ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Превод от старогръцки език: Богдан Богданов
[…] […] […] […] […] […]

КОМЕНТАРИ:

Текстът за свободата, публикуван тук, е част от една от най-дългите глави в „Беседите“ на Епиктет. Интересът на Епиктет по темата никак не е случаен. Първо, връзката на свободата с истината и начина на живота е стара философска тема – тя занимава още Сократ. Второ, през I-III в. сл. Хр. реалността, съдържаща се в понятията за роб и свободен, претърпява голяма промяна. От една страна, Рим се е напълнил с императорски роби и либертини, мнозина от тях са забогатели и са станали много по-влиятелни от родените като свободни граждани (вж. прочутото пиршество на освободения роб Трималхион в „Сатирикон“ на Петроний); от друга, свързаният с всякакви деспотизми Изток на империята излъчва вече мощно идеята, станала база на християнството, че всички хора, независимо от техния социален статут, са равни в очите на Бог. И трето, самият Епиктет е преживял разни преходи между робството и свободата – бил роден като роб, попаднал при освободения роб на Нерон Епафродит, по-късно, след смъртта на Нерон, бил освободен, но може би истинската си свобода придобил едва след като бил изгонен от Рим през 93-та г. сл. Хр. и основал философската си школа в Никополис, Епир.

Случки от живота на робите и свободните в Рим – случки реалистични и като че ли верни – постоянно просветват в разсъжденията на Епиктет. Но въпреки това за него свободата е най-вече вътрешна работа. Това е и първото, което би събудило симпатия у един днешен читател на „Беседите“ и заедно с това би го поставило в недоумение. Да, като че ли Епиктет внушава възгледа, че човек е свободен изначално сам по себе си, вътре в себе си, независимо от това колко е прочут и богат, независимо от това в колко уредено, богато и независимо общество живее. Този възглед ни изглежда привлекателен и е в духа на либералните теории за личната свобода. Той обаче, при по-внимателно разглеждане на текста, е много по-сложен. Епиктет никъде не казва, че промяната е нещо добро и че изборът на живот зависи от човека – което са двете основни максими на либералната теория. Тъкмо напротив, от човека зависи малко, животът му е по-скоро роля, която му се пада и която той трябва да изиграе достойно; съответно промяната, която може да породи, не следва неограничен избор от възможности за друго, а е строго ограничена между доброто и лошото на същото.

И в още едно отношение Епиктетовия възглед е хем близък до либералната теория, хем в противоречие с нея. По подобие на либералните мислители от XIX и XX в., Епиктет сякаш вярва, че свободата е и право на лична истина. Свободният човек е онзи, който живее – не другаде, а вътре в себе си – в истина. Ако не греша, това казва Епиктет. Само че каквото е отношението между личността и prosopon-а, който ти се е паднал от съдбата и времето, в което живееш, такова, изглежда, е и отношението между личната истина и онова, което Епиктет нарича prolepsis (в превода на проф. Богданов - „предпонятие“). Prolepsis е такава обща истина за нещата, която ти се е паднала предварително по начина, по който ти се е паднала обща житейска роля. И именно тази обща истина, това общо разбиране, което прилича на ред от общоважими максими – напр., че в живота има добро и зло – е твоята лична истина, както общата ти роля на мъж, сенатор и римлянин е твоята лична роля. И в епистемологичния, и в идентичностния му план такова разбиране би изправило косите на всеки либерален мислител.

