„Оптимист съм за българската музикална култура – имаме прекрасни таланти, независимо че повечето са по света“, казва композиторът

„Наша е вината, че не разпространявахме по-настъпателно ценностите на българските музикални творци, защото имаме гениални творци“, смята композиторът и пианист Виктор Чучков.

 
Диляна ДИМИТРОВА
19.10.2019
Време за четене: 15 мин.

Композицията на Виктор Чучков „Писма от бъдещето“ за симфоничен оркестър, пиано, рок група и глас ще бъде изпълнена на 20 октомври в столичната зала „България“. Произведението, вдъхновено от „Марсиански хроники“ на Рей Бредбъри, ще бъде дирижирано от Андреа Мориконе, автор заедно с баща си Енио на музиката към филма „Ново кино „Парадизо“. 

Програмата на концерта е съставена от любими произведения на Виктор Чучков, изпълнявани и записвани от него, сред които е „Патетичен концерт“ от Лист-Дарваш. Но, разбира се, ще бъде изпълнена и темата от „Ново кино „Парадизо“.

Разговаряме с композитора за вдъхновението, късмета, Космоса и Енио Мориконе.

– Г-н Чучков, тази седмица отново ще получите „Писма от бъдещето“ – произведение, което сте написали през 1979 г. Как Ви изглежда днес онова бъдеще, което навремето сте фантазирали?

– Четиридесет години са минали, откакто написах това произведение и го изпълниха за първи път през 1980-а. Това беше много добро изпълнение, с Радиооркестъра, под диригентството на Алексей Измирлиев, пак с Камелия Тодорова и с участието на ФСБ. За него се вдъхнових от книгата „Марсиански хроники“ на Рей Бредбъри. Една история сред пустота, случила се след евентуални години, една жена или мъж стои с децата си и гледа колко е безумно Земята да се самоунищожи. Малко е песимистично, но аз съм оптимист във всичко. Това беше идеята на Бредбъри, която възприех, реших да я илюстрирам и да охарактеризирам ХХ век с много музика, от типа и на рока. Реших да направя синтез между симфоничен оркестър, рокгрупа, глас и електронни ефекти.

– Има ли надежда във Вашето произведение, че Земята не я чака подобно бъдеще?

– Това е предупреждение на Рей Бредбъри от 60-те години. Аз съм все пак оптимист за моите деца и внуци. Не би трябвало да стигнем до такава глупост, но нека музиката да говори по друг начин. Трудно е да се изобразят конфликти – въпреки че тоновете имат конфликтуване, те имат и съглашение. Вечната хармония на красивата музика датира още отпреди Новата ера. Не трябва да бягаме от красивата музика. Имаше години, когато дисонансът беше много модерен, както и звуците, които дразнят. Но човек ако се дразни, ако не се отпусне, то и залите ще бъдат празни. В момента целият свят се радва на красива музика, останала през вековете от Моцарт, Бетовен, Пучини и много, много други. Пълни са салоните и стадионите. София е столица, претрупана с много, много концерти, всеки ден има по няколко. Не знам какво значи духовна криза, след като по-често залите са пълни. Разбира се, това е в София, не в цяла България.

Преди година ми узря една идея. Споделих я с директора на Филхармонията, талантливия и изявен маестро Найден Тодоров, и той я възприе. Идеята се породи, след като установих, че в Националното радио и в другите радиа – във Франция, Швейцария, Холандия, Бразилия, – имам много записи като пианист, композитор, като камерен изпълнител… Реших да събера всичко това в един голям комплект от дискове. Не казвам, че някой ще вземе всичките 16 диска и ще ги изслуша, но може да си хареса нещичко. Или пък ако тръгне на околосветско пътешествие, може да си ги слуша в колата или в самолета.

– Колко пъти може да се обиколи света с Вашите произведения?

– „1111 минути“ съм кръстил колекцията. Обожаваната от мен редакторка в Националното радио Лили Николова ми разкри, че съм натрупал толкова много записи през годините. Почувствах се остарял… Започнах да записвам от 16-годишен.

70% от записите н тази колекция са студийни, другите са документални, от концерти. Националното радио е прекрасно място за съхранение на културната памет – разбира се, не само то, но най-вече. Там може да се открият музикални документи за много ценни наши композитори, които, за съжаление, днес са забравени от младите студенти, даже не ги и познават. Познават няколко имена, в чужбина също се знаят малко имена. Наша е вината, че не разпространявахме по-настъпателно ценностите на българските музикални творци, защото имаме гениални творци.

