Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.12.2019 20:53 - ЕПИКТЕТ и ЧОВЕШКАТА СВОБОДА
Автор: nbrakalova Категория: Лични дневници   
Прочетен: 188 Коментари: 0 Гласове:
5



Епиктет се ражда някъде около 50 г. в град Хиераполис, някогашна Фригия, а днес Памук-кале в Турция. В Южна Фригия по онова време на висока почит са вярванията в богинята майка Кибела, наричана още Велика майка и майка на боговете и смятана за символ на възраждащата се природа и на нейното плодородие. Този древен култ към природата по-късно дава сериозен отпечатък върху моралните възгледи на бъдещия философ.

Епиктет е роден в семейство на роб, продаден е като Роб в Рим на жестокия Епафродит, който на свой ред е освободен роб на император Нерон, впоследствие един от най-приближените му служители – едновременно стражник и секретар. Според някои източници Епиктет е бил роден куц (или е окуцял в сравнително ранна възраст), затова работата, която му отреждали, била значително по-лека, отколкото на останалите роби. Някои изследователи смятат, че физическият му недъг е вследствие на рахит или друго детско заболяване, а други – че бъдещият философ е бил малтретиран по време на робството си. Според една от версиите господарят му Епафродит го е осакатил при едно от наложените наказания, заради което е изпитвал угризения и по-късно е решил да го освободи.

Още като роб – заедно с господаря си, Епиктет посещава лекциите на стоика Гай Музоний Руф – най-известния философ за времето си. Наученото там му помага да приема тираничното отношение на Епафродит към него с усмивка и със самообладание. Службата при Нероновия стражник се оказва изключително плодотворно време за младия Епиктет – той се научава да чете и пише, има възможност да се докосне до образовани хора, да слуша разговорите на изтъкнати пълководци, политици, оратори, да усвои книгите им. Така индиректно се запознава с Нерон,  Тацит, Плутарх и Плиний Млади. Когато Епафродит му дарява свободата, Епиктет усилено продължава философските си занимания.

Подобно на Сократ, комуто Епиктет се възхищава, той не записва мислите и разсъжденията си, а използва формата на беседата и диалога, за да предаде на околните възгледите си. А те са формирани както под въздействие на платониците, така и от все по-разрастващото се в онова време християнство. Философските тези на Епиктет се основават върху логиката на старите стоици – Зенон, Диоген и Хризип, ала са повлияни от схващанията на Аристотел и правят опит да надхвърлят тнвърде догматичното разбиране за природата, като въвеждат идеята за върховното божество. Епиктет също е стоик, ела в моралните си възгледи разграничава доброто и злото, истината и неистината чрез действията на самия човек, който е пряко отговорен както за личното си нещастие, така и за личното си щастие.

Тези идеи намират добър отзив сред масите и Епиктет бързо набира слава чрез проповедите и диалозите си. След един декрет на император Домициан обаче – вероятно в интервала 85-94 г., с който от Рим биват прогонени всички философи, смятани за причинители на вълнения и врагове на държавата, мислителят е принуден да се пресели в Никополис (Никея), в областта Епир в Северозападна Гърция.

Там той продължава преподавателската си работа, основава собствена школа, печели поддръжници и броят на учениците му се увеличава. През 101 г. излиза най-известното му произведение – „Беседи“ (наричани още „Дискурси“ и „Диатриби“). Съчинението е било в осем книги, но до нас са достигнали само първите четири. Написани са не от самия Епиктет, а най-вероятно от ученика му – гръцкия историк Флавий Ариан от Никомедия, живял от 95 до 175 г. и прочул се със своето основно съчинение „Походът на Александър“. Томът „Беседи“ хвърля светлина върху действителния начин за преподаване на Епиктет – диалогично, в разговор с реален или измислен събеседник, като наниз от разсъждения по конкретни жизнени проблеми и ситуации, които се нуждаят от морално решение. Исторически тя се свързва със Сократовото събеседване, което е запечатано в диалозите на Платон, както и със свободната улична дискусия на философите киници, които – и по времето на Епиктет – обикаляли от град на град. Всъщност именно Сократ и Диоген Епиктет счита за свои образци в лоното на философията.

В „Беседи“ на Епиктет въпросът (или мнението) на ученика често е предпоставен и служи само като повод за по-цялостно изложение на възгледите на учителя. Вместо очакваното развитие на сократическия диалог при Епиктет просто има натрупване на доводи и примери, чиято цел е не толкова за убеждават, колкото да обучават. Повечето представени казуси звучат напълно правдоподобно и се смятат за почерпени от действителни житейски случки. Затова „Беседите“ на Епиктет са незаменим извор на реалния свят и вълнуващите го проблеми в близката до Рим гръцка провинция Никея от края на І. и първите десетилетия на 2. век сл.Хр.

Ученикът на Епиктет Флавий Ариан, който посещава школата му редом с бъдещия римски император Адриан, в своите записки говори за учителя си като за много даровит и извънредно влиятелен оратор, който можел да предизвика у своите слушатели всякакви чувства и настроения, каквито си пожелаел, а също и да ги подтиква към определени действия. Император Марк Аврелий в младостта си също е сред знаменитите ученици на Епиктет, като скоро сам става убеден стоик. Влиянието на философа у Марк Аврелий може да бъде видяно по страниците на съчинението му „Към себе си“.

Според Епиктет главна задача на философите като учители и оратори е да научат хората да правят разлика между това, което е по силите им, и това, което е невъзможно да се постигне. За мислителя философията не е само теоретична дисциплина или набор от правила, а цялостен начин на живот, подчинен на една главна задача – самопознанието. Именно самопознанието дава възможност на човек да различава реалното от мечтаното, истината от заблудата, а това е първата крачка към постигането на пълноценен живот. Защото страданията (и респективно нещастията) идват от опитите ни да контролираме неконтролируемото или от пренебрегването на самопознанието. Всяка заблуда по тези въпроси води до най-големите мъки, грешки и беди, както и до робството на душата.

В етиката на Епиктет мъдростта се постига чрез опит, а обучението – чрез примери. Самият той влиза в галерията от философи – образци на мъдростта, редом със Зенон, Диоген и Сократ, като онеправдания и куц роб, постигнал чрез философията свобода и равенство с боговете.

До смъртта си философът продължава да изнася беседи и лекции, обучава чрез последователите си не само с логически доводи, но и с личен пример, за да подтикне духа им към мъдрост и добродетелност. Живее до дълбока старост и тъй като знае, че иска да остави свой наследник, ала не е женен и няма деца, в по-напреднала възраст, въпреки скромния си начин на живот, осиновява сина на свой приятел и го отглежда с помощта на една жена. Прави това и за да е по-убедителен пред своите ученици, които той неизменно агитира да сключват брак и да създават поколение.

Освен знаменитите „Беседи“ още в древността се е разпространявал и коментирал отделен от томовете с диатриби сборник, озаглавен „Наръчник за добър живот“, в който са представени най-важните сентенции и афоризми, изречени от Епиктет. В късната Античност произведението е коментирано от Марк Аврелий и Симплиций, през Средновековието се е използвало като правилник с наставления за живота на монасите, а редица други световни мислители, сред които Блез Паскал, Монтен, Ницше и Хегел – от Ренесанса та чак до наши дни, се позовават на примерите, цитирани в „Беседите“ на Епиктет, и надграждат над тях собствените си философски теории.

