Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.10.2017 10:32 - [I] 500 години Реформация (31 октомври 1517 – 31 октомври 2017)
Автор: nbrakalova Категория: История   
Прочетен: 7514 Коментари: 6 Гласове:
3

Последна промяна: 04.11.2017 12:46

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

ЕДИНСТВЕНО ПО БЛАГОДАТ (1)

Тази година (2017) отбелязваме 500-годишнината от началото на протестантската Реформация, когато вестта за спасението единствено чрез Христос е чута от мнозина за първи път. Светлината се разпространява не само чрез ученията на великите реформатори, но и чрез самото Божие Слово, тъй като Библията вече е на разположение на достъпен език и хората могат лично да четат истината.

[…]

БОЖИЕТО СЛОВО – ОСНОВА НА НАШАТА ВЯРА

На пръв поглед малката група приличаше на всяка друга погребална процесия: духовници,любопитни зяпачи и мъже с инструменти за изкопаване на гроба. Само едно липсваше – ковчегът с починалия.

Когато групата влиза в гробището на енорийската църква „Св. Мария“ в Лутъруърт, Англия, във въздуха започва да витае усещането за напрежение – и отмъщение. Най-накрая, 43 години след като големият еретик Джон Уиклиф е бил положен в гроба, ще получи дължимата му се присъда.

Стигайки до гроба, мъжете с нетърпение разравят земята, копаейки все по-надълбоко, докато най-сетне кирките им не удрят в дърво. С отварянето на ковчега осквернените ръце изхвърлят костите на Уиклиф от мястото им на почивка в пламтящия огън.

Тъй като не успява да го екзекутира приживе, папството е решено да постигне целта си след неговата смърт. Когато костите на Джон Уиклиф се превръщат в пепел, гордите прелати събират неговите останки и ги изсипват в близката река Суифт, надявайки се да не остане и след нито от човека, нито от делото му.

„Но изгарянето на костите на такъв човек не може да сложи край на влиянието му“ – пише теологът и историк Джордж Таунсенд векове по-късно. „Както казва Джон Фокс в книгата си за мъчениците, „въпреки че разкопават тялото му, изгарят костите му и изсипват пепелта му в реката, Божието Слово и истината на неговото учение, преуспяващи и плодоносни, не могат да бъдат изгорени; те (…) устояват и до ден-днешен“[1].

Въпреки че Уиклиф избягва огъня до смъртта си, много други след него са изгорени на кладата, обезглавени, удавени – загинали мъченически за верността си към Бога и Неговото Слово.

БИБЛИЯТА ПРЕДОСТАВЕНА НА ХОРАТА

Усилията за това Библията да бъде дадена на хората на техния роден език продължават. Двеста години след рождението на Уиклиф Мартин Лутер, най-известният от всички реформатори, през 1522 година публикува своя немски превод на Новия Завет. Неговият пълен превод на Библията е публикуван за първи път през 1534 година и е посрещнат топло от обикновените германоговорящи. Но властите не са доволни: „Напразно както църковните, така и гражданските власти са призовавани да смажат ереста. Напразно прибягват до затвор, мъчение, огън и меч. Хиляди вярващи подпечатват своята вяра с кръвта си и все пак делото продължава напред. Преследването спомага за разпространяването на истината“[2].

СЕГА Е ВРЕМЕТО

Нашата вяра и убеждения трябва да се стъпили върху вечното Божие Слово. Библията, вярно съхранена и подпечатана с кръвта на мъчениците, се простира отвъд времето и културата.

Предстои да се разрази буря. Сега е времето да градим върху здравата основа на Божието Слово. Сам Исус ни казва как да се подготвим: „И тъй, всеки, който чуе тези мои думи и ги изпълнява, ще се оприличи на разумен човек, който е построил къщата си на канара; и заваля дъждът, придойдоха реките, духната ветровете, и устремиха се върху тази къща; но тя не падна, защото бе основана на канара“ (Матей 7:24,25).

Т. Уилсън

НАУЧАВАНЕ НА БЛАГОВЕСТИЕТО

„От него научих благовестието.“ Филип Меланхтон

Меланхтон, миролюбивият и стремящ се към разбирателство сподвижник на реформатора МАРТИН ЛУТЕР, един ден бил запитан от приятелите си защо е толкова посветен на ЛУТЕР, въпреки че великият човек понякога бил инатест, груб и се държал заповеднически. Меланхтон, самият той един от великите учени от периода на Реформацията, простичко отвърнал: „От него научих Благовестието“.

Посредством влиянието на ЛУТЕР и Реформацията в началото на съвременната епоха „Благовестието“ се връща в центъра на християнската вяра. Според апостол Павел това е вестта, чрез която „Божията сила“ донася „спасение на всекиго, който вярва“ (Римляни 1:16).

Това, дадено от апостола определение, въвежда ПЕТ особено важни ТЕРМИНА:

БЛАГОВЕСТИЕ. Тази дума означава „добра новина“, „радостна вест“, „вест за победата“. То е „благовестието от бога“ (Римляни 1:1), защото идва от Бога и говори за Него. Но това е и „Христовото благовестие“ (Римляни 15:19), т.е. вестта за мисията, жертвата и изкупителната смърт на Исус от Назарет, божествения Месия, за света. Нещо повече, то разкрива и Неговата победа над смъртта, Неговото ходатайство пред Бога за народа Му, който все още живее и се бори в този свят, а също и за Неговото предстоящо завръщане, за да завърши делото Си. По този начин благовестието ни утешава, че след сегашното „спасение в един неспасяем свят“, Христос ще се завърне, за да „промени целия свят“. Благовестието предлага решение на основния човешки проблем: „Евангелието е единственото лекарство за греха и нещастието на земята“[3].

БОЖИЯ СИЛА. Благовестието има творческа сила, защото то е Божие Слово. Човешките думи не притежават творческа сила. Те често са само „звук и ярост“. Но когато Бог произнася благовестието, онова, което казва, са изпълнява – всеки, който вярва, получава спасение.

СПАСЕНИЕ. Спасението не се случва в резултат на философски спекулации, теореми или мъдрост, извлечена от книгите. Спасението на човечеството от окаяността на вината и кратковременния живот не се дължи на човешката реч, а на Божието действие и на Божественото оправдание. Точно това ЛУТЕР нарича „възхитителна сделка“[4].

На кръста „Бог в Христа“ (2 Коринтяни 5:19) разменя мястото си със света. Той поема присъдата, която би трябвало да бъде нанесена на грешника: „Съдията е осъден на наше място“[5]. Той поема нашето наказание върху Себе Си и ни дава Своята праведност (стих 21)м става слаб и ни дава Своята сила (2 Коринтяни 12:9)м Той става беден за нас и ни дава Своето богатство (2 Коринтяни 8:9)м заменя нищетата със слава, страданието с радост и „се отказа от всичко“ (Филипяни 2:7) в контраст със Своето „всичко“, така че ние „като че нищо нямаме, но притежаваме всичко“ (2 Коринтяни 6:10).[6]

ЗА ВСЕКИГО. Чудесата на благовестието са приложими не само за един конкретен народ, пол или социално положение, но за всички.

