2. katan
3. leonleonovpom2
4. mt46
5. ka4ak
6. dobrota
7. ambroziia
8. donkatoneva
9. milena6
10. vidima
2. desitomova
3. lamb
4. siainia
5. hadjito
6. energyawakeningbg
7. metaloobrabotka
8. mimogarcia
9. bateico
10. djani
Прочетен: 2533 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 21.03.2019 21:57
Джордж Лонг[1]
Марк Антонин, син на Аний Вер и Домиция Калнила, е роден в Рим през 121 г. сл.н.е. Император Тит Антонин пий се оженил за Фаустина, сестра на Аний Вер и следователно бил свако на Марк Антонин. Когато Адриан осиновил Антоний Пий и го обявил за свой наследник, Антонин Пий осиновил както Луций Цейоний Комод, така и Марк Антонин, обикновено наричан Марк Аврелий Антонин. Младежът бил възпитаван с особено внимание. Той благодари на боговете за това, че е имал добри прародители, добри родители, добра сестра, добри учители, добри сътрудници, добри роднини и приятели, почти всичко добро. Той имал щастието да наблюдава отблизо примера на свако си, Антонин Пий, който е също и негов осиновител и описва в творбата си достойнствата на този забележителен човек и мъдър владетел. Подобно на много млади римляни, Марк Антонин се опитва да пише поезия и изучава риторика. Запазени са писма, които свидетелстват ма голямата привързаност на ученика към неговия учител и за надеждите на учителя относно прилежния му ученик.
На единайсет години той приема дрехата на философ, която била от обикновена груба тъкан, започва да учи усърдно и живее живот, дотолкова изпълнен с усилен труд и въздържание, че уврежда здравето си. Той изоставя поезията и риториката, за да започне изучаването на философия и се присъединява към школата на стоиците. Но не пренебрегва изучаването на закона, което се оказва полезна подготовка за високия пост, който бил предопределен да заеме. Трябва да приемем, че е изучавал римско военно дело, което било необходима част от обучението на мъж, който по-късно ще ръководи армии в битки срещу войнствени племена.
В първата си книга Антонин записва имената на своите учители и какво дължи на всеки един. Думите, с които говори за нещата, научени от тях, може би изглеждат примесени със суетност или самоизтъкване, ако погледнем небрежно на начина, по който той се изразява. Но ако някой си извади подобно заключение, ще сгреши. Целта на Антонин е да отдаде почит на достойнствата на всеки един от учителите си, на техните учения и на всичко, което един ученик би научил от тях. Освен това, тази книга, както и другите единайсет, е писана за самия него и ако вярваме на бележката в края на първата книга, тя е написана по време на един от походите на Марк Антонин срещу квадите, по време, когато споменът за достойнствата на неговите забележителни учители би го върнал към техните уроци и практическата полза, която би могъл да извлече от тях.
Един от учителите му по философия е Секст от Хирония, внук на Плутарх. Марк Антонин разказва сам какво е научил от този изключителен човек. Любимият му учител бил Рустик, философ, както и човек с много добра практическа преценка за обществените дела. Рустик приема поста съветник на Антонин, след като той става император. Младежите, чиято съдба е да бъдат най-висши управници, невинаги имат щастието да са заобиколени с добри хора – другари и учители, и аз не знам друг пример за млад престолонаследник, получил образование, което би могло да се сравни с това на Марк Антонин. Такава група учители, отличили се със своите постижения и лични качества едва ли би се събрала отново, а що се отнася до ученика, оттогава до сега не е имало подобен.
Адриан умира през юли 138 г. сл.н.е. и бива наследен от Антонин Пий. Марк Антонин се жени за Фаустина, негова братовчедка, дъщеря на Пий, може би около 146 г. сл.н.е., защото дъщеря му се ражда през 147 г. сл.н.е. Той получава от осиновителя си титлата Цезар и участва заедно с него в управлението на държавата. Бащата и приемният син живеят в пълно приятелство и доверие. Антонин бил предан син и император Пий го обичал и ценял високо.
