Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.04 16:23 - ДА УБИЕШ ИСУС (4) – Йерусалим, ПЕТЪК, 7 април 30 г. сл. Хр., Ранно утро
Автор: nbrakalova Категория: История   
Прочетен: 133 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 18.04 12:54


Нападението идва внезапно, силна плесница от ръката на избухливия страж на храма. „Тъй ли отговаряш на първосвещеника?!“

Исус залита, неспособен да отговори. Пищната стая на палата се завърта пред очите му. Ръцете му са още вързани и той нито може да се предпази, нито да отвърне на удара. Но макар да преглъща насилието, в отговора му няма страх. „Ако говорих зле, докажи злото; ако ли добре – защо ме биеш?“, обръща се най-накрая към стражника той.

Ана стои пред Исус, очите му са мътни. Минало е полунощ, наближава утрото. Първосвещеникът е в средата петдесетте – човек, на когото целият живот се върти около трупането на богатство и власт. Обикновено хора като Исус пълзят пред него и молят за милост, вместо да се опитват да го надвият с логика в този нечовешки час. „Аз открито говорих на света – казал е само преди миг Исус. – Аз винаги съм поучавал в синагогите и в храма, дето отвред се събират юдеи, и скришом нищо не съм говорил. Защо питаш мене? Питайте ония, които са слушали, що съм им говорил; ето, те знаят, що съм говорил.“

Тези безстрашни и ясни думи подтикват стражника да удари Исус. Сега откънтяват в главата на Ана, докато той обмисля следващия си ход.
(…)
Но въпреки всичко титлата „първосвещеник“ е доживотна. Рим предпочита да е така, за да не секва потокът от пари. Ана, синът му Елиезер, зет му Каяфа, както и другите му синове Йоанан, Теофил, Матия и Ананий ще се редуват да служат като първосвещеници. Те ще контролират търговията с агнета в храма по време на Пасха и ще получават дял от всяка сделка на менителите на пари. Първосвещениците притежават огромни имения и къщи извън стените на Йерусалим. Приходите от всичко това, към които се добавят и взетите от народа на Юдея данъци, се поделят с Пилат, а в крайна сметка и с развратния римски император Тиберий, който получава съществен дял от печалбите под формата на лепта.

Ето как родословията на Исус и Ана се преплитат от векове и така ще остане през следващите десетилетия. Прадедите на Ана са служили като първосвещеници при предшествениците на Исус – Давид и Соломон. И както сега Ана съди Исус, така и по-младият Ананий ще произнесе смъртна присъда над друг благочестив човек три десетилетия по-късно.

Името на този човек е Яков, той е брат на Исус и ще бъде публично пребит с камъни.

Така безогледна е предаността на Ана и неговите наследници към Рим, че коляното им на първосвещеници ще прекъсна след трийсет години, когато по-младият Ананий е убит по време на бунт на евреите, задето поддържа римското господство.[1]

***

Всичко около разпита на Исус е срещу закона. Провежда се нощем, от Исус се иска да се признае за виновен без присъствието на защитник, а Ана няма правомощия да произнася присъда. Освен това е крайно необичайно задържаният да бъде заведен в личната резиденция на първосвещеника, вместо да го затворят в някоя от килиите на римските казарми.

Но Исус е извършил тежко престъпление – прекратил е притока на пари от храма към Рим, като е преобърнал масите на менителите. А осигуряването на тези пари е лична отговорност на Ана. Ето защо всеки, попречил на печалбите, трябва да бъде наказан. В това число Исус и неговите ученици, разбира се. Ана е решен да даде урок на всички, които занапред ще се опитат да се опълчат срещу властите в храма.

Човек като Ана е свикнал хората да се прекланят и да лазят по корем в негово присъствие, но вече е станало ясно, че Исус не би се поклонил на никой човек. Макар да се усеща физически отпаднал, той все още е способен да води интелектуална битка.

Но дали пък това няма да се промени, ако прекара известно време насаме със стражите на храма?

Като бивш първосвещеник Ана няма никаква юридическа власт. Той не може да произнася присъди – особено когато се отнася до размирици и бунт. Тогава думата има единствено Рим. Ето защо Ана тайно нарежда на шайката стражници от храма да го свалят в подземията на палата, където да прекарат известно време заедно. (…) Исус, все още вързан, е отведен. Из Йерусалим се разнася бърза вест. Върховният религиозен съд, Синедрионът, трябва незабавно да се свика.

***

Исус не вижда нищо. Нощта е тъмна, а превръзката, покриваща очите му, спира и слабата светлина на огньовете.

