Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.09 19:52 - Религия и митология или за възстановката на човекоотрицанието в модерността
Автор: nbrakalova Категория: Лични дневници   
Прочетен: 55 Коментари: 0 Гласове:
4



Стефан Чурешки (30 септември 1966, София – 19 март 2012)

От тенденциите в развитието на световното кино, на историческата наука и на светската археология ясно се вижда, че големите филмови компании питаят жив интерес към митологичните, епическите и религиозните произведения. Впечатление обаче прави фактът, че за православието и за славянския епос не се предвижда никакво участие в популярната представа на световната култура. Изключение тук правят руснаците, които заради тяхната доктрина за православие и евраазийство, т.е. поглъщане на азиатците в славянското море имат кинопроизведения за християнството и славянския свят. Ние не правим филми за Крали Марко, а комунистическия филм за Покръстването беше толкова лош и с такова ясно атеистично послание, че не става дори за учебен филм в НАТФИЗ. Така или иначе, ние излизаме от световната холивудска тенденция - епоса, бил той реален исторически или фантастичен. А това е най-доходното перо на Холивуд. Ние сме епизодични статисти в големите филми, без да бъдем сценаристи, режисьори, идейни автори на суперпродукциите. Но ние и не правим български епос, нито дори даваме историческа рецензия за това къде са или са били българите в тези два най-важни художествени жанра - епическия и религиозния. Ние нямаме филм за Балканската и Първата световна война, когато сме показали, че не сме материалистични черноработници, т.е. социален резервоар за бандити и проститутки, а сме изтъкани от идеализъм и безкористно родолюбие. Но наместо това напротив - правим филм за фейлетонистичната фикция бай Ганьо, а не правим филм за внука на уста Кольо Фичето - ген. Фичев, който разби храбрата турска войска за две седмици през 1912 година. Военният ни епос, впрочем, спешно се нуждае от филмиране.

Ако нямаме политическа сила и пари за продукция, то поне да даваме културологична рецензия за това, с което ни залива стратегията на Холивуд за световна историко-епична представа. Като не можем да направим Крали Марко световен епичен герой, то поне да рецензираме главния герой от позицията на нашата автентична старинна култура.

Така например, преди няколко години по българските екрани се въртя филмът “Троя”, пращящ от известни имена на световното кино. Гледайки филма с обичайно градския екшън-герой Брад Пит, влязъл в ролята на Ахил като непознато нему амплоа, българският зрител се пита “Къде сме ние в познаването и интерпретациите на такива знаменателни факти в основните културни и интелектуални пластове на фундаменталното човешко образование?”.

Знаем, например, че през Средновековието в България е била разпространена т.нар. “Троянска притча”, а някои езиковеди виждат в името на град Троян топонимичен отзвук от грандиозните събития преди повече от три хиляди години. Прочутите средновековни интерпретации на “Илиадата”, в които латинските и славянските народи са виждали своя етнически произход от народностите, участвали във войната заради хубавата Елена, са били присъщи и за българите.

През Възраждането “Илиадата” е изучавана в училищата, управлявани и организирани научно по възрожденски гръцки модел на образование, а Григор Пърличев, македонски българин, превежда произведението на Омир на новобългарски език. Иван Гологанов, учител в Родопите, чрез етнографа Стефан Веркович издава “Веда словена”, която според настояванията на “даскала” е стихотворна форма на старинно българско предание, свързващо митологичните времена от Античността с паметта на българите, от предкласическата античност.

В сюжета на филма „Троя“ не са представени по никакъв начин съюзниците на троянците, чиято кауза намира повече външни поддръжници от каузата на Агамемнон и Менелай. Тракийските отреди на Пирайхмес и войските на знаменития Рез не са споменати, макар в текста на Илиадата техните подвизи да се споменават сравнително обстойно. Не са представени адекватно и единоборствата, основен наративен похват на Омир. Ахейските и троянските царе (князе) имат облик повече на каубои или гангстери, а не на благородници.

Имайки предвид доброто познание на балканските народи на събитията от древността, можем да обърнем внимание на някои твърдения от византийската средновековна историография.