Антонин Пий умира през 161 г. сл.н.е. Казват, че Сенатът настоявал Марк Антонин да поеме сам управлението на емперията, но той решил, че ще управлява заедно с другия осиновен син на Пий, Цейонинй Комод, обикновено наричан Луций Вер. По този начин за пръв път в Рим имало двама императори. Вер бил ленив човек, който обичал удоволствията и не бил подходящ за поста си. Антонин обаче проявявал търпение към него и казват, че Вер имал благоразумието да показва на колегата си уважение заради личните му качества. Добродетелният император и леконравният му партньор живеели в мир и съюзът им бил укрепен от факта, че Антонин дал дъщеря си Луцила за жена на вер.
За пръв път управлението на Антонин било затруднено от войната с партите, в която Вер бил изпратен като главнокомандващ, но не направил нищо и успехът на римляните в Армения и при реките Тигър и Ефрат се дължал на неговите генерали. Тази война с партите приключила през 165 г. сл.н.е. Аврелий и Вер триумфирали (през 166 г. сл.н.е.), за да отпразнуват победата на изток. Последвала епидемия, която покосила много хора в Рим и Италия и се разпространила в Западна Европа.
Северна Италия също била застрашена от войнственото население отвъд Алпите от Галия до източните брегове на Адриатика. Тези варвари се опитвали да проникнат в Италия, подобно на германските племена три столетия по-рано и Антонин прекарал останалата част от живота си, с известни прекъсвания, в опити да отблъсне нашествениците. През 169 г. сл.н.е. Вер внезапно починал и Антонин продължил да управлява държавата сам.
По време на германските войни Антонин се установил за три години край Дунава в Карнунт. Маркоманите били отблъснати от Панония и почти унищожени при отстъплението им през Дунав, а през 174 г. сл.н.е. императорът постигнал голяма победа над квардите.
През 175 г. сл.н.е. Авид Касий, храбър и опитен римски военен, който командвал армията в Азия, се разбунтувал и се обявил за Август. Но неколцина от неговите военачалници убили Касий и така бунтът бил спрян. Антонин показал човечност в отношението си към семейството и поддръжниците на Касий, а писмото му до Сената, в което призовава към милост, е запазено.
Когато чул за бунта на Касий, Антонин се отправил на изток. Макар, изглежда, да се е прибрал в Рим през 174 г. сл.н.е., той се върнал да продължи войната срещу германските племена и има вероятност да е тръгнал на изток направо от тази война. Съпругата му Фаустина, която го придружила в Азия, умряла неочаквано в подножието на Тавър. Смъртта й била посрещната с голяма скръб от нейния съпруг. Кпитолин, който е биограф на АНтонин, както и Дион касий обвиняват императрицата във възмутителна изневяра спрямо нейния съпруг и в отвратителен разврат. Но Капитолин твърди, че Антонин или не знаел, или се преструвал, че не знае за това. Нищо не се среща по-често от подобни злонамерени обвинения през всяка епоха и историята на Римската империя е пълна с тях. Антонин обичал жена си и твърди, че тя е „покорна, любяща и непресторена“. Същите скандални обвинения били разпространявани и за майката на Фаустина, съпруга на Антонин Пий, но той самият също бил напълно доволен от съпругата си. След смъртта й в писмо до Фронтон Антонин Пий казва, че по-скоро би живял в изграние с нея, отколкото в двореца си в Рим без нея. Малко мъже биха дали по-добра характеристика на жените си от тези двама императори. Капитолин пише по времето на Диоклетиан. Може би е възнамерявал да каже истината, но той е слаб като биограф. Дион касий, най-злонамереният сред историците, винаги предава и може би вярва на всяка клевета, независимо срещу кого е насочена.
