СЕП. 29 VENEZIA

На живота в блатото
все така си става –
все потъва златото,
а боклукът плава.
1950

Авторът на тези стихове е Змей Горянин. За днешните поколения това име никому нищо не говори. За съжаление за предишното поколение името е табу. А се оказва, че през 20-те, 30-те и 40-те години на миналия век е бил от продуктивните и известни български писатели. Практически непознато на съвременния български читател е цялото му наследство – и статиите му, и романите му, и разказите му, и стиховете му. Името му упорито се премълчава от литературните критици и историци. Не се среща нито в специализираните издания за литература, нито в енциклопедиите. Дори в последните петнадесетина години малцина са изследователите, които пишат върху творчеството му – Кирил Захаринов (родственик на Светлозар Димитров), Цвета Трифонова, Вихрен Чернокожев, Искра Цонева, Васил Балевски.

––––––––––––

Змей Горянин (Светозар Акендиев Димитров) e български писател и преводач, е роден на 11 януари 1905 година в град Русе. Сътрудничи на списанията „Хиперион“, „Българска мисъл“, на вестниците „Литературен глас“, „Светлоструй“, на седмичните литературни страници на ежедневниците „Зора“, „Време“, „Пладне“, „Земеделско знаме“ и други.

Автор е на над 50 книги: автобиографичната повест „Червеният хотел“, историческите романи „Кнез Иван Кулин“, „Бачо Киро“ (1937), „Дунавът тече“ /1938/, „Ний умряхме – да живей народа“ (1938), „Силата на робите“ (1939), „Звезда керванджийка“ и други, на повести и разкази, голяма част от които за деца и юноши, на стихосбирки и епиграми. Заедно с Елин Пелин списват и редактират списание „Българска марка“. Занимава се и с резбарство.

През 1942 г. Змей Горянин за кратко е цензор в Дирекцията по печата.

През 1944–1945 г. е обвинен от Народния съд във „великобългарски шовинизъм“, поради интереса си към българската история, който расте покрай издирването на материали за художествените му творби. Книгите му попадат в „Списъка на фашистката литература“ и са иззети от библиотеките. Когато излиза от затвора, Георги Караславов, Христо Радевски, Младен Исаев няколко пъти му предлагат публично да се разкае, за да бъде реабилитиран, но той отказва. „Та именно те най-добре знаят, че не съм спирал ничий труд да излезе. Защо да декларирам нещо, което е факт.„

Изолиран от всякакви публични изяви, животът му преминава в самота до смъртта му на 25 август 1958 година. Погребан е в двора на манастира -Седемте престола-, Софийско.

ВЪЗТОРГ

Обичам слънцето, което не угасва, –
голямото усмихнато око, което бди;
и моята любов от ден на ден пораства –
о, моята любов е слънце, що гори!

Тя носи свежий лъх на пролетни лалета,
и задушливий зной на юлска мараня –
изморена и жадна, тя пие светлина,
а пътя й е бял, като Млечний Път в небето.

Тя носи бурята на Декемврийски вятър
и тихият полъх на вечерен южняк;
стопява ледове в своите обятия, –
или самата потъва в мек и пухкав сняг.

О, моята любов – спокойствие и вихър;
стремеж и тъмнина; страдание и щастие;
обичам слънцето, което не угасва –
голямото око – тъй ласкаво и тихо!

НА ЕДИН ПОЕТ

Че ти не си поет – не е беда, –
не са поети твърде много хора;
бедата, драгий, идва от това,
че пишеш и печатиш без умора.
1950

НА ЕДИН ХУДОЖНИК

Напразно се гневиш, човече,
че нямало изкуство вече!
Я виж, например, как жените
си дорисувват красотите.
1950

В ЛОКАЛА

В чашата се спусна сноп лъчи,
скъсани от лампата във ъгъла.
За какво ли сините очи
с ласкава усмивка са ме лъгали? Отразени в мътните стени,
като дъжд се ронят глухи тонове; –
знам, че има три добри жени:
самотата, майка ми, Мадоната. Без любов мен все ми е едно;
някога любов край мене мина ли?
Да отлея капчица вино
за добрите, скъпите починали! И да срещна всичко без тъга,
и да бъда горд във самотата си!
Малката цветарка и сега
с тиха скръб поднася ми цветята си! Имам аз изсъхнали цветя
в пликчета грижливо, нежно скътани.
Над локала пада самота
от димът скована и помътена.

ЧЕРНАТА КОТКА 

Аз имах ниска стаичка в мансарда,
със малък, южен четвъртит прозорец;
във нея, мислех, лесно ще завардя
сърцето си от любопитни хора. Ала врабче живее ли в кафеза
на чучулига весела и кротка?
Една нощ тихо в стаичката влезе
настръхнала, жестока черна котка. Не ми е нужна вече малка стая.
Какво бих скрил? Какво ли ми остана?
Над южния прозорец пъргав паяк
тъче си нова свилена премяна. А в къта свила нокти, тиха, кротка,
завършила до точка свойто дело,
голямата жестока черна котка
почива си над жълто одеяло.

ПОЛУНОЩ 

Желая времето да прикова
със сребърния гвоздей на луната,
да задържа нощта и тишината
и току-що дочутите слова.

Една умряла дума ме споходи,
двусрична, проста думичка: любов.
Разтваря се смраченото небо
и светъл спомен в светъл път ме води.

Изгасям недопушена цигара;
броя часът по градския часовник
и с мисли сиви, тежки и оловни
откъсвам две листца отъ календара.

ЧАСОВЕ

Жадувам слънчеви простори,
а в мрак потъвам ден след ден; –
за слънцето очи разтворил –
от слънцето съм ослепен.