Затова пък чува отлично, а думите, насочени срещу него, целят да прекършат духа му. „Проречи ни, Христе… – обръща се презрително към него един от стражниците на храма. Исус залита от нов силен удар. – Кой те удари?“

От всички страни започват да валят юмручни удари и ритници. Няма как да избяга, нито да си взема отдих. (…)

По някое време Исус е отведен обратно в дома на Ана, за да бъде изправен пред Синедриона и поредния незаконен съд. Той е вече целият в кръв и синини. Лицето му е подпухнало. Заради изтощението и слабостта, предизвикани от загубата на кръв, му е трудно да стои на краката си, какво остава да намери разумни доводи, които биха могли да го спасят.

За пореден път, вързан и пребит, Исус трябва да се изправи пред своите обвинители и да защитава живота си.

***

Когато го въвеждат при Синедриона, Исус вече не е с превръзка на очите. Невъзможно е да се разбере дали всичките седемдесет и един членове на религиозния съд са се събрали в помещението, но той не е отведен в официалното седалище на Синедриона в храма, както е според закона. Вместо това духовниците са го наобиколили в топлия дом на Ана, където Исус вижда богатите мозайки по пода и модните за онова време картини, окачени по стените.

Лицето и тялото на затворника са покрити със синини, той не е слагал хапка в устата си от прощалната вечеря насам. Но побоят и подигравките все още не са успели да сломят духа му. Въпреки късния час слухът за задържането на Исус вече е обиколил Йерусалим. В двора се е събрала малобройна тълпа, хората се топлят около мангалите, изнесени навън. Друга група стои пред портите на двореца в очакване на новини. Двама от учениците[2] са се разкаяли, задето първоначално за изоставили Исус, и сега са тук, рискувайки също да бъдат задържани. Смесили са се с неколцина верни на Каяфа мъже.

Исус наблюдава как лъжесвидетелите на Каяфа са въведени един по един от студа навън, за да го засипят с неверни обвинения. (…) Те изтърпяват литанията от лъжи с надеждата от тях все някога да изскочи достатъчно убедително обвинение, което да даде повод за смъртна присъда, дори чакането да отнеме цяла нощ. Правно погледнато, използването на лъжесвидетели също е престъпление, което се наказва със смърт, но Синедрионът съвсем умишлено престъпва закона тази нощ.

По време на процеса Исус не проронва нито дума.

Най-накрая идва и обвинението, което Синедрионът чака от толкова време. „Тоя каза – кълнат се двамина верни на Каяфа мъже, – мога да разруша Божия храм и в три дни да го съзидам.“

Каяфа досега е седял, но сега скача на крака и тръгва към Исус. С риск да предизвика яростта на първосвещеника, Исус не оспорва това обвинение. На пръв поглед волята на Назарянина трябва да е била пречупена още преди часове – засъхналата по него кръв, следите от храчки, синините и отоците. Но въпреки това Исус е спокоен и непокорен.

„Нищо ли не отговаряш? – възмутено пита Каяфа. – Какво свидетелстват тези против тебе?“

Исус продължава да мълчи. Той предвижда въпроса, който е готов да се откъсне от устните на Каяфа. Това питане се върти в главите на всички присъстващи в помещението. Всъщност стотици хиляди хора в Йерусалим също искат да разберат отговора. Но макар Исус да знае какъв ще е следващият въпрос на Каяфа, той си дава сметка, че за него няма правилен отговор. Смъртта му е неизбежна, каквото и да каже.

„Заклевам те в Живия Бог да ни кажеш – беснее Каяфа, – ти ли си Христос, Син Божий?“

Тишина. Навън се разнася цвъртенето на най-ранобудните птички. Откъм двора на палата долитат разговори. Но в приемната зала на Каяфа, където той обикновено среща посетителите и ръководи официалните дела на храма, никой не смее да пророни и звук, защото всички напрегнато очакват решението на Исус – дали най-после ще проговори.

И Исус наистина отговаря: „Ако ви кажа, няма да повярвате; ако ви пък и попитам, няма да ми отговорите, нито да ме пуснете; отсега Син Човешки ще седне отдясно на Божията сила“.

„И тъй, ти ли си Син Божий?“, настояват свещениците.

„Вие казвате, че съм аз“, отвръща им той.

После се обръща право към Каяфа: „Ти ще видиш Сина Човешки, седнал отдясно на Силата и идещ на небесните облаци“[3].

Каяфа раздира със собствените си ръце предницата на скъпата си дреха и оголва гърди. При обичайни обстоятелства на свещениците е забранено да изразяват гнева си по този начин. Но това не са обичайни обстоятелства, защото Исус намеква не друго, а че Каяфа е враг на Бога.

„Той богохулства! – обръща се първосвещеникът към Синедриона. – Каква нужда имаме вече от свидетели? На, сега чухте богохулството му! Как ви се струва?“

Според религиозния закон всеки член на Синедриона трябва да гласува в подкрепа на присъдата, за да бъде произнесена тя. Този път обаче не е така. Присъдата се приема с обикновено мнозинство. Единствените несъгласни са Никодим и богатият садукей Йосиф от Ариматея.

