Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.06 18:51 - „БАМБУКА“
Автор: nbrakalova Категория: Политика   
Прочетен: 303 Коментари: 5 Гласове:
7


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

[…] […] […]

* * *
Както видяхме по-горе, животът в България неумолимо задължаваше всекиго, не само писателите и интелигенцията, но абсолютно всяко живо същество, да определи своята позиция. Почти всеки ден ставаше нещо, което пряко или косвено проверяваше позицията на отделния гражданин. Къде е? С кого е? Или против кого е? В името на какво? Защо? Въпросът с гражданската позиция у нас има най-страхотен, болезнен характер. В процеса на нестихващата борба у нас той е доведен понякога до най-истерична крайност и твърде често всяка заинтересована страна приема позицията на даден гражданин като единствен критерий за оценка на неговия характер, добродетели, недостатъци, талант и пр. Точно като в абсурдна драма в нашата атмосфера ехтеше нестихващият рефрен на въпроса:

КОЙ СИ ТИ?

Всички настояваха да знаят отговора на този въпрос. И съответно с него определяха своето отношение. А трагикомедията беше, че малцина можеха да отговорят с някаква положителност на такъв невероятен въпрос. Толкова повече че отговорът от вчера не непременно е валиден днес и съвсем несигурен е за утре. Картината на гражданските позиции в България беше толкова сложна и неясна, че противоречията, които се появяваха често пъти, превръщаха понятия за доблест, достойнство и честност в пълна безсмислица. Грамадната част от българските граждани претърпяха някакво развитие, което обикновено се изразяваше в скачане от едни позиции на други, в отказ от едни идеи и прегръщане на други, в смяна на постове, привилегии, място в йерархията и т.н. Колко пъти съм виждал довчерашен непокорен бунтар срещу произволите на режима внезапно да се озове от другата страна на бариерата и да се превърне в трубадур на върхушката. Колко пъти бунтът на някого излизаше добре пресметнат протест, който изискваше определено заплащане. Всъщност, нека подчертая, че мнозина от най-неприятните днешни величия у нас са бивши бунтари, които отдавна са забравили за своите бунтове и са се превърнали в най-върли гонители на всякакви нови бунтари.

За дълги години беше модно млади интелектуалци да се явяват с нещо като дръзки и непокорни лица. Те се събираха в кафенетата, които горе-долу по това време се оформиха като някакви съответствуващи декори на новия „бунтуващ“ се дух. Най-малко кафенетата като „Бамбука“, „Славянка“, „Млекото“ или напоследък „Бразилия“ бяха нещо по принцип противопоставено на строгата атмосфера на партийния клуб. Голяма част от младите писатели, художници, артисти и други имаха определени часове, в които се срещаха на кафе и приказки. И от тези кафенета някои изградиха своите кариери по-бързо, отколкото ако бяха ходили всеки ден във Висшата партийна школа. Патриотичният поход на Георги Джагаров, който го изведе близо до върха, започна именно от словоизлияния в „Бамбука“, от емоциални алкохолни компании. В тези кафенета именно най-много се говореше за гражданските позиции, в тях се решаваше кое е честно и кое не е, кой е добър писател и кой не е. И в тях всеки смяташе, че трябва да декларира критично отношение към режима или поне към неговите най-изявени представители. Неизбежният добавък към коняка и бунтарското настроение бяха и купищата клюки. Покрай всичко друго човек можеше да научи кой с кого е спал предишната вечер и какво се е случило някъде из важните места. Никога няма да забравя една сцена в „Бамбука“, която, смятам, и други помнят. Един от особняците на София по онова време беше Богдан Бенев, известен на всички с прякора Парамуна. Той беше интересен чешит, техник, който се оказа много добър художник-илюстратор и още по-интересен философ, чиито разсъждения по устройството на обществото и хората изненадваха с аритметична простота. Богдан Бенев беше направил някаква рационализация в пощите и когато на тържествено събрание му връчваха парична награда, той най-хладнокръвно бе поискал тя да му се плати в… долари, защото само с долари може да си купи това, което му-трябвало. Това беше силна публична подигравка с „Кореком“. След дългогодишна борба за паспорт за Западна Германия Богдан Бенев успя да го получи. Но когато всичко беше наред, Държавна сигурност го свали от самолета на летище „Враждебна“ и му отне без обяснения правото да пътува. Той беше безкрайно възмутен, но не промени с нищо своето отношение към света, който го заобикаляше. Та тогава, в онзи обеден час в „Бамбука“, той бавно се приближи към голямата група в средата на кафенето, където бяха поне двадесетина известни борци за правда и свобода на изкуството. Лицето на Парамуна сякаш имаше един-единствен израз — на студена присмехулност. И пресичайки вдъхновеното слово на Васил Попов, той каза със странния си, малко тенекиен глас: „Какво правите!… Мешате Джойс с коняк и играете на писатели и герои!… А цялата работа е за кокала! Чакате да ви го подхвърлят…!“

По-темпераментните на масата скочиха срещу него, но той невъзмутимо се оттегли, като при вратата с убийствена усмивка добави: „Горките… не знаят, че кокалите са малко!“

Той беше невероятно прав. Само пет години по-късно три четвърти от бунтарите около тази маса щяха да се покатерят по стълбата, щяха да изтласкат „тираните“ и „догматиците“, за да се превърнат сами в най-тиранични и на-догматични представители на режима.