– Кого бихте посочили?

– Ще започна със „старата гвардия“ – Веселин Стоянов, мой учител по композиция от малък, Панчо Владигеров, един от най-ярките и велики българи, Петко Стайнов, много, много… Имаме безкрайно много талантливи композитори и в следващите поколения, в т. нар. „сериозна музика“. Но ние имаме във всеки жанр, не омаловажавам нито един жанр.

– Включително и в джаза – Милчо Левиев например, който си отиде преди дни.

– Това е една много тъжна новина. Той съчетаваше класиката с джаза и фолклора. С виртуозното си свирене и безкрайната, талантлива фантазия. Знам Милчо Левиев от малък, опознахме се, накрая и се оценихме. Не мога да кажа, че сме били приятели, той е много по-голям от мен, 10 или 11 години, не знам колко. Тези дни мисълта ми беше много заета със загубата, че няма да го видя усмихнат, свирещ, шегуващ се… с приятели, с неприятели… В изкуството има много неприятели, но това не е само тук, а в цял свят. Човек трудно може да се отърси от завистта. Аз се старая да обичам колегите си. Доказателства са годините, които съм отдал за кариерите на ярки таланти като Мила Георгиева, Лия Петрова и много други пианисти и цигулари, главно чрез своите възможности и познанствата ми в чужбина, за да може светът да чуе за тях. Оптимист съм за българската музикална култура, защото имаме прекрасни таланти, независимо че повечето от тях са по света.

– Ще Ви върна към Рей Бредбъри – произведението Ви, което е повод за нашия разговор, е вдъхновено от фантастиката. Фантастиката трудно се налага като сериозна литература…

– Трудно се налага, когато е измислица. Ето – имаме сонда на Марс, стъпихме на Луната, имаме български космонавти – Георги Иванов и Александър Александров. Имах честта да пиша музиката за филма за първия полет на Георги Иванов. Даже може би на концерта в неделя ще прозвучи частта, която е за финалните надписи. Надявам се и той самият да присъства на концерта. Неговият полет е истински подвиг.

– … Фантастиката трудно се налага като сериозна литература. Така продължава да се пренебрегва в сферата на музиката и филмовата музика, включително на големи майстори. В едно свое интервю Милчо Левиев дори определи музиката на Джон Уилямс за комерс, едва ли не чалга… Как беше приета навремето Вашата творба „Писма от бъдещето“? 

– Не мисля, че музиката на Джон Уилямс е чалга. Човек не може да избяга от собствения си почерк. Аз започнах да пиша случайно. Бях 7-годишен, криех се от майка ми и баща ми, да не чуят първата ми творба. После се оказа, че това валсче, което съчиних и не можех да запиша, стана хит в Италия и България под формата на песента „Химн на сътворението“.

– Четете ли фантастика, гледате ли такива филми, за да се вдъхновите за темата за Космоса?

– Не чета често, но гледам небето и звездите. Истински повод за мислене беше прочитането на „Марсиански хроники“ на Рей Бредбъри, спомням си, че се впечатлих и от една книга за черните дупки.

– Помните ли как Ви осени вдъхновението за „Химн на сътворението“?

– Просто бях подтикнат. През 1987 г. (тогава Чучков е на 41 години, бел. ред.) диригентката на Болонския хор, великата Мариеле Вентре, която я няма вече, ме покани на среща с хора от Болоня. Попита ме коя е първата ми композиция и аз я изсвирих като едно валсче. След това ме покани на гости и ми каза: „Аз мога да правя крем карамел и лазаня, ще дойдеш, ще я изсвириш, ето ти един магнетофон“. Записа я и след няколко месеца ме изненадаха с прекрасен текст. Стана химн на този хор от Болоня. Сега е и химн на 20-о основно училище „Тодор Минков“ в София.

– Кой Ви насочи към музиката, Вие сте от Горна Оряховица…?

– Баща ми и майка ми бяха лекари, но баща ми беше много музикален, свиреше на цигулка в неми филми. Тяхна е фактически заслугата, че ми поднесоха пиано в Горна Оряховица. Бях 6 или 7-годишен, тогава съществуваха инспекторати, и музиканти обикаляха страната в търсене на таланти. Така един велик музикант, проф. Андрей Стоянов, каза на родителите ми: „Това момче при първа възможност да дойде в София“. Заради мен се разтичаха, купиха апартамент (тогава още можеше да се купува без жителство) и дойдох в София.