РОБЪТ ЕПИКТЕТ

Епиктет е роден роб и до голяма степен това предопределя основните насоки във философските му виждания. Отрано той изпитва афинитет към възгледите на стоиците, които постулират, че стремежът към мъдрост и добродетелност, а също и към свобода, е достъпен за всички човешки същества и може да бъде осъществен независимо от външните обстоятелства, въпреки тях и единствено благодарение на разума.

Във философското учение на Епиктет основно е мотото „Понасяй и се въздържай!“, което е част от идеите на старата стоическа школа, свързана с аскетизма.

Самият той – дори след като е бил освободен от робство – е водил строго аскетичен живот, напълно лишен от всякакви излишества. Философът смята, че всичко, което ни се случва, е предначертано и неизбежно. Поради това несгодите трябва да се понасят мъжествено, без ропот и без отчаяние. Доброто и злото не са в нещата, които ни заобикалят, а в самите нас. Индивидуалната свобода не е състояние на физиката, а на духа, и може да се постигне не чрез бунт срещу несгодите и съпротива срещу висшестоящите, а чрез промяна на собствената ни представа за обстоятелствата, която единствена ни прави щастливи или нещастни. Затова робът Епиктет смята себе си за по-свободен от ония, които са го оковали. Неговият идеал е една негативна, аскетична свобода, а етиката му проповядва, че всички сме подвластни на едни и същи сили – господарят също е роб на своите страсти, както и робът, затова свободен може да се нарича единствено онзи, който се разпорежда само с това, което е в неговата власт. Никой според Епиктет не може да бъде господар над волята на човека.

Напътствията на Епиктет за „търпение, несъпротивление и състрадание“ изразяват пасивния протест на социално онеправданите спрямо робовладелците (…). Аскетизмът му проличава дори и във факта, че не е пожелал да остави името си като завещание към учениците и последователите си – той до края на живота си нарича себе си „Епиктет“, което на гръцки означава „придобит“, „получен“ от някого, тоест роб.

ЗА ВОЛЯТА

Дори след като вече бил освободен от робството си и бил уважаван философ със собствена школа и много ученици, често се случвало фхората да заговорят Епиктет и да му напомнят робското минало. Подмятали му, че не може той, робът, да ги учи на свобода. А той им отвръщал:

– Който не умее да владее себе си, той е роб, дори и да е владетел на целия свят! Защото всеки роб иска да бъде освободен, копнее този миг. Но дали е готов да плати цената на свободата си? Наивно смята, че досега е страдал само защото не е бил свободен, и си казва, че когато бъде освободен, вече ще има достъп до всичко, с нищо няма да се съобразява, с всички ще може да говори като с равни, сам ще решава къде да иде, какво да прави, как и с кого. И наистина е така, сдобива се с тези възможности, когато го дарят със свободата му. Но редом с това идва и друго – изведнъж се оказва, че няма какво да яде, че сам трябва да търси как да изкара пари, за да се сдобива с всичко, което му е необходимо. Понеже не знае друго, отново се залавя с тежка физическа работа и постепенно изпада в по-лошо робство от предишното. Или пък се случва друго: случайно успява да се замогне, някое девойче му завъртява главата и – преди да се усети – е паднал в капана на желанията й. Или пък трето – направо го сполетяват още по-лоши нещастия и той си казва: „Ех, че какво му беше лошото на робството ми? Защо толкова се оплаквах? Друг ме обличаше и обуваше, друг ме изхранваше и друг ме лекуваше, когато боледувах, а срещу това му слугувах по малко. А сега аз, клетият, какво съм принуден да търпя! Мигар днес не робувам на други господари, при това повече и по-лоши, наместо някогашния ми добър господар?“. И лека-полека бившият роб започва да копнее за старото си положение. Самозаблуждава се, че ако успее с някоя спекулация, най-сетне ще заживее безгрижно и щастливо. Подлага се на редица трудности и изпитания, за да постигне намисленото, причинява си нови и нови страдания в името на измамното бъдеще. Ако не успее, разочарова се и унива, затъва в самосъжаление и вече дори сам не вярва в свободата си. Ако ли пък успее, удовлетворението е краткотрайно и измамно, той много бързо заменя първоначалната цел с друга, по-нова, която му коства още и нови страдания. И така, докато постигне върха, например стане сенатор. Ала тъкмо тогава се превръща в най-големия роб – роб, който нищо не прави според желанията си и ходи в сената само колкото да робува и да поддържа това всеобщо – тъй прекрасно и тъй благо за всички – робство.

ЗА ДОСТОЙНСТВОТО

Епиктет често говорел на учениците си, че трябва да пазят достойнството си, да правят само каквото им приляга, за да си спестят грешки и разочарования. Един ден младеж от възпитаниците му го попитал:

– Учителю, по какво човек може да познае онова, което му подобава? Откъде да сме сигурни как да постъпим, за да съхраним достойнството си?

– Как по какво?! – възкликнал философът. – Когато приближи лъв, бикът в полето как познава какво му подобава да стори? Замисля ли се кое точно му приляга, или направо се втурва да отблъсне лъва, за да защити цялото стадо? Не е ли ясно, че заедно с нуждата от тази сила бикът има и знанието за нея? И при нас също, ако някой има такава сила, няма как да няма и знание за нея. Изведнъж не се става нито бик, нито пък благороден човек. Нужна е подготовка за това, етап на съзряване, репетиция в реални ситуации, а не просто да се изхвърляме с показни жестове, с празни подскоци срещу нещо, което не ги налага.

Учениците кимнали в знак на съгласие, а Епиктет продължил:

– Всеки действа съобразно своята природа, като резултат от своя личен, осъзнат избор. Избор, който прави с пълното съзнание за цената, която ще плати за него. Понякога тази цена е нищожна, друг път извънредно висока – както в случая със Сократ, който избира чашата с бучиниш пред безчестието и тиранията. Разбира се, такава цена е изключителна и подхожда само на великите люде като Сократ.

– Но, учителю – възразил същият младеж, – защо след като всички по природа сме създадени да го можем, не всички сме като Сократ? Даже повечето не сме като него, едва малчина могат само да се доближат до величието му…

– Защо ли? – усмихнал се Епиктет. – Ех, млади момко, да не би всички коне в полето да са еднакво бързи? Или пък всички кучета да умеят безпогрешно да откриват следи? Тогава дали и аз, след като не съм чак толкова надарен, колкото някой дряг, само поради знанието за това да престана да упорствам в опитите за съвършенство?  Защото знам със сигурност, че няма да стана по-добър от Сократ, но ще е достатъчно дори само ако не стана по-лош от него, нали? Ясно е, че съм куц и хром, значи няма как да бъда силен и бърз като някой атлет, ала това не ме оправдава да занемарявам тялото си и да го лиша от нужните упражнения. Освен това знам, че няма дори и да се доближа до богатствата на Крез, но това не значи, че не бива да се грижа за скромното си имущество или пък да го оставя да пропадне. Затова не се отчайвам и не се отказвам от всичките си начинания – макар и да знам, че усилията ми едва ли ще се увенчаят с грандиозен успех, достойнството изисква да не спирам да полагам грижи, да не преставам със старанието си, да се стремя към усъвършенстване и поне малко да се приближа към лъховете, постигнати от други.

ЗА ИСТИНСКИ ЦЕННОТО

Запитали Епиктет какво смята за наистина ценно в живота, за какво следва най-много да се грижим, кое трябва да бъде обект на най-голямо внимание в нас или около нас.

Учениците му били нетърпеливи да чуят отговора на учителя си и един през друг предлагали възможни отговори. Един предположил, че най-важното е да трупаме благосъстояние, да придобиваме скъпи вещи и да ставаме по-имотни.