Та ако личната ти истина се определя от твоите предпонятия и личната ти идентичност се определя от типовата ти роля, то къде е свободата в тази констелация, как се постига тя? Свободен, изглежда, става най-вече онзи човек, който умее да достигне от реалността на живота, където предпонятията са проявени, но и много сложно преплетени едни с други в думи, действия и вещи, до самите предпонятия. Този преход към свобода е преди всичко речеви. Ето нещо, което ме тревожи и ме кара да се чувствам зависим – напр. тялото. В такъв случай какво би трябвало да направя? Да говоря на себе си за тялото си така, сякаш, първо, то не е моето тяло; второ, то е тяло е само общо погледнато, но формално е нещо друго – натоварено магаре, какъвто пример дава в горния текст Епиктет; и трето, то вече не е мой господар, а нещо, чийто смисъл мога да подчиня. На практика свободата, внушава Епиктет, се постига най-напред като промяна, засягаща смисъла и ценността на нещата: ако нещо ме тревожи и аз поставям това нещо нависоко като ценност, мога да се освободя от него като го преименувам и по този начин понижа неговата ценност. В „Записките“ на Марк Аврелий има великолепен пример за това усилие по отношение на секса: ако съм обсебен от половия акт, нека си представя, че той не е нищо друго освен търкане в черво и отделяне на слуз.

Тази стратегия на Епиктет изглежда ефективна и по един красив и кротък начин безцеремонна към света. Трябва обаче да признаем, че в нея има скрити няколко твърдения, които са идеология и вяра. Първото е, че животът в голям свят е голяма тревога и че отърваването от тази тревога зависи от имане на по-малко неща, срещане на по-малко хора, ходена на по-малко места и пр. Изобщо не е сигурно, че това е така, както не е сигурно и че големият и богат свят ни прави много щастливи. И второ, Епиктет вярва, че промяната в смисъла на нещата протича без да се засегне смисълът на предпонятията или, иначе казано, че всеки от нас може да се упражнява речево в ценностите на нещата, но общите ни ценности ще останат едни и същи и непроменени. Тази трансцендента логика към ценността и смисъла също е проблемна. Оттук и третата опора в идеология. Епиктет (следвайки своя философски кумир Сократ) смята, че всяко нещо има смислово и ценностно дъно, върху което животът е натрупал всякаква тиня, и че онзи, който живее правилно, т.е. по философски, разравя дъното и евентуално достига до блясъка на чистите и непроменими значения – при Сократ на идеите, при Епиктет на предпонятията.

Силен, прекрасен, а и верен е коментарът на Георги Гочев, който завършва с оригиналното сравнение-символ за тинята и дъното на т.нар. предпонятия, също вярно за идеологията на Епиктет и стоицизма, а и точно като образна структура. Да, казано накратко и ясно, това е “светая светих” на моралистическия стоицизъм и в това е разликата между него и либералната идеология, която като че ли изповядваме днес - свободата не е само “зависимост от”, от която, ако човек тръгне да се освобождава може да стигне и до тази тотална вътрешна свобода; свободата е и “свобода за” – свобода за постигане. Аз превеждам Епиктет, но съм и либерал и общувайки с една пълна идеология, каквато е тази на Епиктет, мисля и за възможната по-пълна либерална идеология.

Затова и добре разбирам, че “свободата за”, значи и свързването и сдружаването с други хора, което е външният израз на това свързване, не е само за да се постигне повече материално и за да се разшири в името на по-удобното предметният човешки свят. Приемам патоса на Епиктет срещу робията на нещата и робуването на ония хора, които владеят тези неща, но дали е редно да не забележа, че край мен е пълно с хора, които мислят само за неща, но които разкаяни от това и неразбиращи смисъла му, в определени моменти заговорват за духа с думи, които, естествено, са по-точни в “Беседите” на Епиктет.

Човешко е да се разсъждава в опозиции, но и да не се забелязва, че когато някой мисли само за неща и само за човешка власт, мисли и за “свободата за”, която го променя и прави друг, като надхвърля предишното и малкото, за което той е бил закрепен. Чрез властта и имуществата си, но и чрез организациите, в които влиза, човекът променя своето “себе си”, като един вид го надува и раздува, за да стане по този начин по-голям, по-силен и по-друг. Ако може завинаги, а ако не може, поне за известно време. Въпросът е дали това е принципна заблуда, или е подтик, който следва от истинно основание и в този смисъл е съвсем в реда. Така че и аз в стила на Епиктет питам.

