За динамичното време, в което живеем, две десетилетия са дълъг период – бурни години, които промениха България неузнаваемо. Обществени организации, партии, фирми, вестници се появяваха, прецъфтяваха и изчезваха, разцепваха се и се сливаха или просто се сриваха под тежестта на времето. Малко са онези човешки  общности, които съхраниха своето добро име и обществено влияние. Една от тях, може би не най-известната, но със сигурност най-стойностната, е  Съюзът на възпитаниците на ВНВУ. Бях 20-годишен, когато ме приеха в Съюза през 1996 г. Щастлив съм, че станах свидетел и участник според силите си в историята на Съюза през всичките тези години. Те заслужават своя задълбочен анализ и своята равносметка. Но за да е пълна тази равносметка, тя не може да започне от 1992 г. не може да започне и от 1944 г. Мисля, че ще бъде повърхностно, ако започне и от 1878 г. За да бъда разбран Съюзът ни, за да бъде прочетена правилно неговата история, трябва да започнем от появата на офицерския корпус.

Офицерът е професионален военен командир. Затова за офицерски корпус можем да говорим там, където има постоянни военни формирования. Центурионите в древния Рим вероятно са едни от първите професионални военачалници и първообраз на съвременните офицери.

В средновековна Европа армията не е постоянна, а се свиква по време на война. Тогава всеки аристократ има ангажимент към своя сюзерен да организира опълчение от свои васали и техните войници и да се включи във военния поход. Рицарите са воюващото съсловие, но военната кариера не е тяхна постоянна професия.

Към средата на ХV и началото на ХVІ в. в европейските страни започва да се формира постоянна армия, свиквана и издържана от държавата, която постепенно да заменя военновременното рицарско опълчение. Възниква офицерският корпус, като социално-професионална група.

По силата на факта, че постоянната армия заменя рицарското опълчение, естествено е, че и офицерският корпус на армията от нов тип се попълва от рицари, за които военното дело е естествено призвание. Рицарството се преобразува в офицерство, а офицерството унаследява рицарските воински традиции и психология. Но освен воинското занятие офицерите наследяват от рицарите и техния социален статус – благородничеството и принадлежността към висшето съсловие. От 1711 г. датира записката на Петър І: „Офицерите са на първо място спрямо цялото останало дворянство!“. Тази записка съвсем ясно показва намерението на царя първо да вкара всички офицери в състава на дворянството, а след това и да ги постави на първо място преди всички останали групи дворяни. През следващата 1712 г. указ на Сената потвърждава тази политика, като постановява: „Да се огласи на цялото поместно дворянство, че всеки дворянин във всеки случай, ат какъвто и род да произлиза, отдава почест на всеки младши офицер...“.

Със специален кодекс „Табель о рангах“ от 1722 г. Петър І регламентира статута и степените на аристокрацията в Русия. Съгласно „Табель о рангах“ всеки офицер от пряпоршчик нагоре получава дворянски статут, който се предава по наследство на потомците му. По-късно, при Екатерина ІІ, дворянин, който няма офицерски чин, не е имал право да се движи в града по друг начин освен на двуколка, теглена от един кон, докато файтон с два коня се полагал само на офицерите. Чак до революцията офицерските чинове в Русия се титуловат: младшите офицери „Ваше благородие“, щаб-офицерите – „Ваше високоблагородие“, а генералитетът: „Ваше превъзходителство“ и „Ваше високопревъзходителство“ (за пълен генерал).

Да не е служил като офицер, за дворянина е неприлично. Дори след премахването на задължителна военна служба за дворяните повечето от тях служат поне известно време „за чест“. При тази служба особено в гвардията и кавалерията се правели значително повече разходи, отколкото получената заплата, така че благородникът практически служел за сметка на личните си средства.

С напредъка на индустрията търговията и услугите през ХІХ век се появили граждански професии и занятия, които осигурявали бързо забогатяване и социален престиж без нужда от принадлежност към висшето съсловие. Аристокрацията започнала бавно да отстъпва своята обществена позиция на буржоазията. Въпреки това и след промените, наложени от времето, престижът на офицера в европейските общества останал достатъчно висок, а традиционно свързаните с тази професия представи за чест, достойнство и благородство винаги останали валидни. По отношение на личното достойнство офицерът, както и преди, стоял на недостижима за останалите висота и това положение в морален план никога не е оспорвано.