Те останаха в Горна Оряховица, но идваха в София всяка седмица, извикаха да ме гледа баба ми от Македония. Жертваха се за мен и в крайна сметка и те дойдоха да живеят тук. Повярваха в мен, защото повярваха на това, което им казаха за мен големите музиканти. Започнах да свиря и да композирам. Това може би ще прозвучи като хвалба, но проф. Веселин Стоянов, който тогава беше ректор на Консерваторията, вместо да чака моите студентски години, още като ме чу в първите години на гимназията, каза: „Ти ще бъдеш мой извънреден ученик, безплатен“. Чаках го да му свършат ректорските съвети, за да ме чуе и така станах негов задочен ученик, преди да стигна Музикалната академия.

– Имате голям късмет и със следването в Италия.

– Огромният късмет дойде, когато в Музикалната академия решиха по някаква спогодба да изпратят в Италия 10 талантливи музиканти от различни специалности. И аз бях в тази група. Това беше през 1966 г., доста отдавна… Когато бях във Венеция, реших да напиша една творба за всички българи, които са там – „Венециански импресии“. Написах я, а на изпълнението на финалната вечер дойдоха и професорът от Санта Чечилия, и моят професор от Рим. Казаха ми: „Искаш ли да продължиш до края на следването на разноски на Консерваторията Санта Чечилия?“, с тяхна стипендия. Аз почнах да въртя телефони, чакахме с часове тогава какво ще отговорят от София. Моите професори много достойно казаха: „Щом имаш такава възможност, остани“ – макар че аз бях завършил само втори курс. Това беше голям първи пробив.

– От социалистическа България отивате в Италия. Как се справяхте в чисто битов план, налагаше ли се и да работите?

– Налагаше се, разбира се, но ми беше осигурено общежитието с храната, както и пианото в студиата. Но за да живея нормално, аз трябваше първите години, преди да спечеля конкурса и да имам концерти, преди да бъда финансово обезпечен, да давам много уроци. Бях любимец на готвачите и портиерите, защото им давах пощенски марки. Който попиташе портиерите в „Санта Чечилия“ за частен урок, пращаха го при мен. По онова време бях и младоженец. Съпругата ми дойде при мен по-късно, тя също е пианистка, но заради мен се жертва и остави пианото. Тя е невероятен музикант.

– В голямата си част Вашата кариера се развива по времето на социализма в България – бяхте ли притесняван от Държавна сигурност?

– Не. Аз веднага поисках разрешение да уча в Италия от министъра на културата, тогава беше Павел Матев. Дадоха ми разрешение и ме последваха много хора. Не съм бил емигрант.

– В онези години много талантливи хора в България, които са пребивавали в чужбина, са били тормозени и притискани…

– Никога не съм бил тормозен. Музиката ме караше да летя и, разбира се, нямах ранни звания, не бях „народен нещо си“. Жена ми реши да се върне и да роди тук. Вместо в Рим, реши да отиде в Русе, при майка си и баща си. Тогава се върнах и аз. След това започнахме да музицираме, аз имах много концерти, имаше и организация, т. нар. Концертна дирекция. Пътувах с покани…

Много мои концерти, които мога да отбележа като емоционални и като големи постижения, са се случили и след 1990-та. Особено в Бразилия и Холандия. Но те бяха чрез мои лични контакти с импресарии. Аз не очаквах държавата да ме носи на ръце, но и нямах притеснения.

– От този период в Италия ли са контактите Ви с големите тамошни творци?

– С Борис Христов, който ме чу във Венеция, беше много ранно познанство. С Енио Мориконе бяхме в една програма на концерт на летен фестивал през 1991 г. след промените – аз като изпълнител, той като композитор. Тогава се видяхме. Той поиска да записва тук, защото чул суперлативи за българските музиканти, които записват филмова музика.

– Вие сте неговата врата към България?

– Да, а един мой бразилиски импресарио искаше да напише „България – врата към Източна Европа“ след като беше осъществил много наши контакти. Не знам дали направи този проект, това бяха ранните 90 години.

– С Енио Мориконе какви други контакти имахте?

– Освен запис на филмова музика, няколко пъти съм изпълнявал негови творби със сина му Андреа. Записвал съм в Рим и в Прага.