Епиктет отвърнал:

– Със сигурност няма нужда да трупаме пари, имоти или скпи вещи, те не са никаква ценност. Напротив, даже създават само грижи и проблеми. Удоволствието от тях е кратко и преходно, а сетне стават постоянен източник на неволи и страдания. Нали помните примера с крадеца, който с лекота може да ви отмъкне скъпата гривна или красивата дреха, оставена да се проветрява на прозореца? Е, ако не притежавахте тази скъпа гривна или красива дреха, впоследствие нямаше да си скубете косата, задето са ви лишили от нея. Защо се сърдите на крадеца – той също като вас е проявил глупостта да пожелае подобно излишество…

Слушателите закимали одобрително, а друг от учениците попитал:

– Тогава за какво да полагаме най-много грижи? За себе си ли? За тялото си? Него никой не може да ни го открадне…

– Със сигурност не е и тялото – поклатил глава Епиктет. – Та какво е човекът – душа с тяло, ходещ труп и една делва кръв. Презряна топка от жили, кости и мускули, която всеки разбойник може да похити с нож или въже…

– Тогава какво, учителю – запитал молещо трети. – Кое наистина си струва усилията ни? Човешкото общество ли? Може би именно на него трябва да посветим старанието и грижите си, за да процъфтява и благоденства?

– Епиктет се замислил и въздъхнал. После заговорил:

– Та какво е обществото, ако не сбор от отделни личности? Всеки гражданин е първо човек, всеки поданик е първо баща, син или съпруг. Обществото ни ще процъфтява и благоденства, когато всеки от нас в себе си успее да победи зависимостта и страха. Освобождаването от тях не е грижа на другите, а на всекиго поотделно. И най-първо трябва да победим зависимостите и страха вътре в нас, чак тогава ще имаме право да обърнем очи срещу потисника, да му отвърнем с граждански или социални действия. Свободата не е нещо, което се извоюва спрямо другите, от които си зависим. Освобождаването от страх и зависимост е вътрешен акт, свързан с правилното използване на най-ценното у човека: неговия свободен избор. Свободата е непрестанна вътрешна дейност, интимна нагласа, а не обективен социален факт. Затова най-ценното в живота, единственото, за което си струва да полагаме грижи и да хабим усилия е да изграждаме и защитаваме възможността си за свободен избор. Само това ще ни донесе щастие – всичко друго или не зависи от нас, или лесно можем да го изгубим по една или друга причина, под една или друга форма…


ПРИМЕР ЗА СВОБОДЕН ЧОВЕК

Попитали Епиктет:

– Добре, учителю, а ти самият свободен ли си?

А той отвърнал:

– Кълна се в боговете, че искам и се моля за това, но още не мога да гледам господарите в лицето и още си зачитам тялото и много държа да е цяло, въпреки че то не е цяло.

– Е, ако дори ти, мъдрият, философът, не можеш да твърдиш за себе си, че си свободен, той човек тогава е свободен?

Епиктет въздъхнал и рекъл:

– Ще ти дам пример за свободен човек, за да не търсиш повече. Диоген е бил свободен човек. А това как е станало? Не защото е роден от свободни родители, а самият той е бил свободен. Дакота аз съм син на роби и още не съм успял да отхвърля всички слабости, останали ми от робството. А Диоген е нямало как някой да го засегне с подобно слабо място. Именно слабостите ни са тези пробойни, които лесно допускат някой да ни пороби. Като истински стоик, Диоген се е отказал от всичко свое, отвърнал се е от всичко материално, живеел е в бъчва и никой не би могъл да му я отнеме – та кой би искал да посегне на такова жилище? Дори и някой просят да бе толкова окаян, че да се поблазни да открадне дрипата на гърба му, Диоген по-скоро би му я дал, отколкото да се дърли с него за нея. И това важало за всичко, с което разполагал.

– Добре, а ако някой побойник реши да го набие или даже да му отсече ръката? Диоген пак ли щеше да го остави?

– Да, дори това е щял да се остави да му вземат. И дори цялото му тяло, а също и роднините му, приятелите, децата. Знаел е откъде ги има, от кого ги е взел и при какви условия. Но истинските си предци – боговете, и действителната си родина, тях ма нищо на света не би изоставил и не би ги отстъпил другиму. На тези богове би се подчинявал и би ги слушал, а за тази родина би умрял по-лесно от всеки друг. Защото никога не се е интересувал какво ще си помислят хората за това, което той прави и казва, затова е можел да разговаря и с царе, и с роби както си иска. И не е изпитвал страх от нищо, не е робувал никому. А защо? Защото е знаел, че тялото му не е подвластно на волята му, защото не се е нуждаел от нищо материално и защото редът във Вселената е бил всичко, което го е вълнувало, а останалото е било за него без значение. Тъкмо това му е позволило да бъде свободен човек.

И КОНСУЛЪТ Е РОБ

В своите беседи Епиктет често изтъквал, че свободата е състояние на ума и духа, а не зависи от рождението и от общественото положение.

– Ако кажете това на някой обществен първенец, бил той пълководец или консул, той ще се съгласи – особено ако прибавите, че това не се отнася за него, защото той е умна и уважавана публична личност. Обаче ако му кажете същото с други думи, например: „Ти по нищо не се различаваш и от три пъти продадения роб, защото и сам си роб!“, той веднага ще възрази, ще се възмути и даже може да се разпореди да ви набият. Ще заяви, че не е роб, защото и баща му, и майка му са свободни люде, той е роден свободен и никой не го е купувал. Затова е станал консул, пълководец, сенатор или е на друга важна длъжност, която има право да притежава роби. Ала нима фактът, че родителите му са били родени свободни, го прави и него свободен априори? Дали и те не зависят от някого или от нещо, както и самият той? Или той смята, че щом те са благородни, и той е благороден, щом те са безстрашни, той също, видиш ли, е такъв. Добродетелта не е нещо, което човек придобива случайно и несъзнателно, доброто и успешно действие, което води до щастие, може да е плод единствено на съзнателния ни избор… Ще кажете, това какво общо има с роба? А не виждате, че роб е всеки, който прави нещо против волята си, а не онзи, комуто сме сложили такъв етикет. Ще кажете, че консулът има много власт и прави каквото си иска, но ще ви отвърна, че и той е роб на господаря си, а кой е господарят му? Императорът. А щом има господар, значи е роб. Тогава ще кажете, че значи само императорът е свободен, но ще ви отвърна така: това, че императорът на практика е общ господар на всички, не бива да утешава никого! Няма значение дали си роб в голям и богат дом заедно с много други роби, или си роб в скромна колиба, нали така? Затова и консулът е роб.

ЗА ДОБРОВОЛНОТО РОБСТВО

Когато говорел за свободата и робството, Епиктет отивал още по-далеч – включвал и други форми на робство и допускане на чужда власт над свободния избор и воля. Давал за пример всички случаи, в които доброволно се съгласяваме да вършим неща, противни на желанията и разбиранията ни само за да угодим другиму – било то майка, съпруга, дете или вишестоящ.