АНтонин продължил пътуването си към Сирия и Египет и на връщане в Италия, когато минавал през Атина, бил посветен в Елевзинските мистерии. Било обичайно за императорите да се съобразяват с установените традиции на времето и да изпълняват религиозни церемонии с подобаваща тържественост. От това не можем да отсъдим, че е бил суеверен, макар че може би ще се съгласим, ако книгата му не показваше обратното. Но този е само един от случаите, когато публичните действия на управляващия не винаги показват истинските му убеждения. Благоразумният управник не би се противопоставил грубо на суеверията на своя народ и дори ако иска хората да са по-мъдри, той ще е наясно, че не може да го постигне като се отнася презрително към техните предразсъдъци.
Антонин и синът му Комод влизат триумфално в Рим, вероятно след една от победите в германските войни през 176 г. сл.н.е. През следващата година Комод започва да управлява империята заедно с баща си и приема името Август. Тази година, 177 сл.н.е., е паметна в историята на християнството. Атал и някои от съмишлениците му били убит в Лион, защото упорито се придържали към християнската религия. Свидетелство за преследванията е запазено писмено писмо на Еузебий. То съдържа много точно описание на мъченията, прилагани към християните в Галия и посочва, че докато преследванията продължавали, Атал – християнин и римски гражданин, бил извикан от населението и доведен в амфитеатъра, но областният управтиел наредил той да бъде задържан заедно с другите, които били в затвора, докато не се получи нареждане от императора. Много християни били измъчвани преди управителят да реши да се обърне към Антонин. Императорският декрет, твърди писмото, бил християните да бъдат наказани, но в случай, че се откажат от вярата си, трябвало да бъдат освободени. При това управителят подновил действията си. Християните, които били римски граждани, били обезглавени, останалите били хвърлени на дивите животни в амфитеатъра.
Войната по северните граници, изглежда, продължила без прекъсване през цялото време, докато Антонин пътувал на изток и след завръщането си императорът отново напуснал Рим, за да се изправи срещу варварите. Германските племена бил и победени в голяма битка приз 179 г. сл.н.е. По време на кампанията императорът прихванал заразна болест, от която умрял във военния лагер през 180 г. сл.н.е. на петдесет и девет години. Синът му Комод бил с него. Тленните останки – тялото или може би пепелта – на императора били пренесени в Рим и обожествени с почести. Тези, които можели да си го позволят, притежавали неговата статуя или бюст и както пише Капитолин, много хора, негови съвременници, продължавали да държат статуи на Антонин сред Dei Penates – боговете на дома. По този начин той всъщност бил превърнат в светец. В памет на баща си, Комод издигнал колоната на Марк Аврелий, която сега се намира на площад „Колона“ в Рим. Барелефите, разположени спираловидно върху колоната, напомнят за победите на Антонин над маркоманите и квадите и за чудото с дъжда, който ободрил римските войници и разколебал враговете им. Статуята на Антонин била поставена върху капитела на колоната, но била махната неизвестно кога и заменена от папа Сикст V с бронзова статуя на свети Павел.
