Смъртта на изкушението
  Триумфалното Исусово влизане в Йерусалим създава атмосфера на очакване. Хората я усещат, управниците я долавят, учениците са превъзбудени, а Исус се вълнува. "Сега душата Ми е смутена", казва Той малко преди Господнята вечеря. Задава си въпроса дали да помоли Отец да го спаси от настъпващия "час". Не – заключава Той, – "за това дойдох на този час". После в отговор на молитвата Му Божият глас идва от небето и Го уверява, че е на право път (Йоан 12:27, 28). В това емоционално приповдигнато състояние на увереност Исус прави пред хората съвсем ясно изявление за значението на онова, което ще се случи през следващите няколко дни.

"Сега е съд на този свят. Сега князът на този свят ще бъде изхвърлен вън. И когато Аз бъда издигнат от земята, ще привлека всички при себе Си." Тълпата не е особено впечатлена. Хората питат как така ще бъде разпънат, ако наистина е Месия, тъй като са чули от Свещеното писание, че "Христос пребъдва довека" (ст. 31-34).

Когато времето на кръста приближава, чувство на страх започва да връхлита Исус въпреки уверението на Отец. Връхната точка на борбата с изкушението е достигната в Гетсимания, където Той се изправя лице в лице с ужаса от онова, което кръстът наистина означава.

Марк представя Исус в Гетсимания като "ужасйн и измъчен", изричащ следните думи пред Своите ученици: "Душата ми е прескръбна до смърт". (Марк 14:33, 34; срв. с Матей 26:37, 38). След като оставя Яков, Йоан и Петър зад Себе Си, Той "падна на лицето Си и се молеше, като казваше: (…) ако е възможно, нека ме отмине тази чаша". След това, отбелязвайки, че няма нищо невъзможно, продължава с молитвата: "Отмини Ме с тази чаша" (виж Матей 26:36-46м Марк 14:32-42; Лука 22:39-46).

Едно е ясно от това преживяване: Исус се страхува както от "часа", така и от "чашата". Няколко писатели забелязват яркия контраст между страха на Христос от предстоящата смърт и реакцията на други известни мъченици през цялата история.

Мнозина са се изправяли спокойни пред смъртта. Например Сократ от Атина, живял в петия век пр.Хр., често е цитиран като пример за начина, по който един мъдър човек посреща прекратяването на земния си живот. Оскар Кълман пише, че за Сократ "смъртта е великият приятел на душата". За свое голямо задоволство той смята, че "доказва" теорията за безсмъртието на душата. Няма защо да се страхува от смъртта, освободителката на неговата личност. В деня на смъртта си великият учител проследил пред своите ученици аргументите за безсмъртието. После, за да демонстрира своята вяра, спокойно взел чашата с бучиниш (както било наредено от съда) и с радост я изпил. "В този момент – пише Кълман – той "живее" своята доктрина (…) Сократ приема смъртта с пълен мир и спокойствие. Смъртта му е красива. В нея няма и следа от страх (…) От негова гледна точка, който се страхува да умре, всъщност доказва, че обича света на тялото"[1].

Християнските мъченици също се изправят пред смъртта с ведро настроение и понякога – дори екстатично. Например, когато епископът на Смирна (около 69-155 г.сл.Хр.) Поликарп застава пред проконсула, който скоро трябва да отнеме живота му, казва на мъчителя си да се заеме с работата. В писмо, написано малко след мъченическата му смърт през 155 или 156 г.сл.Хр., се разказва, че в последните си мигове, "проявил смелост и радост, а лицето му светело от благодат, така че не бил сломен от нещата, които му казали, но изпитвал истинска радост"[2].

Това преживяват много мъченици през вековете. Като знаят, че са наред с Бога, те не изпитват страх от смъртта.

При толкова много записани в историята случаи на радостна смърт човек трябва да се запита защо Христос очаква с такъв страх Своята гибел. Толкова много ли обича този свят? Вяра ли Му липсва? Или просто се страхува от болката?