– Кажи ми,  драги – обичал да пита събеседниците си Епиктет, – ако наистина смяташ себе си за свободен, отговори ми: никога ли не си се влюбвал в някое момиче, момче, в роб или свободен? Любимата ти никога ли не ти е нареждала да направиш нещо, което не си желаел? Никога ли не си ласкал някой роб? Никога ли не си му целувал краката? Да, ама ако те накарат да целунеш краката на императора, ще сметнеш това за обида и за крайна проява на тирания. А робството нещо друго ли е? Нощем никога ли не си ходил където не си искал? И не си ли харчил много повече, отколкото ти се е искало? И не си ли умолявал някого, охкайки и стенейки, без да ти е било приятно? Не си ли понасял да те обиждат само за да не те изключат от нечий приятелски кръг? Ако те е срам да си признаеш някое подобно действие, виж какво казва славният пълководец Тразонид, когато се влюбва: „Едно девойче ме пороби евтино,/мен, който никой враг не е успял да подчини“. Признава си, че е нещастен роб на едно момиче! Тогава кога имаме право да говорим за себе си като за свободни хора? И дали истинската свобода е наистина постижима?

СПЕКТАКЪЛЪТ НА НЕРОН

Император Нерон бил голям почитател на театралното изкуство и редовно организирал представления, в които се забавлявал, като карал известни и благородни римляни да излизат на сцената и да играят унизителни роли в измислени от него трагедии. Отказът на такава „покана“ означавал смърт.

Епиктет в беседите си – за да илюстрира личния избор в животозастрашаващи ситуации – често давал за пример случая с някой си Флор, римски историк, който бил извикан от Нерон да участва в един такъв спектакъл. Изплашен, Флор отишъл да потърси съвет от приятеля си Агрипин, философ стоик.

– Какво да правя – попитал Флор. – Ако откажа, ще ме обезглавят. Ако приема, ще бъда унизен пред цял Рим, как ще гледам хората после…

– Нерон извика и мен – отвърнал Агрипин.

– И какво ще правим тогава? – попитал историкът.

– Ти ще играеш в трагедията – отвърнал философът.

– А ти?

– Аз няма – отвърнал стоикът.

– Защо аз да участвам, а ти не? – попитал Флор.

– Защото ти се поколеба – рекъл му стоикът. – Защото на мен дори и не ми минава през ума, а ти обмисляш вариантите. А щом човек веднъж допусне този род мисли, започва да решава съобразно ценността на външните неща, а не съобразно вътрешния си компас. Така завинаги загърбваш личния си избор.

– Ама какъв избор, Агрипине, като иначе ме чака смърт…

– Ти не ме попита кое е за предпочитане – смъртта или животът – отвърнал философът. – Ако беше поставил въпроса така, щях да те посъветвам да избереш живота. Ако ме попиташ кое е по-добре: болката или удоволствието, ще ти кажа: удоволствието. Ала ти мислиш за себе си само като за една от многото нишки в една туника…

– В какъв смисъл? – попитал неразбиращо Флор.

– В този, че би трябвало да се грижиш да бъдеш подобен на другите хора като човек, а не като нишка, която не иска да се различава от другите нишки. Би трябвало нещо да те прави особен. Аз искам да бъда пурпурна нишка в тази туника – онова малко бляскаво нещо, което прави всички останали нишки да изглеждат бляскави и красиви. А ти ми казваш: „Изравни се с мнозинството“. Но тогава как ще съм пурпурна нишка?

Според Флавий Ариан Епиктет украсява историята с аналогията за пурпурната нишка, за да илюстрира по-добре идеята си за свободния избор. Той прибавя и друг пример – този на римския философ и политик Гай Хелвидий Приск, който получил от император Веспасиан забраната да влиза в сената. Според разказа на Епиктет Хелвидий Приск отговорил:

– Твое е правото да не ми позволяваш да участвам в заседанията на сената, но аз съм сенатор и докато съм сенатор, трябва да влизам в сената.

– Добре, влизай – казал му, – но ще си мълчиш.

– Ти не ми поставяй въпроси и ще си мълча.

– Да, но ще се наложи да ти поставя.

– Тогава и аз ще кажа онова, което реша, че е редно.

– Да, но ако го кажеш, ще наредя да те убият.

– А аз да съм ти казвал, че съм безсмъртен? Ти ще си направиш твоето, аз – моето. Твоето е да наредиш да ме убият, а моето е да умра, без да трепна. Твоето е да ме заточиш, а моето е да се отправя на заточение, без да се терзая.

„Та каква е била ползата за Приск, бидейки един и сам? – попитал Епиктет учениците си. – И каква е ползата от пурпурната нишка за тогава? Само в това, че се отличава, че е пурпурна и че е красив пример за останалите нишки?“

ЗА РАЗЛИКАТА

Епиктет често обичал да онагледява с примери тезите си, за да ги прави по-разбираеми за учениците си. Така на въпроса каква е разликата между редовия човек и философа, той отвърнал следното:

– Първата разлика между редовия човек и философа е, че когато нещо лошо се случи на обикновения човек, той невинно възкликва: „О, горкият аз, какво нещастие ме сполетя, каква ужасна беда! Как ще се справя сега, кой ще ми помогне…“. А философът, ако му се случи подобно събитие, което той по някаква причина не е предугадил, обикновено констатира: „Какво нещастие, което сам си причиних!“. И това не е проява на излишно самочувствие или желание за самобичуване, а самата истина – защото нищо, което зависи от собствения ни свободен избор, не може да попречи или да навреди на свободния ни избор освен той сам на себе си. Затова и ако сами сме готови, когато нещо не е наред, да обвиним себе си и да си напомним, че нищо друго не е причина за объркването и неблагополучието ни освен собствения ни възглед, ви се заклевам във всички богове, че сме постъпили успешно.

Тогава защо повечето хора изпадат в самосъжаление? Защото изначално са вървели по друг път. Припомнете си: още като деца, ако зазяпани се спънем о камък, кърмачката не перва нас, а удря камъка. А защо? Той какво е направил? Редно ли е заради глупостта на детето да обвиняваш камъка? Или пък ако сме прегладнели, а храната още не е готова, възпитателят ни – вместо да ни посъветва да сдържим желанието, започва да хока готвачката, че се е замотала. А защо? Той не нея ли е учител, или е наш? Нея ли трябва да възпитава, или нас? Затова и много от нас, дори и след като пораснат, си остават деца, склонни да обвиняват другите за собствените си грешки.

ЗА ЧИСТОТАТА НА ДУШАТА

Епиктет неизменно наставлявал последователите си да се стремят към чистотата – не само към необходимата за естественото здраве чистоплътност, но и най-вече чистотата на душата. Казвал им:

– Първата и най-висша чистота, която човек трябва да съблюдава, е тази в душата. Тя е от първостепенна важност не само за философа, но за всеки свободен човек. Именно душата си човек трябва да пази от всякакви нечистотии.

Първото, което замърсява душата, са лошите мисли, а второто – лошите пориви и дела, които следват тези лоши мисли. Единствено очистването ни от лошите мисли може да ни гарантира, че ще имаме чиста душа – необъркана и незамърсена в делата си. Как иначе бихме могли да обясним грешките, които правим в свободния си избор и които ни водят към страдания и нещастие? Как, ако не чрез обърканата и замърсена душа, неспособна да види сред нечистотиите правилния избор? А правилен е онзи избор, който ни насочва към правилни дела.

Зацапаната с лоши мисли душа е склонна към заблуда, готова е да приеме чуждото за свое, да пожелае онова, що не й приляга, да таи неосъществими амбиции и да се съгласява с несправедливи мнения. С две думи, натежалата с лоши мисли душа е негодна да прави чисти преценки. Така че нечистотата на душата е основната пречка пред всеки, който иска да използва разума си, за да достигне до каквито и да било прозрения. Чиста е само душата, която има чисти мисли.