И все пак в кафенетата ходеха почти всички — не само кандидатите за кокала, а мнозина от онези, които плащаха прескъпо за своите последователни и безкомпромисни граждански позиции. Само времето щеше да отсее едните от другите. Но говорейки за това време, аз искам да подчертая, че в този следсталински период беше узаконена мода всеки да се представя за най-принципен борец за правдата. А за преобладаващото мнозинство тази правда се свеждаше само до тяхното собствено добро. По-късно, срещайки един или друг от тези бивши герои, седнал зад масивно бюро или приемащ чрез секретарката си, аз слушах повтарящо се едно и също обяснение, че човекът бил приел предложения му пост в името на принципите, че бивайки вътре, в апарата, той би могъл да направи много повече за правдата, отколкото отвън. Тази песен беше най-баналната. Някои от певците й толкова много настояваха на това обяснение, че се опитваха да убедят и себе си. А истината беше точно обратната, точно тази, която Смирненски така великолепно бе изразил в разказа си „Приказка за стълбата“. Един от тези борци в пийнало състояние веднъж ми каза: „А защо не! Разбери, защо ще се лъжем. Живее ми се приятен и удобен живот. Партията ми го предлага. Защо да не го приема! Всеки друг ще го приеме, без дори да се замисли! Аз не съм герой и не искам да съм герой! Един път сам се родил и искам да си живея хубаво!“

Твърде често новите звезди настояваха, че „всеки би постъпил така“, че всеки, ако му падне, ще приеме. И най-много се ядосваха, когато виждаха, че не всеки приемаше, че имаше хора, които категорично отказваха де приемат компромис между своята собствена съвест и обществената мръсотия. Хора като Христо Ганев, Константин Павлов, Стефан Цанев и мнозина други бяха най-омразните имена в света на бившите кафеджийски герои.

„Христо живее, за да бъде мъченик, за да бъде герой! Е, добре, аз не съм, нито желая да съм! За какво ми навира той своя пример в очите!“ — Това са думи на един от днешните важни хора в нашата култура, някогашен наш кафеджийски другар.

„Да ти кажа право, не мога да ги понасям такива като него! — беше извикал друг в изстъпление. — Той като че си няма друга работа, освен да се появява наоколо само за да показва, че той не е това, което ние сме! А какво е постигнал с това, да го питам? Стандарт за честност, от която никой няма нужда!“

Тази тирада принадлежи на днешен заместник-министър, също част от някогашните кафеджийски бунтари.

Забележете, че всеки по-чувствителен изпитваше известно угризение за това, че се е продал, за това, че е бил на едни позиции, а сега е преминал на други. Само най-тъпите спяха спокойно и не се смятаха за задължени да дават обяснения. Твърде често тия променили се граждани (а пък аз си мисля, че те винаги са били такива, но са поиграли малко на мода) преживяваха разни лични и семейни драми, които постепенно, с помощта на придобитите постове, привилегии и пари, биваха щастливо разрешавани.

