Религиозната свобода и човешкото общество

Цанко Митев
 

“Когато влязох във Вавилон миролюбиво и установих властта си в двореца на князете, сред радост и ликуване, тогава Мардук, великият господар, предразположи към мене отзивчивото сърце на вавилонците, а в това време всекидневно му отдавах почитта си...”

Събудени от дрямката на миналото, тези думи, издълбани върху глинен цилиндър, възкресяват епизод от изключително бурна епоха. Под напора на времето най-старият център на културата, “Плодородния полумесец”, е изместен от друг. Семитските народи на Близкия изток, които в продължение на 1 500 години са определяли реда и посоката на развитието на цивилизования живот, са принудени да отстъпят на персите своята водеща роля. Преходът предполага политика на изкореняване на традиции, изселване на племена и народи, налагане на чужда религия, смяна на култове, празници и обреди. Но противно на очакванията персийският цар Кир не постъпва така, а прави точно обратното – зачита боговете и традициите на покорените народи. Даже нещо повече, отпуска средства за поправяне на храмове, олтари и статуи. Според открития надпис в шумерския град Ур с гордост той е казвал: “... Аз възвърнах боговете в техните олтари.” Принципът на веротърпимостта е бил написан върху неговото бойно знаме.
Подобно действие и поведение от страна на световен владетел спрямо религията и традициите на подчинените народи е нещо твърде необичайно, особено за времето на източния деспотизъм. Но точно то е донесло мир и радост в провинциите и дава стабилност на империята за много години напред. За разлика от Вавилонската империя, която надживява само с двадесет години своя основател Навуходоносор ІІ, и от още по-голямата империя на Александър Македонски, която се разпада година след неговата смърт, Персийската империя просъществува повече от двеста години след Кир.

Религиозната свобода в обществото

Зачитането или отнемането на религиозната свобода винаги е влияело пряко или косвено върху стабилността на обществото. Това може да се види не само в блясъка и залеза на световните империи, но и в мимолетното съществуване на вечно боричкащите се царства на най-древните цивилизации – Шумер и Акад. Както стелите и клинописните плочки показват, всеки път, когато владетелят на царство е решавал да се обожестви и да установи едноличен култ, последицата била една и съща – упадък и разруха в обществения живот и икономиката, а оттам – слизане от историческата сцена.
Потъпкването на религиозната свобода от страна на църквата довежда до първите репресии на епископи след легализирането на християнската религия от Римската империя с Милански едикт от 313 г. Този акт, станал само три години след получаването на така бленуваната свобода, поставя началото на сътрудничеството между светската и духовната власт за разрешаване на вътрешните проблеми на новата религия и не след дълго от религия на масите християнството става религия на кралете. След Великото преселение в Западна Европа има само една религия с добре очертана доктрина, но народите са сковани от дълбок средновековен мрак. Неговото премахване минава през инквизициите и кладите, през гоненията и религиозните войни, през страданията и жертвите на милиони човешки същества.

Съставки на свободата на религията

Какво включва религиозната свобода? Религиозните чувства засягат най-фините струни на човешката душа и са свързани със съвестта, мирогледа и волята. Всъщност религиозната свобода е изява на правото на съвестта да избере на кой бог да се покланя и как да му служи.
Осъществяването на това изконно човешко право може да се разглежда в индивидуален и колективен аспект. В индивидуален аспект религиозната свобода определя правото на индивида да се приобщи, или не, интелектуално към дадена религия, да приеме или отхвърли нейното учение. Религиозната вяра, обаче, няма само вътрешен, субективен характер. Тя винаги поражда определена практика. Правото за нейното свободно практикуване разкрива колективния аспект на религиозната свобода. Неговото зачитане означава осигуряване на свободното извършване на богослуженията. Религиозната общност трябва да бъде господар на своята дейност, да има свободата да се организира и да пропагандира своите идеи без затруднения от страна на обществото. Именно тук се поставя неизбежно деликатният въпрос за взаимоотношенията между религиите с държавата.

Модели в упражняването на верската свобода

Практиката на развитите демокрации ни предоставя три модела на взаимоотношения: на държавната религия, на общопризнатите вероизповедания и на разделяне на държавата от църквата. В общи линии трите модела водят началото си от Вестфалския мир от 1648 г., който е определил религиозното разделяне на Европа за следващите 300 години. Първият модел обхваща страни най-вече от Скандинавския свят, където е господствал принципът “Религията на владетеля определя тази на народа” и поради преследвания и миграции малцинствените религии са изчезнали. Макар днес да се прави всичко възможно другите религии да не са чувстват пренебрегнати, самият факт, че църковната йерархия се определя от държавната власт, предполага контрол върху нея. Също така държавната църква са радва на привилегии, които другите изповедания нямат. И ако няма случаи на груби нарушения на религиозната свобода, това повече се дължи на толерантността в обществото, а не на модела.