Триединната формула „Бог, Цар, Отечество“ е определяща за цялостното възпитание на офицерите и служи като „Символ Верую“ през целия им живот. Офицерите се възпитават в представа за благородството и почтеността на мисията си, в осъзнаване на своята висока роля. Те гледат на всяко явление или политическа идея единствено през призмата на националните интереси. Най-важно значение за офицера има клетвата. Офицерът независимо от личните си убеждения се считал изначално и завинаги свързан с клетвата. Отстъплението от нея се считало за толкова недопустимо и позорно, колкото проявата на малодушие на бойното поле. Офицерите разполагали с политически избор едва в случай, когато клетвата престане да действа (такава ситуация възниква в Русия рез 1917 г. с абдикацията на Царя и създава предпоставка за гражданската война).

Гордостта на професията винаги е била характерно и важно качество на офицерството. Никъде другаде славата и истинското честолюбие, а не тщеславие не са толкова важни, както при офицерите. Военната служба е тежка и икономически неизгодна и затова тя е само за тези, които са лично увлечени от военната слава и за които ролята на водач е привлекателна и покрита с ореола на величието. Офицерът обожава своя мундир, своя бит, всички особености на военната служба. Той не би ги заменил за никаква заплата и служба, защото всичко друго му се струва дребнаво, непривично и далечно на сърцето му.

Качествата, необходими на бъдещия офицер, най-успешно се формират, когато човек от детството е закърмен с офицерските ценности и е расъл в офицерска среда. Затова и плеяда блестящи пълководци принадлежат на офицерски династии – родове, дали по няколко представители от последователни поколения офицери. Това са хора, които още в детска възраст получават умалени офицерски униформи. Едва научени да говорят, вече знаят военната молитва, а образът на Родината владее въображението на детския им свят. Те мечтаят и заспиват с героичните образи от историята, с бойните маршове и военната поезия. Уменията, маневрите, стройните войнишки редици, знамето, заобиколено от своите защитници, са част от техния живот и мечти – когато поотраснат, те не мечтаят за нищо друго, а само за кадетския корпус.

Офицерската чест ограничава офицера в личния му живот – той може да се ожени само с разрешение на своя командир, и то в случай че притежава достатъчно средства, за да издържа семейство, а годеницата е с безупречна репутация. Офицерът, за разлика от обикновения гражданин, не се кълне при явяване в съд. Счита се, че думата му е достатъчна.

Чувството за бойно другарство е много дълбоко вкоренено в офицерската среда. То се култивира още в кадетския корпус и военното училище. В условията на чести премествания на службата другарството създава „полковото семейство“ – обществена среда на офицерските семейства. Началникът на гарнизона посещава семействата на своите офицери, а сам им отвръща, като ги кани в своя дом. Взаимоотношенията при това общуване са протоколни дотолкова, че да се спазва старшинството, но в същото време са непринудени и приятелски, така че никой от по-младшите офицери да не се чувства унижен или подценен. Властва дух на „разумна дисциплина и изтънченост по рефлекс“.

Когато с указ на Императорския представител през юни 1878 г. в рамките на Българската земска войска се формира Командата на волноопределящите се (впоследствие Военно училище), първите инструктори – руски офицери, започват да правят това, което се прави5 във военните училища в Русия – да обучават не просто военни, а благородници. Те внушават на първите български офицери благородството и честта на пагона, предават им нишката на традицията, започнала от римските центуриони през средновековните рицари до офицерския корпус на аристократична Европа.

