Свобода на съвестта?

Преди около 15 години на Запад излезе от печат книгата на американския свещеник Уйлям Хъл „Борбата за една душа”. В нея той разказва как многократно е посещавал в затворническата килия един осъден на смърт. Разказва как по съвест се е борил с предубежденията на своя събеседник, как е успявал да преодолее някои от тях, как е направил почти всичко според силите си, за да може този човек да приеме Христа [...]

[...] В книгата си Уйлям Хъл пише и за срещите си с Адолф Айхман след залавянето му през 1960 г. Ден след ден свещенослужителят го посещава и часове наред двамата разговарят. Така Айхман научава основните библейски истини. През всичкото време Уйлям Хъл се е ръководил от това, че „кръвта на Исуса Христа ни очиства от всеки грях” (І Йоан. 1:7). И вярвам, че той наистина е направил както трябва всичко необходимо и възможно в границите на човешките сили за спасението на тази душа.

За съжаление, до последния си миг през 1962 г., когато увисва на бесилото, Айхман е повтарял: „Не се нуждая от някой, който да умира за мен. Не се нуждая от прощаване на греховете. Нямам нужда от това и не го желая” [...]

Разказвам случая, защото тази възможност за всяка личност сама да определя своето вероизповедание или безверие, в светската книжнина обикновено се нарича свобода на съвестта. През последното столетие в обема и съдържанието на това понятие се включва и възможността всеки човек самостоятелно да определя и формира своите политически убеждения и нравствени възгледи. Както пише Е. Уайт, „Съвестта по отношение на Божиите неща е свещено съкровище, в което нямат право да се намесват човешки същества, независимо от поста, който заемат”. („Ум, характер, личност”, С., 2000 г. - Пропускам списъка, както и подробностите по цитираните издания, намиращи се в края на книгата – б.м., Н.Б.) Това е валидно и за нехристияни, които са привързани към други религии. „Бог не желае да превръщаме своята собствена съвест в критерий за другите хора” (пак там).

[...] Както е известно, Конституцията на САЩ гарантира на американските граждани пълна свобода на съвестта – като нещо от най-висока степен на важност за държавата и за държавността въобще. На тази ясна позиция се е противопоставила друга, изказана официално от папа Пий ІХ през 1854 г.: „Абсурдните или погрешни учения или безсмислиците за свобода на съвестта са една изключително пагубна заблуда – чума, която повече от всичко други застрашава една държава” (С., 1993).

Коя от двете позиции да изберем за свой личен морален принцип?

Бенжамин Франклин^[1] един от създателите на американската Конституция, е изповядвал първата позиция. Папа Пий ІХ, Адолф Айхман, Адолф Хитлер, Йосиф Сталин и други са изповядвали и прилагали на практика втората. Последиците са ясно видими в историята.

Френският мислител Жулиен Офре де Ла Метри^[2] дава строга дефиниция на понятието свобода: „способност за внимателно изследване с цел откриване на истината, или обсъждане с цел да се вземе решение – да се действа или не” (М., 1976). И в двата случая добър помощник може да бъде съвестта, при условие, че се вслушаме в нейния глас.

„Никой няма право да владее ума на другия

и да преценява вместо него...

Съществуват права, които принадлежат на всяка личност.

Никой човек няма право да отнема тези права от нас,

както няма право да отнема самия живот.”

Е. Уайт

Известна е практиката в концлагера „Гулаг”. Всеки месец той е бил инспектиран от Лаврентий Берия – онази сляпа и послушна маша, с която Сталин е репресирал и унищожавал неугодните. Още при своето пристигане в лагера Берия е получавал два списъка. Първият е съдържал имената на сто лагерници, които са работили най-лошо през изтеклия месец. Вторият списък е съдържал имената на стотина, които са работили най-добре. Без да ги чете, Берия е поставял своя параф в началото на представените му два списъка: „Да се ликвидират”. Очевидно е, че за диктаторите е най-добре хората да представляват сива маса от средняци, които безпрекословно се подчиняват. Сигурно забелязвате, че в случая не става дума само за правото и свободата на съвестта. Става дума за правото и свободата на живот.

