Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.12.2019 03:13 - (2) „Затова и чета, и превеждам Епиктет – защото…“
Автор: nbrakalova Категория: Лични дневници   
Прочетен: 111 Коментари: 3 Гласове:
4

Последна промяна: 31.12.2019 21:33


ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Превод от старогръцки език: Богдан Богданов

[…] […] […] […] […] […]

Коментари по темата

В деня преди изборите, тъкмо когато Б. Борисов тръбеше, че България съвсем скоро ще се срине, ако не избере ГЕРБ, бях за няколко часа в един от софийските молове. В първия магазин – безкрайна и доста превъзбудена опашка от майки, коя с едно дете, коя с две, накамарени с дрехи, пазаруват все едно ще обличат цял полк; във втория магазин, по-просторен и много по-скъп от първия, звучи отпускаща музика, хората пазаруват бавно и уверено, не дърпат и не грабят дрехите, но се навеждат над тях, все едно им се покланят, вземат ги внимателно в ръце, галят материите; в третия магазин – усещане за овладяна истерия; пред касата на магазина ограничения от въжета показват откъде трябва да мине клиентът, за да не става задръстване.

Та като виждам тази картина на материално благополучие, не мога да не се питам тя какво общо има с мизерната и съсипана България, за която ми говорят политиците. Ясно е, че в България има ужасно бедни и съсипани места, но реално колко са бедни, колко са съсипани, на какво се дължи съсипията, как може тя да се поправи – отговорите на тези въпроси са все в сферата на реториката. Ето и онзи ден, след нелицеприятната новина, че във взривения цех в Горни Лом хората са работели за 240 лв. излезе още по-нелицеприятната новина, че са работили всъщност за 600 лв., а са получавали 240 лв. по документи, т.е., когато се казва, че държавата си е затваряла очите за безобразните условия на труд в онзи цех, би трябвало да се каже и другото, по-неприятно, че работещите в цеха по един особен начин също са мамили.

Пиша горните два параграфа не за да противопоставям различните форми на битов живот в България, още по-малко пък искам да изобличавам някого. Искам да кажа, че картината на нашия живот днес е доста по-сложна от думите, с които се изразява. По-сложно е и състоянието на нашата свобода. Защото, от една страна, всеки гражданин на България днес има достъп до всички материални и духовни блага на цивилизацията, той може да пътува където си поиска когато си поиска, може да избира начина си на живот, може да мисли, да говори и да напише срещу властта всичко – без особен страх, че ще бъде бит, уволнен или семейството му ще пострада. Каквото и да се говори, днес вече няма ДС, няма трудови повинности, няма, ако щете, само една върхушка. Изобщо, разполагаме с редовите човешки свободи (и, разбира се, със съмненията в тях), с които разполага всеки среден западноевропеец или американец.

От друга страна, това богатство, плод на свободния избор, остава заключено в бита. То някак не засяга държавата. В България има немалко богати хора, има немалко добре облечени хора, има немалко образовани и възпитани хора, които са пътували по света, общуват на различни езици, работят в международни компании; макар и малко, има и чужденци, които избират да живеят тук. Добре, обаче сумата от личните благосъстояния и образованости не правят една богата и образована България; не правят дори една заможна и средно образована България; те правят, според обществения ни дискурс, една много бедна, зле облечена, мръзнеща, оглупяла и несвободна страна. Т.е. между българина като отделен човек и българина като гражданин на държавата България се случва нещо изключително странно и необяснимо, което превръща усещането за лична свобода в... усещане за обществена несвобода.

Първото, което си мисля, е, че противопоставянето на личността и държавата е твърде едро и компрометирано с оглед на реалността. Всъщност почти никой не живее между своя дом и държавата. Реалното живеене се случва в един среден обществен слой – слой на повече на брой, по-малки общества, - който се докосва както до личното, така и до държавното, но не зависи изцяло от никое от тях. Т.е. свободата, с която ние най-често си имаме работа, не е малката ни битова свобода, не е и голямата, напомпана с клишета, исторически образи и идеологии свобода на националната държава, а една средна свобода, според мен идентична на възможността да се свързваме с други хора, различни от нас, и заедно с тях да извършваме обща работа по постигане на общо благосъстояние.