Но ако разказвам всичко това, то е, за да изтъкна, че след 1956 година и особено в началото на шестдесетте години всред цялата наша интелигенция владееше този твърде необичаен дух на извънредна чувствителност спрямо правдата, истината и свободата. Почти всеки млад и не толкова млад интелектуалец се смяташе за задължен да декларира по някакъв начин своето неодобрение на властта, устройството и начина на живот на командуващата върхушка. Дори момчета от най-приближения на висшето ръководство кръг, какъвто беше покойният поет Владо Башев, се отнасяха със скептична усмивка спрямо него и в добавък носеха каубойски панталони по време на официални заседания или събрания, което по онова време беше някакво предизвикателство. Но ако, от една страна, това движение на духовете беше очевиден протест срещу годините на жестока и безсмислена тирания, срещу догматичното късогледство на нашите идеолози, от друга страна, струва ми се, че то беше доста повърхностно, че беше, с малки изключения, повече кафеджийски патос, отколкото дълбоко и солидно вълнение. Както ще видим по-късно, това беше и причината властта да не вземе на сериозно това непокорство и да го остави само да си тлее, тъй като в последна сметка то не надвишаваше значението на разпалените футболни страсти. Според мен в голямата си част това преклонение пред правдата и свободата беше романтично младежко увлечение, което с възмъжаването на героите щеше да свърши. То нямаше корени в живота на народа, то беше откъснато от тях и малко или много имаше теоретичен, абстрактен характер. Почти никога не съм чул на тези срещи да се говори за положението на народа, за положението на работника или селянина, в някаква степен да се откликва на техните нужди. Мотивите бяха главно интелигентски, често пъти силно ограничени. Например на едно кадрово разместване във висшия апарат се реагираше по-силно, отколкото на пренебрегването на цял принцип на управление. Затова и властта не само не се тревожеше от кафеджийската заплаха, но в някаква степен дори я поощряваше. Най-малко хората на Държавна сигурност, които бяха неизбежна част на кафеджийската атмосфера, можеха точно да следят за движението на духовете. И аз мисля, че от гледна точка на режима фактът, че Живков не взе тази заплаха за сериозна, а се постара кротко и дружелюбно да приласкае романтиците, вдъхновявани от коняк „Плиска“, говори за ясното отношение на властта към тях. Всеки опит да се действува по старому, да се арестуват или преследват жестоко подобни прояви можеше само да извади очи, вместо да изпише вежди. „Приобщаването“, както партията обича да нарича този процес на приласкаване на разсърдени или немирни деца, свършили далече по-добра работа. Аз мисля, че един от най-големите успехи на българския режим, който до голяма степен обяснява липсата на големи политически кризи и драми в България, е именно в този подход на купуване на човешки съвести, на корумпиране на човешки сърца, или както един от нашите по-чувствителни поети веднъж се провикна: „Кой смее да говори за мръсотия! Всичките сме в един гьол. Така че от нас зависи дали ще казваме на гьола локва или езеро!“

Никога не съм бил привърженик на обобщенията, но ето че трябва да правя известно обобщаване, което, разбира се, е относително вярно. В тази относителност влиза и присъствието в кафенетата на значителна неутрална или стремяща се да бъде неутрална маса. Въпреки всичкия натиск от всички посоки имаше хора у нас, които се опитваха да не застават на никакви позиции, или поне да бъдат винаги по перваза. За едни от тях това беше въпрос на убеждения, за други — въпрос на сметки. Никога няма да забравя думите на един от тези неутрални граждани: „Аз не съм я докарал тази власт, за да я свалям. Тия като Веселин Андреев, Христо Ганев, Радой Ралин, Добри Жотев, които са се борили за нея — те да си я свалят. Това си е тяхна, вътрешнопартийна работа и мене не ме интересува.“

А друг мой приятел веднъж съвсем добронамерено ми даде следния съвет. „Слушай, не забравяй, че ние сме безпартийни и това е много сериозна разлика. Емил Манов и Любен Станев ги разкритикуваха приблизително за едни и същи неща в книгите им, но Емил Манов си остана главен редактор, а безпартийният Любен Станев изхвръкна от киното и трябваше да ходи да си търси работа чак в Кърджали! Така че остави ги партийците да се занимават с партийните работи. Не е наша работа да се бъркаме там!“

От своя гледна точка и двамата бяха прави. Но ако човек имаше сериозно намерение да пише истинска литература, ако наистина искаше да отразява проблемите на своето време и своето собствено отношение към тях, аз не мога да си представя как това може да стане без определена позиция.

Така или иначе изборът на един млад автор, какъвто бях аз в ония години, беше между четири категории, които според мен в значителна степен отразяват разположението на обществените сили у нас.

Първо, да избере и застане твърдо всред ония, които са за режима, без значение какво е неговото съдържание или кой го води. „Води ме, партио!“ е лозунгът на тази група. Тази позиция осигурява най-бърза и най-сигурна кариера, но тя същевременно лепва върху лицето печата на самоотрекло се, самоунижило се дребно оръдие на властта, на което всеки нормален гражданин гледа със страх и презрение.

Второ, да избере и застане всред ония, които се опитват да съчетаят чистотата на борците за правда и свобода с изгодите, удобствата и благословията на властта. Това са, така да се каже, хората, които преди обяд изповядват бунтовнически идеали, а след обяд кадят тамян на Политбюро. При ефикасна тактика тази позиция наистина може да доведе до „вълкът сит и агнето цяло“.

Трето, да се опита наистина да остане неутрален и да не взима участие в играта. Мисля, че това е изключително трудна позиция, защото поражда подозрения от всички страни и обикновено лишава хората, които са направили този избор, и от ореола на мъченици и борци, и от правото да ползуват разположението на властта.