ЗА СИГУРНОСТТА

Когато обсъждал с учениците си ролята на свободния избор, Епиктет често чувал възраженията на младежите, че в тези смутни времена човек първо трябва да се погрижи за оцеляването си, а после да обърне внимание на свободния си избор. Затова той има давал за пример ситуацията на пътник, който трябва да премине по опасен път, за който се знае, че е обект на дръзки нападения от разбойници.

– Какво прави в такива случаи пътникът? – казвал Епиктет. – как да се застрахова от похищение? Страхува се и не дръзва да тръгне сам, решава да изчака да дойдат и други пътници. Или дори въоръжен пратеник, ковчежник или проконсул, а най-добре охраняван императорски кортеж. Мисли си човекът, че като се прикрепи към някой такъв кортеж, ще премине по-сигурно. Така постъпва и разумният човек в обикновения си живот. Казва си: „Много опасности дебнат навън, стават грабежи, сменят се на власт тирани, изреждат се бури и трудности, как тогава да оцелея?! Къде има убежище? Чий кортеж да изчакам, за да премина сигурно? Към кого да се прикрепя? Към този ли, към богатия, или към онзи, консула. Към кой по-силен и по-могъщ от мен да се присламча, къде ще имам най-голяма изгода?“. И така накрая сам си намира господар, комуто да робува, за да се подсигури, за да се чувства в безопасност. Ала пак си остава също такъв – охкащ и съжаляващ. И не се замисля, че може самият пътник, към когото се е присламчил, да се нахвърли върху него и да го ограби досущ като разбойник. Или пък ако му хрумне тази мисъл, се успокоява, че в такъв случай ще си намери още по-влиятелен покровител, някой могъщ, защо не самият император! „Защото, казва си човечецът, ако стана приятел на императора, никой няма да смее да постъпи несправедливо с мен! Ето затова си струва да изтърпя всякакви мъки и страдания, всякакви унижения и безчестия“. Ала после нашият житейски пътник се сеща, че тази работа с приятелството с диктатора е от ден до пладне – колко му е, утре величеството може да му се разсърди и да му стне смъртен враг. А и дори и да не му стане враг, колкото и да е могъщ, императорът не може да го спаси от болести, земетръс или вулкан, нали? Е, що да стори? Кое ще му донесе сигурност? На какво следва да се уповава човек, за да подсигури оцеляването си? Кой е единственият сигурен спътник, верен, силен и некроящ козни? И тогава разумният човек следва да разбере, че единствено ако прикрепи себе си към бога, ще пътува сигурно и безпроблемно в живота.


ЗА БОГ

Част от идеите на Епиктет сближават стоицизма с постулатите на християнската етика. Запитан от ученик какво има предвид, когато говори за „прикрепване към Бога“, философът отвръща по следния начин:

– Имам предвид да следваш това, което Бог желае, но не като роб, а като осъзнато разумно желание. Имам предвид ти сам да желаеш онова, което Бог желае, и обратното – да се отвращаваш от онова, което и на него е противно и неприятно.

– Добре, а как да сторя така? – настоял ученикът.

– Няма друг начин, освен като се съобразяваш с неговите стремежи и с управлението му и разбираш кое ти е дал да бъде твое и да зависи от твоята власт, и кое е оставил за себе си? Дал ти е това, което зависи от твоя избор, затова и го е оставил да го решаваш сам, като те е облекчил с пълната независимост на твоя избор от всякакви препятствия и пречки. Ала тялото ти – това меко като глина телце – не е пожелал да направи неподвластно на пречки и го е оставил в подчинение на кръговрата на живота и веществата. Същото е сторил с останалите хора, с вещите, животните и другите неща. Тогава защо се бунтуваш срещу Бога? Защо проявяваш дързостта да желаеш неща, които не са ти отредени? Защо се стремиш към онова, което не е редно или което не може да съществува завинаги? Вместо това може да бъдеш доволен и щастлив само с онова, което имаш, което ти е дадено, и да му се радваш, докато можеш да разполагаш с него. Дори ако дойде миг, в който онзи, който ти го е дал, дойде и ти го отнеме – дори тогава не бива да се противиш. Няма смисъл от недоволство – ще изглеждаш като глупак, който се мъчи да надвие някой далеч по-силен от него, да не говорим, че нямаш право да си искаш обратно онова, което ти е било дадено „назаем“. Защото откъде си получил всичко, като си дошъл на тоя свят? От баща ти ли? А на него кой му го е дал? Кой е създал слънцето, плодовете, годишните времена, кой е свързал всички ни в съобщество? От него ли си искаш всичко обратно.

ЗА БОЖИЯ РЕД

Уповаването на върховен разум, като опора срещу земните беди и злини, Епиктет прави под давление на все по-популярното християнство и намиращата нови привърженици идея за несъпротива на злото.[i] В този дух е и трактовката на философа стоик за подчиняването на Божия ред, която Епиктет представя по следния начин:

– защо ако друг притежава всичко, а ти – нищо, недоволстваш? Защо укоряваш Бог, че те е ощетил? А ти кой си и защо си дошъл тук? Нали той те е въвел? Нали той ти е дал светлината? Нали той ти е дал помощниците? Нали заради него имаш и чувства, и разум? А като какъв те е въвел тук? Нали като смъртен? И нали, за да живееш на земята с това телце и да гледаш Божията уредба, като участваш в Божията процесия и празнуваш з кратко с Бога? А не желаеш ли, докато ти е дадено, да гледаш тази процесия и този празник, да се радваш, да следваш пътя му накъдето те отведе, да идеш, да паднеш ничком и да му благодариш за това, което си чул и видял? Ще кажеш: „Не, искам празникът да продължи до безкрай!“. Ало не може, празникът трябва да има край, иначе няма да е празник, а делник. Затова смири се, напусни и си иди – благодарен и скромен. Отстъпи мястото за други. Трябва да се появят и други хора, както ти си се появил. Иде ред да дойдат други. Замисли се – ако първите появили се не си бяха отишли, какво щеше да стане? Защо си ненаситен и защо ти е недостатъчно това, което имаш? Защо искаш светът да стане тесен, скучен, еднообазен?

ЗА РАДОСТТА

Когато говорел за Божия ред, Епиктет изтъквал, че кръговратът е повод за радост, а не за страдание и мъка. В неговата етика животът – макар и аскетичен и прост – е напълно подобен на празник, който рано или късно свършва. Тези разсъждения обаче провокирали у учениците му въпросите какъв тогава е смисълът на живота.

– Богът трябва да се следва с радост – казвал Епиктет.

– А тогава защо ни е поставил в такива непосилни условия? – запитал един ученик.

– Ако условията не ти харесват, напусни! – посъветвал го учителят му. – Бог няма нужда от зрители, недоволни от участта си. Нуждае се от съпразнуващи, от купонджии, които с желание се включват в песните и танците, които ръкопляскат и с благодарност хвалят домакина за хубавото празненство. Равнодушните и страхливите нямат място на такова място, затова никой – нито домакинът, нито другите гости – няма да възрази, ако недоволният реши да напусне, вместо да разваля веселбата им с мрънкането си.

– Аз не мрънкам, просто недоумявам защо съм на този свят – защитил се ученикът.

– За да се радваш и да благодариш на създателя си за съдбата си и за силите, които ти е дарил.

– За какво съм получил тия сили?

– За да си служиш с тях.

– Докога да си служа?

– Додето този, който ти ги е дал, желае.

– А те необходими ли са ми?

