се включват, като си разменят подигравки по Негов адрес: "Другите е избавил, а пък себе Си не може да избави! Нека Христос, Израеливият Цар, слезе сега от кръста, за да видим и да повярваме". Все още търсят "знамение". Междувременно римските войници също му се подиграват (Марк 15:29-32; Лука 23:36).

Как бихте отговорили на тези подигравки и на подобно отношение? Сигурен съм, че аз бих отвърнал. Бих ударил с мълнии от небето и бих ги пържил на бавен огън, за да могат тези неблаговарници да пострадат малко и да разберат кой съм Аз, преди да умрат. Със сигурност биха съжалили, че са изчерпали търпението ми, въпреки че проявявам такова старание да им направя услуга. Бих им дал точно това, което заслужават!

Христос би могъл да постъпи по този начин. Би могъл да повика "повече от дванадесет легиона ангели" (Матей 26:5), които да го избавят и да опустошат страната. Също така би могъл да отвърне на силата със сила, но цената би била възвръщане на онова, от което се е отказал, и изоставяне на спасителния план. И ето че Той се моли с думите: "Отче, прости им, защото не знаят какво правят" (Лука 23:34). С други думи, Исус им дава онова, което те не заслужават – благодат.

Един от интересните аспекти на разказите в синоптичните евангелия относно разпятието е обстоятелството, че не ни дават такива подробности като чукове, пирони, болка и дори кръв. От друга страна, евангелистите се занимават предимно с Исусовото отношение и с духовната му агония на кръста.

Особено важен е Христовият вик на изоставеност: "Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?" (Марк 15:34). Както видяхме, той изразява съвсем различно отношение от това не хората, умиращи с пълната увереност, че всичко е наред. Последните думи на Дитрих Бонхьофер, християнски борец против управлението на Хитлер, които той изрича към своя приятел, докато върви към мястото на екзекуцията, са: "Това е краят, а за мен – началото на живота"[2]. Това са думи на един човек на вярата.

Някои са разглеждали Христовите страдания и смърт по-скоро като "връхна точка в единството Му с Отец", отколкото като Божията присъда над греха.[3] Това тълкуване не само противоречи на ясните думи на Христос, но пренебрегва и голям брой противоположни по смисъл текстове в останалата час от Библията, които разглеждат Неговата заместническа жертва за греха като основа на спасителния план.[4]

Христос наистина умира като мъченик, но мъченичеството не изчерпва Неговата мисия. Убитият само като мъченик Месия, пише П. Т. Форсейт, "би могъл да създаде добро впечатление, но не и да прощава; би могъл да насърчава хората, но не и да ги изкупва; би могъл да критикува обществото, но не и да съди света"[5]

Значимостта на Христос не е в това, че е морален герой. Агонията му на кръста Го връхлита, защото Той носи греховете на света и Божията присъда над греха (2Користяни 5:21;Галатяни 3:13; Евреи 10:9-14).[6] Според Форсайт "много хора могат да бъдат послушни до смърт, но същността на християнството се крие в това, че Христос е бил послушен до осъждане, дори до окончателната присъда на Светостта"[7].

Христос издава вика на изоставеност едва когато става грях за нас на кръста. За първи път в живота му връзката между Него и отец е разкъсана. "Спасителят – пише Е. Уайт – не можеше да види отвъд гробницата. Надеждата не му представяше излизането от гроба като победител, нито му говореше за приемането на неговата жертва от Отец. Грехът е толкова отблъскващ за Бога, щото Той се страхуваше, че тяхната раздяла ще е вечна. Христос почувства мъката, която ще изпита, грешникът, когато милостта няма повече да умолява виновното човечество."[8]

Причината за контраста между смъртта на Исус и на Бонхьофер и Поликарп се състои в това, че те преживяват физическа смърт, докато Исус преживява и духовното отделяне от Бога, дължащо се на Божията присъда (гняв) над греха. Августин (354-430 г.) подчертава това, когато описва Христовата смърт като "двойно умиране" за нас.[9]

Става така, че Спасителят, Който идва на света с ярка светлина посреднощ, умира сред непрогледна тъмнина през деня (Марк 15:33). Юрген Молтман отбелязва: "Като "богохулник" Исус е отхвърлен от пазителите на Закона на Своя народ. Като "бунтовник" Той е разпънат от римляните. Но последното и най-страшно обстоятелство е, че умира като един очевидно отхвърлен от своя Бог и Отец". Единствено теологичното значение на Христовата смърт – добавя Молтман – "посочва разликата между Господния кръст и останалите кръстове на забравени и безименни герои в човешката история"[10].

Не болката, позорът или човешкото отхвърляне причиняват смъртта на Исус. Според Е. Уайт смъртта настъпва в резултат на "бремето на греха, от усещането за неговата страшна чудовищност, от отделянето на душата му от Бога – всичко това съкрушава сърцето на Божия Син". Форсайт заключава: "Не можеше да разберете Христос, докато не разберете Неговия кръст"[11].

"Най-великата дума, произнасяна някога"[12], несъмнено е Христовият вик преди смъртта Му: "Свърши се!" (Йоан 19:30 – една дума на гръзки език). Трите синоптични евангелия не казват нищо за Исусовото "Свърши се!", но всички посочват, че Той умира със силен вик (Матей 27:50; Марк 15:37; Лука 23:46). Сякаш Исус издъхва с триумфален вик. Баркли заявява: "Той не казва "свърши се" като знак на поражение; изрича го като човек, който вика поради спечелената битка."[13]

По време на Христовата смърт "завесата на храма се раздра на две отгоре додолу" (Матей 27:51), показвайки, че изкуплението за греха е завършено и следователно еврейските жертвени служби са вече приключили.[14] Великата жертва на Христос, към която сочат левитските служби, се е осъществила и старата система престава да е валидна.