Слънцето изгрява. Исус е обвинен в богохулство и осъден на смърт. Следващата крачка е колкото лесна, толкова и трудна, защото трябва да убедят Пилат Понтийски да нареди на римските си палачи да извършат екзекуцията.

***

На другия край на Йерусалим, в крепостта Антония, дванайсетимата мъже, съставляващи римския отряд на смъртта, са се заели с ientaculum, най-обилното си ядене за деня. По всяка вероятност няма да могат да се върнат в казармата за леката обедна храна prandium, затова сега с охота поглъщат овесената каша. Тя често се поднася със сирене и мед, за да стане още по-насищаща и да им даде сили за тежката работа, която ги чака. Върху дългата обща маса са наслагани още хляб, слаба бира и червено вино.

Варава и неговите съучастници, вече осъдени на смърт, са отведени наблизо, в каменната тъмница на крепостта. По някое време ще ги изкарат на двора за бичуване, или vereratio, както му казват римляните. За целта в земята на двора са забити ниски стълбове, та винаги да са на разположение. Отвътре на всеки от тях има закрепена метална халка. Осъденият ще бъде докаран тук с вързани ръце. Палачите ще съблекат дрехите му и ще го принудят да коленичи, а после ще вдигнат ръцете му над главата и ще ги завържат за металната халка. Китките му също ще бъдат оковани за нея. Така тялото на осъдения е обездвижено, за да не може той да се гърчи или по друг начин да се опита да избегне ударите на камшика. Още преди да е нанесен първият удар, жертвата обикновено напряга всички мускули и стиска зъби, подготвяйки се за ужасната болка, която скоро ще й бъде причинена.

Най-важното в изкуството на палача е не колко здраво налага, а силата, с която издърпва забитите в плътта на осъдения метални и костени накрайници на камшика след всеки удар. Именно това нанася най-големите поражения върху тялото.

За да докаже превъзходството си, всеки от професионалните убийци, които сега просто закусват, се стреми да хване колкото може по-здраво дървената дръжка на камшика и да замахне с всичка сила. Ако си свърши работата забележително добре, може да стигне чак до вътрешните органи на жертвата. Ето какво пише историкът Еузебий за този спектакъл: „Зрителите бяха поразени от удивление, когато ги видяха разкъсани от камшиците чак до най-вътрешните вени и артерии, както и до скритите части на тялото; червата им, както и останалите органи, бяха изложение на показ“.

Но колкото и да е ужасно бичуването, то е едва началото на агонията. Защото verberatio е само прелюдия към разпъването на кръст.

Войниците довършват овесената каша и стават от масата. Дошло е време да се захващат за работа.

***

Осъденият Исус е отведен в палата на Пилат Понтийски… Още няма седем сутринта и Йерусалим лека-полека се пробужда. По пътя превеждат Исус покрай малка stratopedon („казарма“), от която разквартируваните дворцови войници мрачно наблюдават процесията. После групата завива покрай построените преди толкова време пищни дворцови градини на Ирод Велики с техните езерца, горички и тихи алеи, откъдето се разкрива гледката на гълъби, накацали покрай малки ручеи. Дворцовите порти са откъм северната страна на градините и сега Исус крачи покрай стената към парадния вход, където група войници застъпват на пост за четиричасовата си смяна.
(…)
Ето защо минава известно време, докато отнесат вестта на Пилат, докато той се облече подобаващо и стигне до дворцовите порти. Сигурно не му е било никак приятно да се изправи лице в лице със стражите от храма, пищно облечените свещеници и затворника, който видимо изпитва силно физическо страдание.

„В какво обвинявате тоя човек?“, сърдито пита Пилат.

Каяфа сигурно притеснено е чакал този въпрос. Защото иска римляните да убият Исус, но по обвинение в богохулство, което е престъпление само в очите на евреите. Рим изобщо не го е грижа за подобно нещо. А Пилат, колкото и да не понася евреите, не би рискувал кариерата си, позволявайки на еврейския закон да му диктува кого да екзекутира.

„Ако той не беше злодеец, не щяхме да ти го предадем“, отвръща Каяфа, избягвайки въпроса.

Но нее лесно Пилат да бъде придуман. „Вземете го вие и го съдете по вашия закон.“

„Нам не е позволено да убием никого“, отговаря Каяфа.

„Аз не намирам никаква вина у този човек“, казва Пилат.

Тогава друг свещеник се обажда. „Той бунтува народа, като поучава по цяла Юдея, начевайки от Галилея дотук.“

„Нима човекът е галилеец?“, пита Пилат. С този прост въпрос той търси начин да се измъкне от цялата бъркотия. Синедрионът явно го въвлича в политически капан. Но щом като Исус е галилеец, тогава е най-добре Ирод Антипа да се заеме с него. Галилея е под юрисдикцията на тетрарха, а в този момент Антипа е само на няколко пресечки от тях.