В интерпретацията на Античността византийските автори предоставят неочаквани данни, които на пръв поглед парадоксално, но на втори поглед логично пряко и сериозно намесват българите в събитията от Троянската война. Тук трябва да отбележим, че светите Отци на Църквата, каноните на Църквата и проповедите на балканските християни упорито са се борили с митологиите, които са извор на езичество и чрез поверията в митовете се оспорва историчността на Христос, за Когото атеистичната наука също твърди че е мит. А според православието, християнството е истинно учение, което се позовава на исторически свидетелства, на устни предания със силата на писаното слово и с богословски откровения, присъщи на православните, които имат претенцията единствени да разпознават Божията воля през вековете, макар БПЦ днес да мълчи и да не казва каква е Божията воля за българите и какво е нашето място в Божия план като нация. Митът е измислица, докато християнството е истина. Интересът към мита е допълнително занимание за религиоведи и хора на изкуството, които се обогатяват с религиозните представи, за да могат да разширят знанията си за религиозното съзнание на човечеството и така да укрепят способността на християнството да завземе това религиозно съзнание. Известно е от Писанията, че светите апостоли са проповядвали пред елините, чиято мъдрост е родила мита като политически и наративен инструмент за създаване на езиково-народностно съзнание. Истината за Христос е била доказвана не само посредством изразния свод на елинската философия, но и чрез знамения и чудеса, които са доказали, че Сам Бог се намесва в живота на хората, за разлика от езическите божества и митологични герои, чиято стойност е фикционална и като такава служи за приказки край огнището, но не може да породи жива вяра в Истинския Бог. Затова вкус към митологиите и енциклопедиите с митове могат да си позволят само хора, които трайно са се християнизирали, със силна Църква, спазваща каноните и познаваща корените на възстановка на езичеството посредством киното, театъра и археологията, която в България не се занимава с християнство, а с праистория и тракология, които са много интересни като цивилизационни феномени, но които в условията на 50 години атеизъм лесно могат да доведат до пристрастяване към нехристиянски обреди и практики. Това не важи за гърците, които имат страшно силна Църква и които съвсем ясно разпознават езичество от християнство, давайки рецензия с какво бива и какво не бива да се занимава гръцкият историк и археолог. Символът на Гърция е Акропола, но този символ не поражда езичество, а служи като свод на мъдрост за разбиране на християнството с оглед на това, че много текстове на вярата са написани на гръцки език и през интереса към старогръцкия се насажда интерес към текстовете на православието. Затова туристите, които ходят в Гърция, стават православни, а туристите, които идват в България, се връщат по-закоравели атеисти, отколкото са дошли. И това е защото българският епос и народна митология не са обвързани в етнографските комплекси с православието, нито филмите и театрите в България правят предмостие към вярата от сюжета на народните традиции. Затова разпознаването на българите в световни текстове като християни, славяни и хора на традицията ще спомогне продуктът на нашата култура да води към ортодоксия и чрез притчата на мита и епоса ние да кажем нашето евангелско послание към света. В САЩ, които атеистите обичат да дават за пример, във всеки един мотел, във всеки един хотел има Библия и текстове на вярата. В българските хотели и курортни средища не можеш да чуеш и видиш нищо за християнството, а Рилският манастир няма текстове на английски и френски език, които да говорят за българското православие. Затова свързването на българите с вселенските хроники и световни кинопродукции, както е направено в средновековните хроники, ще ни закрепи в полето на духовността и религията и ще можем чрез разпознаването ни в световните художествени произведения да откроим вселенското послание на вярата, което познаваме като нация още от ІХ век. Така е например със случая на Троянската война, която младите гледат без да подозират колко важно е било за българите да се разпознават в текстове на Библията и в световни митологични и епически жанрове. Казано с думите на професионалния историк - за българското участие във войната заради хубавата Елена има писмени извори, т.е. най-достоверният вид исторически свидетелства.

Ето какво казва известният историк от Xв. Лъв Дякон: “Ариан казва в своя “Периплус”, че Ахил Пелеев бил скит от градчето Мирмикион, който се намира на Меотидското езеро (Меотида е Азовско море - бел. автора). Той (Ахил) бил изгонен от скитите заради своята жестокост, свирепост и надменния си дух и след това се поселил в Тесалия.” Много средновековни и съвременни историци твърдят, че известните в Херодотовата „История“ „царски скити“ са всъщност българите, появили се в обектива на средновековната история като родово понятие, изведено от военно-политическата традиция на Северното Черноморие и южноевропейските равнини. Скитите са общността, която е фактическата причина Римската империя да загуби войните си с народите, прииждащи от север към юг и завладели Балканския полуостров по време на нашествията на готи и хуни. Много писатели настояват, че хуните и скитите са един народ, а на любознателния читател е добре известно, че българите са отъждествявани с хуните от реномираните византийски и латински летописци.