Христовата смърт на кръста запечатва разгрома на Сатана. Дяволът е демонстрирал омразата си чрез убийството на безгрешния Божи син. Лукавият има правото да владее живота на хората, защото посредством греха те са си навлекли смъртното наказание, но Исус е нещо различно. Той не е съгрешавал. В резултат на това дяволът няма власт над Него (Йоан 14:30). Макар сатана да се надява до последния миг, че Исус ще си възвърне онова, от което се е отказал, ще поеме Божествената Си власт и ще изостави спасителния план, Божият Син се държи твърдо за волята на Своя Отец.

Кръстът демонстрира две неща – Божията любов и справедливост и сатанинската омраза и измама по отношение на Божия характер. Р. Дж. Камбъл прави уместното обобщение: "На Голгота съвършената любов се среща със съвършената омраза, съвършената доброта – със съвършеното безчестие, при което тя побеждава, като претърпява най-страшното и си остава чиста и непроменима до края."[15]

Любовта на Бога, изразена в даването на неговия Син, както и достигналата до краен предел омраза на сатана, са наблюдавани съвсем ясно от Вселената. Нещо повече, всички виждат, че Бог е устоял в Своята святост и справедливост, справяйки се с проблема грях. Той не е пренебрегнал изискванията на Закона, нито справедливото му възмездие. Всичко това се взима предвид на голгота. Кръстът поставя Божественото прощение на морална основа.

"Едва с Христовата смърт – пише Е. Уайт – характерът на сатана ясно се откри пред ангелите и непадналите светове. Архиотстъпникът така се бе маскирал чрез измама, че дори святите същества не бяха схванали неговите принципи."

Сатана обаче надмина себе си с отнемането на Христовия живот. Никога повече няма да има възможността да мами ангелите и непадналите същества. "Победата, спечелена със смъртта на Божия син на Голгота, превъзмогна завинаги обвиненията на Сатана ред Вселената и смълчава нападките на дявола, че е невъзможна Бог да прояви себеотрицание." С разпъването на Исус "последната брънка на симпатия спрямо Сатана от страна на Небето бе разкъсана." Освен това "унищожаването на греха и Сатана стана гарантирано (…) и Вселената бе вече сигурна за вечността"[16]

Голгота е повратната точка в космическата история. (…)

(…)

Джордж Найт, Христовият кръст, 2010.
(Из: Глава 5. Исусовите реални изкушения
и "изоставеността" Му на кръста.)
Джордж Найт е професор
по църковна история в Теологичната семинария
на университета "Ендрюс", САЩ.

• •

                Ранен, във кръв потънал
                        и с тръне на глава,
                        за подсмих Той е станал
                        на хорската мълва!
                        Що друго му остава,
                        освен срам и позор?
                        Тъй – хулен и без слава –
                        е мил на моя взор! (…)
                                 Из Стара протестантска песен



[1] D. M. Baillie, God Was in Christ (New Youk: Cherles Scribner"s Sons, 1948), p. 182.

[2] E. Bethge, Dietrich Bonhoeffer (Collins, 1970), p. 830, цитирано in Moltmann, The Crucified God, p. 152.

[3] Виж Mscquarrie, Prenciples of Christian Theology, p. 322; Dale, The Atonement, p. xl.

[4] Виж, например, гл. 3 и 4 от настоящата книга и текстовете от Йоан 1:29; Марко 10:45; Евреи 9:28; 1Петрово 2:24; 3:18; 2Коринтяни 5:21; Галатяни 3:13.

[5] Forsyth, Cruciality of the Cross, p. 37.

[6] Виж Denney, Christian Doctrine of Reconciliation, pp. 273, 274.

[7] Forsyth, Work of Christ, p. 135.

[8] White, The Desire of Ages, p. 753.

[9] Augustine, On the Trinity, 4.3.6.

[10] Moltmann, The Crucified God, p. 152.

[11] White, Steps to Christ, p. 13; Forsyth, Cruciality of the Cross, p. 26; ср. White. The Desire of Ages, p. 753, Dale, The Atonement, p. xl.

[12] James Stalker, The Trial and Death of Jesus Christ (New York: Rechdrd R. Smith, 1930), p. 254.

[13] William Barclay, The Gospel of John, Daily Study Bible (Edinburgh: Saint Andrew Press, 1955), vol. 2, p. 301.

[14] Ellen G. White, Review and Herald, Sept. 24, 1901, p. 615; R.C.H. Lenski, The Interpretation of St. Matthew"s Gospel (Minneapolis: Augsburg, 1943), p. 1127.

[15] R. J. Campbell, The New Theology (New York: Macmillan, 1907), p. 124.

[16] White, The Desire of Ages, p. 758, 761, 764; White, MS 50, 1900. Ср. White, Patriarchs and Prophetrs, p. 70.




Гласувай:
2



1. atil - Браво! Много силно и разбираемо е!!
20.04.2014 00:35
Браво! Много силно и разбираемо е!!
цитирай
2. nbrakalova - Благодаря, atil !
20.04.2014 18:49
Малко допусках, че може някой да отдели време да изчете текстовете, а ето, че ти дори ги определяш като разбираеми. Книгата е изключително интересна. Авторът е провокативен (да не кажа на места скандализиращ) и в коментарите, и в задаване на въпроси, и в търсене и намиране на отговорите им.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: nbrakalova
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1625002
Постинги: 501
Коментари: 1643
Гласове: 5868
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031