Пилат отказва да поеме отговорността за Исус. … Още веднъж повеждат Исус през огрените от ранното утринно слънце улици на Горния град. …

Но ако Пилат си мисли, че така лесно се е отървал от уловката на Каяфа, лъже се. Защото съвсем скоро цялата група от храма, включително Исус, се връща обратно при него. Ирод Антипа много се е зарадвал най-после да се срещне с Назарянина и за краткото време да го прецени колко струва. Тетрархът дори е поискал той да стори някое чудо за негово лично забавление.

Антипа не се страхува от Каяфа и първосвещениците, тъй като те нямат власт над него. Ето защо, колкото и разпалено да обвиняват Исус, надявайки се да спечелят тетрарха на своя страна, Антипа отказва да слуша. За него би било неразумно да се намеси в оспорваната битка за власт между храма и Рим. Освен това смъртта на Йоан Кръстител все още го преследва. Не му помагат и пророчествата, идващи от различни страни, че това ще му коства владичеството. Последното, от което има нужда Антипа сега, е кръвта на още един свят човек върху ръцете си.

Макар Исус да отказва да извърши чудо по каприза на тетрарха, Антипа не вижда причина да го осъди на смърт. Той го оставя за забавление на войниците си и им позволява да го превърнат в посмешище, поругавайки неговото царско достойнство. Те намятат стар войнишки плащ на раменете на затворника. Той е с ален цвят, царската багра.

***

И ето че Пилат отново стои пред портите на двореца си и спори за съдбата на Исус. Явно е подценил тетрарха, забравяйки, че Антипа е отраснал в семейство, където предателството, интригантството и лукавството са нещо обичайно, също като дишането. Колкото и да е странно, Пилат вижда в решението на Антипа подкрепа за самия себе си, защото Антипа, който е евреин, явно предпочита да застане зад Рим, вместо зад свещениците от храма. До този момент Пилат и Антипа са врагове, но оттук нататък ще се считат за приятели. (…)

Възможностите за избор пред Пилат се изчерпват. Той не може просто да нареди на евреите да пуснат Исус, защото това би било намеса в техния религиозен закон, а император Тиберий е бил пределно ясен по въпроса – римският прокуратор не може да си го позволи.

Въпреки това не е длъжен и да приеме затворника. Вярно, може да нареди на Каяфа да прати Исус в крепостта Антония, където той да остане до края на Пасха или – още по-добре – дълго след това, когато Пилат отдавна ще си е заминал. Но най-много от всичко Пилат Понтийски иска да избегне въвличането в неприятности. Ето защо най-накрая отпраща Каяфа и неохотно приема Назарянина.

Сега съдбата на Исус е в ръцете на Рим.

***

Пилат Понтийски е любопитен. „Ти ли си царят на юдеите?“, пита той Исус. Прокураторът седи на съдийския престол и гледа надолу към открития вътрешен двор, постлан с каменни плочи. Само малка група свидетели присъстват на разпита.
(…)
„От себе си ли говориш това, или други ти казаха за мене?“, пита на свой ред Исус.

„Та аз юдеин ли съм? – отвръща Пилат. – Твоят народ и първосвещениците те предадоха на мене; какво си сторил?“

„Моето царство не е от тоя свят: ако беше царството ми от този свят, моите слуги щяха да се борят, за да не бъда предаден на юдеите; но сега царството ми не е от тук.“

„И тъй, цар ли си ти?“ – пита озадачен Пилат. Това е добра новина за прокуратора – ако се самопровъзгласи за владетел, Исус ще извърши престъпление срещу Рим и императора. В момента той представлява сериозна заплаха за обществения ред. Каквото и да се случи оттук нататък, вече може да бъде оправдано.

Ти казваш, че съм цар. Аз затова се родих и затова дойдох на света, за да свидетелствам за истината; всеки, който е от истината, слуша гласа ми“, отговаря Исус.

„Що е истина?“, пита Пилат, вече запленен от Исус.

Но ако римлянинът е очаквал да му се отговори на този въпрос, то го чака разочарование, защото Исус стои безмълвен пред него.

Пилат е наясно, че да се проповядва, не е престъпление – освен ако с тези проповеди не се подстрекава към бунт срещу Рим. Но всяко разногласие с могъщия Синедрион ще му навреди в очите на Тиберий. Ето защо той насочва вниманието си от Исус към послушниците от еврейския храм, които са изпълнили двора. Той ги наблюдава от привилегированото си място, преценявайки тяхната реакция.

Според традицията римският префект освобождава един затворник по време на Пасха. Ето че сега Пилат открива лесен начин да излезе невредим от тази рискована политическа ситуация. Ще даде право на тълпата да решава дали помилваният да е кроткият Исус, или страховитият Варава, разбойник и убиец, чиито престъпления наистина заслужават наказание.

