Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.07.2012 14:37 - (2) Съвременност и "демодирани" 6 от 10-те
Автор: nbrakalova Категория: Лични дневници   
Прочетен: 6542 Коментари: 3 Гласове:
3

Последна промяна: 26.06.2014 19:25

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Родители и деца
Петата заповед: „Почитай баща си и майка си, за да се продължават дните ти на земята, която ти дава Господ, твоят Бог“ (Изход 20:12)

 

Елени Гатзоянис живеела в Гърция, когато Гражданската война заплашвала да разкъса страната (1946-1949). Комунистите взели къщата й за своя база и тя им позволила. Когато я изпратили да работи по проекти за развитие на обществото и определили най-голямата й дъщеря да отиде в армията, не отказала. Все още се надявала, че всичко това е временно и че един ден нещата ще се оправят.

След това обаче й съобщили, че вземат нейните момчета – на 6 и 8 години – в друга страна, където те щели да бъдат възпитавани в принципите на комунистическата партия. Дълбоко вътре в себе си тя знаела, че това не може и не бива да стане и затова започнала да планира тяхното бягство. Разбирала, че ако тя самата би се опитала да ги преведе през линията на бунтовниците до следващото село, където техният чичо можел да им помогне, никога нямало да успеят. Обаче правилно съобразила, че две деца, които си ходят по пътя заедно няма да привлекат ничие внимание. Рано на зазоряване тя вървяла с тях, докъдето посмяла. След това с една последна гореща прегръдка ги накарала да бързат по пътя. Последното нещо, което момчетата видели, когато се обърнали, било тяхната майка, която все още им махала в далечината.

Когато „другарите“ дошли за момчетата, тя се опитала да ги забави, но истината скоро излязла наяве. Бунтовническите водачи я затворили в мазето на собствената й къща и я изтезавали. След това я извели до оградата и я из правили пред един въоръжен отряд. Свидетелите на тази сцена разказват, че точно преди да прозвучат изстрелите, тя вдигнала ръце и извикала „Дечицата ми! Дечицата ми!“.

Човек може да разбере защо историята на тази смела майка е развълнувала сърцата на милиони. Тя докосва струна във всяко сърце, защото връзката между родители и деца е универсална по характер.Елени направила това, което всяка майка чувства, че трябва да направи, ако обстоятелствата го изискват. Повечето родители биха умрели за децата си без съмнение или колебание, а с радост.

Петата заповед се занимава с тези силни взаимоотношения отдолу нагоре – тя говори на децата. И това е поради една основателно причини: не всички се женят и много хора никога не стават родители, но всеки човек е син, или дъщеря. Отношенията ни към нашите родители или дори липсата на такива влияят на всеки един от нас за добро или за зло до последния ден на живота ни. И петата заповед е точно за това. Тя е за отношенията и връзките.

Не можем да променим реалността, в която сме родени. Нито един от нас не е имал правото на глас в избора си на родители, нито пък можем да ги направим да отговарят на идеите ни какви те трябва да са. Един библейски писател припомня, че родителите „са ни наказвали, според както им е било угодно“ (Евреи 12:10). Те може да са си свършили работата перфектно; може да са я свършили с много грешки и глупости; или – както повечето от нас – и по двата начина. Това, което те са направили, или не са направили, неизбежно ни е повлияло. Но истината е, че сме повлияни по-дълбоко и по-постоянно от своето отношение към техните усилия, отколкото от специфичните методи, които те са използвали. И точно това е, за което говори петата заповед. Тя поставя отговорността за успеха на отношенията между родители и деца на правилното място. Заповедта се фокусира върху аспекта на връзката, която повлиява преди всичко нас. Това е заповед, при която имаме възможност да избираме. Въпреки, че нито можем да изберем родителите си, нито можем да ги сменим, отношението, което имаме към тях, определено зависи от нас.

Дълги години бях член на дисциплинарния комитет на един християнски университет. Един ден студент, който практически беше случай, от който можеш да научиш езика на тялото, седеше от другата страна на масата. Комитетът беше по-малко заинтересован от разкриването в детайли на това, което той беше извършил, отколкото от отношението му към следването в университета. И отговорът изглеждаше достатъчно ясен. Той ни гледаше яростно със скръстени на гърдите ръце. Разговорът, която последва, не беше изненадващ. Всичко, което казвахме и всеки въпрос, който му задавахме, предизвикваше в отговор гневно избухване. Не след дълго членовете на комитета започнаха да поклащат глави и да се споглеждат.