Посредством опитността си по пътя за Дамаск апостол Павел, който преди горделиво се е хвалел с юдейския си произход и фарисейската си собствена праведност (Филипяни 3:4-6), става приятел на езическите народи, към които принадлежат толкова много други християни. Те са негова „радост и венец“ (Филипяни 4:1). За Павел СТРАДАНИЯТА И СМЪРТТА НА ХРИСТОС ЗА ВСИЧКИ (1 Тимотей 2:6) ИЗТРИВАТ ВСИЧКИ ЕТНИЧЕСКИ, СОЦИАЛНИ И ОСНОВАНИ НА ПОЛ ПРЕДРАЗСЪДЪЦИ (Галатяни 3:26-28). БЛАГОВЕСТИЕТО СЪБАРЯ ВСИЧКИ БАРИЕРИ И СЪЗДАВА НАДНАЦИОНАЛНА ОБЩНОСТ (курсив гл.букви в параграфа – мой, Н.Б.). В Христос най-различни хора с различен произход, възпитание и опит се сливат във familia Dei, Божието семейство: „Христос събаря стената на разделението и отчуждението, на националните предразсъдъци, разделящи народите, и ни учи на любов към цялото човешко семейство“[7]. А най-важното, всички хора стават „Божии чада“. ХРИСТОС НИ ОБЕДИНЯВА НЕ САМО В ХОРИЗОНТАЛЕН ПЛАН, НО СЪЩО И НАЙ-ВЕЧЕ ВЪВ ВЕРТИКАЛЕН: Той отново свързва човечеството с Бога посредством Своята спасителна смърт. Как?

ЧРЕЗ ВЯРА В ХРИСТОС. Когато апостол Павел говори за „вярване“, няма предвид предположение или въображение, нито дори съгласие с конкретно твърдение. Вярата в Писанията – Стария Завет по онова време – означава да „държите здраво, да се хванете, да бъдете верни“[8]. В Новия Завет вярата означава „доверие“ и „вярност“. Ние получаваме спасение – опрощение на греховете, приемане от бога, подновяване на живота и окончателно изкупление – като се доверим на Христовото обещание за спасение, като се държим здраво за него и оставаме верни докрай. „Нечестивият“ или грешникът не се спасява чрез религиозните си постижения („дела“), а чрез своето доверие в бога, който го обявява за праведен в Христос (Римляни 4:5). Оправданието на грешника, т.е. неговото обявяване за праведен пред Божието умилостивилище, се случва само чрез вяра, без делата на закона (Галатяни 2:16).

Църквата вярвала, че е запазила това благовестие през вековете и че е негов верен тълкувател. Мнозина, които смятали, че разбират Павел, били забравили същността на неговото послание. Християнството било обзето от някаква „невинна праведност на делата“[9] и превърнало апостолското проповядване на благодатта чрез вяра в една фина религия на делата. ПОД ВЛИЯНИЕТО НА ЗАКОННИЧЕСТВОТО НА СИНАГОГАТА, ГРЪЦКИТЕ УЧЕНИЯ ЗА ДОБРОДЕТЕЛИТЕ И РИМСКОТО ЮРИДИЧЕСКО МИСЛЕНЕ (курсив главни мой, Н.Б.), оправданието на грешника чрез благодат било заменено от задължителния „тежък труд“[10], при който търсещият спасение никога не знаел дали е направил достатъчно, за да бъде достоен за спасение. Чували се и гласове на несъгласие, но или самите те не били напълно наясно със себе си, или никой не им обръщал внимание.

И тогава идва славното преоткриване на апостолското послание от страна на Реформацията през ХVІ век, когато думите на Павел „праведният чрез вяра ще живее“ (Римляни 1:17) отново засияват и християнството още веднъж осъзнава: „Единствената слава на християните е само в Исус Христос“[11]

 

ОСНОВАТА НА НАШЕТО СПАСЕНИЕ

Изведнъж почувствах, че съм новороден,
и влязох в самия рай през отворените врати.

Мартин Лутер

Доктрината за оправданието единствено чрез вяра е „светилището на Реформацията“[12]. Когато МАРТИН ЛУТЕР разбира прекрасното обещание за оневиняването на грешника чрез доверие в Разпнатия, рефораторът сякаш влиза в самия рай.

БИТКАТА НА ДУШАТА

Като монах, свещеник и професор по теология ЛУТЕР години наред се бори да разбере следното свидетелство на апостол Павел: „Защото в него [благовестието] се открива правдата, която е от Бога“ (Римляни 1:17). Мислите му денем и нощем се въртят около тази фраза. По собствените му думи, той мразел израза „правдата, която е от Бога“, защото я разбирал философски, според църковните отци и схоластиците, като правда, която Бог изисква, но която грешникът не може да произведе и следователно пада под Божието осъждение.

„СВЕТИЯТ ДУХ МИ ОТКРИ ПИСАНИЕТО В ТАЗИ КУЛА“

През 1545 година, една година преди смъртта си, бившият августински монах и вече реформатор отново поглежда към повратната точка в своя живот: вяра и практика. Това обръщане е пробив за осъзнаването, че „Божията правда“ не е изискване, а дар: вменената праведност, която Бог придава на всекиго, който вярва в Христос. Според ЛУТЕР той е осъзнал това в кулата на Черния манастир във Витенберг: „Светият Дух ми откри Писанието в тази кула“[13]

БИБЛЕЙСКАТА ПРАВДА

„Избави ме според правдата Си“ (Псалми 31:1). Още в Стария Завет Божията правда е праведността, която спасява грешника. Когато Авраам получава обещанието за бъдещите си потомци (Битие 15:5), той не е „свръхчовек“, а грешник като всички нас. Но тъй като се доверява на Божието обещание, Бог му го вменява за правда (стих 6). Това означава, че Бог счита Авраам за „праведен“ заради неговата вяра, основаваща се на доверие. Така както в Библията под думата „нечестив“ не се разбира атеист в съвременния смисъл на тази дума, а „грешник“ като цяло (Псалми 1:1; Притчи 11:31), така и „праведният“ не е „безгрешен“, а „вярващ“ (вж. Авакум 2:4). Това позволява на апостол Павел да заяви, че дори в Стария Завет хората не са се оправдавали чрез дела, а чрез вяра (Римляни 4:6-8). И тъй, Онзи, Който „оправдава“, Който „обявява за праведен“ или „смята някого за праведен“, е самият Бог: „Господ, правда наша“ (Йеремия 23:6).

Така че праведността в Библията е религиозен, а не морален или политически термин. Хората, които следват държавните и правителствените закони, които се придържат към върховенството на закона, не са изключителни в този свят. Но човек, който твърди, че е праведен пред Бога, става жертва на съдбоносна грешка, защото дори псалмистът в Стария Завет знае, че пред Бога „няма да се оправдае нито един жив човек“ (Псалми 143:2).

Ето защо, ако човек иска да стане „праведен“ пред Господа, има нужда от Божията праведност. По тази причина псалмистът казва: „Отговори ми според верността Си и според правдата Си“ (Псалми 31:1; 71:2). Тази правда е преди всичко изкупителна праведност, спасение, а не наказателна справедливост.