„Искате ли да помилвам царя на юдеите?“, обръща се Пилат към събраните в двора.

Отговорът им го изненадва. Той не подозира, че хората, които пита, са натоварени от първосвещениците и стареите със задачата да се уверят, че Исус ще бъде екзекутиран. Не еврейските поклонници искат смъртта на Исус, нито пък по-голямата част от жителите на Йерусалим. Напротив – само шепа хора, които се обогатяват чрез храма. За тях човекът който казва истината, е много по-опасен от един главорез.

„Дай ни Варава“, крещят в отговор те.

*** (…)

Но Пилат Понтийски не го е грижа какво се върши в храма. Сега цялото му внимание е насочено към проблема, който продължава да стои неразрешен пред него. Римският прокуратор изобщо не е убеден, че екзекутирането на толкова популярен сред народа човек би било мъдро решение. Вестта на размириците, които ще последват след подобен акт, несъмнено ще стигне до Тиберий, а вината за тях ще бъде стоварена върху Пилат.

Ето защо, вместо да разпъне Исус, Пилат осъжда Назарянина на verbertio. Може пък това някак да задоволи Синедриона. Римският прокуратор привиква първосвещениците и стареите, за да обяви решението си. „Доведохте ми тоя чове както развратител на народа; а ето, за изследвах пред вас и не намерих у тогози човека никаква вина от онова, в каквото го обвинявате; но нито Ирод намери, понеже го пратих и при него; и ето, нищо достойно за смърт той не е извършил; и тъй, след като го накажа, ще го пусна.“

След миг Назарянина е разсъблечен и отведен в двора praetorium.

А там го чака стълбът за бичуване.

Горният град в Йерусалим
7 април 30 г. сл. Хр.
8 часа сутринта – 3 часа следобед

Исус понася наказанието. Подобно на всички други жертви, и неговите китки са приковани към металната халка върху стълба за бичуване, като по този начин е напълно обездвижен. Зад гърба му стоят двама легионери, по един от всяка страна. Всеки стиска дървената дръжка на един flagrum, от която излизат три кожени каиша. Всеки ремък е дълъг приблизително три стъпки. Днес вместо да привържат към краищата им парчета метал или овчи кости, екзекуторите са предпочели оловни тежести, известни като plumbatae. Изборът им не е случаен. Тези оформени като гирички накрайници не разкъсват кожата и мускулите толкова бързо като острите scorpions. Още е рано Исус да умира.

Третият легионер стои отстрани. Държи абак[4], за да може да отчита броя на нанесените удари. Задачата на четвъртия член от quaternion е да върже и окове Исус към стълба за бичуване. Сега чака на разположение настрани, за да замести другарите си, ако някой от тях се измори, докато бичува затворника. Работата на всичките четирима е наблюдавана от exactor mortis, надзорника.

Исус изпитва първия камшик върху гърба си. Между ударите няма никаква пауза. Щом единият от палачите дръпне кожените ремъци, другият веднага опасва тялото му със своя камшик. Войниците не спират дори когато ремъците с оловни тежести се заплетат един в друг. Максималният брой удари с камшик, на който може да бъде осъден човек според Мойсеевия закон, е „четиридесет без един“, но римляните невинаги спазват еврейските закони. Пилат е наредил на тези мъже да бичуват Исус и сега те привеждат в изпълнение заповедта му. Накрая Назарянина ще бъде физически сломен, но не и мъртъв.

Такова е нареждането – да се бичува Назарянина, но при никакви обстоятелства да не се стига до смърт.

След бичуването Исус е освободен от оковите и изправен на крака. Той е крещял от болка по време на и0зтезанието, но нито е повърнал, нито е припаднал както често се случва с осъдените. Въпреки това е загубил много кръв от раните пи зверски раздрания си гръб. Следите от камшика личат и по задната част на прасците му. Към обезводняването, което мъчи Исус цяла нощ, се добавят и начални стадии на шок.

Римският отряд на смъртта си е свършил работата прецизно. Удряйки Назарянина с хирургическа точност, войниците са го пребили почти до смърт. Пилат и ме дал ясно да разберат, че с това ще се изчерпат задълженията им за деня, но те не се разотиват – за всеки случай.

Исус все още е с вързани отпред ръце. Бавно пристъпва, докато го водят обратно в затвора, където римските легионери на свой ред ще си устроят забавление с необикновения пленник. Исус не се съпротивлява, когато отново покриват голото му тяло с мръсното наметало, макар да знае, че то скоро ще залепне за отворените рани. След това войниците правят скиптър от тръстиково стебло и го тикват в ръцете на Исус, подигравайки се с неговите претенции за цар. Вместо да се смилят над току-що бичувания човек, легионерите заплюват Назарянина.