– Не бъди прекалено привързан към тях и тях няма да ги има. Не си казвай, че са ти необходими, и тях няма да ги има.


ЗА УПРАЖНЕНИЯТА

Епиктет си давал сметка, че човек не може отведнъж да стане праведен и аскетичен в желанията си. Философът знаел, че за това са нужни самоконтрол и ежедневни упражнения – не физически натоварвания и мускулно напрежение, а тренировки на волята и разума.

– Мъдрият човек – казвал Епиктет – трябва всекидневно да се упражнява, при това от сутрин до вечер, без почивен ден. Първо трябва да се приучи да се отказва от материалните неща – от всички  онези излишни чаши, гърнета и посуда. Достатъчна ти е и една паница, за да удовлетвориш дневните си нужди, нали? Когато се справиш с домашните потреби, премини на дрехите – защо са ти всички тези парцали? Сетне се огледай – трябват ли ти всички тези притежания, които си натрупал. Освободи се и от тях, чак след това можеш да продължиш с по-сериозните тренировки, с които да отхвърлиш робството и към кучето, коня, нивата, жената, децата, приятелите… Когато разчистиш тези зависимости, ще можеш да очистиш и възгледите си – да не би и в тях да се е промъкнало нещо не-твое, да не би чужди идеи да са подменили природата ти, та затова да изпитваш болка и съжаление, когато се откъсват от теб. И си казвай, упражнявайки се всекидневно, че не правиш всичко това, за да се чувстваш философ (в тази дума има нещо прекалено!), ами полагаш наемен труд като роб, който бере плодове. Защото само това е истинската свобода.

КОЙ ТРЯБВА ДА Е ГОСПОДАРЯТ

Епиктет вярвал, че знанието дава сила, способна да освободи човека и да предостави неограничени възможности на разума. Затова обичал да дава за пример историята на стоика Диоген Лаертски, който при едно пътуване по море бил пленен от пирати и продаден като роб. Макар и окован, Диоген не спира да се държи като свободен мъж, никого не признавал за господар, не се боял да изразява мнението си и да изрича гласно онова, което смятал за правилно: първо укорявал пиратите, задето хранели зле пленниците, сетне иззел функциите им като продавачи на роби, обявил, че откупилият го владетел всъщност е негов роб, критикувал дрехите и поведението му и заявил, че дори жената на този владетел всъщност харесва него, а не мъжа си. И постигнал желаното – накарал току-що купилият го владетел да го освободи, само и само да му разкрие тайната на своята сила. А тя била съвсем проста, изразена с неговите думи: „Тайната е в това, че поемам отговорността за всичко“.

За Епиктет знаещият човек добре разграничава собствените си желания и умения и затова успява да ги използва правилно. В конкретната ситуация Диоген е обявил, че макар и продаван на търг за роби, той е господарят, а купувачът – робът. И действително става така. Не е проблем, ако си купил роб за гимнастик, да го използваш за учител по гимнастика, нито ако си купил лекар, да се осланяш на познанията му по медицина. Затова и ако си купил философ, логично е той да бъде твоят господар. Защото във всяка материя е необходимо имащият опит да надвишава неопитния. Тогава това важи и за онзи, който е получил най-много знание за живота, именно той трябва да е господарят.


ЗА НЕЩАСТИЕТО

Епиктет обичал да провокира събеседниците си с привидно отвлечени въпроси, за да достигне до същината на философските си тези. Така в един диспут за нещастието мъдрецът изведнъж запитал ученика си:

– Кажи ми: на един кораб кой е господарят?

– Капитанът – отвърнал младежът.

– Защо? Защото който не му се подчинява, претърпява вреда, затавоа ли?

– Да, и може да набие всеки моряк.

– Но дали може да набие някого от екипажа без никаква вреда за себе си?

– Не знам, може би ще има вреда…

– Именно! След като не може без вреда за себе си да набие подчинените си, по-вероятно е да не ги набие. А ако са роби? Коя е вредата за онзи, който ги е оковал?

– Това, че ги е оковал. Защото човекът не е див звяр, а питомно същество.

– Добре – усмихнал се Епиктет. – Ами лозата? Тя кога е зле? Когато с нея става нещо несъобразно с природата й, нали? Ами петелът? Също. Значи и с човека е така – ако прави нещо несъобразно с природата му. А неговата природа коя е? Да хапе и рита ли, да хвърля в затвора и да обезглавява ли? В природата на човека е да върши добро, да си сътрудничи с другите хора и да се моли на боговете, затова когато се отклони от този път, човекът е нещастен.

– Това значи ли, че Сократ не е бил нещастен, задето са го накарали да изпие отровата?

– Не. Нещастни са били неговите палачи. Нещастен е убиецът, не жертвата.

– как така, учителю? Та нали всички ние окайваме жертвите…

– А защо? Нали си съгласен, че петелът е горд и щастлив, когато победи в двубой, дори да е смазан от ударите и умирающ, а не когато е победен, но оцелял. Кога ще похвалиш ловното куче – когато не преследва дивеча и не изпитва мъка или когато е плувнало в пот и спакаро от бяг? Нали установихме, че злото е в отклоняването от природата, в несъобразяването с повелите й. Тогава какво необичайно има в твърдението, че природата на човека е да бъде кротко, привързано към другия и вярно същество?

– Така погледнато, няма нищо необичайно.

– Ами тогава човек защо да е ощетен, когато понася окови и унижения, за да има полза? Защо да е окаян, когато благородно изтърпява робството си и е по-свободен от господаря си? Защо да не кажем, че най-нещастен е онзи, който сам си причинява вреда, като позволява да му се случи най-жалкото и най-срамното – да бъде не човек, а вълк, усойница, сатрап?

ЗА ПРИМЕРА НА СОКРАТ

Учениците на Епиктет често възразявали, че е лесно на човек като него – без жена и деца, без живи родители, за които да се грижи, без имущество и без социален статут, да проповядва отказ от всичко материално и светско, да демонстрира презрение към установените ценности и да стои на дистанция то любовта и привързаността. Те смятали, че философът застпъва подобна теза, защото годините на робството са го приучили да не се привързва и са изградили у него друга гледна точка.

На техния ропот Епиктет отговарял:

– Да не мислите, че проповядвам философия, която е подходяща само за освободени роби? Спомнете си Сократ – той не е бил роб, имал е и жена, и деца, и родина, която да защитава, и приятели и роднини, от които е можел да бъде принуждаван и разсейван. Ала към всички тях се е отнасял като към чужди – били са му близки, но само колкото е трябвало.

– А как тогава е успявал да се освободи от страховете си, как е съвместявал ролята на философ и съпруг? – попитал един.

– Всички при него – отвърнал Епиктет – е било подчинени на закона и на подчинението на закона. Затова и когато е трябвало да отиде войник, пръв е тръгвал и най-безстрашно се е излагал на опасности. А когато Трийсетте тирани идват на власт в Древна Атина след Пелопонеската война, те го изпращат да посегне на Леон Саламиски, ала Сократ – понеже смятал това за позорно, и както сам казал, „повече се страхува да извърши безчестие, отколкото да умре“, не влязъл в заговора, обричайки се на смърт. Защо? Какво е постигнал? Какво е било толкова важно, та е бил готов да умре за да го опази? Не живота си, това, което не му принадлежи. Не! Избрал е да остане верен и честен човек, този избор никой не може да му отнеме, никой не може да подчини и пороби. И тогава Сократ не постъпва като човек, който има деца и жена, а като сам човек.  После, преди екзекуцията, пак е имал възможност да избяга, дори пазачите са го подтиквали да се спаси заради децата си, но той отказва, за да съхрани достойнството си. Отвръща, че не желае да си спаси тялото, а онова, което със силата на правдата сразява злото и несправедливостта. Онова, което чрез смъртта утвърждава живота. И действително Сократ спасява живота си не по позорния начин – като избяга, а като умре, за да увековечи името си. Така и добрият актьор се спасява, като престава да играе, когато трябва, а не когато продължава да играе след отреденото време.