В светлината на Новия Завет това означава, че Бог, който поема вината и съда над нечестивия свят (Йоан 1:29), плаща за тази вина в съда, който отнема живота на Неговия праведен, безгрешен Син на кръста. Поради същата тази жертва Той може да прости на не праведните, да ги приеме, да изработи в тях нов начин на мислене, както и нов живот, и да им даде надеждата за нов, справедлив свят (2 Петър 3:13). Само тези, които отхвърлят този дар, ще бъдат осъдени за личното си беззаконие (Евреи 10:29,30).

ТЕ НЕ ЗНАЯТ

„Понеже, ако не знаят правдата, която е от Бога“ (Римляни 10:3). Старозаветните пророци ясно учат, че нуждата на човечеството от спасение не може да бъде осигурена просто чрез човешка добродетел (Исая 64:5). Човешкото спасение изисква Божията праведност – чрез Неговото опрощение и милостиво приемане. Тази истина не остава ясна през вековете след завършването на Стария Завет.

През този период устните учения, имащи за цел да тълкуват библейските текстове, се считат за равностойни на разкритото Божие Слово. Така Писанието, съчетано с устната традиция, става основата на вярата. Законът,  Тора, бива допълнен с множество наставления как да бъде изпълняван, като някои от тях дори го заместват (Матей 15:1-6) и го променят (Римляни 9:31,32). Това, което е било предназначено като „наставления за живот“, се превръща в „начин на спасение“. Подобно погрешно разбиране довежда до религиозния формализъм (Матей 23:23) и дори до религиозната арогантност (Лука 189-14) сред фарисеите по времето на Исус.

Знанието за необходимостта от Божията благодат не е напълно изгубено, както става ясно от старозаветните апокрифи.[14] Но все повече и повече акцентът се поставя върху стойността на личните дела, за които се смята, че представляват умилостивение за греховете[15], както и че претендират за заслуги пред Бога[16].

Целият живот се превръща в „бреме на робство“ и фарисеите се стремят да „парадират с благочестието си“, „прославяйки себе си“ с убеждението, че тяхната праведност ще служи като „паспорт за небето“.[17]

ИЗГУБЕНИТЕ ЧОВЕШКИ СЪЩЕСТВА И НАШИЯТ ЛЮБЯЩ БОГ

Исус Христос се противопоставя на това учение за спасение с категорично „Не“. Той поддържа и поучава фундаментално различен образ на Бога и на човечеството. Изследва естеството на човека много по-дълбоко, отколкото всеки Свой съвременник. Онзи, в чието сърце възникват „зли помисли“ (Матей 15:19), е напълно неспособен да върши добри дела пред Бога. Това изисква радикално обръщане и вяра в евангелието (Марк 1:15). Но дори и да е станал ученик, човек трябва изцяло да разчита на Бога, защото ние винаги сме „нищи“ пред Него (Матей 5:3) и това, което прави,м следвайки Исус, не ни дава никакви заслуги, а само естествен плод на неговото пребъдващо присъствие (Лука 17:10).

Бог, нашият милостив Баща, не спира да обича Своите изгубени деца; Той винаги прощава на каещите се и ги приема с радост (Лука 15:20-24). Ние, Неговите ученици, сме призовани да работим. Но наградата, която получаваме за своите усилия, не ни се дължи по право, нито следва да я изискваме от Него, защото Той винаги ни дава повече добри неща, отколкото заслужаваме (Матей 20:15). Наградата, която Бог дава, не е нищо, което Той дължи, а само още един дар на Неговата благост.

Това, което осигурява на МАРТИН ЛУТЕР предимството пред опонентите му, се дължи на факта, че не само придобива това познание, но и го преживява. Чрез много битки със самия себе си, с теологията на своето време и със своите закрилници той разбира какво трябва да бъде основното преживяване на християнина: „Правдата означава да разпознаеш Христос“[18].

 

ПРАВЕДНОСТТА – ПРАКТИЧЕНТ ВЪПРОС

Следва ли нещо друго след оправданието?

Единствено вярата оправдава, но тя не остава безрезултатна.

След смелото свидетелство на МАРТИН ЛУТЕР пред императора, принцовете и теолозите на 18 април 1521 година, по време на което отказва да се отрече от което и да било свое твърдение, испанската свита на императора извиква:Предайте го на огъня!“

ЛУТЕР разтваря ръце и отговаря гласно: „Минах през това, минах през това!“

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ОПРАВДАНИЕТО ЧРЕЗ ВЯРА

Ето, всичко стана ново“ (2 Коринтяни 5:17).

Това драматично събитие в историята на Реформацията ни дава ясна илюстрация какво означава оправданието чрез вяра. Въпреки че ЛУТЕР не бива оправдан, той смело се изправя пред съда. Пред Божия съдебен престол ние също можем да стоим твърдо и да бъдем оправдани поради спасителното дело на Христос. С вяра вече сме се изправили пред нашия личен съд и сме „преминали от смърт към живот“ (Йоан 5:24).

Но има голяма разлика между човешкия и Божия съд: един човешки съдия би могъл само да оправдае, а божественият Съдия е способен да пресъздаде. Божието оправдание е творческа присъда, преобразяваща естествения човек в духовен – вярващите стават това, което вече са! Оправдани, те живеят праведен живот. За реформатора това означава „оправдание в най-пълния смисъл на думата“[19].

Днес говорим за „оправдание“ (опрощение на греховете) и „освещение“ (победа над греховете). (…) По чуден начин започва нов живот.[20]

(…) Христос и Светият Дух вдъхват в нас жизнен и динамичен духовен живот. Този живот е плод и свидетелство за спасението, което сме получили. Предаден е за Божия слава и за доброто на другите, защото вярата е, както казва реформаторът, „Божественото дело в нас, което ни преобразява и ни позволява да се новородим от Бога“ (Йоан 1:13).

Вярата „убива стария Адам и променя сърцето, куража, ума и всички сили, преобразени от Светия Дух. Има нещо жизнено, трудолюбиво, активно, могъщо във вярата, което почти ни принуждава да вършим непрекъснато добро. Нещо повече, тя не пита дали трябва да се вършат добри дела, но още преди човек да попита, вярата вече ги е извършила и продължава да ги върши“[21].

ХОДЕНЕ, ПОЧИТАЩО БОГА

„Така и ние да ходим в нов живот“ (Римляни 6:4)

Въпреки че този обновен живот наистина е следствие от спасението, получено чрез вяра, все пак е необходимо християнският живот да бъде прилепен към правдата. В Своето спасително дело бог се стреми не само към опрощение, но и към преобразяване.

Докато праведността пред Бога се проявява в мига, в който повярваме в Исус, да станем праведни в живота си е доживотен процес. Този процес слага началото на Христовото царство в живота на верните. Представлява, както казва ЛУТЕР, „началото на новото творение“[22]. След като вярващите бъдат оправдани пред закона, Христос чрез Светия Дух поражда в тях ежедневния живот на благочестивото съществуване.