Голямо значение за нас, българите, има казаното в “Хронографията” на Йоан Малала. Ето какво пише Малала: “И така споменатия Ахил заминал заедно с Атридите като водил своя собствена войска от три хиляди души, наричани тогава мирмидонци, а сега българи.”

Извеждането на достоверността за генетичната (т.е. реално приемствена) връзка между средновековните българи и античните скити в осъзнато народностно-познавателно отношение е тясно обвързано с политическата история на Югозападна България, т.е. днешна Македония. Михаил Псел, известен византийски оратор, философ и историк, нарича брата на Самуил - Аарон - “водач на скитите”. Но Псел не e единственият пример.

Поразителна за изследователя е липсата на народностното и езиково име “българи” в епитафията на Василий II Българоубиец. Надписът от гроба на прославения византийски император изброява подробно и поименно покорените от него народи - персийци, скити, абасги и иберийци, но никъде не става дума за българи. Очевидно през XI в. равнопоставянето на българи и скити е било много разпространено. А оттук небългарската версия, повтаряме, небългарската версия, че Ахил е българин изглежда много оправдана с оглед на реномето на българите като най-суровите и опасни воини изобщо в знаменателните случаи на световната история.

Впрочем, освен „Троя“ има и много други примери за исторически интерпретации, които чакат рецензията на българската научна и/или кинематографска критика. А скитите ги има цитирани в Библията, както в Стария, така и в Новия завет, като отделна религиозно-културна категория и за покръстването на скитите има много сведения в късноантичните и ранносредновековните автори. Отношението скити-хуви-българи е съвсем ясно забележимо в историческите документи, но поради академична конюнктура, жажда за интелектуална власт и поради егоизъм, теорията за скитския произход на българите не среща научни поддръжници и това важи в пълна сила за науката в Европа и по света. Това се прави за да запази немската теория и философия на историята и хода на историческия процес, където ние сме виждани като ученици, а не като автори и мислители на историческите процеси в световната история. За да се разбере какво значи «скит», ще приложим някои исторически извори, които илюстрират значението на понятието, както е употребено в Библията.

Както казахме, скит и хун са родствени понятия. Превежданият през Средните векове в България византийски историк Йоан Малала, който казва че Ахил е българин, е оставил ценно сведение за ранното покръстване на хунски племена от земите на Северното Черноморие. Твърде възможно е тези племена да са били родствени на българите или дори да са представлявали част от Велика България.

Ето какво казва Малала в “Хронография”:

“По това време царят на хуните Грод (Гродас), който живеел близо до Боспора, минал на страната на императора. Той дошъл в Константинопол и се покръстил [...] Споменатият цар след като станал християнин се върнал в страната си близо до Боспора, намерил там своя брат и като го оставил с хунска войска, се оттеглил. Хуните се кланяли на идоли, направени от сребро и електър. Те ги събрали и ги стопили, а после ги разменили в Боспора като получили срещу тях милиарзии. Жреците на хуните, обхванати от ярост, убили своя цар и поставили на негово място брат му Мугел.” Текстът за хунското покръстване е преповторен от Теофан Изповедник, като името Грод има промени, а вместо Мугел стои Муагерис.

Освен ценната податка за наличието на идоли сред хуните, сравнявани във византийските и латински извори с българите, отбелязаната близост на хунския вожд с императорския византийски двор типологически е много сходна с близостта на владетеля Кубрат с император Ираклий през VII в. От друга страна, езическата съпротива на хунските жреци типологически съвпада с езическата реакция на Владимир-Расате в България през IХ в.! Сведението на Малала и Теофан Изповедник стои много близо като исторически прецедент и формално-типологически довод за вярата на българите от дохристиянската епоха от непространствените, извънвремеви и формално-теоретични съпоставки с шаманските обреди от Сибир и Централна Азия.

Археологическите находки за историята на средновековните славянски общности потвърждава наличието на идоли в религиозния култ, което води до предположението, че българите също притежават подобни кумири с оглед на ранното им съжителство със славянските племена на север от р. Дунав. Такива податки могат да се открият също така и в битовата простонародна култура.

Освен документите на старобългарски език, в това число и на преведените през Средновековието в България автори, чиито текстове несъмнено отговарят на собствено българските представи за миналото, съществуват и други податки, предимно от византийски и латински хронисти. Факт е, че небългарските сведения позволяват да се установят повече подробности за вярата от езическия период. В този смисъл съпоставката на средновековните документи с предхождащите ги антични свидетелства става по-лесна, особено за византийските сведения, защото те принадлежат на една сравнително запазена историческа традиция.