Вторият модел е характерен за страни с традиционно католическо мнозинство. При него има разделяне на църквата от държавата, но съчетан с регламент за тясно сътрудничество в определени сфери. Съществен юридически белег на този модел е, че са възприети правилата на конкордата, тоест договореността. В определен смисъл изповеданията със статут на църква се третират като партньори на държавата и с тях се сключват договори на правителствено ниво. Налице е система на съгласие с изповеданията, има особено законодателство по отношение на религиозната свобода; религиозността се смята за обществено благо, което се подпомага от държавата посредством съвместна работа в областта на възпитанието, благотворителността, оказването на помощ, културата и т. н. Този модел е сравнително нов и все още е трудно да се каже дали наистина дава задоволително решение на множеството проблемни ситуации, които възникват най-вече с новите религиозни движения. Наблюденията до този момент показват, че е намерен сравнително добър път за прилагане на религиозната свобода от страна на държавата.

Третият модел е познат в две разновидности: френския лаицизъм и американското доброволно разделяне на църквата от държавата. Във Франция изповеданията са отделени от държавата и между тях няма съвместно сътрудничество. При този модел религията е изключително частно явление. Сключването на църковен брак не се признава от държавата, дори е забранено да се сключва преди гражданския брак, богослужебните сгради са държавна собственост и държавата се грижи за тяхното обновяване. Очевидно е, че правовата регламентация във Франция е повлияна от Френската революция и все още в мисленето на обществото тегне подозрителното отношение към религията.

За разлика от френския лаицизъм, американският модел се изгражда на базата не на подозрително отношение към религията, а на стимулиране на религиозния плурализъм. Томас Джеферсън и Джеймс Медисън стигат до заключението, че религиозните несъгласия никога няма да се премахнат напълно, но техният отрицателен ефект може да бъде намален, ако се практикуват различни религии. “Различните култове – е твърдял Джеферсън – изпълняват едно спрямо друго ролята на “sensor morum”.

Особености на американския модел

Вероятно и двамата са повлияни от опита на американските поселения в първите години на тяхното преселение. Изтормозени от репресиите и религиозния диктат, обхванал по-голямата част от страните на Западна Европа, първите заселници стъпват на бреговете на новия континент с надеждата да намерят религиозна свобода. Но в създадените поселения те създават правила и закони, които защитават само техните религиозни интереси и неусетно възпроизвеждат европейския модел на държавна религия и потисничество, от който са страдали. Така жертвите се превръщат в палачи.

Правителството на колониална Вирджиния гласува закони, забраняващи на католиците да носят оръжие и да притежават коне, струващи повече от 5 английски лири. В Ню Йорк през 1700 г. е приет закон, според който всеки църковен член, проповядващ или практикуващ католическата доктрина или ритуали, е считан за “смутител на обществения ред и сигурност и за враг на истинската християнска религия” и трябва завинаги да бъде отстранен от колонията. Даже в Мериленд, създаден първоначално като убежище на британските католици, през 1704 г. се приема закон, забраняващ на католическите свещеници да кръщават децата на протестанти, както и да печелят нови привърженици. Съдът на Масачузетс през 1635 г. осъжда на изгнание Роджър Уилямс заради това, че учел, че държавата и църквата трябва да бъдат разделени и че не е редно да се ограничава правото на гласоподаване по граждански въпроси само сред членовете на църквата. От малката община, която той основава в Род Айлънд заедно с няколко свои приятели, се появява първата баптистка църква в Америка. Нейните пастори са арестувани, осъждани на глоби, бити с камшик и хвърляни в затвора като причинители на размирици, но всъщност това, за което са упреквани, е, че проповядват вярата си.

В религиозния плурализъм Джеферсън и Медисън виждат защитата от нова поява на религиозен диктат. Според тях никоя нация не може да се защити от религиозни размирици, без да прилага истински плурализъм. Идеите им намират отражение в първата поправка на американската конституция, според която “Конгресът не може да приема закони, установяващи официалното налагане на религия или забраняващи свободното изповядване на такава”. Този текст създава стена между църквата и държавата и поставя всяко изповедание независимо от времето, когато се е появило, в едно и също положение спрямо държавата.