– А децата му? Как ще се справят без него? – възразил ученикът.

– „А как ще се справят, ако замина за Тесалия?“, с насмешка отвърнал Сократ на същия въпрос, преди да изпие отровата. А ако бяхме ти и аз, щяхме да философстваме надълго и нашироко, че това е лекомислено пропиляване на живот, че срещу несправедливостите човек трябва да се бори, че жив, мъдрецът е по-ценен срещу тиранията, отколкото мъртъв… Все идеи, с които да защитим страха си от смъртта. Но как всъщност страхливият мъдрец кще е полезен за другите, щом не с личния си пример? Как ще убедим другите, ако сами сме избягали от изпитанието? Не е ли истина, че днес никой нямаше да помни Сократ, ако беше избрал малодушието и безчестието? Затова смъртта му е много по-полезна за хората като пример за единство на думи и деца, отколкото всички по-късни трудове и писания.

ЗА ОПИТВАНЕТО

Епиктет неуморно настоявал учениците му да отстояват свободата си. Успокоявал ги, че някои способности трябва да се упражняват дълго, докато станат устойчиви. Казвал им:/

– Ако искаш да си свободен и желаеш стремежите ти да се осъществят съобразно ценността им, трябва ежедневно да упражняваш духа си. Не се чуди на думите ми: понякога най-важните неща зависят от съвсем незначителна цена. Струва ти се, че щом става дума за свободата, за Свободата с главно „С“, то за нея трябва да се плаща с голяма цена, истината е, че тя иска само да се полагат необходимите грижи. За тази свобода някои се обесват, други се хвърлят в пропасти, а понякога загиват и цели градове. Когато умоляваш Бога за тази истинска, сигурна и устойчива на всякакви козни свобода, ти ще отстъпиш ли от даденото ти? Защото ако се упражниш не само да умираш, но и да бъдеш мъчен, заточван и бит, ако с тренировки привикнеш, че всичко е чуждо, че нищо предметно не ти принадлежи – независимо дали си роб сред роби, или цар сред царе – тогава ще разбереш на пръв поглед парадоксалната истина, че отказът от страст към материалните блага е първата стъпка към укрепване на независимия дух. Онзи, който разполага с всички блага, само трупа нови страдания за себе си – било от страх и безпокойство по притежанията си, било от отегчение и пресита. Защото свободата се придобива не с изпълняване на желаното, а с разрушаване на самото желание. И за да разбереш, че това е вярно, всичките си усилия, които си положил за изпълняването на желанията си, трябва да насочиш към това – будувай в името на възгледа да станеш творец на свободата си, чиракувай при беден философ вместо при заможен столичанин. Може и да не станеш философ или творец на свободата си, моаже след години да те сочат с присмех заради неуспеха ти, но поне ще си опитал. Опитването не е позорно нещо, то е първият истински свободен порив на духа.

ЗА МАЛКИТЕ НЕЩА

Според Епиктет именно малките неща са онова, което човек трябва да започне да опитва да постига по пътя си към свободата на духа.

– Болестта е пречка за тялото – казвал той, – но не е пречка за свободния избор, освен ако самият ти не си пожелал тази болест. Куцането е препятствие за краката ти, но не за поривите на духа. Това важи за всички останали неща, които те сполетяват – те могат да бъдат пречки за другите, но не и за теб! Защото каквото и да ти се случи, следва да се обърнеш към себе си и да прецениш какви сили имаш, за да се справиш. Ако видиш красавец или хубавица, ще откриеш, че силата е във въздържанието; ако ти предстои усилен труд – нужната сила е в издръжливостта; ако те оскърбят – прояви търпимост! Когато привикнеш с това, повече няма да бъдеш жертва на привидността и на предпонятията. Ако се случи детето ти да умре, не казвай: „загубих го“, ами само: „Върнах го“. Било е върнато там и при този, откъдето е дошло. Имотът ти е отнет? Не, бил е върнат! И не протестирай, че този, който ти го е отнел, е лош човек – просто приеми, че Онзи, който ти го е дал, е пожелал да го даде другиму. Защото всичко, което имаш, ти е дадено назаем – за него трябва да се грижиш като добър стопанин, но да го върнеш безропотно, когато си го поискат обратно! Затова недей да искаш всичко да се случва така, както ти желаеш, а просто промени желанието си – направи така, че да искаш всичко да е точно такова, каквото се случва – и ще видиш как ще започнеш да се чувстваш щастлив, ще те спохождат само сполуки. И не се оправдавай, че ако занемариш нещата, които не желаеш, ще се лишиш от прехрана, или пък че ако не дадеш урок на провинилия се роб, той ще ти се качи на главата. Защото по-добре да умреш от глад, но свободен от грижи и страхове, отколкото да живееш в изобилие, тормозейки се. По-добре е робът ти да бъде лош и непокорен, отколкото ти да си нещастен. Затова започни именно от дребните неща – приучи се да мислиш за похабеното вино или за откраднатото стадо с безразличие – сякаш това е цената за безстрастието, на душевния покой. И как иначе – нищо не става даром!

ЗА ПРЕДПОНЯТИЯТА

В етиката на Епиктет връзката на свободата с истината и с начина на живот е основна тема – за него свободата е най-вече вътрешна работа, човек е свободен изначално и сам по себе си, независимо дали е роб или свободен, прочут или никому неизвестен, богат или бедняк. Ала от човека зависи малко, животът му е по-скоро роля, която му се пада и която той трябва да изиграе достойно – с разумен избор между доброто и злото.

Условието за свободата е човек да умее да прилага предпонятията (пролепсис), тоест да знае какво представлява всяко съществуващо и правилно да използва това знание спрямо конкретните неща. Объркването, неточностите при прилагането на предпонятията или неправилната им употреба според Епиктет са причината за всички злини на хората. Например ако някой е здрав, но мисли за себе си като за болен, той грешно прилага пролепсиса за болест. Друг мисли, че е беден, а всъщност разполага със солидно имущество. За трети лошият баща е оправданието за собственото му слабо възпитание. Четвърти смята, че императорът се отнася немилостиво към него. А всъщност всички те не прилагат правилно предпонятието за злото и затова не умеят да го избегнат.

Никое предпонятие не противоречи на друго – объркването започва, когато се прилагат неуместно. А кое е уместното използване, се определя според Епиктет от личната истина. Свободният човек за него е само онзи, който живее – не другаде, а вътре в себе си – в истината, в общата истина за нещата, която ти се е паднала предварително по начина, по който ти се е паднала обща житейска роля.

ЗА БЛИЗОСТТА С ИМПЕРАТОРА

За Епиктет най-важният елемент в убеждаването на събеседника са примерите, чрез които нагледно и разбираемо да представи тезите си. Затова често използвал като база за надграждане идеята за приятелство и близост с императора – нещо, смятано за върховно благо по онова време, за почти божествена благословия, за изключителна индулгенция за всички минали и бъдещи дела.