Второто, което си мисля, е, че тази свобода, която наричам „свобода за общо действие“, така и не намери своя политически говорител. Българската политика, за съжаление, от дълго време говори или на езика на битовата свобода – оттам всички тези приказки за цената на тока, цената на храните и пр., - или на езика на национализма и реваншизма. Ако в последната предизборна кампания изобщо се чуха послания за конкретни подобрения на свободите и възможностите в средното обществено пространство, в тази средна земя между бита и държавата, те дойдоха от ГЕРБ и РБ, но, пак за съжаление, потънаха във вълните от популизъм, политическо интригантство и най-обикновен типигьозлук, който излъчваха лидерите на тези партии.

Оттук и третото. Колкото повече политическият ни дискурс се занимава с бита и държавата, толкова повече откъм парламента ще идва усещането за безизходица и неразбирателство. Защото в момента той, както и цялото ни политическо пространство, са лошо копие на битовата среда, в която живеят политиците, отразено през болестния им фантазъм по мощната социалистическа държава. За да дойде откъм властта усещане за разбирателство, общо действие и споделена посока, нейните институции трябва да наподобяват не нещо друго, а средния обществен пласт, в който се случва същинското обществено битие на гражданина. Колкото и да звучи наивно, нещата ще потръгнат видимо тогава, когато парламентът се избира и работи като екип в една голяма европейска или американска фирма.

Това, което сега пиша, както става ясно, няма много общо с текста на Епиктет. Все пак ми се струва редно написаното да е тук. Ще обясня защо. Епиктет навярно би възразил, че няма една и друга свобода, че двете или трите свободи, които обсъждам, са формите на една и съща несвобода от желаенето, и че свободен е единствено човекът, който се отървава от думите и образите на своето желаене. Да, и сигурно би бил прав. Аз приемам донякъде и първата, и втората част от твърдението. Докъде? Дотам, докъдето се казва, че външното човешко действие се опира на вътрешни представи за ценност и благо, които е добре постоянно да се подлагат на проверка, опровергаване и промяна. Според Епиктет това е предимно вътрешна работа на човека; според това, което аз казвам, тази работа се върши и извън човека, в изградената като екип човешка общност.

Тема № - 116

Коментар № - 7810

 

Георги Гочев - 2014-10-09 20:11:49

 