Отговорът трябва да бъде търсен в друга посока. Свързан е с естеството на "чашата", която Той трябва да изпие, както и със значението на "часа", който трябва да преживее. Изпиването на "чашата на смайването и запустението" и "чашата на яростта" ни насочва към старозаветни символи (Йезекиил 23:33; Исая 51:17). Джон Стот посочва, че Христовата чаша "символизира не физическата болка от бичуването и разпятието, нито душевната мъка от презрението и отхвърлянето (…), но по-скоро духовната агония от понасянето на греховете на света – с други думи, понасянето на Божия гняв, който грешниците заслужават".[3]

Книгата "Откровение" използва символа на пиене от чашата на Божия гняв във връзка с хората, които са отхвърлили Христос (Откровение 14:10; 18:6). (…) Христос изпива чашата на съда за всички, но извършеното от Него ползва само онези, които приемат жертвата Му с вяра. Отхвърлилите Христос избират да пият от собствената си чаша в съдния ден на Агнето (Йоан 3:36; Откровение 6:15-17); Римляни 5:1, 9, 10).

Христовият страх в Гетсимания произлиза от това, че Той осъзнава колко много Бог мрази греха. За Него мисълта, че трябва да стане "проклет за нас" и "грешен" в Божиите очи е непоносима (Галатяни 3:13; 2Коринтяни 5:21). "Той почувства, че поради греха – отбелязва Е.Уайт – е отделен от Своя Отец. Бездната бе толкова огромна, черна и дълбока, че духът му затрепери пред нея. Не биваше да упражнява и Божествената Си сила, за да  избяга от агонията. Като човек трябваше да понесе последствията от греха на човечеството. Като Човек трябваше да претърпи Божия гняв против беззаконието."[4]

В Гетсимания настъпва моментът за вземане на решение. Или да продължи към кръста, или да се откаже от мисията Си. Изкусителят, разбира се, е все така край Него и Му показва, че дори най-близките Му приятели не могат да останат будни, за да Го подкрепят; че един от учениците Му точно в този момент Го предава и че неблагодарните хора, за които умира, скоро ще поискат да бъда разпънат на кръст.

Противопоставяйки се на изкушението да върши собствената Си воля и да избяга от кръста, Христос претърпява страдания, за които едва ли можем да имаме представа. В невъобразима агония и мъка накрая Той взема решение. "Отче Мой – моли се Исус Христос многократно, – ако не е възможно да ме отмине тази чаша, без да я пия, нека бъде Твоята воля" (Матей 26:42).

След като е взел решението да продължи по пътя към кръста, Исус се връща при учениците Си със спокойствие, каквото липсва в гетсиманското Му преживяване. Решил е да умъртви изкушението – онова уникално изкушение да избегне носенето на отделящия Го от Бога грях на кръста. Христос взема окончателното решение да продължи мисията Си. Събужда учениците и им съобщава: "Ето, часът наближи, когато Човешкият Син се предава в ръцете на грешници. Станете да вървим. Ето, приближи се този, който ме предава" (Матей 26:45, 46). Когато напуска Гетсимания, Христос не смята, че мисията му е изпълнена и че е дал съвършен пример на велик Учител. Напротив, гледа напред към връхната точка на мисията Си, която скоро ще приключи.

(…)

Джордж Найт, Христовият кръст. С., 2010.
(Из: Глава 5. Исусовите реални изкушения
и "изоставеността" Му на кръста.)
Джордж Найт е професор
по църковна история в Теологичната семинария
на университета "Ендрюс", САЩ.

[1] Oscar Cullmann, "Immortality of the Soul or Resurrection of the Dead?" in Immortality and Resurrection, ed. Krister Stendahl (New Youk: Macmillan, 1965), pp. 13, 14.

[2] "The Martyrdom of Policarp", chap. 12, in The Apostolic Fathers, 2^nd ed., trans. J. B. Lightfoot and J. R. Harmer. Ed. And rev. by Michael W. Holmes (Grand Rapids: Baker, 1989), p. 139.

[3] Stott, Cross of Christ, p. 76.

[4] White, The Desire of Ages, p. 686.