Физиците твърдят, че „природата не търпи празно пространство”. Изглежда, че това е валидно не само за физическото, но и за духовното пространство. Затова ми изглежда очевидно, че когато гласът на съвестта започне да заглъхва, тогава все по-силно зазвучава един друг глас. Той е антипод на първия. Защото, ако човек го слуша, в резултат на това започват да се раждат чудовищни плодове: „... блудство, нечистота, сладострастие, идолопоклонство, магьосничество, вражда, разпри, ревнувания, ярости, партизанства, раздори, разцепления, зависти, пиянства, пирувания и други подобни...” (Гал. 5:19-21).

Мнозина са изпитвали раздвоението между половия нагон и съпружеската вярност. Някой ни тласка към първото, съвестта настоява за второто.

Крадецът изпитва страх да не бъде заловен и изобличен, но стремежът към обогатяване при него е по-силен мотив и той пристъпва към конкретни действия за осъществяване на злите си намерения. В много случаи съвестта ни предупреждава за опасностите и това се проявява у нас като някакъв вид страх. В същото време някой друг ни внушава неща, които ни тласкат към престъплението.

По същия начин пред всеки човек стои въпросът, поставен като заглавие на една от книгите на Ерих Фром (1900-1980) – „Да имаш или, да си?” Почти е невъзможно двете да се осъществят едновременно. И отново съвестта е тази, която ни подсказва, че нашето морално решение трябва да бъде по посока на изграждането на себе си. А другият глас ни предлага безброй може би приятни и изкусителни неща, с които светът изобилства, но които със сигурност ни отдалечават от морално верния и правилен избор.

На кого би могъл да принадлежи този втори глас?

И как да се предпазваме от него?

Надявам се, че в хода на нашия диалог заедно ще получим отговорите. И те ще бъдат достатъчно обосновани.

[...] остава открит въпросът: какво са изпитвали хилядите и хиляди инквизитори, насилници и убийци в човешката история? Дали в някакви особено моменти са изпитвали угризения? Какво е представлявала собствената им съвест? И дали Бог е престанал да говори на този тип хора или Той никога не е преставал, но те не са искали да Го чуят?

Предполагам, че ако един такъв като Айхман или прословутият Берия бъде съден днес, той ще се оправдава с това, че „времето беше такова”, „такава беше обичайната практика”, „изпълнявах заповеди” или „всички колеги така правеха”. Със същите фрази са се оправдавали...

Уместно е да им се отговаря с точните думи на Махатма Ганди^[3]: „По въпросите на съвестта законът на болшинството не е валиден” (М., 1976). Единодушният и гръмовен глас на мнозинството наистина не винаги е верният и правилен глас. Такъв е бил навремето гласът на Птоломей, че Всемирът се върти около нас. И мнозинството е било сигурно в неговата правота. В същото време тихият, но настойчив глас на съвестта е казвал на някои хора, че не е така, че Слънцето, а не земята е центърът, но всъщност цялата Слънчева система е само една прашинка в безкрайния Всемир. Този тих глас се оказа по-силен от мощния хор на мнозинството. И тези, които го чуха и му повярваха, посветиха живота си на истината – Джордано Бруно, Галилео  Галилей, Николай Коперник...

Но защо, в този случай, Бог е престанал да говори на мнозинството?

По-нататък ще се запознаем и с други подобни случаи, при които Бог като че ли наистина е престанал да говори в съвестта на човека. Но подчертавам: така само изглежда, а всъщност съвестта на този човек е заглъхнала, прегоряла. Много вярно го е казал пастор Вилхелм Буш: „Мълчанието на Бога е най-ужасният съд над нас”. (С., 1992)

Хр. Гешанов, „Съвестта”,

Изд. „Интеграл Г”, С., 2011

^[1] БЕНДЖАМИН ФРАНКЛИН (1706-1790) – забележителен американски учен-физик, политически деец и дипломат, един от политическите лидери основатели на САЩ, вносител на идеята за гражданските права против робството.

^[2] ЖУЛИЕН ОФРЕ ДЕ ЛА МЕТРИ (1709-1751) – френски философ и медик, представител на френския материализъм и атеизъм на ХVІІІ век.

^[3] МАХАНДАС КАРМЧАНД ГАНДИ (1869-1948) – велик индийски мислител и политик.