След няколкото минути, в които очевидно нищо не постигнахме, аз казах: „Пол, искам да разбера какво се опитваш да ни кажеш. Дори най-обикновения въпрос, който се опитваме да ти зададем, предизвиква ядосан отговор. Какъв е проблемът? Какво искаш да кажеш?“

Той не отговори, но обърна погледа си директно към мен. Видях да стиска зъби и да ги отпуска. След малко продължих: „Чудя се дали не ни възприемаш като неприятели, сякаш ти и комитетът сте врагове и водите война. Така ли се чувстваш?“

След тези думи предизвикателният поглед сякаш омекна малко, но Пол все още мълчеше, докато не казах: „Как са нещата между теб и твоя баща, Пол? Така ли се отнасяш и с него? Това ли си донесъл тук днес?“.

Тогава за първи път той сведе поглед надолу и изражението на лицето му стана почти тъжно. Накрая каза меко: „Да, май така стоят нещата“.

Дали Пол не правеше това, за да нарани баща си и да го накара да се чувства неудобно? Мисля, че може би да. Определено той можеше да го направи. В този живот сме съдени повече по резултатите, които постигаме, отколкото по това, което сме или не сме направили, за да ги постигнем. Никъде другаде това не е по-вярно, отколкото при родителството. И вярно е също, че никой друг не може да ни нарани повече от тези, които обичаме.

Но не беше необходимо голямо усилие, за да се разбере, че човекът, засегнат най-много от отношението на Пол, беше самият той. Неговото настояще и бъдеще бяха поставени под въпрос поради нерешения му въпрос с гнева. Усилията ни през онзи ден и последвалата терапия бяха неуспешни и скоро след този разговор той се хвърли от една скала.

Както ясно показва случаят на Пол, начинът, по който се чувстваме по отношение на нашите родители – отношението ни към тях, „усещането в стомаха“, когато мислим за тях, - напълно ще оформи начина, по който ще се отнасяме към всички авторитети и в по-малка степен, към всички останали човешки същества. И по всяка вероятност ще повлияе и на отношенията ни с Бога.

Принципът, заложен в петата заповед, е здрава основа за успех в училище, в службата и дори в брака. Всъщност първия път, когато споменава за бракосъчетанието Библията го описва като напускане на баща и майка и привързване към съпруга (-та) (Битие 2:24). Така че тя го вижда като пренасяне (в някои случаи и като продължение) на отношенията, които сме започнали с нашите родители. Хора, които имат нерешени проблеми със своите родители, влизат в брака със сериозни пречки и са изложени на много висок риск от проблеми и в другите области на живота. Ето защо заповедта казва, че ако почиташ родителите си, ще „се продължат дните ти на земята, която ти дава Господ, твоят Бог“ (Изход 20:12). Това означава, че здравословните отношения с родителите ни са основата за добри отношения, психическа устойчивост, мир и успех в живота.

 

Почитта е отношение на сърцето

 

Десетте заповеди, изглежда, че се разделят на две групи. Четири се фокусират върху отношенията ни с Бога, а останалите шест ни учат как да се отнасяме с другите човешки същества. Първата Божия заповед ни казва да се покланяме на нашия Небесен Баща. А първата от групата, която говори за междучовешките отношения, изисква да почитаме родителите си.

Почитта, подобно на богослужението, е отношение на сърцето. Тя не се отнася до определено действие или поведение към нашите родители, а по-скоро към начина, по който избираме да се отнасяме към тях.

Апостол Павел казва, че петата заповед изисква децата да се покоряват на своите родители (Ефесяни 6:1). Когато някои хора, включително и родители, чуят думата „покоряване“, веднага си мислят за контрол. Те го тълкуват в смисъла, по който действа една машина, когато отворите клапан или включите прекъсвач. Но покорството, което извира от отношението на „почит“ е интелигентен отговор, активен израз на любов и уважение, а не автоматично съобразяване с авторитета.

Обърнете внимание как мъдрецът пояснява тази идея: „Сине, мой, пази заповедта на баща си и не отстъпвай от наставлението на майка си. Вържи ги завинаги за сърцето си, увий ги около шията си. Когато ходиш, наставлението ще те води; когато спиш, ще те пази; когато се събудиш, ще се разговаря с теб“ (Притчи 6:20-22). Обърнете внимание, че той описва отношение. Покорност без отношение на почит е тежко бреме. Всъщност това е робство.