Били ли са прави Джеферсън и Медисън? Интересен отговор дава видният професор от университета в Бейлър Е. Ууд:

“Въпреки че американските колонии не са желали религиозен плурализъм и не са го толерирали като цяло, липсата на религиозна еднаквост допринесе по несравним начин за гарантирането на религиозната свобода по време на създаването на Американската република. Действително точно това “разнообразие в множеството”, както изтъква Джеймс Медисън, е представлявало най-добрата гаранция срещу тиранията на едно мнозинство, било то светско или религиозно.”

Когато по повод 200-годишнината от Американската декларация за граждански права се събраха представители от различни съсловия и религиозни среди, те подписаха в Колониъл Уилямсбург харта, в която се съдържаха декларации. Ето две от тях:

“Религиозната свобода се основава на неприкосновеността на човешкото достойнство. Тя не се основава на науката, нито на ползата за обществото и не зависи от променливите настроения на мнозинствата и правителствата.”

“Съществено е за общото благо (а поради увеличаването на плурализма – и за ежедневния живот) е да се признае, че религиозната свобода е универсално право, свързано с универсалното задължение да се уважава това право. Правата са най-добре защитени и отговорностите са най-добре приети, когато всяко лице и всяка група защитават за всички други правата, които биха искали другите да защищават за тях.”

Религиозната свобода е нежно цвете, за което непрекъснато трябва да се полагат грижи. Неговите семена могат да се видят във всички преминали през вековете религии. Но в по-голямата част от човешката история те са били задушавани от плевелите на фанатизма и диктата. Кое ще надделее в тази битка, зависи не само от държавата и нейните закони, но също така и от отделния индивид. Разбирането на толерантността, уважението към възгледите на другия трябва да пуснат корени преди всичко в човешката душа. Могат да се посочат страни, където правната регламентация е добра, но в самото общество витае антагонизъм.

Християнството и религиозната свобода

Държавата може да създава благоприятни условия, но няма способността да засява толерантност. Това може да го направи образованието и религията. Не е трудно например да се види принципът на религиозната свобода в християнската религия. Самата жертва на Спасителя е свързана с човешката свобода. Затова Той казва на своите ученици: “Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае що върши Господарят му; а вас наричам приятели, защото ви явявам всичко що съм чул от Отца Си.” (Йоан 15:15)

В последната книга на Библията, “Откровението на Йоан”, зачитането на човешката свобода и право на избор от Божия страна е представяно със следната картина: “Ето стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене.”

Наистина тук има нещо велико. Един безкраен Бог, в “Който се движим и съществуваме”, Който командва всяка клетка на нашето същество, навлиза в духовния свят на човека като пътник, Който може да бъде поканен да пренощува, но може да бъде и отпратен. Да има свой собствен свят, свое мнение, свой избор и свое решение, е право дадено на човека от Твореца. И това право трябва да се уважава.

Насилието е несъвместимо с думите на Христос: “Чули сте, че е било казано: "Обичай ближния си, а мрази неприятеля си". Но Аз ви казвам: Обичайте неприятелите си и молете се за тия, които ви гонят; за да бъдете чада на вашия Отец, Който е на небесата; защото Той прави слънцето Си да изгрява на злите и на добрите, и дава дъжд на праведните и на неправедните.” (Йоан 5:43-45)

Думите са казани така точно и ясно, че няма място за различни интерпретации. Но очевидно това не е попречило християни да преследват и избиват християни. Сигурен съм, че същото важи и за другите религии.

Заключение

Затова религиозната свобода трябва да се разглежда успоредно с толерантността. Така правната страна намира отзвук в човешката душа. Религиозният плурализъм не трябва да се разглежда като проблем, а като принцип, защищаван от международните документи. Той не е аномалия, удобна за толериране, а право, което трябва да се гарантира и да стане част от живота на обществото. Анкетите показват, че в по-голямата част от страните от Западна Европа хората, които мислят, че истината е в една-единствена религия, са малцинство. Това означава, че в момента в общественото съзнание се настанява идеята за религиозен и философски плурализъм, включително и при религиозно ангажирани хора. В същото време обаче анкета на Европейския център за наблюдение на расистки и ксенофобски явления показа наскоро загрижеността на една немалка част от европейците, от присъствието на привърженици на други религии на тяхна територия – 15% като цяло от гражданите на ЕС, но 32% от гражданите на Дания и 26% от гражданите на Белгия!
Това показва, че приемането на религиозния плурализъм от европейците се изразява повече на философско ниво, отколкото като готовност за съжителство, и че в националната идентичност на хората съществуват религиозни параметри, които понякога биват използвани от политическите партии в името на защитата на националната идентичност, особено след проявите на тероризъм. По всичко личи, че предизвикателствата към религиозната свобода през 21 век няма да бъдат по-малко от тези през изминалия век и колкото по-рано бъдат осмислени, толкова по-бързо ще бъдат преодолени.