Добре би било, Георги, ако за всичко бихме могли да говорим с едни и същи думи. Но не можем. Съдържанието се мени, а с него и това, за което говорим. Зависи какво разбираме, като говорим за свобода. И същото се отнася за ”аз” и “ние”. Практически е някак ясно, че съм този, който съм – това тяло в тези дрехи и с това обществено положение. Мъчнотията е, че съм ту по-обхватен, ту по-малко обхватен и само привидно съм същият. Това става особено заплетено, когато гледната точка е свободата. Въпросът не е само в намаляването на вътрешната свобода, което прави Епиктет, и свеждането й само до нещата, които зависят от избора ни. Сложността е и в промяната на обхвата на “себе си”. Едно е да съм свободен в много малък обхват, друго в по-голям, трето в съвсем големия обхват, в който съм универсално същество. Лесно е да си кажа, че настинката и температурата ми се случват и не е редно да ме занимават, защото не зависят от мен. Друго е обаче да разбера, че колкото и да ми се случват, те зависят и от мен и значи аз съм и виновен за настинката си и значи я правя. Епиктет с една ръка отмахва всичко външно случващо се, това е мощна идеология, която се следва едва ли не от всеки.
Задачата при нас е, като осъзнаем, че сме ту с един, ту с друг обем, отново по стоически да се опитаме да овладеем ритъма на промяната и да не се объркваме от лесната очевидност на вътрешното и външното. Защото онова, което е група, екип, роднини, хора от това място, българи, граждани и прочие външности, то не е само външност, но е и нещо вътрешно, което влиза в съдържанието на моето “себе си” или на моето “аз”, казано по-неточно. Задачата е, ако е ясно, че мое е детето и къщата ми, а ставащото в политическия живот е чуждо, което не ме засяга, пьрво, да разбера, че това не е вярно, но и, второ, да намеря нужните думи, с които да преназова второто. Оттук и най-сложното за разбиране – че общностното, и то на много нива, не е общностно спрямо моето индивидуално, т.е. че то не ми се противопоставя, а че е коефициент на моето индивидуално. Тоест че кметът-герой Бойко Борисов е и нещо вътрешно в самия мен и че ние двамата сме както съвсем различни, така и съвсем подобни.
Така, че сте прав и точен, че този коментар е съвсем на място под текста на Епиктет, както сте прав и за повика да се опише по-точно ставащото у нас в последните години. Да, но спирате дотам и оставате при критиката, че казваното от политиците и вярваното от хората е невярно. Нужно е да се отиде и нататък и то да се опише. За да стане обаче, трябва да се сменят термините. Първо, трябва да се схване подвижното съдържание на собственото “себе си”, а после да се влезе и в сложнотията, че свободата е състояние, но също и действие, а не само просто “свобода”, което привидно знаем какво е, като го покриваме само с една негова проява, а в същност отказваме да понесем сложността му – било по-простата на “свобода от” и “свобода за”, било по-сложната на свободата-състояние и свободата-действие. Искаме думите с всекидневното им тясно значение да бъдат самият свят. Което впрочем прави и Епикетет с тази не малка разлика в негова полза, че като стеснява и опростява значението, философства дълго за него с всички възможни абсурдни последствия – между които е и това, че свободният по този начин се отказва от цялата си свобода с оглед на благополучието да бъде подчинен на идеалния господар-бог.
Отлично знам, че независимо от съвременната всесвобода всеки търси по-умен от него, за когото да се закачи, като му подари свободата си за всичко по-важно, само и само за да има свобода да решава сам дреболиите, които в същност го интересуват. Затова и чета и превеждам Епиктет – защото вярвам, че има трайна човешка природа, в която влиза и този парадокс, че човешкото същество се нуждае и от свобода, и от несвобода и че на практика комбинира двете. Защото то не е, а постоянно се прави и става наново. Свободата му трябва толкова много, колкото и несвободата. Което е така, защото не само чрез свободата, но и чрез несвободата човешкото същество се прави да бъде друго, различно, по-силно и голямо. Живо го правят не свободата или несвободата му, а това осцилиране между едното и другото на неговото “себе си”. Единствено то му удостоверява, че е живо.

Тема № - 116

Коментар № - 7811

 

Bogdan Bogdanov - 2014-10-10 16:27:05

 

Замисляли ли сте се, че в България няма частни музеи, че няма обществени-частни пространства, които да не са насочени към произвеждане на материална полза за трети лица. Няма, на някак си усещам, че са много близо до хоризонта и ще се покажат. Разбира се, начинът по който това ще се случи, ще бъде скандален, за оная част от българите (упорито ще внимавам да не използвам общество, защото такова още няма), които припознават себе си като интелигентни и десни, защото ще бъде направено от хора с имот, а тези в България са ограничен и компрометиран кръг. Осцилирането, за което в края на коментара си говори Професорът е тъкмо това излизане според мен от своето и минаване в друго свое, което и общо. То трябва да се случи на два пъти - веднъж с обществените-частни пространства за нематериална полза и втори път в обществените държавни пространства. В София това все повече се вижда (макар находчиво наречения някъде в Интернет Дикoff).
Лъгането и самозалъгването на българите, за което говори Георги и липсата на координирано осцилиране, за което професор Богданов са състояния, които имат определен капацитет и след него се изчерпват. Естествената нужда на човека да бъде добре, при по-продължително свободно съществуване неминуемо ще доведе до по-ведра картина. Стига само по някакво чудо разпъването ни между Европа и Русия престане.