Да почитаме родителите си означава, че искаме да направим усилията им успешни – да ни помогнат самите ние да успеем. Петата заповед ни казва да свалим „боксовите ръкавици“ и да „излезем от ринга“, да слушаме съветитеим, да говорим добре за тях, да търсим начини да им покажем, че ги ценим и уважаваме. Отново чуваме мъдре;а: „Прочее нека се веселят твоят баща и твоята майка и да се възхищава онази, която те е родила“ (Притчи 23:25).

Принципът за почитта не варира, но начинът, по който се прилага, се променя през етапите на живота – според времето и обстоятелствата. Скоро след като се дипломирах в колежа имах привилегията да се радвам на приятелството на Хенри Бааш. Роден през 1885 г. в Хамбург, Германия, той беше човек с богат опит, с добро чувство за хумор и мъдър.

Един ден той ми каза: „Ти син на баща си ли си?“.

„Ами да, така мисля“ – отговорих, без да съм сигурен какво точно има предвид.

„Предполагам, че си – каза той. – Ти си само на 21 години, нали? Не се притеснявай – това ще се промени. Първо, твоята баща е твой баща; след това става твой син. Знаеш ли, това вече ми се случи. Сега моят син е мой баща. Той ми казва какво да правя и аз трябва да го слушам“.

Принципът на почитта ще се изрази по-различно за 5-годишното дете, отколкото за 14-годишен юноша. И да си на 14 години не е същото, като да си на 25. Напре4дващата слабост и немощ на родителите ни, докато остаряват, също носи промени. Почитта към тях тогава ще има още едно измерение. Пропускът да се разпознаят тези променящи се обстоятелства и липсата на адаптиране към тях при една от страните, е залог за проблеми. Но когато взаимоотношенията се развиват добре, в залеза на живота най-пълно можем да оценим значението на думите на Давид:

     „Ето, наследство от Господа са чадата

     и награда от него е плодът на утробата.

     Както са стрелите в ръката на силния,

     така са чадата на младостта.

     Блазе на онзи човек,

     който е напълнил тула си с тях!“ (Псалом 127:3-5)

Разбира се, дори смъртта на родителите ни не премахва задължението да ги почитаме. Това, което правим, и начинът, по който живеем, все още може да ги направи да изглеждат добри и паметта им да се почита. Можем да живеем по начин, който изразява благодарност за това, което те са отстоявали и което сме получили от тях.

 

Поставяне на отговорността на полагащото й се място

 

Като се обръща към потомството повече, отколкото към родителите, петата заповед поставя отговорността там, където тя трябва да бъде.

За повечето от нас е вярно, че родителите ни имат най-голямо значение в нашия живот, от което и да е друго човешко същество. Който става родител, поема голяма отговорност. Но заповедта фокусира вниманието към особено важния момент: отношението на детето към връзката му с родителя, защото в това всъщност е целият смисъл. Родителите могат да ни възпитават, могат да ни съветват, да ни дават добър пример, могат да плачат или да се молят за нас. Но никога не могат да направят за нас това, в което е смисълът на всичко. Не могат да ни отнемат правото да вземаме собствени решения. Най-голямата почит, която можем да им отдадем, не е чрез думите ни или като слагаме купчини цветя на гроба им, но като бъдем обичащите хора, които трябва да сме. А изборът да правим това е изцяло в нашите ръце.

Един от щастливите резултати от това, че съм прекарал живота си в класната стая е, че имам много млади приятели, които никога не пропускат да покажат ентусиазирано готовността си да ми помогнат, когато наистина има нужда. Предположете, че реша да отбия колата си от пътя някоя сутрин и да чакам, докато мине някой от младите ми приятели. Аз го викам и казвам: „Би ли могъл да ми помогнеш да избутаме колата?“. Мислите ли, че ще ме изостави? Разбира се, че не!

Тогава, когато е бутал колата почти до следващия град и виждам, че е вече изморен, казвам: „Добре. Оценявам това, което направи. Благодаря ти, повече от достатъчно е“. Тогава обаче, без да съм взел необходимите мерки, за да може колата ми да върви, отново тръгвам на път, като се надявам някой друг пак да направи същото за мен.

Може да е възможно да повторя тази „стратегия“ три или четири пъти, но не след дълго някой ще попита: „Какво всъщност се опитваш да правиш? До бензиностанция ли да те избутам все пак, или до сервиз?“.

