Бунтовете в Съединените щати ме подсетиха за думите на един човек, по мое мнение един от най-мъдрите държавници, които са ковали доспехите на американската република - Александър Хамилтън. В статия № 10 от "Записките на федералиста" Хамилтън пише: "Демокрациите винаги са били сцени на размирици и борби; винаги са се оказвали несъвместими с личната безопасност или имуществените права; и изобщо са били с такъв кратък живот, колкото бурна е била смъртта им".

По тази, а и по още ред причини, Отците-основатели на Съединените щати избират републиката като държавно устройство – могъща изпълнителна власт, двукамарен парламент, независими съдилища с прецеденти. Ако погледнем картината към днешна дата обаче, бихме ли могли да заявим, че демокрацията успява да ерозира републиката?

Управлението на закона, на което се основа републиката, вече не е управление на закона. То се е превърнало с управление на определена група от хора, успяваща да формира шумно мнение и да го наложи. Законът спира да отчита индивидуални права, а започва да борави с колективни такива. Права на групи по интереси, права на малцинства, които от ден на ден стават все по-многобройни на количество и разнообразни по вид. Когато преди пет години Върховният съд на САЩ решаваше делото "Обергефел срещу Ходжес", съкращението ЛГБТ имаше само четири букви. Сега разбирам, че са станали с няколко повече. След това идват остроумните изобретения на "политическата коректност" и "речта на омразата". А заедно с тях и публичната инквизиция на инакомислието.

Всъщност, в какво се превръща самият закон? Демокрациите на нашето време вървят с едно качество, което е отличително за всяка от тях. Това е масовото нормотворчество. Закон върху закон, акт върху акт, правило върху правило, безбройни, непрекъснато увеличаващи се регулации, които определят всяка една сфера на живота. Нормативната уредба расте като геометрична прогресия, но качеството на законодателството пада. Лобистки поправки, цели лобистки закони, писани на тъмно, поправки между четения, процедурни хватки. Закони, които се пишат на коляно.

Как би могло да съществува уважение към закона, когато в милионите неразбираеми слова, той започва да губи собственото си предназначение?

Тук идва и политическият протест. Борбата за социална справедливост. Въпреки особеното си звучене, тя от много отдавна няма нищо общо с работническите обединение в Стара Европа. Колкото и странно да звучи – тя много отдавна няма общо дори със социалдемокрацията. Този политически протест е размирица. Унищожава собственост. Несъвместим с личната безопасност и имуществените права. Не сте съгласни? Просто погледнете разграбените супермаркети. Космополитният либерализъм намира своя най-добър приятел в анархиста от Антифа. И двамата създават вечната дружба. Най-малкото взаимоизгодна.

Всички тези процеси са процеси на ерозия. Има го и обаче едно нещо, което Ричард Никсън нарича "мълчаливото мнозинство". Историята показва, че това мълчаливо мнозинство има точка на кипене. И когато тази точка бъде достигната, на политическата сцена излизат лидери, които не са продукт на чужда външна сила. Те са реакция на здравия разум.

Премахването на "Отнесени от вихъра" от HBO заради негативната трактовка, която му дават либералните елити, безспорно е прецедент. И то много опасен. Подобни прецеденти отварят кутии на Пандора, които много трудно биха могли да се затворят.

Всичко започна с музиката. През последните няколко години ми е попадала не една или две статии, които третират класическата музика като расистка. Още през 2014 г. американската писателка Кендис Алън публикува своята статия в Гардиън "Класа, раса и класическа музика". Какъв е нейният контекст и послание? Сами бихте могли да се досетите. Попадам на друга статия - авторът, непознат за мен до този момент, твърди, че класическата музика е "по своята същност расистка". Самият той не е пропуснал да посочи расата си, етноса си, сексуалната си ориентация, но така и не успях впоследствие да открия някакво негово забележително музикално произведение, което да ми стане любимо така, както "Лешникотрошачката" на Чайковски.

Сега дойдоха филмите. "Отнесени от вихъра" просто бива премахнат. Това идва след продължително внедряване на всякакъв вид пропаганда на борците за социална справедливост във филмовото изкуство. Забележително е, че колкото повече SWJ мотиви навлизат във филмите, толкова повече спада интересът към тях. Не толкова отдавна под ударите на либералната пропаганда попадна сериалът "Приятели". И си спомням, че сценаристи и режисьори пак трябваше да поднасят някакви извинения, тъй като шегите в сериала се сторили много не на място спрямо новговорската политически коректна линия.

А какво ще последва? Не искам да ставам лош пророк, но идва времето на книгите. Знаете ли, че има цяло изследване "Тъмното лице на расизма в творчеството на Толкин"? Знаете ли, че се пишат нови политически коректни "Кентънбърийски разкази" на Чосър? Знаете ли, че студенти от Йейл поискаха закриване на курса с класическа литература, защото Шекспир и Милтън били прекалено бели? Знаете ли, че Клайв Стейпъл Люис е прекалено християнски автор? Знаете ли, че редица нови литературни "изследвания" определят Чарлс Дикенс като расист и ксенофоб? Това дори не са изолирани случаи. Това са мейнстрийм тези.

А всичко това не е конспиратология. Това е съвсем явна и осъзната атака срещу самата тъкан на цивилизацията – културата.

Bogomil Avramov – ДО КРАЯТ НА СЕДЕМДЕСЕТТЕ ГОДИНИ НА ХХ-ВЕК, """ОТНЕСЕНИ ОТ ВИХЪРА""" БЕ ИНКРИМИНИРАНА ИМЕННО, КАТО РАСИСТКА. ПО СПИСЪК.

Ноам Чомски говори за "краят на неолиберализма". Причина: COVID-19. Ноам Чомски е против т.н. "неолиберален модел". На изборите за президент на САЩ Ноам Чомски подкрепя Джо Байдън – един от политическите инженери на този модел през последните 30-40 години.

Байдън един от най-големите гласове в подкрепа на войната в Ирак. В Сената Байдън гласува за абсолютно всяко значимо предложение в подкрепа на финансовата дерегулация. В периода 1989-2009 г. Байдън е получил няколко милиона долара дарения по време на своите кампании от страна на компании, които оперират с финансиране за недвижими имоти – време, което съвпада с това на ипотечния балон и дерегулацията на сектора.

За разлика от кампанията на Бърни Сандърс, която се издържаше от стотици хиляди дребни дарители, тази на Байдън получава финансови инжекции от Уол Стрийт.

Тоест биографията на Байдън и неговите виждания за политика са в противоположност с тези на Чомски. Което не пречи той да му удари едно рамо. Go figure...

Иначе Чомски напада Тръмп, чийто политически послания са обратното на това, което според Чомски представлява "неолиберализма". Тръмп укрепи националните индустрии, върна безброй работни места в Средния Запад, бори се за силни национални граници, инициира диалог със Северна Корея, работи по приключването на войната в Афганистан, спря да подкрепя ислямистки режими, както правеше Обама, въобще за четири години е свършил повече работа за един по-справедлив и балансиран свят отколкото цялата партия на демократите за последните 40.

Но, както казва левицата – ORANGE MAN BAD!

Из: Facebook