Българските офицери попиват този светоглед и не след дълго се превръщат в истинските водачи на българския народ – в неговия елит, в неговата най-издигната и уважавана прослойка. Не е случайно, че едва десетилетие по-късно френският граф Робер дьо Бурбулон ще сподели в спомените си за първия си дворцов бал в София:

„Почти всички министри, с изключение на министър-председателя, имат вид на провинциални учители. Затова пък офицерите са, общо взето, учудващо изискани, възпитани, с добри маниери, почти всички говорят френски, умеят да се представят, да поздравяват.“

След политическата криза, последвала българското Съединение, руските инструктори се изтеглят от България и обучението на бъдещите офицери остава изцяло в ръцете на новосъздадения български офицерски корпус, формиран от първите възпитаници на Военното училище в София, много от които завършили водещи европейски военни академии. Но положеното начало е съхранено в традицията на Военното на Н.В. училище.

Младежите, постъпващи във Военното училище, се обучават в дух на благородство. Но техният произход не е благороден. Те не са родени със сребърна лъжица в уста, а произхождат от всички слоеве на българския народ. По произход те са близки до своите войници. Авторитетът им се гради не на потекло, а единствено на честта на пагона и на ежедневно доказване на водаческите им качества. Тъкмо тази сплав от аристократично възпитание и морал, от една страна, и близост до войника и дълбоко познаване на неговата душевност, от друга, създава магията на българското военно чудо, на редиците, вървящи на нож, прегазващи враг след враг и незнаещи що е поражение. Тази магия ражда победите при Сливница, превземането на Одрин и Тутракан, отбраната на Дойран. Тези офицери – аристократи, но в същото време братя на простия войник го повеждат с боен марш под триумфалните арки на Букурещ, Одрин, Солун, Скопие, Прищина и Ниш.

След Първата световна война и жестокия Ньойски договор полетът на българското офицерство е грубо прекъснат. Войската е унищожена, като е сведена до погранична стража и жандармерия, хиляди офицери са уволнени от служба и остават буквално на улицата – без работа, без перспектива, а дори и без уважение, защото обществото, покрусено от поражението, започва да губи своите ценностни и морални ориентири и да става подвластно на политиканство и ниски страсти. В тази тягостна среда енергията на родолюбивото офицерство се влива в създадения през 1908 г. Съюз на запасните офицери. Хилядите военни командири, принудени да свалят пагоните, ги заменят с малка значка на ревера, изобразяваща белия кръст на високите степени на Военния орден „За храброст“, щита с лъва от националния герб и лавровия венец, символ на победата. И с тази значка на ревера те, българските офицери, отново стават победители, този път на цивилното поприще. Не след дълго СЗО се превръща в най-влиятелната обществена сила, с която се съобразяват всички – от Двореца и партиите до кмета на последното село в страната. В опита да се заобиколи Ньойският диктат се създадени редица институции, по същество военни, но формално цивилни – Трудова повинност, Железопътната дружина, различни спортни, ловни и други организации, все изградени и ръководени от офицери.

В периода между двете войни огромната част от висшия политически елит на Царство България – министър-председатели, министри, дипломати, големите имена от културния, интелектуалния и университетския живот на страната, се състои от членове на СЗО, възпитаници на ВНВУ или ШЗО. Политиците Иван Багрянов, Стойчо Мушанов, Константин Муравиев, Димитър Пешев, писателите Йордан Йовков, Димчо Дебелянов, Димитър Димов, професорите Петър Мутафчиев, Спиридон Казанджиев, художниците Щъркелов, Гюдженов, Борис Денев, музикантите маестро Атанасов, Емануил Манолов... всички те са носили офицерски пагон, преди да станат велики българи.

Съюзът на запасните офицери е онази сила, която противодейства на общественото разложение и политиканството, води борба за патриотично възпитание в училищата, за национална памет и ценности. Когато безсилието и безобразията на политическите партии са на път да тласнат България към нова катастрофа, отново военните поемат отговорността и спасяват страната от забравилите се дружбаши. Десетилетие по-късно партийната система е заменена с режим на монарха като върховен авторитет, тогава отново гръбнак на българската държавност става патриотичното офицерство. Няколко години по-късно набралата ново самочувствие България скъсва с ограниченията на Ньойския договор и възражда своята войска. Офицерството възражда своя публичен образ, залагайки на висок професионализъм и безупречна подготовка. И ако випуските на ВНВУ до Първата световна война произвеждаха офицери с аристократичния блясък на национален елит, то в края на 30-те от прочутия портал с надпис „Пази традициите на този дом...“ излиза ново поколение офицери, по-скоро от пруски тип, строги и неумолими воини, сраснали се с коня, стремето, владеещи до съвършенство модерната за времето си техника, гледащи смъртта нагло в очите, мъже, за които саможертвата не е подвиг, а работа. И те го доказаха в последната жестока война, в черната димна диря на падащите от небето вражески летящи крепости и в понтонните мостове на Драва и Мур, строени под дъжда от снаряди.