За да си съставим правилно мнение за положението на християните при Марк Антонин, трябва да се върнем във времето на Траян. Когато Плиний Млади бил управител на Витиния, християните по тези места били многобройни, а поклонниците на другите религии намалявали. Храмовете били изоставени, празненствата били пренебрегвани и никой не купувал животни за жертвоприношения. Онези, които имали интерес от продължаването на старите традиции, разбирали, че печалбите им са застрашени. Християни на различна възраст от двата пола били довеждани пред управителя, който не знаел какво да прави с тях. Единственото заключение, до което стигнал, било следното – онези, които признавали, че са християни и продължавали да поддържат религията си, трябвало да бъдат наказани, ако не за друго, то поне за несломимата си упоритост. Той не намерил никакво доказуемо престъпление, извършено от християните, и можал да определи религията им единствено като покварено и чудато суеверие, което би могло да бъде спряно, ако на хората се даде възможност да се отрекат от него. Плиний написал това в писмо до Траян.Той искал указания от императора, защото не знаел какво да прави. Отбелязал, че никога не е участвал в съдебно разследване на християни, следователно не знае какво да разследва, нито докъде да продължи разследването и какво да бъде наказанието. Това доказва, че не било необичайно да се разследва дали човек изповядва християнство и да бъде наказван за това. Едиктът на Траян е запазен. Той одобрил решението на управителя по случая, но казал, че не бива случаят да се разследва специално. А ако човек бъдел обвинен, че изповядва новата религия и намерен за виновен, той не бивало да бъде наказван, ако потвърди, че не е християнин и го докаже, отдавайки почитание към езическите богове. Императорът добавял, че не бива да се обръща внимание на анонимни сведения, защото подобни неща са лош пример. Траян бил умерен и разумен човек и съображения, свързани както с милосърдието, така и с политиката може би също допринесли за убеждението му да обръща колкото може по-малко внимание на християните. И да ги остави да живеят на спокойствие, ако е възможно. Едиктът на Траян е първият известен ни законодателен акт от страна на глава на римската държава във връзка с християнството. Изглежда, християните не били притеснявани повече по време на неговото управление.
По времето на Адриан за римското правителство вече било невъзможно да пренебрегва нарастващия брой на християните и враждебността на останалото население към тях. Ако управителят в съответната провинция бил готов да ги остави на мира, той не можел да се противопостави на фанатизма на езическите общности, които гледали на християните като на безбожници. Евреите, които също живеели навсякъде из Римската империя, се отнасяли неприязнено към християните, подобно на неевреите. С управлението на Адриан започнало писането на християнските апологетики. Което ясно показва какво било общото настроение срещу християните по това време. Едикт от Адриан до Минуций Фундан, протоконсул на Азия, който намираме в края на „Първа апологетика“ на Юстин, съветва управителя, че невинни хора не бива да бъдат притеснявани и не бива да се позволява на тези, които повдигат неверни обвинения, да измъкват пари т тях по този начин. Обвиненията срещу християните трябва да бъдат повдигани по законен път и не бива да се обръща внимание на вълненията сред народа. А когато християните биват законно разследвани и обвинени в незаконни действия, те трябва да бъдат осъждани в съответствие с престъпленията си. Тези, които повдигат неверни обвинения, също трябва да бъдат наказвани. Казват, че Антонин Пий е публикувал подобни едикти. Условията в декрета на Адриан изглеждат много благоприятни за християните, но ако ги разбираме в смисъл, че те трябва да бъдат наказвани подобно на останалите хора за незаконни действия, този декрет не би имал никакъв смисъл. Защото това би било изпълнимо и без да се търси съвет от императора. Истинският смисъл на декрета е, че християните трябва да бъдат наказвани, ако поддържан вярата си и не покажат, че се отказват от нея, като признаят езическите богове.
По времето на Марк Антонин противопоставянето на старата и новата вяра било още по-силно и привържениците на езическата религия настоявали властите да предприемат по-постоянно противодействие срещу навлизането на християнската вяра. Мелитон в неговата „Апологетика“ до Марк Антонин представя християните в Азия като преследвани вследствие на ново императорско нареждане. Безсрамни доносници, казва той, които ламтят за имуществото на другите, използвали тези нареждания като средство да ограбват хора, които не правят зло. Той се съмнява, че един справедлив император би наредил нещо толкова несправедливо и ако това нареждане не е наистина от императора, християните го молят да не ги предава на враговете им. От това заключаваме, че е имало поне императорски едикти или постановления на Марк Антонин, които станали основание за тези преследвания. Фактът, че някой е християнин, вече бил престъпление, което подлежало на наказание, освен ако обвиненият не се откажел от религията си. Следват преследванията в Смирна, които някои съвременни критици датират през 167 г. сл.н.е., десет години преди преследванията в Лион. Управителите на провинциите при Марк Антонин биха могли да открият достатъчно указания още в едиктите на Траян, които биха им дали основание да наказват християните, а фанатизмът на населението би ги подтикнал към преследвания, дори ако не са имали желание да го правят. Но освен факта, че християните отхвърляли всички езически церемонии, не бива да забравяме, че те ясно заявявали, че всички езически вярвания са неверни. По такъв начин християните обявявали война на езическите ритуали. Едва ли трябва да отбелязваме, че това било декларация на враждебност срещу римското управление. То толерирало всевъзможни форми на суеверие, съществуващи в империята и нямало как да толерира друга религия, която твърди, че всички останали са неверни, а всички разкошни церемонии на империята са само идолопоклонничество.
