Месеците след 9 септември бяха време на площадни хепънинги и саморазправи за лично отмъшение. От балконите на на обществените сгради/читалища и потребителни кооперации/, ловки политици подгряваха множествата по площадите със спомени за "майчините сълзи и черните забрадки". А площадите гръмко отговаряха с " уууу, долууу, и смърт". Също както в по-ново време площадите скандираха: " Кой не ска-ча е чер-вен..." Спомняте ли си? Водещи в тези самоназначили се "президиуми" на балконите бяха комунистите, но имаше също зелени и оранжеви земеделци, както и по-малко социалдемократи и звенари. 
Спомените от онова време ме отвеждат към злощастната съдба на жандармериста от нашето село - бай Йордан.  Невисок на ръст, препасан с ремъците на красивата полицейска униформа,  с карабина през рамо, качен на седлото на своя алест жребец - той излъчваше страхопочитание и респект. Със сигурност твърдя, че той не беше сторил зло на никого от селото. Не зам нищо обаче за неговата дейност на други места. Арестуваха го! Жена му -  Достена, често идваше у дома да моли баща ми да се застъпи пред властващите да не го убиват,  Той се опита, но не успя. Какво можеше да направи един селски даскал, който при това не беше комунист, а земеделец. "Народния съд"/по-точно кращящите от площадите / го осъди и той беше екзекутиран. Към "черните забрадки" се прибави още една -  този път от другия враждуващ лагер.
Това за което разказвам тази история е по скоро съдбата на неговия син. Той се казваше Пенчо и беше дете като мен. Това, което го отличаваше от другите деца беше черния печат - "дете на враг на народа". Затова че беше такъв, го изключиха от училище. По-късно от съучениците си успя да завърши училище. За университет не можеше и да помисли. Спомнете си: във формулярите-молби за постъпване във ВУЗ имаше графа - "Имате ли роднини засегнати от мероприятията на народната власт?".  Когато порастна не му даваха работа по същата причина. Изтормозен от живота, Пенчо почина от болест сравнително млад. Такава беше съдбата на на много младежи след 9 септемри 1944г. Мисля си дали тяхната участ не беше по-жестока от тази на тяхните връсници избити преди 09.09.1944г. без съд и присъда от органите на власта?..
Какви са поуките от тази история?
С насилие нищо не се постига. Насилието ражда ново и още по-жестоко насилие.         Затова спиралата на насилието трябва да бъде прекъсната. Как ли? С искане извинение от пострадалите и получаване  на опрощение  от тях.
И още. Знам го от моята майка - не прави и не пожелавай на другите това, което не искаш да се случи на теб самия.
В следващия постинг ще разкажа как моя дядо Георги без вина беше малтретиран от фашисти и от комунисти. Но все-пак доживя до 103 години. Обяснявам си го с  неговия уравновесен характер и липсата на вътрешни противоречия със самия себе си.
Следва продадължение → ... и дойде време разделно... продължение 2