Ако войниците бяха спрели дотук, това би било просто долна и варварска гавра. Но тези зверове довеждат издевателството до степен на садизъм. (…) Действията на Юлий Цезар и още толкова много други римски воини ясно показват, че нечовешки тежките наказания са били мярка за справяне с враговете на Рим. (…)

Но сега войниците, които пазят Исус, още повече вдигат залога. Това вече не е само отпядът на смъртта, а всички грижливо подбрани от Пилат легионери. Показвайки зверска жестокост, те започват да секат клонки от високия бял храст. Rhamnus nabeca се характеризира с твърди елипсовидни листа и дребни зелени цветчета, на неговия отличителен белег са извитите близо трисантиметрови тръни, които гъсто покриват клонките. Войниците рискуват да изпитат бодлите им, докато огъват няколко клонки като венец. Когато приключват, тази корона е идеално допълнение към тръстиковия жезъл и алената наметка. Прослава на царя!

Исус е твърде слаб, за да се съпротивлява, когато слагат на главата му короната от тръни и острите им върхове се забиват немилостиво в плътта. Те пронизват многото нервни окончания в кожата на главата и стигат чак до костта. По лицето на Исус руква кръв. Той стои унизен и поруган в малкия затвор, докато войниците танцуват наоколо – едни го удрят, други го заплюват, а трети подигравателно коленичат, прекланяйки се пред „царя“. Накамарени почти един върху друг, войниците изтръгват тръстиковото стебло от ръцете на Исус и започват да го удрят с него по главата, което забива тръните още по-надълбоко сред гъстата мрежа от нерви окончания. Резултатът е остра пронизваща болка, която се разпростира по цялата глава. (…)

Когато вече се вижда, че Исус едва ли би могъл да понесе нови изтезания, пристига съобщение, че Пилат иска да му доведат затворника. И ето че Исус за пореден път е изведен на площада, където го чакат членовете на Синедриона и техните верни служители.

Погледът на Исус е замъглен. Около белите му дробове постепенно се събира течност. Все по-трудно диша. Той отдавна е предрекъл смъртта си, но не и ужасяващите подробности, съпровождащи настъпването й.

Първосвещениците и духовните водачи мълчаливо наблюдават Исус, докато той пристъпва напрред. Короната от тръни е все още върху главата му. Това е само сянката на онзи мъж, който преди три дни публично ги унижи в дворовете на храма. Сега го виждат как страда, но не изпитват и най-малко състрадание. Исус трябва да умре – колкото по-болезнено, толкова по-добре.

Девет сутринта е, когато Пилат отново заема мястото си на съдийския престол. За пореден път префектът се опитва да освободи Исус. „Ето човека!“, изръмжава той на събралите се духовни водачи и техните ученици. А всички те вече трябва да са в храма, защото заколението на агнетата скоро ще започне.

„Премахни тогова! – викат в един глас духовниците. – Премахни го! Разпни го!“

Пилат вече е уморен да спори. Римският прокуратор не се слави със състрадателност и е убеден, че вече е на правил всичко по силите си. Участта на Исус просто не си струва труда.

„Вашия цар ли да разпна?“, - пита той опитвайки за последно да ги разубеди.

„Ние нямаме друг цар освен кесаря“, отвръща първосвещеникът.

Ако думите му са истина, то те са същинска ерес, защото с тях свещеникът се отрича от своя собствен еврейски Бог заради божеството на римските езичници. Но привържениците на Синедриона не виждат в това нищо нередно.

„Та какво зло е сторил тоя?“, провиква се към тях Пилат.

„Разпни го!“, гласи отговорът.

Пилат нарежда да донесат на Исус малка паничка с вода. После потапя ръцете си в нея и демонстративно ги измива, подражавайки на ритуалното очистване.

„Невинен съм за кръвта на тоя праведник – обръща се към свещениците той; – вие му мислете.“

Но отговорността всъщност е тъкмо негова. Единствено римският прокуратор има правото на ius gladii – „правото на меча“. Или, както е известно още, правото да заповяда смърт

Ето защо точно Пилат предава Исус в ръцете на неговите палачи. А докато те отвеждат Назарянина, той се готви да се посвети на ранния си обяд.

* * *

Аленото наметало е смъкнато, но тръненият венец остава. Войниците от отряда на смъртта стоварват върху раменете на Исус грубо одялана греда. Теглото й е между 23 и 33 кг, дължината й е малко по-малка от два метра, а треските бързо се забиват в отворените рани по гърба на Назарянина. Унижението, започнало в двореца на Пилат, сега достига своя апогей – шествието поема към лобното място.

Начело на колоната е офицерът, титулуван exactor mortis. Според традицията този центурион носи дъска с надпис на гръцки, арамейски и латински. Обикновено на нея са изредени престъпленията на осъдения и тя ще бъде закована над главата му на кръста. Така всеки, минал покрай него, ще знае за какво е разпънат. Ако присъдата е измяна, това и ще пише върху дъската.