Ами какво е да се маскираш на празник, или да се разкрасиш със скъпи бижута, или да си смениш пола, или да измислиш самолета и да ходиш на другия край на света, което не е само по себе си, а е и упражнение за бъдещо политане в космоса? И какво е да си замениш успешно изхабените органи и да живееш по-дълго? И какво е да станеш водач на партия, да изпиташ силата на властта и на прииждащите средства, с които да улесниш живота на много хора, а те да ти се отблагодаряват и с почити, които да напомнят триумфите на римските императори. Либералната идеология не казва какво е всичко това, може би защото то ще попречи на другото, на което тя държи отдавна - на зачитането и пазенето на индивида.

Да, но този индивид е нещо подвижно и мърдащо. То нараства и се усилва и телесно. Нали в това е манията на спорта и състезанията? А чрез властта, парите, вещите и чрез цялата човешка среда този индивид нараства и чрез друго и влизайки и в друго. Има ли по-голямо удоволствие от това някой да усили своето тяло “натоварено магаренце” и да го превърне в камила, танк, самолет и в още безброй подвижни предмети-земи-страни и прочие работи, за които този някой, като си залепи тялото, прави и него, и духа си по-силн, и по-дълговечни. Е, сега за сега, освен дето толкова се разраснала човешката среда, само леко се е удължил средностатистическият човешки живот.

Тази стихия на човека, неидентичен с тялото си, но и с духа си и правещ постоянно и все по-бързо и нови тела, и нетела, които се опитват да се втелесят, тя какво е, ако не е “свобода за”. Ето аз изказвам значението на тази стихия – благодарение на своя език, памет и социалност човешкото същество е по принцип неидентично на самото себе си. Живее в свят на неспирна и наистина опасна неидентичност. Опасна, защото този земен либерален опит спокойно може да завърши неуспешно.

Няма нищо странно в това, че и днес човешките същества изповядват на практика истината на неидентичността, но на думи се борят за обратното – за своята идентичност. Второто е нещо само ситуационно и досегашните опити то да стане по-трайна истина са неуспешни. Такъв опит е и моралистическият стоицизъм на Епиктет. Тази борба за пълна идентичност се постига парадоксално с пълна зависимост от най-основното – от самото дъно на личността, както отлично е казал Георги. Такова дъно обаче няма. Дъната са много – между тях е и Епиктетовата истина, но и истината за своята оригинална идентичност, с която живеят днес всички – и тези, които са достигнали до такава личност, и онези, които очакват да достигнат и твърдят, че външните обстоятелства са им попречили.

Така че и тази светска истина, и вярата в бога, която макар и рационализирана, е Епиктетовата истина са полезни истини, които обаче са зле основани. Доста по-истинно и от общата нелична идентичност, към която ни влече Епиктет, и от личната оригинална идентичност, в която вярваме днес, е твърдението, че живото човешко същество е бездънен кладенец и за самото него, и за другите, които го заобикалят, ако то, разбира се, пожелае да бъде разбирано по този начин. Аз твърдя това в позитивен смисъл.

В позитивен смисъл е и другото мое твърдение. Че не само когато е несретно и отхвърлено от обществото, но и когато му ползва благата, живото човешко същество е винаги необществено и винаги е с единия крак е извън обществото. Защото винаги е природа и жизненост, от които вмъкващото се в него общество черпи енергия. Това се отнася и за пчелите, и за мравките, но в по-висока степен за човешките същества. Човешкият живот е синергиен. Което звучи като критика на моралистическия стоицизъм на Епиктет. Но не е, а напротив – дори се дължи на него.

Защото като всичко друго човешко, което е непоследователно, този стоицизъм е развил един вид безпощадно питане за себе си и своите ценности, което не е без последствия за разбирането на либералната идеология, за която в същност настоявам с публикуването на този превод.