В този момент вече ще трябва да кажа истината: „О, не точно. Аз просто… Трябва да стигна до Монтерей, а знаеш каква е цената на горивото напоследък“.

Мислите ли, че планът ми ще успее?

Сега, както вече казах, познавам доста наистина добри младежи. Те са с добри сърца и винаги са готови за шега и забавление. И когато някой ги побутне към правилната за живота им посока, те не се бунтуват и не упорстват. Те ще вървят в правилната посока известно време, но не след дълго ще спрат и ще започнат да се шегуват и да си губят времето, докато някой отново ги побутне.

Не ме разбирайте погрешно – всички се нуждаем от добър съвет и от дума на насърчение. Доброто духовно „побутване“ в подходящото време може да бъде точно това, което е необходимо, за да започнем. Може би понякога това дори ще включва някои сериозни поправки или укори, но рано или късно – и много по-добре, ако е по-скоро, а не по-късно – ще трябва да включим собствения си „двигател“. Никой няма да ме бута по целия път до Монтерей и също така никой няма да ви бута до небето.

Можете ли да си представите следната сцена: Жена пристига до небесните врати и се опитва да ги отвори, без да бъде забелязана.

„Един момент – казва пазачът. – Къде отивате?“

„Кой, аз?“

Тя изглежда наистина неспокойна поради някаква причина.

О, ами, просто четох, че ако изпера дрехите си и ги избеля в кръвта на Исус, мога да вляза през вратите в града (Откровение 22:14). И това направих – изпрах ги и съм тук“.

„Но аз виждам, че носите нещо под дрехата си. Какво е то?“

В този момент нещастната жена изглежда по-нервна от всякога. Сякаш ще заплаче.

„О, това… То е нещо, което… ох… нещо, което исках да взема със себе си“.

„Какво е то?“

Сега вече сълзите й рукват.

„Господи, това е едно от децата ми. Толкова много искам то да е тук с мен. Моля Те, нека да го взема вътре с мен?“

Ако мислите, че тази сцена е само хумористична, може би все още не сте разбрали колко много родители копнеят да дадат на своите деца най-ценното нещо, което някога са желали за самите себе си и доколко силно тяхната радост и умственият им мир са свързани с този въпрос.

 

Но това никога не може да стане. Пророк Езекиил прави едно живо сравнение. Той казва, че дори и Ной, Данаил и Йов да са живи днес, чрез своята вярност те не могат да спасят никой друг, освен себе си (Езекиил 14:20). И това е точно така, защото вярата не може да се предава на друг.

Понякога казваме, че „Бог няма внуци“. Също така е вярно, че Той няма и племенници, нито сватове, нито други подобно.и Няма друго освен деца. Това означава, че не можем да установим отношения с Него чрез вярата на някой друг или да отидем на небето, като се държим за дрехите им. Нашите родители може да са били добри хора. Ако е така, трябва да сме благодарни – не всеки има тази привилегия. Но е необходимо да направим нещо повече от това само да им се възхищаваме. Трябва да вземем собствено решение и да приемем жертвата на Исус за самите себе си. За да установим лична връзка с Бога, трябва да използваме духовната дисциплина но молитвата и вярата и да изпитаме за се бе си „окъпването, сиреч, новорождението и обновяването на Светия Дух“ (Тит 3:5).

Ето защо петата заповед се обръща по-скоро към децата, а не към родителите, защото в това е смисълът.

 

Другата страна на почитта

 

Разбира се, нищо от казаното досега не намалява отговорността на родителите, нито ги оправдава да се чувстват така, сякаш имат малка, или никаква отговорност за това, как се отнасят с децата си. Явно е невъзможно да разглеждаме отношението на децата към техните родители, без също да погледнем монетата и от другата страна, защото взаимодействието между родителите и децата е изцяло взаимно. Когато говори за петата заповед, апостол Павел изяснява, че задължението на децата да почитат родителите си, съответства на отговорността на родителите към децата им (Ефесяни 6:1-4; Колосяни 3:20, 21).

Отбелязахме, че почитта, която децата трябва да имат към родителите си, е отношение на любов и респект, а не на автоматично съобразяване с авторитета. Важният въпрос за родителите е: Какво поучение и пример мога да дам , какъв вид взаимодействие мога да предложа, за д улесня добрия вид реакция? Как мога да насърча този интелигентен отклик в моите деца?

Системата на дисциплина, основана на принуда и наказания, е ясно, че не е добър отговор. Покорността, която включва разсъдливостта и автономна воля, не е „почитаща“.

