Чрез елегантния том, носещ заглавието на първия роман от Жорж Бернанос (1888-1948), издателство "София - С.А." въвежда за пръв път в нашата култура два значими елемента от френската култура, чиято досегашна липса е знаменателна и заслужава анализ.

От една страна става дума за самия Бернанос. Без никакво съмнение той се числи към най-талантливите и най-влиятелните автори на ХХ век, белязал със своята проза и публицистика всичко онова, което представлява френската култура след Първата световна война. Въпреки откъслечните му споменавания и публикуваните съвсем дребни фрагменти от неговото творчество, той оставаше непопулярен у нас не само сред по-широките читателски кръгове, но и за специализираната публика. Голямото изключение е докторската дисертация на Калин Михайлов, която – въпреки безспорните си качества – продължава да търси своя издател. Причините за това са много, но една от тях ми се струва особено важна и тя е "втората страна", на която искам да обърна внимание.

Колкото и да е основателно твърдението, че модерната френска култура е влияла и продължава да влияе фундаментално върху културните процеси, характерни за нововременна България, трябва да се признае, че това въздействие е едностранчиво и селективно. Прецизното вглеждане ще ни убеди, че френският ХХ век е наличен у нас изключително чрез представителите на либералното, "левичарското" мислене, които, гледано в обща перспектива, действително са носители на най-ефектното и най-значимото, създадено от тази европейска традиция през вече отминалото столетие.

Не е нужна особена прозорливост, за да се забележи, че тази позиция е силна затова, защото има срещу себе си една равностойна опозиция, каквото е именно християнски формираното консервативно мислене. Тъкмо мощният сблъсък между тези две мощни направления създава културната физиономия на модерна Франция. Съзнателното или по-скоро подсъзнателното игнориране на едното води без съмнение до непълно познаване както на другото, така и на цялото.

Наивно би било тази липса да се оправдава само с петдесетгодишната комунистическа цензура. Тя е установима при българската рецепция на френската мисловност както през първата половина на ХХ, така и през целия XIX век, за който очертаното тук противостоене е също така типично.

Работата е там, че консервативната позиция изисква не само съответните социални условия, но и определени елитарни нагласи на мисленето, които не са силната страна на нововременната българска култура. Ето защо прочутото egalite, белязало френската модерност, се "превежда" на български изключително през сиромахомилската светогледна призма. Книгата на Жорж Бернанос, предложена от Михаил Шиндаров и "София – С.А.", е достойна стъпка към коригирането на тази оптика.

Томът се състои от две части. Най-напред е представен романът "Под слънцето на сатаната", публикуван през 1926 г. Излъгани тук ще останат всички, които биха очаквали от него пряка проповед на християнски ценности и морал, теологически хитроумия и величава патетика. Тъкмо напротив, изтънченият литературен стилист се занимава тук с на пръв поглед всекидневни истории, случили се на хора дребни и незначителни, като каквито се разпознават и те самите.

Преводът, отлично съхранил и препредал в нормите на българската реч характерната за Бернанос реторична аристократичност (работата на Галина Меламед и Тони Николов заслужава наистина висока оценка), допуска една колкото чаровна, толкова и симптоматична грешка, чрез която горното може да бъде лесно пояснено.

Френското abbe действително обозначава манастирски игумен, но французите имат навика да наричат така и всеки свещеник, включително селските кюрета. Точно такива кюрета, а освен това провинциални мелничари, мелничарски щерки, фелдшери, обеднели провинциални аристократи и т.под. са "героите" на романа. Сюжетната линия е положена във форматите на баналното съществуване. Дори вече христоматийната за френската литература сцена на срещата между кюрето Донисан и дявола протича в този регистър.

Онова, което Бернанос внушава, без да проповядва, е демоничната мощ на саморазрушението, което именно е адът, постиган още в този живот. То бива произвеждано от увереността в индивидуалната самодостатъчност и неизбежно свързаните с нея гордост, прекомерност, самолюбие и тяхната псевдо-сила, съчетана с липсата на надежда (esperance), с отчаянието (desespoir). Слънцето на сатаната изгрява във всеки, отдал се на тази обзетост и съответно загърбил жалостта, състраданието, любовта (към другите, към Бога и най-сетне към себе си самия), независимо от низостта или обаче възвишеността на своите цели.

Тези теми доминират и публицистиката на Бернанос. В противовес на много от своите съвременници, той категорично отказва да се умилява от ценностите, приписвани на масата и инструментализиращите я технологии, на които противопоставя духа и духовната личност. Бернанос анализира "покваряването на европейската цивилизация", раждащо тоталитаризма и тоталитарния човек, при което с типичната си "песимистична" провиденциалност предвещава след краха на фашизма и комунизма един глобален тоталитаризъм, стига болестта на европейската цивилизация да продължи досегашното си развитие.

Като единствено възможна противоотрова той посочва свободата на духа и мисълта, съпротивата срещу социалното и морално слабоумие, ангажираността с истината, упорстването при различаването между добро и зло, отказът от отчаяние в човека, а следователно смирението, надеждата, любовта. Само така, заявява той, може да бъде вдигнат на крака човекът, може да му се върне съзнанието за неговото достойнство, вярата в свободата на неговия дух. С неизменната си категоричност и откровеност, Бернанос определя основаната на тези ценности култура като "християнски свят", в който европейската цивилизация трябва да встъпи отново, ако държи да поеме отговорността за себе си и за човечеството като цялост. 

Георги Каприев 

Жорж Бернанос, Под слънцето на сатаната, издателство София – С. А., София, 2005, 261 страници. 

Източник: http://www.kultura.bg/media/my_html/2386/c-satana.htm 

А ти чела ли си този роман?
Интересно ми на теб какво ти е харесало в него.
Поздрави!

Според скромното ми мнение, ценностната система, духовност и възгледи на автора, изразени в последните два пасажа от постинга, са в хармония с моите виждания за нуждата от постигане на ново, одухотворено, мислене и по-висше съзнание, съответстващи на Божият Промисъл за духовното развитие на човешката цивилизация, която в момента е обречена поради своята бездуховност на тежки изпитания заради егоцентризма, грубия материализъм, алчността, безнравствеността и душевната си нечистота.

Наистина, особено в последните два абзаца Георги Каприев познавачески е конспектирал разбиранията на Бернанос.

Да, четох го! Зловещо! За мен! Но житейски и психологически съвсем не изключено. Човешкият дух/психика/обсебващи страсти крие зловещи места – под слънцето на сатаната...

Започнала съм „Историята на Мушет“, след това ще е „Изкушение с отчаяние“.

Но пък препрочетох беседите „Европейският дух и светът на машините“ и „Свободата – за какво ни е?“ Дори имах намерение да ги споделя, но едва ли сайтът ще разреши подобна големина.

твоят емоционален анализ и особено, че е зловещо събуди интереса ми. Георги Каприев го е написал на висок стил, доста суховато и ми се стори, че книгата е скучна с дребни и незначителни герои. В анализа му липсва страст. Затова те попитах.:)
Ще я потърся в Читанката.
Поздрави!:)