---

Пастор Цанко Митев е роден в София на 21 ноември 1959 г. Завършил е СУ “Климент Охридски”, специалност “Математика и механика”. От 1979 г. е член на Църквата на адвентистите от седмия ден, а през 1990 г. е избран за проповедник. От 1983 г. до 1990 г. е работил като хоноруван асистент по математика в МЕИ и ВИИ. Тъй като не е допуснат да има редовна преподавателска работа, заради вярата си, работи няколко години като пресьор на гумени изделия за автомобилите. От 1995 се занимава с проблемите на религиозната свобода, тъй като е избран за председател на българския клон на Международната асоциация за религиозна свобода, носещ името: “Асоциация за защита на религиозната свобода”. Работил е съвместно с фондация “Толерантност” и БХК. Участвал е в конференции и семинари на тема “свобода на религията”, организирани от споменатите организации.

Свобода за всеки, бр. 1: Дефиниция на свободата на съвестта и свободата на религия – Декември 2004

 

Като става дума за Вавилон се сещам Исая 13:20 как Йехова ще изтрие града от земята за вечни времена. Сещам се и за заповедта му "А необрязаният от мъжки пол, който не обреже крайната си плът (на осмия ден), тая душа ще се изтреби измежду народа си; защото той е нарушил завета Ми"

Голяма веротърпимост, няма що. Когато библейският народ стане веротърпим, тогава ще настъпи мир. За сега се очертават времена на размирици.

Познанията Ви, ако могат така да се нарекат в тази област, са избирателни. Цитатите, особено извадени от контекста, не означават познаване на съответната материя.

Това, което казвам е:
1.ПОСЛАНИЯТА НА ЙЕХОВА В СТАРИЯ ЗАВЕТ СА ПРОТИВ СВОБОДА НА ДРУГО ВЕРОИЗПОВЕДАНИЕ.
2. ДАДЕНИЯТ КАТО ПРИМЕР ЗА ВЕРОТЪРПИМОСТ ВАВИЛОН Е ЗАГИНАЛ ЗА ВЕЧНИ ВРЕМЕНА, НЕ БЕЗ УЧАСТИЕТО НА СТАРОЗАВЕТНИЯ БОГ.
3. Не коментираме познанията ми, а тезите.
4. Цитатите пък са общодостъпни за да бъдат свързани с контекста и да се убедим, че синовете на Йехова са унищожавали необрязаните и Бог ги е въздигал за тези им деяния. Доколкото съм необрязан, имам сериозно основание да Го смятам за застрашаващ моя избор.

това, което казвате: (...)
1. Вие обаче сте чели, но не сте разбирали посланията на Йехова.
2. Не само Вавилон загива за вечни времена, но това е нова тема.
3. Тезите се изграждат върху познания.
4. Цитатите са общодостъпни, но за истината контекстът винаги е важен.
Бог не въздига един народ, за да унищожава, а за да изпълни обещанието Си за възстановяване и спасяване в Бит. 3:16. Той не застрашава ничий избор, само предупреждава за последствията от всеки избор. Човек е свободен да Го обич или да го мрази - истинската любов дава правото да бъде отхвърлена.

Говорите за аргументите – по коя тема? В материала се има предвид свободата на съвестта.

Освен това нямам намерение да споря, още по-малко съм гневна.

но мисля, че който внимателно е чел Библията не може да вярва нито в Йехова, нито в Иисус.
(простете ако засягам чувствата Ви, но наистина не виждам мястото на Бог в рубрика Политика.)

Както има вяра в Бога, така и атеизмът е вяра, че няма Бог и не е необходим. И всеки има право да приеме един от двата избора. НО, ако държавната пречи на направилите който и да е от двата избора, това вече е политика. Защото се засяга аспект от правото на човешката мисъл и нейния избор. Затова е за рубрика Политика.

Колкото до Библията, не е достатъчно тя да се чете, дори внимателно. Романите се четат – Библията се изучава.