Ако искаме да видим у децата си отклик, който извира от тяхната разсъдливост, от тяхната интелигентност и добра воля, тогава колкото може по-рано и колкото може по-често (в някои случаи, по-рано и по-често, откколкото би ни било приятно), трябва да започнем да апелираме към тези по-висши способности, като помним, че целта ни не е да контролираме, но да насърчаваме отношения на взаимна почит.

Подкрепата на волята на поколението не включва безотговорно потъпкване на родителския авторитет. Но означава, че колкото се може по-скоро трябва да им позволим да избират колкото е възможно повече. Необходимо е да търс8им неща, в които те наистина могат да направят легитимен избор. Разбира се, не би трябвало да питаме 2-годишно дете: „Искаш ли малко портокалов сок, или предпочиташ чаша бира?“. Ако търсим такива възможности и дори ги създаваме, децата ще имат много поводи, когато ще започнат да упражняват правото си на избор. „Искаш ли портокалов сок в синята чаша или в тази с цветчетата?“ И дори преди да им кажем „не“ или „трябва да го направиш по моя начин“, да се запитаме „Има ли смисъл наистина?“ „Каква вреда би донесло това?“.

Преди няколко години в популярната психология имаше течение, познато като „транзакционен анализ“. Буквите „Р-В-Д“, които отговарят на родител-възрастен-дете, сумираха фундаменталния аспект на теорията. Идеята е, че всяка транзакция, всяка обмяна, между две личности, става на едно от тези три нива. „Родителят“ поправя, инструктира, нарежда и порицава. „вдигни тази риза и я сложи в гардероба“. Това разбира се е „Р“ (родител) намеса. Логичният и подходящ отговор на тези думи ще бъде реакцията на „Д“ или „дете“: „О-о-о, мамо, трябва ли?“. Или може би дори: „Добре, мамо, ще го направя“.

Намесата на „В“ или „възрастен“ е тази, която счита другия за интелигентен, желаещ да върши това, което е правилно и способен да взема добри решения. Естественият отговор на намесата на възрастния е реакция на възрастен. Принципът, за който говорим тук, означава, че колкото е възможно по-рано и колкото е възможно по-често би трябвало да включваме децата си във взаимоотношенията възрастен-възрастен.

Когато нашият син Дейвид беше на 8 години, той трябваше да се качва на училищния автобус всяка сутрин в 8.30. Открих, че да го будя навреме е изключително важна задача, която, изглежда, се влошаваше с всеки изминал ден. Сутрин влизах и казвах: „Дейвид, време е да ставаш“.

А неговият отговор беше нещо, което можем да предадем така: „Ммммммммммм. Хмммммммммммммм“.

След няколко минути: „Дейвид! Казах, че е време да ставаш. Не ме ли чуваш?“.

„Ммммммммммм. Хмммммммммммммм“.

Пак след малко, вече предизвикан, извиквам: „Ставай от леглото! Веднага! Ако не станеш на момента, ще си го получиш!“.

В този момент с отворени на 20 процента очи, Дейвид започваше да се размърдва, а аз се опитвах да го изкарам от пижамата и да го вкарам в дрехите за училище.

Бях чел за „Р-В-Д, но очевидно това не ми беше направило много добро.

Накрая, една сутрин влязох и казах:

„Ох, Дейвид“.

„Да?“

„В колко часа ще станеш?“

На този въпрос сините очи се отвориха и той ме погледна сериозно.

„Не знам. Колко е часът?“

„Седем без петнадесет“.

„Ох, добре“ – каза той и веднага седна и започна да съблича пижамата си.

Бих искал да кажа, без да излъжа, че никога повече е направих същата грешка. Но опитът служи за утвърждаване на принципа: най-добрият план да се помогне на децата ни да станат отговорни възрасти е да им дадем отговорности, да ги държим отговорни за техните решения, колкото е възможно по-рано и колкото е възможно по-често.

Беше ми станало отговорност Дейвид да отива на училище навреме, но като правех това, отнемах отговорността т неговите ръце. Когато я поставих обратно на мястото й, аз му помогнах да се подготви за реалния живот. И му помогнах в пазенето на петата заповед, защото почитта е – над всичко друго – упражняване на свободната воля, рационално решение което ще има за резултат добри и приятни отношения – на първо място с родителите ни, а след това и с всеки друг, с когото се срещаме в живота.