9 септември 1944 г. сложи край на Съюза на запасните офицери, а голямата чистка през 1946 г. – на българското офицерство, командващо „След мен!“, а не „Напред!“. Традицията, започната от римските центурии, завърши тъжно с няколко списъка в „Работническо дело“.

След 9 септември честта на пагона е необратимо потъпкана. В офицерски звания са произведени неграмотни бивши партизани и комунисти без всякаква култура, образование или познания по военно дело, без морални устои и ценности. Тяхното пагубно влияние в армията се усеща още по време на войната в т.нар. помощник-командирска длъжност, за да докара в следващто десетилетие офицерската професия до жалък обект на присмех.

С годините неграмотните партизани бавно отстъпват място на следващо поколение „народни“ офицери, които получават знания и умения в съветските военни академии и изградената в България по съветски образец мрежа от военни училища. Те ползват цялата научна, техническа и пропагандна мощ на готвещия се за тотална война Източен блок. Професионализмът на офицерството донякъде се завръща, но моралът и ценностите му – никога. Офицерството по време на комунизма беше партиен авангард, „юмрук на партията“, оръжие на световния пролетариат. По военните плацове се вееха червени знамена със сърпове и чукове и се пееха песни за Червената армия. Затова ние не приемаме този период за наше наследство, нито за част от“Завета на дедите“.

След падането на Желязната завеса оцелелите възпитаници на военните училища на Царство България възродиха забранения през 1944 г. Съюз на запасните офицери и започнаха неуморно да работят за връщане на традицията и паметта за българското офицерство. По тяхна инициатива се възроди Гергьовден като Ден на храбростта и празник на армията, стотици улици взеха имената на забравени военни герои, възстановиха се превърнатата в склад църква на Военното училище и Алеята на победите. По парадите зазвуча отново „Шуми Марица“. В редица книги, статии, интервюта и разбира се, на страниците на съюзното списание „Един завет“ като феникс от пепелта започнаха да възкръсват имената на воинския героизъм. Този подем нямаше как да не бъде заразителен. През 1996 г. група младежи, които слушахме с упоение словата на Банковски, на Дянко Марков, основахме Младежкия клуб „Един завет“ към Съюза и се включихме в неговата дейност. С годините животът ни разпиля, но неколцина от нас останахме верни на онзи първоначален възторг от контакта с последните истински герои на България.

През последните години живите възпитаници на ВНВУ навлязоха в 90-те си години. Редиците на Съюза започнаха да оредяват. Това обаче не намали усърдието, с което възрастните офицери служат на полето на паметта и истината. Високият им дух отново вдъхновява. Затова през 2009 г. няколко души учредихме Клуб на потомците, който за приемственост нарекохме „Един завет“. За три години клубът набра сили, обедини над 80 души от България и чужбина и участва пълноценно в работата на Съюза, а страницата ни в интернет се наложи като уважаван източник на информация за историята на офицерския корпус.

Ние от „Един завет“ с гордост се наричаме „потомци на царски офицери“, а възрастните ни колеги бързат да ни поправят, че това понятие не е правилно, защото те не са царски, а български офицери. Ще си позволя да не се съглася с тях. Някога през 50-те понятието „царски офицер“ е било присъда, с която комунистите са клеймели изхвърлените от живота „бивши хора“. Болката не е отминала вече 67 години и затова предизвиква бурна реакция всеки път, когато споменем този израз. Но когато ви нарекоха „царски офицери“, шумкарите сложиха ясна граница между себе си и вас. На тази ясна граница ние особено много държим. Защото ние не сме просто някакви патриоти, нито хора, увлечени по проблемите на армията. Ние сме потомци на офицерския корпус на Царство България. Думите „потомци“ и „царство“ са ключови за нашата съпричастност към Съюза. Ангажираността ни е повече семейна, отколкото обществена, а епохата, чийто дух ни вдъхновява, има ясен край – 9 септември 1944 г. Приемаме хора, които нямат офицери сред предците си, само по изключение. Ако ги сметнем достойни за нашето „полково семейство“. Всичко това не означава, че ние не уважаваме и не подкрепяме днешната Българска армия и съвременните офицери. Тъкмо на против. Гледаме към тях обаче през традицията на царския офицерски корпус, чиято висока морална летва те трябва да се стремят да достигнат.