Известните на науката извадки за българското минало от византийските, латинските и арабските текстове, в това число окръжното послание на патриарх Фотий и “Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите”, определят кръга на устойчивите и несъмнени извори за дохристиянската българска вяра.

Най-сериозните, в смисъл на достоверни и надеждни документи се намират в писмата на патриарх Фотий и в “Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите”. И двете сведения се датират от IX в. Щастливо обстоятелство е, че тези книги съвпадат с епохата на Покръстването и спокойно могат да бъдат съотнесени към други сведения от началото на IХ в., представящи обичаите и обредите на владетелите Омуртаг и Крум. И двете преписки досежно християнската вяра на българите са излезли изпод перото на последната културна инстанция в християнския свят по онова време - Константинополския патриарх и Римския папа. Фактът, че най-големите религиозни капацитети на епохата пишат по българските дела, дава основание писмата им да бъдат отделени от останалите извори като първостепенни.

Ето какво пише в “Окръжно послание до източните патриарси” от патриарх Фотий: “Но и българите, народ варварски и христоненавистен станаха толкова много склонни към богопознание и питомност, че като се отказаха от отческите си бесове и оргии и отхвърлиха заблудата на елинското суеверие, по чуден начин се обърнаха към Християнската вяра.”

“Елинските суеверия” са отбелязани и от по-късни писмени текстове - например в Богословския сборник, писан от Висарион Дебърски през ХVI в., където езическите обичаи са представени като елински. Същото нещо се среща и в Синодика на цар Борил, където вместо “езически” или “погански” стои “елински”.

Отговорите на папа Николай I също потвърждават езическия, многобожнически характер на българските поверия, свързвайки ги по описание с варварските култове и природни суеверия на античните и ранносредновековни народи, живеещи в земите около Черно море и в степите на Източна Европа. Силно впечатление в “Отговорите” прави податката за “сарацински книги”, т.е. за съществувала мюсюлманска проповед сред българите, както и за религиозната проповед на един евреин, т.е. възможно юдейско влияние при религиозния избор на българите. Всички останали данни в писмото на папата - и за клетвата пред меча, и за клетвата пред камъка, и за носенето на повезки, и за гаданията, доказват многобожническа езическа религия, характеризирана вероятно от един първенстващ бог на войната и родното огнище.
Сред българите важно място е заемал военният култ, което подсеща за присъствието на специален бог на войната или направо за почитане на гръцкия Арес, защото в елинския и периферния нему свят мечът е символ на Арес. Почитанието на меча сред старите българи или сред воинското им съсловие е важна податка, защото тя доказва политическа връзка със скитските военни обреди. Успоредиците на почитта към меча отново започват от Херодот: “На останалите богове (скитите) принасят в жертва казания добитък по описания начин, а на Арес така. Във всяка област на царствата им е издигнато светилище на Арес, което има следния вид: образувано е от натрупани снопове съчки, на дължина и ширина колкото три стадия, а на височина по-малко и отгоре се прави една квадратна площадка. (…) Във всяка една област върху купа има древен железен меч - акинак - това е изображението на Арес. На този меч ежегодно принасят в жертва добитък и коне. Освен това принасят и следните жертви, които не принасят на останалите богове: от сто мъже неприятелски пленници един принасят в жертва, но не по начина, по който правят това с добитъка, а по по-различен; правят възлияния с вино по главата им, след това ги заколват над някакъв съд и като качат съда горе на купа от съчки, изливат кръвта върху меча…”

Сведението на Гай Юлий Солин е не по-малко важно, защото то обединява преданието за почитта към мечовете (съобщено в Отговорите на папа Николай I) и обичая главите на противниците да се превръщат в чаши (сведението за Крум и главата на император Никифор I Геник): “В земята на неврите извира река Бористен, в която има риби с изключителен вкус, нямат кости, а само много меки хрущяли. А неврите, както знаем, в определено време се превръщат във вълци, а след като изтече срокът, който е определен за тази участ, си възвръщат предишния вид. Марс е бог на тези народи: те почитат не божески изображения, а мечове. Принасят в жертва и хора.” Засичането на успоредици и общи места в система, както става в този случай, е много сериозен довод в определението на българските религиозни представи като езически и близки до старинните скитски обичаи.