Това означава ли, че понякога ще им позволяваме да вземат погрешни решения? В някои случаи няма по-добър начин от това, да жънат последиците от погрешните си решения. И докато преценката и зрелостта на детето растат, това ще доведе до постепенно увеличаване на автономията, а също и на отговорността.

 

Последната целувка

 

Не помня първия път, когато майка ми ме е целунала. Трябва да е било, когато съм бил малко бебе, защото тя определено ме целуваше много пъти, докато растях. Но докато не помня първата целувка, добре помня последната.

Годините минават забързано и всички човешки отношения носят със себе си стрес и напрежение. Това не е ужасно или срамно, а нормално. Но ако пазим в сърцата си преобладаващия принцип на почитта, любовта ще победи. Тогава, когато стресът ни заплашва (най-вероятно вещаещ ни болка и горчивина), би трябвало да мислим за тази последна целувка, защото тя със сигурност ще дойде. Какво бихме искали да запомните, когато казвате на родителите си сбогом за последен път?

Един мой приятел ми каза, че когато неговият баща остарял, умът му не бил винаги ясен. Независимо от това, когато дошъл рожденият му ден, моят приятел решил да му се обади. „Честит рожден ден, татко – казал той, - и нека Бог те благослови“.

Този ден мисълта на бащата била ясна, защото той веднага отговорил: „Не, синко. Благословението да е за теб. Бог да те благослови, защото ти винаги си ме почитал“. Два месеца по-късно приятелят ми погреба баща си. Каква утеха е било за него да си припомни неговите думи!

Присъствал съм на много тъжни погребения, но никога не съм бил свидетел на повече мъка и плач, отколкото, когато угризенията на съвестта са правили мъката от раздялата още по-горчива.

Така че помислете за това, докато все още имате възможности, докато все още можете да направите нещо или да кажете нещо, което би имало значение: Мислете за последната целувка, защото тя ще дойде. Почитайте баща си и майка и и вашите дни на земята ще бъдат не само по-дълги, но и много по-удовлетворяващи и изпълнени с мир, радост и успех.

Лорън Уейд, Десетте заповеди:

Какво, ако го направим по Божия начин?

Copyright © 2006 / Превод от английски Милен Георгиев, С., 2011

 

Към (1):

http://nbrakalova.blog.bg/lichni-dnevnici/2012/07/03/1-syvremennost-i-quot-demodirani-quot-niakolko-ot-10-te.975368

 

Към (3):
http://nbrakalova.blog.bg/lichni-dnevnici/2012/07/23/3-syvremennost-i-demodirani-niakolko-ot-10-te.981991

 




Гласувай:
3



1. nbrakalova - Без да имам желание да опровергавам или коментирам първите мнения
05.07.2012 14:56
на анонимен, ползвам правото си да ги изтрия. Още повече, че времето за реакцията му говори, че материалът не е прочетен.

Целта на постинга е информативна, а не налагаща се. Споделени са размисли върху принципа.
Темата е твърде сериозна (поне за мен), за да допусна непристойни или зли коментари, които ще продължа да изтривам, въпреки че в случая изтритите са илюстрация на лоши или липсващи семейни отношения заедно с липсата на осмисляне разликата между покорство и съобразяване и за резултатите при отклоняването от и отричането на този принцип...
цитирай
2. samvoin - Те гърчолята - етиопски преселници ...
07.07.2012 03:10
Те гърчолята - етиопски преселници днес, от генетична гледна точка, дали ще ги управляват комунистите или фашизоидната им хунта - геноцидна срещу българите в ограбените ни вековни земи, е все едно и хич не мога да плачкам за тяхната "гражданска война" и "разделения" на територията им - окрадена от нас и нашите родственици - траките и плячкосана, както и турчин не я е плячкосвал и никой "иноверец" - нашественик!
Да се бяха изтребали всичките, както и сега и да бяха освободили света и Балканите, а разкъсването на държавата им, щеше да е съвсем резонно и справедливо, пък белки и в наша полза да беше - ако техните комуняги обаче бяха така отлични "интернационалисти", като нашите - което силно ме съмнява обаче...
Едва ли щеха да са така уникални предатели и майкопрпдавци.
Доколкото си спомням, Гърция на няколко пъти подкрепя комунизма у нас, а да не говорим колко е близка до режима на "Тато".
Какви ще управляват там, все едно...
Сега единственото положително за нас е, че тресат ЕС с паразитизма си и за цяла Европа, почти...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: nbrakalova
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1624724
Постинги: 501
Коментари: 1643
Гласове: 5868
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031