Почуквам с просешка тояга
и безнадежден диря брод. –
Но как бих могъл да избягам
от собствения си живот?

ТИ ИДВАШ, моя есен. Тиха
целуваш старата гора
и в твойта сивкава зора
мъгли листата изгориха.

Мъглите падат и над мене, –
о, моята душа е злак
и чака с тихо примирение
да падне сняг, да падне сняг…

МАЛКИТЕ  птички се готвят за юг. –
Малко сърце, ще зимуваш ли тук?
Или със птичките скоро и ти
леко далеко ще си отлетиш?

Малко сърце, отлети без тъга!
Ти ще загинеш щом падне снега.
Мен той не ще ме сломи и попари -:
Мойте коси е отдавна прошарил!…

СТАРИЯТ ГРАД

Този град е по-стар от годините.
Къщите му сиви и окърпени,
сякаш са икони. А градините
на босилек дъхът. И на смъртник.

Тук, под всеки зид обвит с бръшлян,
има по една любов погребана,
по един живот неизживян,
разпилян, ненужен, непотребен.

Старците не помнят откога
е залязло слънце зад баирите,
нито чакат да изгрей сега,
нито вярват, че ще има мѝра:

– То било билуто. Ний самичките
за ковчег сме си приплели пръстите;
някой да ни палне вощеничка –
да запали и да се прекръсти.

И градът ще каже: „упокой!”
„Упокой!” ще прозвъни часовника,
И звънът му ще от,екне тройно
в облаците сиви и отровни.

ПО БЯЛАТА ПЪТЕКА 

По бялата пътека на моя земен път
спокойно и полека годините вървят.
Как устремно летяха, когато бях дете! –
Това ми е утеха, че днеска кретат те.
Когато бях дете ли? – Да! Може би тогаз
съм вярвал в дните бели и съм ги чакал аз.
А сетне вече свикнах да гледам с поглед друг:
не чакам да поникнат лалета вместо лук!
Минавайте години! Мен все ми е едно!
Светът не ще загине със мене наедно!
А мъдростта, която в живота съм добил
не бе море, а блато – и в него аз съм гнил…

На нивата

Ще стана раничко в зори,
ще се прекръстя и помоля,
и моят дух ще се смири:
– да бъде Божията воля!

На къра ще изляза, там
ще найда Божията нива
и житните зърна ще ям
и от росата ще отпивам.

И може би ще ме съзре
Христос, край него като мина.
И всичко Той ще разбере!

И ще ме викне, като Рут
глава на неговия скут
да сложа и да си почина.

КАКЪВ НАРОД…

Какъв се народ извъди!
Синът баща си да съди,
че си протака живота,
та си не дава имота.
1951

ВЪВ ВЛАКА 

Едно парченце слънчево небо
през рамката на малкия прозорец, –
а в мен гори безкрайната любов,
а в мене греят ширните простори; –
и всичко е прекрасно и добро:
скалите са божествени палати,
нивята – разтопено чисто злато,
реките – тежко, синкаво сребро.
Шуми в липите пътника южняк,
като море вълнуват се нивята, –
и волно пее бягащият влак
с отмерения шум на колелата;
и както странник от любов разбит,
за свойта скръб утеха не намира, –
един щурец тъй тихо, тихо свири
под пейките в купето нейде скрит.

КАРТИНА 

Може би стиховете на Анна Ахматова
съ ненужни за нашето време. –
Тази вечер спокойна, безлунна и матова,
като майка се сведе над мене.
Аз сега не живея с мечтите на момъка
от далечната мъжка гимназия
да събирам хербарий и кални отломки
отъ разчупени глинени вази;
и да мога да мисля за чистата лирика,
за очите на светли княгини; –
опустя моят дом; от любимите сбирки
ми остана едничка картина:
тиха вечер във златния свършек на лятото
и във чашата две хризантеми.
Може би, стиховете на Анна Ахматова
само помнят умрялото време.

ГОСПОДИ, АКО СПАСИШ СВЕТА…

Господи, ако спасиш света
от ноктете зли на завистта,
той от друго сам ще се избави
и ще Те възлюби и прослави!
1951

ЖЕНСКОТО СЪРЦЕ…

Женското сърце е разтегливо,
майчиното – непроменливо.
1951

НАДЕЖДАТА

Един през друг се хората изреждат
съвет да дават: как се управлява,
но – слава Богу – имаме надеждата,
че Бог рога на крава зла не дава!
1938

ОСНОВАНИЯТА

От малък още лъжеше за трима
и глупостта му беше несравнима;
от мързел не научи занаят,
та затова – избран бе депутат.
1936

ОКОТО СИНУР НЯМА…

Окото синур няма
и страда от това;
такваз земя голяма –
то вижда къс едва.
1951

SI VIS PACEM

Капка по капка – сбира се вир;
бомба по бомба – сигурен мир!
1950

СИНЕОКА НЕЗАБРАВКА…

Синеока незабравка
е съседката ни Здравка,
ала повече се помни
със гърдите си огромни.
1951

Гробът на Змей Горянин в манастира "Седемте престола"

Източник:
https://magnifisonz.com/2019/09/29/%D0%BD%D0%B0-%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%B0-%D0%B2-%D0%B1%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B2%D1%81%D0%B5-%D1%82%D0%B0%D0%BA%D0%B0-%D1%81%D0%B8-%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B2%D0%B0/

  

Само едно стихотворение ми се стори измислено-непреживяно, и то е за неговата любов. Отишъл си на 53, като баща ми. И като първата ми любов. Имат нещо общо.
Посещавал съм манастира "Седемте престола" с първата ми любов през 1963-та.