Същото сведение, каквото дава Солин, се среща и при Арнобий в трактата му “Срещу езичниците”: “Присмивате се на това, че в древни времена Персите са почитали реки, както посочват паметните записки, Арабите пък безформен камък, а скитските племена - Акинак (къс меч).”.

Известният Амиан Марцелин, чието историческо съчинение “Дела” е основополагащо при съставяне на историята на Великото преселение на народите, разглежда почитта към меча като характерна за племената на аланите: “Почти всички алани са високи и хубави, с умерено руси коси, страшни със сдържаната свирепост на очите си и подвижни поради лекостта на оръжията си, подобни във всичко на хуните, но по-изнежени в начина си на живот и храната; за разбойничество и ловуване те достигат чак до Меотийските блата (Азовско море) и Кимерийския Боспор, а също така и до Арменците и Мидия. Не се вижда при тях храм или светилище; не може да бъде видяна някъде дори и колиба, покрита със сламен покрив, а по варварски обичай в земята се забива изваден меч и него почитат с благоговение като че е Марс, покровител на областите, по които те бродят”. Освен почитта към меча тук като податка може да се използва и номадския (полуномадския) начин на живот, живян от българите преди създаването на Велика България.

Един от известните старогръцки прозаици - Лукиан Самосатски - потвърждава обичая скитските племена да се кълнат в меч:

“…Други вярват в други неща: Скитите принасят жертва на меч, Траките - на Залмоксис…”.

Християнският апологет, философ и филолог Климент Александрийски отбелязва почитта към меча:

“В древността Скитите се молели коленопреклонно на меча, Арабите - на камъка, а Персите - на реката (…) Както ми се струва, твърде много (племена), след като забият само меч, му принасят жертви като на Арес. Сред Скитите Савроматите, както казва Хилезий в съчинението си “За мистериите”, изпитват страхопочитание пред меча.”

Същото, което казва Климент Александрийски, е повторено и от Епифаний.

Приск Панийски, пряк участник в събитията, свързани с хунското нашествие в Европа, разказва за интересно поверие, легализирало властта на Атила над многобройните народи, подчинени на хуните:
“…И не след дълго ще има нарастване на сегашното му могъщество. Това бил разкрил с поличба (сам) богът, който бил извадил наяве меча на Арес, който бил свещен и бил почитан от скитските царе като посветен на господаря на войните. Той бил изчезнал (още) в древни времена, а след това бил намерен с помощта на крава.”

Йордан в своята “За произхода и деянията на гетите” (Гетика) - гетите са тракийско племе, родствено на скитите - преповтаря Приск Панийски, вероятно за да вложи тежест на едно устно предание, с което лично е бил запознат:

“…Той (Атила), макар и да беше по природа такъв, че винаги бе твърде самоуверен, допълнително увеличи самонадеяността му намереният меч на Марс, който винаги е бил смятан за свещен от скитските царе. [...] След като изровил меча, овчарят веднага го отнесъл на Атила. Той се зарадвал на този дар и както (и без това) бил високомерен, сметнал, че е определен за владетел на целия свят и че чрез меча на Марс му е предоставено надмощие по време на война.”

Почитанието на меча има своите обществени, властнически и обредни значения. Важното в разказа на Приск Панийски и Йордан за откриването на меча на скитските царе е подчертана идея за приемственост в легитимността на върховния владетел. Същата идея на приемственост в знаците на властта се проследява отчетливо в Именника на българските князе, представена чрез остригването на князете. Почитта към меча, чашите от черепи и жертвоприношенията на хора, забелязани от българските книжовници и византийски хронисти, насочват вниманието към едно главно военно-политическо божество от вида на гръцкия Арес, германския Один (Тор) и т.н.

Както се вижда, интересът към езичеството, което се налага от темите на суперпродукциите на Холивуд и от интереса на модерната история и археология, не води към християнство и възвръща онези отрицателни човеконенавистни качества, които дохристиянската история на света познава. Затова хората, наели се да възстановяват праисторическата и античната митология, трябва да са наясно какво правят всъщност и да направят справка в каноните на Църквата и текстовете на Светите Отци за отношението на православието към митовете и епоса, които насаждат едно връщане в религиозно отношение към непознаващите Христос народи и като такива изчезнали от полезрението на световната история и отпаднали от хода на историческия процес в цивилизацията. 



Гласувай:
4
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: nbrakalova
Категория: Други
Прочетен: 724957
Постинги: 280
Коментари: 1192
Гласове: 4269
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930