Да си приятел на императора, било върховна цел за всички изтъкнати патриции, да простолюдието пък било най-висшето стъпало, до което може да се добере някой смъртен. Обратно, неприязънта на императора към теб е равносилна на смърт. Ала за Епиктет близостта с императора е висша форма на несвобода.

– Та „как да избегнем всички злини, които може да ни се случат“, питат се римляните – говорел веднъж Епиктет. – „Всяко зло ще ме отмине, ако съм близък на императора“, казва си някой нещастен човек и угнетен, се залавя с дела, които не са му присъщи и не би трябвало да са му цел. Защото и като приятел на императора, пак няма да постигне онова, което трябва. А кое е това, което търси всеки човек? Да постигне спокойствие и благополучие, да може да прави всичко, както желае, да не му се пречи и да не бъде принуждаван. А ако стане приятел на императора, това дали ще го отърве от препятствия и принуди и дали ще направи живота му спокоен и благополучен? Ако сега пред нас имате такъв човек – който преди е копнеел за приятелство с тирана, а днес е пръв негов приближен, можем да го попитаме: „Кажи ни, друже, кога сънят ти бе по-спокоен – сега, като си му приятел, или преди да се сприятелите?“. Веднага ще го чуем да казва: „Престанете да се подигравате с участта ми! Не знаете какво преживявам аз, нещастникът! Нито покой имам – все някой ще дойде да ме извика да ида при него, нито сън – все треперя да не се успя и да се събудя чак след него!“. А ако го питаме: „Добре, а кога обядваше по-приятно и по-сладко – след като се сприятелихте с императора или по-рано?“, ще ни отговори, че ако не го поканят на императорската трапеза, страда – да не би нещо да е разгневил величеството, а ако го поканят, се храни като роб, набързо, като много внимава да не каже или да не на прави нещо глупаво.

И защо са тези терзания? От какво се страхува? Че може да го накажат с бичуване като роб? Че защо, нали е важен човек, приятел на императора? Защо тогава дваж повече се страхува да не му прережат гърлото? Защо нито да се изкъпе спокойно, може, нито да иде да си направи гимнастиката без царското одобрение? Защо близостта с императора вместо желаното спокойствие го засипва с двойно повече беди?

ЗА НЕЗАВИСИМИЯ ДУХ

– Съгласихме се, че свободата предполага духът на човека да е независим – говорил веднъж Епиктет на учениците си. – Но тогава ми отговорете на следния въпрос: смятате ли, че свободата е нещо голямо, благородно и ценно?

– Как да не е? – викнали в един глас младежите.

– тогава може ли този, който е постигнал нещо толкова ценно, голямо и благородно, да бъде низък човек?

– Не може!

– Тогава излиза, че ако видим или чуем някой да се унижава и да ласкае другиго в разрез с действителното положение, спокойно можем да кажем, че този човек не е свободен, нали? И то не само ако го прави, за да го поканят на обяд, ами и ако цели да получи назначение на някой пост. И ако го прави за малка облага, можем да кажем, че е малък роб, а ако е за голяма – тогава е голям роб.

– Да, можем да кажем така – обадил се един.

– А ти, момко – обърнал се към него философът, – смяташ ли, че свободата е нещо самовластно и независимо?

– Как да не смятам.

– Тогава онзи, комуто можем да попречим да стори желанията си и комуто можем да заставим да се отклони от тях, той свободен ли е?

– Не – отвърнал ученикът.

– Тогава следва, че всеки, който има власт над желаното от някого, за да може било да му го предостави, било да му го отнеме, е негов господар, нали?

– Но, учителю, така не излиза ли, че имаме много господари?

– Да. Защото преди да са ни господари другите хора, са ни господари нещата, а те са наистина много. Затова и по необходимост имаме за господари хора, които имат власт над тия неща. Всъщност никой не се страхува от самия император, а от нещата, чрез които императорът може да му навреди – да нареди да го убият, заточат, да му отнемат имуществото, да го обезправят… Ала и никой не обича императора – обичаме богатството, постовете и преимуществата, които носят, обичаме охолството и всичко, свързано с него. Ала щом обичаме преимуществата и охолството и мразим имащите власт над тях, защото са ни господари, защо тогава коленичим пред тия господари и ги почитаме като богове? Защо приемаме, че онзи, който има най-голяма власт над най-голямата полза, е божество, защо му се подчиняваме тъй сляпо, та той да се сдобива с още по-голяма власт, вместо да променим цялата тази порочна схема от зависимости чрез независимия си дух?

ЗАРЪКИ ЗА ПО-ДОБЪР ЖИВОТ

В своя „Енхиридион“ („Наръчник за живота“) философът изрежда няколко правила, спазването на които според него могат да ни осигурят по-щастлив и пълноценен живот. Ето какво казва той:

1. Веднъж завинаги установи за себе си определен характер и тип, който вече да спазваш не само насаме, но също сред другите.

2. Или се старай да мълчиш, или казвай накратко само най-необходимото. Ала ако случаят изисква да говориш, говори, но не за принизените теми – гладиатори, коне, състезания, ядене и пиене, както правят всички. Говори за важните неща – за хората, независимо дали ще ги съдиш, хвалиш, или сравняваш. Освен това пази речта си за подходящи събеседници. Ако са непознати и не знаеш заслужават ли я, мълчи си.

3. Нека смехът да не бъде в повече, нито безразборен, нито разпуснат.

4. Избягвай да даваш клетва, ако може изобщо; ако ли не – то избягвай го в рамките на възможното.

5. Гощавките с непознати или профани отклонявай. Ако се случи да идеш, внимавай да не те увлече простащината. Защото знай, че ако един от компанията е омърсен, ще се зарази и този до него, дори ако преди това е чист.

6. За нуждите на тялото осигурявай само най-необходимото: имам предвид ядене, пиене, дрехи, покрив, прислуга; онова, което е за показ и разкош, отказвай.

7. Що се отнася до любовните наслади, преди брак по възможност се въздържай; който ли пък е опрял до тях, да не прехвърля установеното от обичая. Но впрочем не ставай и противник на женкарите, нито техен изобличител; недей също обяснява всекиму, че ти не си.

8. Ако ти съобщят, че някой злослови по твой адрес, не отричай, а отвърни: „Той явно не познава другите ми пороци, иначе не би казал само това“. Недей да обиждаш и говориш вулгарности. Ако се налага да укориш дръзналия, покажи неодобрението си с мълчание и навъсеност.

9. Не е нужно често да посещаваш зрелищата. Случи ли се да отидеш, остани концентриран само в себе си, очаквай да стане само онова, което става, и да победи онзи, който побеждава – по този начин няма да се объркаш.

10. При разговор избягвай надълго и нашироко да припомняш за разни свои случки и приключения. Защото на теб може и да ти е приятен споменът за перипетиите ти, но на другите може и да не им е тъй приятно да слушат за твоите преживелици.

11. Ако ти предстои среща с важен човек, от когото се притесняваш, представи си как би се държал на твое място Сократ или Зенон.

12. Не полагай усилия да разсмиваш другите; защото това поведение не само лесно би те увлякло в простащина, но може също да накърни уважението на ближните ти към теб.

Из: София Петрова. Епиктет и човешката свобода. С., millenium, 2019.


[i] Бих спорила с авторката за трактовката й на „християнската“ идеята за несъпротива на злото. (с. 81) 




Гласувай:
5
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: nbrakalova
Категория: Други
Прочетен: 771087
Постинги: 300
Коментари: 1230
Гласове: 4525
Календар
«  Април, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930