Радвам се, че това, което написах, стана повод за вашия много ценен коментар. Той навярно би могъл да се развие и като отделен текст по темата за човешката идентичност и свободата. Първо, в линията на различаването, сякаш в духа на Аристотеловата семантика, между „свобода от“ и „свобода за“. Второ, в линията на различаването между стоическата и либералната философия на личността. И трето, в линията на общото между стоицизма и либерализма. Тъкмо за това общо искам да кажа още няколко думи в този по-кратък коментар.

От всички философски школи на античността единствено стоицизмът не се развива и като колективна форма на живот; стоическата школа, където тя съществува, е еднолично дело и повече прилича на клуб, който обединява приятелите и феновете на философа, отколкото на лицей-пансион, училище или научна академия. Срещат се отделни стоици, срещат се знатни люде, повлияни от стоицизма, но не и стоическо общество. Стоикът смята себе си за свързан с целия свят, за космополит и, впрочем, думата kosmopolites се среща за пръв път у един от родоначалниците на стоицизма Хризип.

Та, от една страна, стоиците като Епиктет внушават, че човек трябва да бъде свободен от притежанието на много вещи и властта над много хора, а от друга страна, че целият свят му е като дом и може да се идентифицира с всичко в света. Подобно нещо казва и либералната философия, станала една от основите за теориите на свободния пазар, глобализацията и толерантността. Когато се говори за „либерално общество“, сякаш не се има предвид конкретно общество, живеещо на конкретно място, а особено виртуално цяло, което обединява навсякъде по света хората с либерална нагласа към свободата.

Разлика обаче има и тя е, че при стоицизма наистина става въпрос за „свобода от“, а при либерализма за „свобода за“. Космополитизмът на стоиците е другият план на вътрешната свобода. Като се освободи от възгледите си за нещата, човек открива свободата на предпонятията по същия начин, по който, като се освободи от притежанията си и човешките си грижи, открива цялото на света. Двата процеса протичат успоредно, а не един чрез друг. Затова, защото за стоика цялото на света и човешката същност, освободена в езика на предпонятията, са дело на един и същ божествен разум.

За либерала, обратно, светът е активна цел на свободата, строителна площадка, на която той трябва да се прояви. Светът, с безкрайно многото неща и хора, е доказателство, че и отделният човек е устроен от безкрайно много лица, но още по-важно: той е колективно дело, което отделният човек трябва да обогати със себе си. По тази причина вдъхновеният от либералната теория човек не чака по подобие на стоика светът да му се случи; той го търси и в крайна сметка вярва, че добавя нещо към него, което до този момент го е нямало.

Георги, сега за сега сме двама, дано се появат и други. В НБУ има умни хора, засегнати от темата за свободата и нелесната тема за идеологиите. Пречката е, че като повечето университетски деятели тези наши умни хора държат да разговарят със специалисти, и то не доморасли, а от по-далечни места. Което обаче означава, че грижата им не е е толкова да разбират свободата и идеологията, колкото да влезнат в по-добра общност. Затова и твърдя, че има прилика между тях и ония родители, които правят всичко, за да може децата им да завършат британски университет, а ако може, и гимназия.

По образеца на Платоновия Сократ и Епиктет, ви увлякох (не е трудно, класически филолог сте), да разберем, че доброто говорене за свободата и идеологията предполага и опериране с вътрешните идеи за тях, които са в нас. Именно те са предпонятията, за които говори Епиктет. Та във връзка с това и уточнявам, че задачата сега не е да сравним двете идеологии на стоицизма и либерализма – вие сте го направил отлично, а да разберем, че когато мислим по определена тема, първо, я съставяме такава, каквато ни се струва, че трябва да бъде. Ето сега при стоицизма разполагаме с по-цял стоицизъм – този на Епиктет, но не разполагаме с толкова цял либерализъм.