Ако имахме истинска история на християнската църква, щяхме да знаем как римските императори опитвали да спрат новата религия, как накрая наложили принципите си да наказват християните само за това че са християни, както твърди Юстин в Апологетиката си. Не се съмнявам, че той казва истината, докато народните вълнения и бунтове били причина за това. И до каква степен мнозина фанатични и невежи християни – защото имало много такива – допринесли за засилване фанатизма на противниците им и за задълбочаване на конфликта между римската управа и новата религия. Запазените истории на християнската църква са очевидно фалшифицирани и ако в тях има някаква истина, тя е явно преувеличена. Но е сигурно, че по времето на Марк Антонин езическото население проявявало открита враждебност към християните и при управлението на Антонин хора били убивани, защото са християни. Еузебий, в предговора към неговата пета книга, отбелязва, че през седемнайсетата година от владичеството на Антонин, в някои части на света преследванията на християните станали по-жестоки и че това започнало сред градското население. После той добавя в характерния си преувеличен стил, че от това, което се случвало в една област, бихме могли да направим заключение, че на обитаемата земя безброй хора били направени мъченици. Областта, за която говори Еузебий, е Галия, след това продължава с писмата от църквите във Виена и Лугдун. Възможно е той да е определил правилно истинската причина за преследванията – фанатизма на населението. И че както управителят на областта, така и императорът са имали големи неприятности с тези размирици. Не знаем доколко Марк бил запознат с тези жестоки действия, защото в историческите записки от времето на неговото управление има много пропуски. Той не е създал законите срещу християните, защото това било направено от Траян. Ако приемем, че е искал да остави християните на мира, не можем да твърдим, че това е било по силите му. Би било голяма грешка да предположим, че Антонин е имал неограничената власт, която са имали някои от по-новите владетели. Неговата власт била ограничена от определени конституционни формалности, от Сената и от действията на неговите предшественици. Не може да приемем, че такъв човек е водил политика на активно преследване, защото няма свидетелства да го е правил. Макар да е сигурно, че не е имал добро мнение за християните, както личи от собствените му думи. Но той не знаел нищо за тях, освен че са враждебни към римската религия и може би е смятал, че са опасни за държавата, въпреки изявленията, верни или не, на някои от апологетите. Казвам това, защото би било несправедливо да не изложа всичко, което би могло да бъде повдигнато като обвинение срещу човек, когото съвременниците му, както и следващите поколения, почитали като образец на добродетелност и благосклонност. Ако приема, че някои от документите са неподправени, обвиненията, че изобщо е позволил някакви преследвания, ще отпаднат изцяло. Но тъй като търся истината и съм сигурен, че тези документи не са верни, оставям той да носи всяка вина, която е негова. Ще добавя, че е съвсем сигурно, че Антонин не е взел никои от своите етични принципи от религия, за която не знаел нищо.
Няма съмнение, че „Към себе си“ на императора или неговите „Разсъждения“, както обикновено са наричани, е автентична творба. В първата книга той говори за себе си, за семейството си и за своите учители, а в другите книги споменава себе си.