Но Пилат Понтийски променя този обичай. В последен опит да вземе връх над Каяфа прокураторът сам се заема да изпише с въглен провинението на Исус върху дъската:

ИСУС ОТ НАЗАРЕТ, ЦАР НА ЮДЕИТЕ.

„Недей писа „Исус от Назарет, цар на юдеите“, настоява Каяфа, преди да тръгнат към мястото, където Исус ще бъде разпнат.

„Каквото писах, писах“, отвръща Пилат, на лицето му е изписано снизхождение.

Така, с табелка начело, Исус и четиримата му палачи тръгват бавно по мъчителния път към Голгота, хълма, използван от римляните като място за екзекуции. Разстоянието е малко по-кратко от километър, но Исус трябва да извърви павираните улици на Горния град, после да мине през Ефремовата порта (Генат) и да стигне по-ниския хълм, където го чака побитият в земята дървен стълб. Наближава пладне. На мястото се е струпала многолюдна тълпа зяпачи въпреки палещото слънце над главите им.

Като бивш строител и дърводелец, Назарянина знае как да разпредели тежестта на дървената греда върху раменете си, но сега изтощението си казва своето. Назначеният за exactor mortis е притеснен, защото Исус на няколко пъти се препъва. Ако осъденият умре преди лобното място, за това ще е отговорен exactor mortis. Ето защо един евреин от Африка на име Симон Киренеец[5] е посочен да носи кръстната греда вместо Исус. (…)

В същото време само на стотина метра от това място, в дворовете на храма, честването на Пасха е в апогея си и е привлякло мнозина, които иначе благоговеят пред Исус и които при други обстоятелства може би щяха да се разбунтуват и да предотвратят екзекуцията, спасявайки живота му.

Лобното място, Голгота, не е голям хълм. Това е ниско възвишение, съвсем близо до крепостните стени на Йерусалим. На практика всеки, който се изкачи върху крепостната стена би могъл да наблюдава разпъването на Исус на равнището на очите си и ще е толкова близо, че да чуе всяка негова дума, стига да е произнесена достатъчно високо.

Но Исус от часове не е проронил и дума. Когато процесията стига върху на Голгота, войниците отпращат Симон и стоварват гредата върху прашната земя, осеяна с варовикови отломки – „йерусалимска скала“, както ги наричат някои. Отрядът на смъртта се захваща за работа. Те повалят Исус на земята върху напречната греда на кръста, patibulum. Разперват ръцете му по дължината й и двама от тях се стоварват с цялата си тежест отгоре, докато третият идва с тежък дървен чук и дванайсетсантиметрови железни гвоздеи с квадратен ствол, който изтънява към върха.

Войникът забива острия край в плътта на Исус право в точката, където лъчевата и лакътната кост се срещат п ри китката. Той пробива кожата с гвоздей, за да го стабилизира, преди да нанесе окончателния удар.

Исус крещи от болка, когато гвоздеят пробива набелязаното място. Римляните използват точно тази част на ръката, защото там няма опасност върхът на гвоздея да попадне в някоя кост и стига дървото само с няколко силни удара на чука. Освен това костите на китката служат като преграда. Така, щом кръстът бъде изправен и тялото на жертвата увисне с цялата си тежест върху гвоздеите, костите предпазват слабата мускулна тъкан от разкъсване, което би довело до падането на осъдения на земята. (…)

След като Исус е прикован към напречната греда, палачите го изправят на крака. Трябва много да внимават за равновесието, защото сега цялата тежест на гредата пада върху плещите му, не на раменете. Както е изтощен, лесно може да се стовари на земята и тя да го затисне. Войниците държат напречната греда от двете страни, а третият поддържа Исус, докато го качват на отвесния стълб, който ще завърши кръста.

Този staticulum, както наричат отвесния стълб, е близо два и половина метра висок. Когато римските власти държат осъденият да умира бавно и мъчително, по средата се приковава нещо като тясна седалка. Но на следващия ден е Пасха, а според еврейския закон осъденият трябва да бъде свален от кръста преди настъпването й. Римляните държат Исус да умре бързо. Затова на неговия кръст няма прикована седалка (sedile).

Нито има прагче за краката. Ето защо, когато дойде ред стъпалата му да бъдат приковани към стълба, те трябва първо да се нагласят под неестествен ъгъл.

Един от войниците прихваща Исус около кръста и го повдига, докато другите двама крепят краищата на напречната греда. Четвъртият е покачен на стълба, опряна в staticulum, и нагласява напречната греда в тесните жлебове, издълбани в горния край на отвесния стълб. Тежестта на Исусово тяло ще държи здраво напречната греда в тези жлебове.