Тема № - 116

Коментар № - 7812

 

cbazil - 2014-10-10 17:08:49

 

В особена позиция съм. Превеждайки текст, отдалечен от нашето време с толкова години, би трябвало да му вярвам и да спирам до неговата истина, която в сравнение с разкъсаната наша истина-полуистина тежи повече. В моя случай не е така. Не беше така и при прочита, който предложих в тазгодишния семинар за Платоновата “Държава”. И в двата случая настоявам за друго. Че е редно да уважим дългата последователна мисъл и на Платон, и на Епиктет, но и да разберем, че те имат и друго качество, което не ги различава от нашето съвременно разкъсано мислене-полумислене. Те и двете вярват на основните значения на думите и търсят да ги подчертаят с примери и заключения. Надявах се, че добрият случай да разберем това е значението на думата “свобода”.

В разсъжденията на Епиктет ни се отдава по-добър случай – значението на думата “мое”. Така или иначе, моето е винаги ценно. В предишния коментар говорих за моето дете, дом и тяло. Епиктет твърди, че те не са собствено мои и трябва да се отхвърлят. Собствено моето е моето мнение по нещо, по което имам избор. Външното и когато то е закачено за мен като моето тяло не е мое, затова и трябва да го отхвърля. Склонни сме да уважим това стесняване и дори да го следваме в определени случаи. Склонни сме и да го загърбим. Склонни сме и да му се противопоставим. Защото противоречи и на практиката на сегашния живот, пък и на практиката на всеки живот. Но не сме склонни да го изобличим в принципа му. Първо, защото принадлежи на велик философ, но и, второ, защото на онова време за определени хора то е било изключително функционално. Нищо не пречи да знаем за него кротко исторически и светски. Знанието е знаене на повече текстове, факти и реалии.

Но защо му е неверен принципът, че човекът е само това, което мисли и разбира? Защото човекът никога не е само едното, до което се свежда. Той не е и външното обществено положение, което има в този момент, не е и имотите, които притежава, не е и собственото си тяло, не е и теорията, която го е обзела, не е и онова от тези повече неща, което си мисли в момента. Човекът е всичко това, а и друго, и то не едновременно като сума, а променливо и пулсиращо ту в по-голям, ту в по-малък обхват. При това пулсиране той поема в себе си и други в отношение с него, поема и места, и неща. Външното става негово вътрешно. Така той се опитва да стане по-мощен от това, което е в друг отчет. И наистина става по-мощен, макар и не за винаги, както си мисли и желае, а за кратко. Което се отнася и за по-слабото, което постоянно става. Повтарям – това се случва, защото той постоянно поема външното в себе си и постоянно овъншнява своето вътрешно. Благодарение на мисълта-разбиране, но благодарение и на дейността си, която го прави опрян на други като него и своеобразен свръхсубект, той се опитва да надхвърли смъртността си. И в тези безброй опити той постига какво ли не, което не е негово и което свидетелства за пулсиранията на неговата личност.

Та това е принципът, укрит в човешката религиозност, в научното знание, в изкуството и човешките обществени, технологически и вещни подвизи. Тежък и нелесно употребим принцип. Нищо чудно, че се подменя практически от простотата на ясни значения, запечатани в ясни думи. Нека всеки свободно да нарече своето, ако иска и да изброява. Но каквото и да прави, той няма как да не зачита видимото, да не го сочи и няма как да не избягва непосочимото. Особено ако става дума за моето. Моето е нещо посочимо. В това е и трудността. Нещата и думите подмамват. Смятаме, че всяко нещо е само то, както и всяка дума означава само това, което означава. Но никое нещо не е само то и никоя дума не означава само това, което означава. Дано да съм успял да убедя поне в това, че моето освен мое е и част от мен, което е все пак от същия корен, но то е и “аз”, което вече е друга дума.