Ясно е, че императорът е записвал мислите или разсъжденията си, когато е имал случай. Тъй като те били предназначени за него самия, не е невероятно да предположим, че е останало копие, написано със собствената му ръка. Малко вероятно е толкова усърден човек да използва писар за такава цел и да разкрие най-съкровените си мисли пред чужди очи. Възможно е също да е писал книгата за сина си Комод, който обаче нямал склонност към философията на баща си.
Последното разсъждение върху философията на стоиците, което съм разгледал, е в „Коментарите“ на Симплициус към „Енхиридион“ на Епиктет. Симплициус не бил християнин и е невероятно такъв човек да е приел новата религия по време, когато християнството било силно изопачено. Но той бил наистина религиозен и завършва коментарите си с молитва към божеството, което никой християнин не би могъл да замени с по-съвършено. От времето на Зенон до Симплициус, период от около деветстотин години, философията на стоицизма формирала характерите на някои от най-добрите и най-великите хора. Величието на човек не е в богатствата и положението, както вярват невежите, нито в неговите интелектуални способности които често се свързват с най-нисък морал, с най-жалка сервилност към властимащите и презрение към бедните и онеправданите. Истинското величие на човек е в осъзнаването на истинската цел на живота, което се основава върху честна преценка на самия него и на всичко останало, на чести самооценки и неотклонно следване на закони, които човек знае че са правилни. Без да се тревожи, както казва императорът, какво може да кажат или помислят другите, нето дали те правят или не онова, което той мисли, казва и прави.
Из: Марк Аврелий. Към себе си. Кратка биография на Марк Аврелий Антонин. Изд. „Хеликон“, Превод от оригинала Джордж Лонг. Редактор на англ. издание Едуин Гин
[1] Към „Марк Антонин - Към себе си“ (Книга І) - http://nbrakalova.blog.bg/lichni-dnevnici/2019/02/24/mark-avrelii-kym-sebe-si-kniga.1646949
Тагове:
Поздрави!
А Марк Аврелий може да е бил умен, но преди всичко е бил император, който е искал да опази властта си.
Поздрави!:)
Поздрави!
Здранейте, barin. Случаят на Комод не е изключение. Дали Марк Антоний има вина за това, възможно е. Така или иначе, Комод не е имал интересите на баща си и е следвал своя избор.
А Марк Аврелий може да е бил умен, но преди всичко е бил император, който е искал да опази властта си.
Поздрави!:)
Животът на бедните винаги е бил труден, сега, и за в бъдеще – също. А на християните тогава тепърва са предстояли изпитанията. Императорът е естествено да пази властта си, кандидати да я отнемат не липсват, въпреки че властта в онези времена е криела много рискове, за разлика от днес си мисля. Зависи и как императорът гледа на властта – дали като изгода или като дълг. Затова за конкретния случай ще споделя по-нататък и за неговата философия като стоик.
Благодаря ти за интереса и коментара.
2. Н.В. Цар Симеон ІІ - личен сайт
3. Царство България
4. Изгубената България
5. За стария български правопис
6. Клуб "Един завет" - потомци на офицерския корпус на Царство България
7. Стара София
8. Европейски кралски династии
9. Das Herzogliche Das Herzogliche Haus Sachsen-Coburg und Gotha
10. Н.В. Цар Симеон ІІ - генеалогия и...
11. tretrooper
12. bolg
13. kordon
14. sulla - Ъплоуднати постинги за делитване
15. Консерватизъм
16. Музикалните хроники на един немузикален човек
17. Петър
18. deathmetalverses
19. Национален светоглед
20. Блог „Аристокрация БГ”
21. Относно царските имоти
22. Велики учени за вярата си в Бога
23. Погубените 1945. "Народният съд" - непубликувани фотографии на Т.Славчев
24. Декомунизация
25. Владетелски двор на Третото Българско царство
26. alexanderherzdorf
27. Славимир Генчев
28. tvmreja