Четвърто, да избере и застане непоколебимо всред ония, които се опитват да възкресят образа на комунистическия идеал, да го приближат към хората и да върнат дерайлиралата в корупция, самодоволство и безотговорност държавна машина върху чистите и честни принципи на първите комунисти.

Ето в това горе-долу се състоеше изборът на позиция.

Из: Георги Марков — Задочни репортажи за България (29) — Моята библиотека

https://chitanka.info/text/2898/29 



Гласувай:
8
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. morskipesni - Още ли ще ни досаждате с дивотиите на двойния агент ГМ?
11.06 21:35
Български и английски предател- справедливо ликвидиран от англиските специални служби, поради неуредени сметки.
цитирай
2. nbrakalova - Към 1. morskipesni
12.06 00:21
morskipesni написа:
Български и английски предател - справедливо ликвидиран от англиските специални служби, поради неуредени сметки.


Благодаря за посещението и коментара Ви, който обаче не е по същество.
Ако за Вас някои неща са дивотии, то други са ги преживели.
цитирай
3. krumbelosvet - Чудих се,
12.06 00:37
Чудих се каква е тая ИЗМИСЛЕНА атмосфера на СЪПРОТИВА срещу неморалния "режим".
А то било Георги Марков с абсурдните "задочни репортажи". Абсурдни, защото репортаж се прави от мястото на събитието. А неговите антикомунистически есета, СЛАГАЧЕСКИ пред новите шефове, си бяха ИЗМИСЛИЦИ, без връзка с живия живот по онова време. И не просто измислици, а измислици за живота и "идеите" на художествената и апаратна интелигенция.
През това време аз, заводският инженер, заедно с голямото мнозинство от народа, построихме Вапцаровския Завод на Живота. И беше забравена неграмотността, туберкулозата, нищетата, "Братчетата на Гаврош", кърпените потури на село, СУШИТЕ и ГРАДУШКИТЕ...
(Само през 1985г. имаше суша, с която напоителните системи не можаха да се справят напълно. Към това се добавиха и отказаните сделки заради случая Антонов, и ТОГАВА НУЛЕВИЯТ ВЪНШЕН ДЪЛГ започна да расте и нарастна до 10 милиарда долара. За които вие опищяхте света. По същото време Гърция има ДЕСЕТ ПЪТИ по-голям външен дълг, а сега са 300 (триста) милиарда...
цитирай
4. slavimirgenchev1953 - Круме, просто момче си ти. Ако не беше камунизъмо,
20.06 08:13
krumbelosvet написа:
Чудих се каква е тая ИЗМИСЛЕНА атмосфера на СЪПРОТИВА срещу неморалния "режим".
А то било Георги Марков с абсурдните "задочни репортажи". Абсурдни, защото репортаж се прави от мястото на събитието. А неговите антикомунистически есета, СЛАГАЧЕСКИ пред новите шефове, си бяха ИЗМИСЛИЦИ, без връзка с живия живот по онова време. И не просто измислици, а измислици за живота и "идеите" на художествената и апаратна интелигенция.
През това време аз, заводският инженер, заедно с голямото мнозинство от народа, построихме Вапцаровския Завод на Живота. И беше забравена неграмотността, туберкулозата, нищетата, "Братчетата на Гаврош", кърпените потури на село, СУШИТЕ и ГРАДУШКИТЕ...
(Само през 1985г. имаше суша, с която напоителните системи не можаха да се справят напълно. Към това се добавиха и отказаните сделки заради случая Антонов, и ТОГАВА НУЛЕВИЯТ ВЪНШЕН ДЪЛГ започна да расте и нарастна до 10 милиарда долара. За които вие опищяхте света. По същото време Гърция има ДЕСЕТ ПЪТИ по-голям външен дълг, а сега са 300 (триста) милиарда...


щеше да си доиш козите и да въртиш косата, изобщо - да работиш. Но като сички камунета ти умираш от страх от работата.

цитирай
5. krumbelosvet - Драги slavimirgenchev1953 , комент 4
22.06 16:21
Ти пишеш "Но като сички камунета ти умираш от страх от работата." От Марс ли падаш? Колко комунисти познаваш? В партията желязно се спазваше правилото, най-малко 50% да са РАБОТНИЦИ. И главното условие да бъдат приети беше, да са първенци в труда и да се ползват с уважението на колегите.
А аз лично ОТ ДЕТЕ съм бил образец за трудолюбие. Като ВСИЧКИТЕ ми предци, от които само баща ми беше комунист. Но и той, в краткия си живот, НИТО ВЕДНЪЖ не отиде на почивка. Всички отпуски работеше като дърводелец при приятели от заваятчийското училище...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: nbrakalova
Категория: Други
Прочетен: 712878
Постинги: 275
Коментари: 1185
Гласове: 4195
Календар
«  Октомври, 2019  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031