Така Исус увисва на кръста. Агонията става още по-непоносима, когато коленете му са завързани хлабаво едно за друго, а стъпалата му са поставени едно върху друго и приковани с гвоздей. Острието преминава през фините метатарзални кости, п реди да се забие в дървото, но, удивително, нито една от тях не е прекършена, което ен е обичайно при разпъването на кръст.

Накрая точно над главата на Исус на кръста приковават дъската с надписа, която exactor mortis е донесъл. Тежката работа на палачите е свършила, затова сега отрядът на смъртта се подиграва с него, като разиграва на зарове финия му, изтъкан изцяло хитон и се провиква: „Ако си Син Божий, след от кръста!“.

Римските палачи ще останат на Голгота чак докато Исус умре. Ще пият в подножието на кръста киселото си вино и дори ще предложат на Исус от него. Ако се наложи, ще строшат краката му, за да ускорят смъртта. Защото кръстната смърт е дълго и мъчително задушаване. При всяко вдишване жертвата трябва да се бори с тежестта на собственото си тяло и да повдига торса си нагоре, помагайки си с краката, за да могат да се разширят белите дробове. По някое време обаче изтощената жертва вече не може нито да вдишва, , нито да издишва по този начин.

Минават три часа. В дворовете на храма продължават пасхалните тържества, а звукът от тръби и песнопения отекват по цял Йерусалим, чак до лобното място. Исус може да види съвсем ясно Храмовия хълм от мястото си на кръста. Той знае, че мнозина още го очакват. Вестта за разпъването му едва ли е стигнала далече . за радост на Пилат и Каяфа, които все още се боят последователите на Исус да не вдигнат бунт, когато разберат за убийството му.

„Жаден съм“, проронва най-накрая Исус, защото обезводняването го мъчи вече над дванайсет часа. Гласът му е по-скоро шепот и едва се чува. Един от войниците напоява сюнгер с тяхното кисело вино и посяга да го допре до устните на Назарянина, защото знае, че от него раните му ще пламнат.

Исус поема киселата течност. Малко след това поглежда за последен път към Йерусалим, преди да дойде неизбежното.

„Свърши се!“, проронва.

После обронва глава. Тръненият венец клюмва неподвижно. Исус изпада в безсъзнание. Вратът му се отпуска. Цялото му тяло провисва напред, отделяйки врата и раменете от кръста. Сега то се държи само на гвоздеите, забити в китките.

Човекът, който доскоро така безстрашно е проповядвал своето Евангелие и е кръстосвал надлъж  и шир, за да посвети света в новата вяра; човекът, чието послание за надежда и любов е достигнало хиляди през краткия му живот – а един ден ще се изповядва от милиарди, – спира да диша.

Исус от Назарет е мъртъв. Той е на трийсет и шест години.


Бил О
Райли & Мартин Дъгард[6]. Да убиеш Исус. Изд. Книгопис, 2014.

 (следва)

ДА УБИЕШ ИСУС (5) – Палатът на Пилат, Йерусалим, СЪБОТА, 8 април 30 г. сл. Хр., през деня 
http://nbrakalova.blog.bg/history/2020/04/18/da-ubiesh-isus-5-palatyt-na-pilat-ierusalim-sybota-8-april-3.1706354


[1] Ананий е убит от въстанали бедни евреи, вдигнали класов бунт срещу богатите първосвещеници. Историкът Йосиф Флавий пише, че Ананий е „заклан в сърцето на Йерусалим“. Той дори твърди, че това е едно от възловите събития, довели до разрушаването на храма от римляните. – Б. а.

[2] Петър е споменат поименно от Йоан, 18:15. В пасажа става дума и за „друг ученик“, макар името му да не се казва. Заради живото описание на събитията от тази нощ най-широко е застъпено мнението, че вторият ученик е бил самият Йоан. – Б. а.

[3] Комбинация от Даниил 7:13 и Псалм 110:1. – Б. а.

[4] Дъска за смятане в Античността и Средновековието. – Б. пр.

[5] Не се знае много за Симон, освен че е родом от град Киренея в Либия и е пропътувал близо хиляда километра, за да бъде в Йерусалим за Пасха. В една бележка е назован „баща на Алекщсандър и Руфус“, а когато библейският мисионер Павел по-късно възхвалява човек на име Руфус (Послание на св. ап. Павел до римляните 16:13), това предполага, че може би синовете на Симон са били толкова добре познати в раннохристиянското общество, че читателите лесно биха розпознали имената им. – Б. а.

[6] Бил О’Райли е един от най-известните телевизионни журналисти в САЩ. Мартин Дъгард е автор на много исторически изследвания. Двамата автори в творческо партньорство са вече световноизвестен писателски тандем. 




Гласувай:
2
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: nbrakalova
Категория: Други
Прочетен: 868857
Постинги: 379
Коментари: 1409
Гласове: 5008
Календар
«  Ноември, 2020  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30