Бог работи с грешници като „добрия самарянин“, който спасява живота на човека, след като е ограбен и ранен. Така както самарянинът не се поколебава да помогне на един евреин, Бог не се срамува да обича тези, които живеят далеч от Него (Римляни 5:8). Неговото окончателно намерение е да ги спаси (стих 10). И точно както самарянинът прави всичко възможно и заплаща необходимата сума за лечението на ранения, така „Бог в Христос“ „направи и плати“ всичко, за да се примирим с  Него и да станем нови в Него (вж. 2 Коринтяни 5:17,19,21).

Но точно както раненият се нуждае от време, за да се излекува, така е и с грешниците. Те се нуждаят от израстване (2 Петър 3:18). Дори вече да са получили опрощение и новият живот в тях да е започнал, все пак във (Римляни 7:17) и около (1 Йоан 5:19) грешниците все още съществува грехът.

Чрез действието на Светия Дух той вече не царува в живота на християните. Всъщност е победен (Галатяни 5:16). Но сега вярващите все още не са освободени от битката с греха (стих 13). Ние сме призовани да бъдем победители в тази битка (1 Йоан 2:1) и за нас е утеха да знаем, че Божието опрощение не е еднократно събитие, а непрестанно се предлага на тези, които се покаят (стих 1; Евреи 7:25).

ЛУТЕР ярко описва напрежението между това да бъдеш праведен пред Бога и борбата с греха в света. Израстването в освещението е прогресивно, но то ще бъде завършено едва когато настъпи „възлюбеният ден на съда“: „Този живот не означава да си благочестив, а да станеш благочестив; не да си здрав, а да станеш здрав, не да си, а да станеш; не да си почиваш, а да се упражняваш. Ние все още не сме стигнали, но пътуваме натам. Не всичко е казано и направено, но е в ход и е задействано. Това не е краят, но е пътят“[23]

Подобни мисли можем да открием и в писанията на Е. Уайт: Освещението е „делото (…) на целия живот“; то е „доживотна“ опитност. Борбата с греха е „ежедневно дело“, но „вярата“ дава „победа“, въпреки че нашата борба никога няма да приключи, докато живее на земята.[24]

ЛЮБОВ ПОЗНАТА ЧРЕЗ ДЕЛА

„Вяра, която действа чрез любов“ (Галатяни 5:6)

Потвърждаваме, че и обявената от бога праведност, и воденият от нас нов живот зависят от вярата ни в Христос. За апостол Павел тази вяра се проявява в любовта и любовта се разкрива в действие.

За да разберем какво получават вярващите в дара на оправданието и освещението, оправданието понякога е сравнявано със 100-доларова банкнота, дадена от баща на неговия син. Синът не бива да задържа банкнота за себе си; той трябва да я развали на по-дребни банкноти, за да върши добро с подаръка си – това е освещението, или както пише ЛУТЕР: „За такъв Баща, Който ме е смаял с тези несметни Негови богатства, защо свободно, радостно и от цялото си сърце и с доброволно усърдие не върша всичко, което знам, ще Му бъде приятно и приемливо в Неговите очи? Затова ще дам себе си – по подобие на Христос – на моя ближен така,както Христос се е отдал на мен. В този живот няма да върша нищо друго, освен това, което виждам, че е необходимо, благоприятно и благотворно за ближния ми, защото чрез вяра изобилствам във всички добри неща в Христос“[25].

***

[II]
ЕДИНСТВЕНО ПО БЛАГОДАТ (2)

БОЖИИТЕ ЗАПОВЕДИ – „ОБУВКИТЕ НА ЛЮБОВТА“
Вършим, защото сме станали

В навечерието на Реформацията християнският свят е свят на оживена и енергична религиозност. По това време повечето хора са благочестиви и верни на църквата. Въпреки това тяхното благочестие е до голяма степен подведено. Това се потвърждава дори от католическата историография: „Молитвата, животът и ученията бяха далеч от Писанието и апостолския идеал“[26].

Религиозният живот често е белязан от формализъм и рутина. Само в Кьолн, Германия, всеки ден се провеждат стотици меси, но на местния език няма нито едно молитвено богослужение, нито се дават някакви наставления на младите. Хората се стичат в манастирите, за да намерят светска и духовна сигурност. Тогава германия има около 20 милиона жители, от които 1,5 милиона са свещеници и монаси. Вярващите не са насърчавани да четат Свещеното Писание, а по-скоро да предприемат мъчителни поклоннически пътувания като пътуването до „Свещената роба на Христос“ в Трир, Германия, или да се удивяват на многобройните сбирки от реликви. Курфюрстът Фридрих Мъдри от Саксония – суверен над района, в който живее ЛУТЕР – притежава колекция от повече от 19 000 реликви[27], включващи „сено от яслите на Исус“, „клонче от горящия храст“ и „капки мляко от дева Мария“. Автентичността на тези артефакти никога не е подлагана под съмнение.

БИТКАТА ЗА ИНДУЛГЕНЦИИТЕ

Изискването на Исус да се вършат „добри дела“ (Матей 5:16) е изкривено по начин, напълно чужд на евангелието. Когато Той прощава на хората греховете им (Марк 2:5; Йоан 8:11), не ги натоварва с по-нататъшно наказание, а ги изпраща с мир. Средновековните теолози обаче превръщат милостта на Исус в сложна правна и ориентирана към делата система. Твърдят, че човек може да получи опрощение на вината чрез свещеника по време на изповед, но след това се още трябва да извърши дела на покаяние, за да компенсира греха. За щастие, той може да бъде освободен от тези дела на покаяние. Вследствие на това е разработена доктрината за индулгенциите от временните наказания за греха. От Средновековието такива индулгенции могат да бъдат закупени за мъртвите, които (предполага се) са в Чистилището. Продажбата на индулгенции е прекратена след Реформацията, но римокатолическата доктрина за индулгенциите все още съществува.[28]

Реформацията възниква заради борбата за легитимността на такива изкупителни дела и продажбата на индулгенции. Папите по онова време се нуждаят от финансиране на изграждането на базиликата „Св. Петър“ в Рим, така че насърчават продажбата на индулгенции. Започва да се разпространява „един скандален паричен бизнес“[29], пише историкът на Католическата църква Джоузеф Лорц. Един от най-итъкнатите проповедници на индулгенциите е доминиканският свещеник Йохан Тецел, който обещава на вярващите: „Веднага щом златото в ковчега иззвънти; спасената душа към небето лети“[30].

Това предизвиква гнева на младия професор по теология МАРТИН ЛУТЕР във Витенберг. В писмо до архиепископа Албрехт от Майнц той протестира срещу тази деформация на християнската доктрина: „Христос никъде не е заповядал проповядването на индулгенции, но с целия Си авторитет говори за проповядването на евангелието“[31].

Въз основа на разказа на своя приятел Филип Меланвхтон ЛУТЕР НАПИСВА СЛЕДНИТЕ РЕДОВЕ НА 31 ОКТОМВРИ 1517 Г. И ЗАКОВАВА 95-ТЕ ТЕЗИСА ОТНОСНО ИНДУЛГЕНЦИИТЕ И ДЕЛАТА НА ПОКАЯНИЕ НА ВХОДА НА ДВОРЦОВАТА ЦЪРКВА ВЪВ ВИТЕНБЕРГ, ГЕРМАНИЯ. Първият тезис е като хвърлена бомба: делата не представляват наказание за греха покаянието е постоянен начин на живот на християните: „Когато нашият Господ и Учителят Исус Христос казва: „Покайте се“, Той желае целият живот на вярващите да бъде живот на покаяние“[32].