Тема № - 116

Коментар № - 7813

 

Bogdan Bogdanov - 2014-10-13 04:32:

 

Прочетох коментара на професор Богданов за това, че Платон и Епиктет вярват на основните значения на думите и търсят да ги подчертаят с примери и заключения и го свързах с това, че още като погледнах към първия от текстовете на Епиктет, ми се стори, че все едно сега и на момента го е написал за това, което се случва на мен и че аз съм като пример за неговия възглед. Когато след време професор Богданов публикува втория и третия текст – вече ми се случваха други неща, но текстът все така упорито беше все едно е за мен. Това може да означава следното – че този жанр на беседата се отличава със свещена примерност, че за да може вътре в себе си да осъществи тази връзка между пишещия и четящия, между говорещия и слушащия, той наистина ползва линията на една трайна човешка природа, която не идва само от миналото, не разполага само с примерите от едно или друго настояще, но и работи с бъдещето, а оттам и с правенето, т.е. – с говоренето-правене, и именно на това се дължи неговата продължаваща и до днес функционалност.

В самото начало още се опитах да извадя сентенциите, които могат да ми дадат представа какво означава да си свободен човек – и как да се направи така, че когато нещо нетвое е проникнало в теб – да можеш да не изпитваш болка, когато го откъсваш от себе си – при това без да действаш от позицията на това „аз“, което не само иска да търси сентенции, но и съвсем не осъзнава, че е напълно несвое и несвободно. Епиктет представя нещата със сравнения и примери, сред тях не малко място е отделено и на онова, което е философията и философът, но също и на онези предикати каквито са титлите, професиите, постоянните неща като тираните, кормчията, глашатаите, дори робите, дори имената – Сократ, Диоген – които уж се отличават със статута си на нещо изяснено, но спрямо конкретния външен пример от действителността, те се разглобяват и се явяват като възгледи. По този начин се получава една двойна примерност от онова, което се е случило на онзи, и онова, което ще се случи на теб, за когото съм показал този пример – една събираща се и разширяваща се примерност, която отново се събира и разширява и по този начин живее.

Хубаво съм запомнила от Херодот обаче, че сред всичките тези фигури-примери, които използват и Платон, и Епиктет, глашатаите имат по-особен статут (също като беседите), защото синът на глашатая не може да бъде друго освен глашатай и той не може да бъде изместен от никой друг, дори онзи друг да има по-силен глас от него. И си мисля, че Епиктет също има специално отношение към гласа – но вече по друг начин – гласът не като наследственост, а като възглед.

Има в беседите едни такива „места на гласовете“ – гласът е нещо по-различно от тялото и неговите части (също както по-различни са сърцето и мозъкът, което ме подсеща за няколко неща – първо, как едно светско списание попитали известна манекенка с перфектно тяло, коя част от тялото си харесва най-много и тя отговорила „сърцето“, второ за биологичните стихотворения на Костас Монтис като например „Зъбите ІІ“: Не разбирам защо си разпоредил/ да бъдат толкова на показ, Господи,/ и то в най-решителните мигове,/ и то в най-решителните мигове на словото и на усмивката,/ наистина не разбирам какво си имал наум.) Та местата на гласовете в беседите, според мен, са много важни - човекът чака кортежа на вестител, човекът си казва различни неща, които така както са се отнасяли за пътя се пренасят върху живота въобще, сравненията са като вътрешен глас, въобще целият текст е като тихо и наблюдаващо разговаряне-питане хем със себе си, хем с някой друг, който – както казва Епиктет – „слуша, казва или чете“.