Този специфичен потомствен и исторически характер на клуб „Един завет“ ни прави много различни от многобройните патриотични и родолюбиви организации с масов профил, стремящи се да приобщят колкото може повече членове.

Нашата цел не е да променяме обществото, да предизвикваме някакво „ново Възраждане“ или да оправяме света. За това си има партии, институции и организации. Нашата цел е по-скромна, но не по-малко отговорна – да съхраним паметта за офицерския корпус на Царство България, да я защитим от лъжата и подмяната и да я направим достояние на цялото общество.

Не да вършим героични дела, но да свидетелстваме за Вашите героични дела.

Не Ви обещаваме бъдеще. Обещаваме Ви незабрава.

Съюзът започна своята възродена история с един незабравим исторически парад – 6 май 1993 г., когато блок от кавалери на военния орден маршируваха под бойното знаме на ВНВУ. Този символичен жест никога повече не се повтори и основателите на Съюза останаха последните възпитаници, развяли бойното знаме на училището.

Днес, 20 години по-късно, отново на гергьовденски парад, президентът поздрави блока на Военна академия със „Здравейте, офицери!“. Оказа се, че тъй като в армията вече има жени, то обръщението „Господа“ е изпратено в историята и днешните хора под пагон, много от които са започнали кариерата си като „другари“, станаха просто офицери, преди да успеят да станат господа. Вие сте последните „господа офицери“.

Към войниците се издават команди. При влизане на висшестоящ се командва „Мирно!“. Към офицерите не се крещят заповеди. Вместо команда те се поздравяват с „Господа офицери!“. И тъй като вече не е част от уставния военен церемониал, старият поздрав ще остане да живее само в редиците на възпитаниците на ВНВУ, като част от неговата традиция и символика и ние, малцината, които знаем какво означава, ще имаме привилегията да го произнасяме при среща или тържествен повод. А какъв по-хубав повод от 20-годишния юбилей на нашия прекрасен Съюз?

 

Господа офицери!

Борис Станимиров,

Член на УС на Съюза на възпитаниците на ВНВУ,

Председател на Клуб „Един завет“

Сп. „Един завет“, бр. 2 / 2012 г.

 

____________________________

Литература:

1. Волков, Сергей. Руский офицерский корпус (2008).

2. Янчев, Веселин. Офицери без пагони. Съюзът на запасните офицери в България (2000).

3. Рухчев, Никола. История на Съюза на възпитаниците на ВНВУ, ШЗО и РВГ (2008).

4. Граф Робер дьо Бурбулон. Български дневници (2007).

5. Сайт „Един завет“ http://edinzavet.org

6. Списание „Един завек“.

Човешки, добре написано, хронологично и без "крясъци'!
Не знаех за парада през 1993г.,нито че вече не е бил повторен.
Браво на Борис Станимиров, както и на Надежда Бракалова, която го публикува текста тук!

Повече от приятно ми е това одобрение и съпричастието на харесания и от мен "без крясъци" материал. Благодаря за коментара!

Великолепен пост! Поздрави! На пръв поглед нищо впечатляващо,но всъщност много дълбоко проникновение в духът на българщината,а този дух ни съхрани през вековете. Искам също така и да се извиня,че чак сега обърнах внимание на този пост,но Надя знае причината за това. Но да не занимаваме хората с нашите тежки лични драми,а да взимаме пример в такива тежки моменти от офицерите на България. Господа офицери! За мен беше чест да се запозная с вас!!! :)