„СПАЗВАЙТЕ ЗАПОВЕДИТЕ!“

В „Трактата за добри дела“ (написан през 1520 г.) РЕФОРМАТОРЪТ разяснява какви трябва да бъдат целенасочените дела на християните. Добрите дела са само тези, които Бог изисква, а не тези, които хората изискват. Ако някой иска да знае какви са тези дела, трябва да слуша Христос, Който казва на богатия младеж: „Ако искаш да влезеш в живота, пази заповедите“ (Матей 19:17).

Тези заповеди са Десетте заповеди, а не църковните канони или предания. За спазването им е необходима дадена от Бога вяра, която осигурява необходимата сила. Без Христос делата са мъртви.[33] Без дела като последица, вярата има само маска на такава: „съчетайте вярата и добрите дела, така че сумата от целия християнски живот да се съдържа в двете“[34]. Добрите дела са „знак и печат“, че вярата е истинска.[35] Вярата се проявява в любов и любовта – в спазване на заповедите.[36]

Така християните живеят „под закона, но без закона“[37]

Е. Уайт пише в същия ред на мисли, че законът наистина не може да спасява, но когато Бог впечатли сърцето с него, християнинът трябва и може да го изпълни.[38]

Борейки се с „антиномиалистите“,  „противници на закона“, в собствените си редици, РЕФОРМАТОРЪТ по онова време опровергава твърдението, че много от последователите му ще се отдадат само на „сладкото благовестие“, където оправданието на греха е по-важно от оправданието на грешника. Той предполага, че ще дойде време, когато хората ще живеят по свое усмотрение и ще казват, че няма Бог.[39]

И днес има реформаторска вест да се възстанови, да се съхрани и следва „Божият закон“, описана като „последната вест към света“[40].


***
ОПРАВДАНИЕТО ЧРЕЗ ВЯРА ДНЕС
Там, където теологията се сблъсква с ежедневието

Когато християните си припомнят библейската доктрина за оправдание единствено чрез вяра, преживяват пробуждане и реформация. Такъв е и случаят, когато МАРТИН ЛУТЕР се връща към апостол Павел („Павел, моят Павел“) в църковната традиция след повече от хиляда години и с тази „изключителна теза“[41] поставя началото на Реформацията от ХVІ век.

На 24 май 1738 година Джон Уесли, след като на улица Алдърсгейт в Лондон слуша ЛУТЕРОВИЯ „Предговор към Посланието до римляните“, основава движение на пробуждане в „доминиращата епоха на английската история“[42].
(…)
От друга страна, времената, през които християните се фокусират върху собствените си постижения и заслуги, винаги са периоди на упадък. Още през ІІ век наблягането на Павел върху праведността единствено чрез вяра вече не е правилно разбирано. През Средновековието неговите последователи са малцинство, а в навечерието на Реформацията преобладава становището, че „ако човек извърши това, което е по собствените му сили, тогава Бог ще добави Своята благодат“. Подобно твърдение ужасява ЛУТЕР и го кара да възкликне в лекцията си върху „Посланието към римляните“: „О, какви безумци!“[43]

ОПРАВДАНИЕ НА ГРЕШНИЦИТЕ ИЛИ ОПРАВДАНИЕ НА БОГА?

Ако разгледаме тези обстоятелства в контекста на сегашната религиозна ситуаци, те като че ли са незначителни за нашето съвремие:

В съвременната теология доктрината за оправданието играе само подчинена роля. Смята се за ограничена във времето полемика срещу юдейското законничество в апостолско време. В края на краищата тя се среща само в две от посланията на апостол Павел и по този начин има само „второстепенно значение“ за християнската доктрина за изкуплението. Твърди се, че е изчезваща доктрина, защото историческата ситуация, за която е формулирана, днес вече не е уместна.

Изключение от сегашната липса на интерес се отбелязва само в областта на екуменическата църковна политика, където „Съвместната декларация“ от 1999 година между Папския съвет за насърчаване на християнското единство и Световната федерация на лутераните претендира за „принципен консенсус“ относно доктрината за оправданието, определена от папа Бенедикт ХVІ като „крайъгълен камък по пътя към единството на християните“[44]. Но оттогава насам нещата около този документ постихнаха, тъй като според мнозина коментатори той казва с подобни думи само онова, което продължава да бъде разбирано по различен начин.

И накрая, повечето хора, често от светските среди, вече не търсят един „милостив Бог“, както го е правил ЛУТЕР, а питат дали този Бог наистина съществува. Ако съществува, тогава трябва да се оправдава за цялото страдание и зло по света!
Разбира се, повечето хора със светско мислене не са настъпателни атеисти. Преобладаващото отношение сред тях е „практичен атеизъм“ – мироглед, при който човек не се бори против Бога, а просто го пренебрегва, тъй като живее доста добре и без Него.

НАШЕТО ПРЕДИЗВИКАТЕЛТВО

Как ние, християните, можем да намерим подход към такива хора и да подобрим представата им за благовестието? Повечето не знаят какво представлява грехът, а камо ли за това, че преди всичко грехът е престъпление срещу Бога (Псалми 51:5-11). Освен това не знаят как може да бъде простен той (1 Йоан 2:2) и че пълноценният живот включва мир (Римляни 5:1) и надежда (Тит 2:11-14), каквито не се срещат в този свят.

Въпреки че хората като че ли не оставят място за Бога, те страдат от вина на хоризонтално ниво: междуличностни конфликти, социална и политическа несправедливост, войни между народите и унищожаване на природата, която е самата основа на нашето съществуване.
(…)
Осъзнаваме, че отчуждението помежду ни и от околната среда се крие в отчуждението ни от Дарителя на живота, от Създателя. Присъдата на апостола е ясна: „Няма никой разумен, няма кой да търси Бога. Всички се отклониха“ (Римляни 3:11,12).

Нашата опитност свидетелства за истинността на твърдението на Писанието: „Може ли етиопянин да промени кожата си, или леопард пъстротите си? Тогава можете да правите добро вие, които сте се н аучили да правите зло“ (Йеремия 13:23).

Проблемът се крие не толкова в обстоятелствата, колкото в самото човечество, което е неспособно самтО да контролира себе си и да намери решение за този свят. Както казва Исус, а апостол Павел потвърждава: „Защото от сърцето произхождат зли помисли“ (Матей 15:19), а аз съм „продаден под греха“ (Римляни 7:14). Грехът (в единствено число, като състояние) е крайно загърбване на Бога и насочване към творението: смятаме, че сме господари на живота си. Това отношение води до грехове (в множествено число, действия на греха).

ТОГАВА КАКВО ДА ПРАВИМ?