Вие сте съставил възможна, а може би и желана картина на либерализма, като сте се опрял и на Хризиповата идея за космополита. Обаче внимателно сте изключил моето твърдение, че при “свободата за” човек не само придобива повече, той става и друг, като сте заместил това мое твърдение-хипотеза с възгледа за човека с много лица. Да, но е различно някой по начало да има много лица, които да вади, когато е нужно, и този някой да става друг свързан с хора, места, преоблечен и променящ ролите си. Което е и смисълът, който влагам във формулата, че бидейки принципно неидентичен на себе си, поради своето тяло и съзнание, човекът винаги си придава една или друга по-дълготрайна идентичност.

Не ви карам да се заемем с разчепкването на този въпрос. Само показвам какво е работещата в нас идеология – тя е неусетно за нас избиране на едно и загърбване друго. Твърдя, че е полезно това да се усеща някак. Либерализмът не е такъв, вие сте очертал един желан от вас либерализъм. Либерализмите в същност са много, като всички са спрели до някакво положение и са станали по този начин идеологии. Прилагането е спиране донякъде и идеологизиране. Ахмед Доган не само се мисли за либерал и е подтикнал ДПС да влезе в европейския либерален алианс, той е тълкувател на Попър и спомоществовател за издаването на негова знаменита книга на български.

Да, но Доган живее в сарай, което няма много общо с либерализма. Е, не го изобличавам, защото смятам, че човешкото същество по начало не е идентично на себе си. Та либерализмите са много и всички са спрели донякъде. Не ви карам да седнем и да ги изучим, дълга и опасна работа е, защото изучаването не е малко удоволствие и тръгне ли се по тоя път, няма връщане. Карам ви само това – като съставяте идеологията на либерализма, да предположите кое в нея е вашето.

Но в същност и това не ви карам. Личната идеология трябва да се следи и да се държи изкъсо, но задачата сега е друга – да се занимаем със свободата. Различаването между “свобода от” и “свобода за” е добро, но е недостатъчно. Има и друго различаване, за което е редно да се повдигне въпрос – свободата състояние ли е, или е действие-вършене за “освобождаване от” и “постигане на”. Не пропускам и случая да обърна внимание и на следното – че те са сами по себе си като изрази и принципни положения, но не и като реални положения.

Реалното “освобождаване от” е и “постигане на”. Този, който е реално свободен, за да постигне това, което иска да постигне, трябва временно в някакво отношение да бъде и несвободен. Тоест като принцип свободата е само свобода, но като реално положение, и то и като състояние, и като действие-вършене, тя е и несвобода и значи е и робство по идеята на Епиктет. Работата е в това различаване на едното от другото – на чистото принципно положение от “нечистото” реално положение, което Епиктет не прави и което за съжаление не правим и ние.

Помислете за това, Георги, без да си зарязвате другата работа. Дори ако тя налага, не отговаряйте. Въпреки че и нашето тук, и то не е маловажна работа.

Не е чудно, че темата виси и не привлича никого. Практически живеем в ясни противопоставяния. Едно от най-ясните е това - животът е едно, а разсъждаването за него друго. Затова и когато разполагаме с една свобода, останалите свободи не ни интересуват. Ето сега в този ден гласуваме и сме някак задоволени, че ползваме това право и си казваме думата кои да бъдат онези между нас, които ще имат право да решат и всичко друго, за да може ние да си гледаме своите работи, онова, което понизително наричам "битова свобода. Останалите свободи кои са те не ни интересуват особено, защото не сме имали други свободи толкова дълго, значи не е ли по-добре да си живеем в малките обеми на бита и да не желаем повече. Та особена ситуация на част от свободата и немара за останалата - това е според мен онова, което ни се случва. Споделям го и ми се струва на място в този ден.

Из:
https://www.bogdanbogdanov.net/bg_literature_poetry_history.php?page=discussion_show&discID=115