– Помня един кадър от концерта на Енио Мориконе в София, на който Вие със съпругата Ви седите сред публиката и плачете…

– Той вече навърши 90 години и продължава да работи. Той е епоха във филмовата музика. Беше много свеж, когато го поздравих за рождения му ден. Освен филмова музика – той е написал музиката на няколкостотин филма, той има и друга, класическа музика, която невинаги се смила лесно. Няколко пъти съм свирил неща от него, записал съм ги и съм ги свирил в различни страни.

А Джон Уилямс е голям професионалист. Във филмовата музика може да бъдеш повлечен от влияния. Невинаги си ти като почерк, може да си в епохата на Бах, на Бетовен. „Междузвездни войни“ са под влияние на късния романтизъм на Рихард Щраус, на Вагнер… Колко филми започват с Вагнер, например „Апокалипсис сега“ на Копола!

Но все пак трябва да се открие самобитният талант, както през 60-те години Енио Мориконе в каубойските филми с неговата хармоничка. Той беше завършил класическа композиция при Гофредо Петраси. Свиреше на тромпет. След първия му успех, идват и първите приходи. Понякога тази професия е добре платена, понякога се чакат авторски права. Зависи.

– Концертът в неделя ще бъде дирижиран от Андреа Мориконе, той не за пръв път концертира у нас…

– През 2004 г. свирихме заедно в зала „България“. От 2-3 години пишеше и беше почти завършил един концерт за пиано, който исках да изпълня. Той е един прекрасен талант, но когато имаш такъв гениален баща, е изключено да нямаш комплекс.

– Вашите деца имаха ли такива притеснения?

– Никога не съм ги насочвал към музиката, те сами започнаха да свирят и пеят. Но единият избра Художествената гимназия, да рисува, а другият – режисура. От малки ги откриха като актьори. На прослушването за „Йо-хо-хо“ Виктор беше избран сред 200 деца. Накрая Валери Петров и Зако Хеския го избраха, след като бяха останали двама кандидати. А Борислав беше поканен без мое съдействие за участие в мюзикъла „Оливър Туист“ в Младежкия театър, и игра дълги години в това представление с големи актьори като Ицко Финци, Искра Радева… Пееше, танцуваше и играеше, театърът беше някак навлязъл в него. Така по-късно влезе и в НАТФИЗ да учи актьорско майсторство, приет беше сред първите. Но реши, че са много нерви да бъдеш всяка вечер в театъра, затова завърши продуценство.

– Във Вашето семейство често работите заедно, как протича това партньорство?

– Работим, но понякога карайки се. Това са творчески спорове, разбира се. Много е нервно, за последния си филм Виктор дори пропуши. Сега работи по „18% сиво“, вече е завършен, ще започва друг. За „Тилт“, втория му игрален филм, аз го измъчих с три месеца очакване да се роди музиката, да я изберем. Композиторът е подчинен на режисьора, той трябва да загуби малко от себе си и не може да се налага. Музиката трябва да помага така, че даде тласък на актьорското присъствие, да не се забелязва толкова много, но да остава.

– А при някои композитори като Джон Уилямс например, музиката прави филма…

– Да, но това все пак е филм, не може да си затвориш очите само за да слушаш. Преди време се запознах с човека, който е открил всички тези машини за звукове в „Междузвездни войни“, защото шумовата и звуковата атмосфера са много важни в тази поредица. В началото той започна да ни пуска излитане на космически апарати без никакъв звук, биене със саби от картон – нищо не се чуваше. Но след като прибавиш звуковите ефекти, след раждането на музиката, филмът се възприемаше по друг начин.

– Да завършим с концерта „Писма до бъдещето“ – целият ли е посветен на Космоса?

– Не. „От Луната до Марс“ е посветен на Космоса. Минавам през земните конгениални композитори. С мои прекрасни и изявени колеги като виолончелиста Атанас Кръстев, виолиста Валентин Геров, цигуларите Павел Златаров и Иван Пенчев и флейтиста Явор Желев ще изсвирим някои откъси, с малък оркестър ще изпълня няколко неща като „Лунна светлина“ и две филмови теми на Андреа Мориконе. Едната е „Ново кино „Парадизо“, която той прави с баща си и после Енио Мориконе я обработва. После следва музика на Андреа Мориконе от един сериал, която е като кавър версия.

https://www.ploshtadslaveikov.com/viktor-chuchkov-kakva-duhovna-kriza-kogato-kontsertnite-zali-sa-palni/