Единственото решение на тази дилема се крие в Исус Христос от Назарет, „абсолютният Човек“, чиито живот, смърт и възкресение гарантират сегашното и бъдещото спасение. Той е живял сред нас „в света“, но не „от света“. Той е пътят обратно към Бога, защото като Божи Син самият Той е „откровението на Бога“ (вж. Йоан 14:6,9).

Ако сме честни, трябва да признаем, че човешкият стремеж за постигане на един „чисто нов свят“ наистина е утопичен. Въпреки огромния технологичен напредък – помислете само за ядрената енергия, за изследването на Космоса, за цифровата сфера на битовете и байтовете – все пак онзи „съвършен свят“ остава неуловим. ЖГрешните не могат да създадат нещо безгрешно! „Новата земя, където да живее правда“ (2 Петър 3:13) може да бъде обещана и дадена само от Бога. Чак тогава Христовите последователи могат да се надяват и да я очакват. (…)


***

ЛЯТОТО, КОЕТО НИКОГА НЯМА ДА СВЪРШИ

Реформацията от ХVІ век е едно от великите събития в човешката история. За историците това е епохално разделение между Средновековието и модерното време. За вярващите протестанти обаче тя представлява Божествена намеса. Християнството е трябвало да се коригира в доктрина и практика и да се върне обратно към стандарта на библейското Слово, а не към човешките традиции. Това е същността на огромните религиозни катаклизми, слагащи край на „Тъмните векове“. Както пише Е. Уайт: „[Протестантството] установява принципа, че всяко човешко учение трябва да бъде подчинено на Божите слова“[45].

„ЕЛА, СКЪПИ ПОСЛЕДЕН ДЕН“[46]

Този важен принцип прави МАРТИН ЛУТЕР не само реформатор по въпроса за оправдаването на човека пред Бога, но и за обновлението на раннохристиянското отношение към Последния ден.[47]

Средновековните християни вярват във Второто пришествие на Христос, но това обещание предимно ги плаши и ужасява. Без уверението за спасение краят им се струва „ден на отмъщение и ужас“, пише средновековният францискански монах Томазо ди Целано, когато „Съдията идва сурово да раздаде справедливост“. Но въз основа на изучаването на Библията Лутер връща раннохристиянската радост в очакването на края, тъй като осъзнава, че християнската надежда е „по-добра надежда“ (Евреи 7:19), „жива надежда“ (1 Петър 1:3) и следователно „блажена надежда“ (Тит 3:13).

Човек лесно може да разбере страстния копнеж за освобождение в Христос, който РЕФОРМАТОРЪТ изпитва в своя верски път. Колкото повече остарява ЛУТЕР, толкова повече нараства това очакване. Обещанието за завръщането на Христос за него е „сладка и радостна проповед“. Ако този ден не настъпи, реформаторът не би искал изобщо да се е бил раждал. Ето защо е разбираемо, че пред всичките борби и скърби на живота си той има само едно желание към Бога: „Ти си обещал деня, в който да ни изкупиш от всяко зло. Затова нека дойде този час, така както трябва, и да сложи край на цялото наше нещастие“[48].

„ДА ИМАШ“ И „ВСЕ ОЩЕ ДА НЯМАШ“

Животът на християнина в този свят, размишлява ЛУТЕР, е живот, изпълнен с напрежение. Състоянието на вярващия е едно „имане“ и в същото време „все още нямане“, „съществуване“ и „все още несъществуване“. Християните вече имат спасението чрез вяра, но все още не го виждат. Те вече са праведни пред Бога, но все още живеят в порочен свят, отделен от Него. Имайки предвид библейския принцип „вече“ и „все още не“, можем да разберем страстта и копнежа, с които ЛУТЕР очаква деня на Христовото завръщане. Защото ние, които имаме му вереността в дара на спасението, основано на доверяващата се вяра в Бога, докато оставаме в Него, ще копнеем за онзи ден с пламенно желание и дълбока радост. Тогава личното изкупление ще се превърне в изкупление на цялото творение. Както казва ЛУТЕР: „Скъпи Боже, помогни благословеният ден на Твоето свято бъдеще да дойде по-скоро“[49].

БЕЛЕЗИТЕ НА ВРЕМЕТО – „СЛАДКА И РАДОСТНА ПРОПОВЕД“

Надеждата за завръщането на Христос става все по-силна с напредването на възрастта на РЕФОРМАТОРА, защото той често се чувства безпомощен в отношенията си с човечеството и света. Осъзнава ясно, че нито князе, нито папата имат способността да разрешат проблемите на човечеството: „Светът е дете на дявола (…) човек не може да му помогне, нито да го поучава“. И: Вече не могат да помогнат „никакви проповеди, викове, наставления, заплахи или молби“. Това е „кръчмата на дявола“, „обърнатите Десет заповеди“ са неин белег и следователно тя е и си остава „леговище на разбойници“.

Единствено идването на Христос може да бъде от помощ, защото в света християните са „заобиколени от множество дяволи“. Папата и императорът възлагат надеждите си на политиката и хората ги смятат за „спасители“. Но ЛУТЕР предупреждава да се чака „истинският Спасител“, дал сигурното обещание за Своето завръщане.

За да укрепи Своята църква в това очакване, Христос посочва „белези на времето“, в това число природни бедствия и войни. За ЛУТЕР най-ясният белег са най-големите опасности на неговото време, все още актуални и днес – упадъкът на вярата в християнството и конфликтът между исляма и християнството. С голяма загриженост Лутер наблюдава отклоняването на папската църква от евангелието и вълната от ислямска експанзия, вече наводнила Югоизточна Европа, а през 1529 година дори втурнала се към портите на Виена. Но той също така вижда ясен знак за предстоящия съд в неблагодарността на последователите на Реформацията по отношение на получената от тях светлина: „Искам да пророкувам за германия не от звездите, а от теологията, която проповядвам срещу нея относно Божия гняв. (…) Нека просто се молим Бог и Неговото Слово да не бъдат презирани!“[50]

Според ЛУТЕР всички белези се случват за насърчение на вярващите иза съд над невярващите. Последните все още имат „благодат“, за да не се притесняват за себе си, докато първите по всяка вероятност могат да видят „Божия гняв“ сред тях, който няма да ги нарани, защото Бог предпазва народа Си.

РЕФОРМАТОРЪТ не иска да спори доколко вече са се изпълнили белезите, но е убеден, че „болшинството от тях вече са се сбъднали“ и това е причина християните да се радват въпреки бедствията и нещастията. Тази радост е характерна за истинските тълкуватели на библията, защото „взиращите се в звездите и гадателите“ – ЛУТЕР вероятно има предвид астролозите и езотериците – говорят само за катастрофи. Единствено християните разбират „радостното, сладко слово“, „изкуплението ви“ (Лука 21:28)“. Ето защо на завръщането на Христос трябва да се гледа през очите на християнската надежда, а не през очите на светския разум.