На няколко пъти в текста – остри места на гласовете – говори се за чувството, което насочва гласа. Но професор Богданов е прав, защото гласът е гласът, който говори, но и гласът, който се чува („Забележи себе си как слушаш“ се казва.). Затова на всeки може да се попречи, защото всички се насочваме към нещо чуждо. Възгледът, който е възпитан в школата, когато се излезе извън нея – вътре в човека, той вика – и то не със случайни думи, а подготвен да се упражнява в дела. Гласът е отличаващото нещо – наградата да разговаряш с царя на персите, с царя на спартанците, тъй както искаш – срещу това – да не можеш да разговаряш, а да изпитваш страх и да угаждаш. В първия текст, който публикува професор Богданов от Епиктет – такава функция имаше примерът с Хелвидий Приск, който няма да седи в сената ням като делва, т.е. – като нещо външно, като нещо чуждо, като нещо, което е подобно на тялото, а също и текстът за пурпурната нишка, която прави и всички останали нишки да изглеждат бляскави и красиви и е красив пример, но и сигурен пример за свързване. Така е и със Сократ, който постъпил като „сам човек“ – не си променил гласа, въпреки, че го карали, не си спасил тялото, но оставил такива разговори, които служат на всички хора.

В този контекст, на отърваването на моето от всичко онова, което ни прави несвободни, с изключение на отърваването от гласовете, с които казваме или които слушаме, и които остават, даже когато тялото го няма, си спомних и онова прекрасно слово на Кърт Вонегът, в което той се обръща към завършващите студенти:

„Помнете комплиментите, които получавате. Забравяйте обидите. Ако успеете, кажете ми как сте го постигнали.“

Тема № - 116

Коментар № - 7814

 

vesselina vassileva - 2014-10-14 12:10:54

 

Веселина, великолепно е това есе за гласа във втората част на вашия коментар и за неговото отношение към правеното "себе си". Обърнете внимание и на това, че гласът е като че ли най-същественото от намаленото "себе си" - самият смисъл. Но този смисъл, първо, е и "глас", т.е. нещо телесно, което може да се нагласява различно, и, второ, което може и да се променя в хода на своето траене. Незнам дали си даваме сметка защо толкова ни харесва пеенето, това казване на баналности в мелодии, надстроявани над думи, които едва ли бихме произнесли, ако не беше добавката на музиката.

Тема № - 116Коментар № - 7815      Bogdan Bogdanov - 2014-10-17 08:48:29

Из:
https://www.bogdanbogdanov.net/bg_literature_poetry_history.php?page=discussion_show&discID=116

Богдан Богданов (1940-2016) 



Гласувай:
4
0



1. troia - Честита Нова Година, Наде!
02.01 10:54
Желая ти много здраве, щастие и любов през цялата 2020г! Бъди все така любознателна, търсеща и радваща ни с интересни философски постинги.
При теб винаги влизам и прочитам нещо, което ме провокира или обогатява.:)
цитирай
2. nbrakalova - Към 1. troia - Честита Нова Година, Катя!
02.01 14:04
troia написа:
Желая ти много здраве, щастие и любов през цялата 2020г! Бъди все така любознателна, търсеща и радваща ни с интересни философски постинги.
При теб винаги влизам и прочитам нещо, което ме провокира или обогатява.:)

Благодаря за хубавите пожелания! Надявам се провокирането да не е негативно :), а ако е, то да го споделиш или коригираш.
На теб също желая здраве, оценяване и много творчески идеи и вдъхновение! Колкото за любовта ти беше казала преди време нещо с много чувство за хумор, как днес хората предпочитат повече да се събличат, отколкото да се обичат. :) Освен това тя е нож с две остриета :) Ако, разбира се, говорим само за чувство, защото любовта е нещо много повече от чувства.
Приятно ми е, че намираш по нещо интересно и за себе си в материалите, които споделям.
цитирай
3. troia - Благодаря ти, Наде!
02.01 18:35
И провокирането не може да е негативно.:) Човек трябва да мисли, да се развива, променя, обогатява, а не да тъпче на едно място. За мен провокациите са това.:)
Приятна вечер!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: nbrakalova
Категория: Други
Прочетен: 771174
Постинги: 300
Коментари: 1230
Гласове: 4525
Календар
«  Април, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930