ЛУТЕР смята, че християните трябва да „преглътнат горчивия хап“ и да изпият „горчивата чаша“, но след това ще дойде „сладостта“. Ето защо сега Христос призовава Своето семейство да стане и да се възрадва. Дори ако прогласяването на евангелието не се приема добре от повечето хора, „малката група“ ще го разбере, ще работи и ще се моли за предстоящото идване на Христос, защото, както отбелязва ЛУТЕР, „зимата беше достатъчно дълга, сега искаме да дойде красивото лято, и то такова лято, което няма да свърши никога“[51]

ХАНС ХАЙНЦ

Ханс (Йохан) Хайнц, доктор на теологическите науки е роден във Виена, Австрия. Започва своето теологично обучение в Колонж, Франция. Четири години по-късно е поканен в Семинарията „Богенхофен“, където преподава в продължение на 21 години – седем от които като директор нан училището. След докторантурата си в университета „Ендрюс“ става декан на Семинарията „Мариенхьое“ в Дармщат,  Германия, от 1982 до 1995 г. Автор е на няколко книги и е написал много статии по теология и църковна история. Неговата докторска дисертация „Оправдание и заслуги“ разглежда конфликта между римокатолическата доктрина за заслугите и библейската доктрина за оправданието чрез вяра.

http://cao.bg/95-%D1%82%D0%B5-%D1%82%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D1%81%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B8%D0%BD-%D0%BB%D1%83%D1%82%D0%B5%D1%80-31-%D0%BE%D0%BA%D1%82%D0%BE%D0%BC%D0%B2%D1%80%D0%B8-1517-%D0%B3/

 95-те тезиса на Мартин Лутер – 31 октомври 1570 година

 

За лично изследване на стиховете, тъй като при новата визия на блога няма възможност за препращане: Многопреводна online Библия с конкорданс

http://bible.netbg.com/bible/paralel/bible.php?b=john&c=3&v1=16&v2=16

 


[1] Townsend, George. The Acts and Momuments of John Foxe: With a Life of the Martyrologist, and Vindication of the Work, vol. 3, p. 96.

[2] Уайт Е. Великата борба. С. 196, англ.изд.

[3] Уайт Е. По стъпките на великия Лекар, с. 141, англ.изд.

[4] Luther, Martin. Luthers Schriften: Weimar Edition (Stuttgart: Metzler, 2003), vol. 7, p. 25.

[5] Barth, Karl. Church Dogmatics (Edinburgh: T&T Clark, 2009), vol. IV.1, p. 211.

[6] Pцhlmann, Horst. Abriss der Dogmatik (Gűtersloh: Gűtersloher Verlag, 1975), p. 185.

[7] Уайт Е. Копнежът на вековете, с. 823, англ. изд.

[8] Luther, Rolf. Neutestamentliches Wцrterbuch (Hamburg: Furche Verlag. 1963), p. 95.

[9] Barth, p. 523.

[10] Tertullian De poenitentia 6.

[11] Luther, Martin. Luthers Schriften: Weimar Edition (Stuttgart: Metzler, 2004), vol. 13, p. 570.

[12] Dantne, Wilhelm. Die Gerechtmachung des Gottlosen (Munich: Christian Kaiser Verlag, 1959), p. 248.

[13] Luther, Marti. Luthers Schriften: Weimar Edition (Stutgart: Metzlerq 2005|, vol. 31//II, p. 439.

[14] Варух 2:19,27.

[15] Товит 12:9.

[16] Strack, H. L. and P. Billerbeck. Kommentar zum Neuen Testament aus Talmud und Midrasch (Munich: Beck, 1961), vol. IV/1, p. 491.

[17] Уайт Е. Копнежът на вековете, стр. 204, 612, 409, 309, англ. изд.

[18] Luther, Martin. Luthers Schriften: Weimar Edition (Stuttgart: Metzler, 2005), vol. 31/II, p. 439.

[19] Althaus. Paul. Die Theologie Martin Luthers (Gьtersloh: Gьtersloher Verlag, 1975), p. 205.

[20] Luther, Martin. Luthers Schriften: Weimar Edition (Stuttgart: Metzler, 2006) vol. 39/I, p. 98.

[21] Цитирано от Bornkamm, Heinrich. Luthers Vorreden zur Bibel (Frankfurt am Main: Insel Verlag, 1983), p. 182.

[22] Luther, Martin. Luthers Schriften: Weimar Edition (Stuttgart: Metzler, 2006) vol. 39/I, p. 83.

[23] Luther, Martin. Luthers Schriften: Weimar Edition (Stuttgart: Metzler, 2006) vol. 40/II, p. 355.

[24] Уайт, Е. Деяния на апостолите, с. 560, 561, англ. изд.; Вести към младите, с. 114, англ. изд; Великата борба, с. 471, англ. изд.

[25] First Principles of the Rerormation or The 95 Theses and the Three Primary Works of Dr. Luther, Martin. ed. Henry Wace and C. A. Buchheim (London: John Murray, 1883), p. 127.

[26] Lortz, Joseph and Erwin Iserloh, Kleine Reformationsgeschichte (Freiburg im Breisgau: Herder, 1969), p. 25.

[27] Bainton, Roland. Luther, Martin. 4th ed. (Gцttingen: Vandenhoeck & Ruprecht, 1962), pp. 54, 55.

[28] Katechismus der katholischen Kirche (Munich: 1993), & 1494-1498.

[29] Lortz and Iseloh, p. 41.

[30] Лутер, М. 27-ми тезис, цитиран от Ingertaut Ludolphy, Die 95 Thesen Martin Luthers (Berlin: Evangelische Verlagsnstalt, 1976), p. 23.

[31] Luther, Martin, Luthers Schriften: Weimar Edition, Briefe (Stuttgart: Metaler, 2002), vol. 1, p. 111.

[32] Ludolhy, p. 20.

[33] Luther, :artin. Luthers Schriften: Weimar Edition (Stuttgart: Metzler, 2003), vol. 6, pp. 204, 205. За съжаление, самият Лутер се връща към църковното предание, когато решава, че е открил елементи в Десетте заповеди, зависими от времето, в което са били дадени. Той описва съботата като еврейска, но тя произлиза по реда на Сътворението (Битие 2:2,3). В същото време му се налага да признае, че поклонението в неделя произлиза от църковната традиция (Der groβe Katechismus [Munich: Siebenstern, 1964), pp. 37, 38.

[34] Luther, Martin. Luthers Sdhriften: Weimar Edition (Stuttgart: Metzler, 2003), vol. 12, p. 289.

[35] Пак там, vol. 10/III, pp. 225, 226.

[36] Bornkamm, Heinrich. Luthers Vorreden zur Bibel (Frankfurt/Main: Insel Verlag, 1983), p. 179.

[37] Luther, Martin. Luthers Schriften: Weimar Edition (Stuttgart: Metzier, 2006), vol. 39/I, p. 433.

[38] Уайт, Е. патриарси и пророци, с. 373, англ. изд.

[39] Luther, Martin. Luthers Schriften: Weimar Edition, Deutsche Bibel (Sturrgart: Metzler, 2003), vol. 11/II, p. 117.

[40] Уайт, Е. Евангелизъм, с. 225, англ. изд.

[41] Luther, Martin. Luthers Schriften: Weimar Edition (Stuttgart: Metzler, 2004), vol. 21, p. 219.

[42] William Lecky, quoted in Julius Roessle, Johannes Wesley, 2nd ed. (Giessen: Brunnen, 1954), p. 24.

[43] Luther, Martin. Luthers Schriften: Weimar Edition (Stuttgart: Metzler, 2007), vol. 56, p. 274.

[44] ideaSpektrum 46 (November 2005): 12.

[45] Уайт, Е. Великата борба, с. 204, англ.изд.

[46] Luther, Martin. Luthers Schriften: Weimar Edition, Briefe (Stuttgart: Metzler, 2002), vol. 9, p. 175.

[47] Althaus, Paul. Die Theologie Martin Luthers, 4th ed. (Gьtersloh: Gьtersloher Verlagshaus, 1975), p. 351.

[48] Luther, Martin. Luthers Sdhriften: Weimar Edition (Stuttgart: Metzler, 2005), vol. 34/II, p. 466.

[49] Luther, Martin. Luthers Sdhriften: Weimar Edition (Stuttgart: Metzler, 2000), vol. 5, no. 5777.

[50] Пак там, vol. 3, no. 3711.

[51] Luther, Martin. Luthers Schriften, vol. 34/II, p. 481.

 




Гласувай:
3



1. troina - г-жа Бракалова, вие теолог ли сте, или лаик?
31.10.2017 10:44
запитвам ви най- сериозно,по блогерски..
какво искате да кажете на многооуважаемата публика...
с две думи, ако можете..
Благодаря предварително!
Юлия
цитирай
2. nbrakalova - Към troina
31.10.2017 18:21
troina написа:
запитвам ви най- сериозно,по блогерски..
какво искате да кажете на многооуважаемата публика...
с две думи, ако можете..
Благодаря предварително!
Юлия


Г-жо Юлия, с две думи трудно бих могла да кажа – знаете, че това е изкуство.
Не мислех, че е необходимо да обяснявам защо правя достояние тези анализи. Вие имахте забележка по текста, споделен от сборника на НБУ. Вероятно сега имате предвид настоящия текст.
Не съм теолог, разбира се, но споделям реформаторското виждане по отношение на Библията – едно учение трябва да се основава на своя източник. Тази и следващата част под общото заглавие "Единствено по благодат" е същността на Лутеровото виждане (а и на останалите преди и след него реформатори) по отношение на мястото на Библията в християнската вяра и живот. Тази същност рефлектира върху личностния, а във времето и върху обществения живот - нещо, което доц. д-р Румен Генов е представил в своя доклад пред международната научна конференция от 2007 г., публикуван в сборника "Реформацията – история и съвременни измерения".
Нищо специално не искам да кажа. Текстовете и историята говорят сами за себе си. Целта е информативна във връзка с годишнината и малко познаваната тема – като същност и въздействие – в съвременното ни общо взето паганизтично общество.
цитирай
3. planinitenabulgaria - Поздравления за постинта!
31.10.2017 20:25
Аз съм по убуждение евангелски християнин и само защото не бива човек да си сменя вярата, оставам православен. Евангелските християни са най-добрите и на-честните хора на света. В тяхната вяра е заложено всичко, което е в Новия завет, те се молят на техния Бог, Иисус. И това е признак на скромност. Евангелските проповедници /пфарери/ имат право да се женят, църквите на евангелистите са много скормни.
В областта на музиката при църковните служби на евангелистите най-великият композинор остава Бах, чиято музика се тълкува като слово Божие, това вярващите евангелски християни и такива като мен го усещат, когато произведението звучи. В Кантатата №147 в хорала, когато Христос отива при приятелите си на р. Йордан по музиката може да се разбере дори кагото той ходи в реката, когато се радват вярващите, когато радостта става взаимна.
Бах пише не опери, а произведения по библейски сюжет, напр. по Евангелията на Матей и на Йоан, така наречените Пасиони. Той създава и знаменитата меси в си-минор, по текст на Църковния събор в Никеа, като желание да обедини вярващите.
Тази матрия е трудна и ще става все по-трудна за разбиране, защото поколението германци вече е различно, все по-малка част от тях са наистина евангелски християни, а всеобщото опростачване пречи съвсем на разбирането на ценностната система, която остава в миналото. Без духовността, хората няма да живеят по Закона Божий и никога няма да са наясно къде по земния си път са и каво трябва да се напправи. Спомням си един цитат от Стария завет:
Госроди, научи ме, че с мен трябва да има край и аз трябва това да го знам. Моят живот обаче трябва да има цел!
Вече само поводът - написване на нещо в блога, което прави смисъл, буди раздразнение. Опростачването е нещо страшно, виждаме плодовете му в Англия, в Каталуня, в САЩ, в България...
Поздравления зда постинга.
Ето и моето възприемане на Бах:
http://planinitenabulgaria.blog/muzika/2015/02/14/330-godini-iohan-sebastian-bah.1338399
цитирай
4. saankii - г-жа бракалова, благодаря ви за любезния отговор..
31.10.2017 21:14
извинявам се, аз съм малко повече бърза и припряна..
Материала е богат,сложен, натоварен и противоречив, както
всичко, което е свързано с Църквата, Вярата, греха и..Опрощението..
имам преки наблюдения , как масово хората в Германия се отказват от
„членството„ си/не намирам друга подходяща дума/тъй като знаете, може би
при тях това е обвързано с прилежащ църковен данък/без малко да напиша 10%
Имам мои постинги по Темата ,преди няколко години съм поствала..
не мога да приема това като разумно и цивилизовано..
но, няма да се впускам по сложни дискусии, уморително е...
/ и пустословно..

инак, за музиката, Коста, моите комплименти!
приятна вечер,
с уважение
Юлия
цитирай
5. nbrakalova - Към planinitenabulgaria
31.10.2017 21:24
Благодаря за интереса, добрите впечатления и коментара с препратката му към съвремието ни. Благодаря и за възвеличаващата музика на Бах.
цитирай
6. nbrakalova - Към saankii
31.10.2017 22:15
saankii написа:
извинявам се, аз съм малко повече бърза и припряна..
Материала е богат,сложен, натоварен и противоречив, както
всичко, което е свързано с Църквата, Вярата, греха и..Опрощението..
имам преки наблюдения , как масово хората в Германия се отказват от
„членството„ си/не намирам друга подходяща дума/тъй като знаете, може би
при тях това е обвързано с прилежащ църковен данък/без малко да напиша 10%
Имам мои постинги по Темата ,преди няколко години съм поствала..
не мога да приема това като разумно и цивилизовано..
но, няма да се впускам по сложни дискусии, уморително е...
/ и пустословно..

инак, за музиката, Коста, моите комплименти!
приятна вечер,
с уважение
Юлия


Не мога да не приема извинението Ви, г-жо Юлия. Случва се по една или друга причина, настояща или далечна, човек да е понякога прибързан.
Вярата в Бога, както много други неща, е нещо строго лично. А и трудно може човек да се ориентира днес между многото знание и многото незнание не само по въпросите на вярата и религиите. Благодаря Ви за проявения интерес към Лутеровата вяра и отвоюването й.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: nbrakalova
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1621212
Постинги: 501
Коментари: 1643
Гласове: 5868
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031