За ВОЛЯТА, РАЗУМА и ЖЕЛАНИЕТО

Един ден докато водел поредната си лекция, Кант усетил, че един от най-отдадените му студенти е необичайно разсеян и сякаш изобщо не се вълнувал от поставените въпроси.

- Кажи ми – обърнал се той към младежа. – Понеже виждам, че се отегчаваш – какво ти е известно за човешката воля?

- Всичко! – усмихнал се стреснат студентът и продължил. – Тя е всичко за индивида, понеже само желанието може да тласка човек нап ред.

- А възможно ли е и нещо друго да определя волята освен обектите на желанията ни? – попитал Кант.

- Не – отвърнал студентът.

- Някой друг има ли по-различно мнение?

Всички мълчали и тогава професорът продължил:

- Да, субективното основание на желанието е основният мотив на волята ни. Но има и друго. Разумът. Той е способен да съблюдава принципите на личното ни благоразумие и въз основа на тях да реши дали да отложи, забави, или дори категорично да забрани удовлетворяването на тези наши желания. Така е, нали?

- Но дали тогава това значи, че разумът е способен сам, чрез свои собствени похвати и убеждения, да предопределя волята? – попитал друг студент.

- Не – отговорил професорът. – Чрез благоразумието разумът регулира, но не избира какво искаме или дали го искаме. Представя го лесно като следната парадигма: ако желая да постигна този резултат или да избегна това, то следва да постъпятака и така.

След което философът се обърнал отново към доскоро отегчения студент:

- Надявам се след днешната лекция да изясниш сам пред себе си, с помощта на разума си, своята воля и желание по въпросите на философията. Тя е сериозно призвание и не върви ръка за ръка с отегчението, отвеяността и колебанието.

Студентът разбрал посланието и кимнал в знак на съгласие.

 

НА ГОСТИ У КАНТ

Имануел Кант бил известен като особен човек, който, макар че странял от суетата, често канел в дома си подбрани гости около трапезата. Традиционно присъствали най-много петима души, а поднасяните ястия, въпреки образа му на стоик и аскет, винаги били невероятно вкусни, гарнирани с най-отбрани напитки.

Мнозина намирали противоречие в нежеланието на Кант да гостува у други ора, но едновременно с това да кани гости почти всеки ден на обяд.

Лудвиг Боровски, приятел и съвременник на философа, също се озадачавал от това и един ден решил да попита Кант за причините:

- Отказваш да гостуваш, а пък каниш гости? Защо така? Излиза, че не страниш от хора. Какво е тогава? не намираш сили да изоставиш домашния уют?

- Какво неразбираемо има? Така ми харесва – усмихнал се Кант. – Нима има нещо обезпокоително в желанието на човек да подбира и допуска конкретни хора в удобството на най-личното си пространство?

- Не, но тогава защо не се присъединяваш по-често към празненствата, на които те канят?

- Но, драги, тези две събития нямат много общо. Моят обяд е насочен към близки, с които споделяме вкус едновременно към храната и към живота. Сетивата на всички са различни и е такъв празник да изучаваш различните хора и техните предпочитания – разбира се, ако се подходи с внимание към поканите. Докато ако реша да посетя шумно тържество, заменям качеството за количество и се обричам да слушам празнословията на случайни самохвалковци. Вкусът включва в себе си определени стандарти, той води до комуникация и общителност, а човек би следвало да е еднакво внимателен както към тях, така и къ онова, което слага в чинията си.

Боровски се усмихнал и отвърнал:

- А може би просто се отегчаваш да се храниш сам?

- Аз никога не съм сам – възмутил се Кант. – Най-малкото моят верен Лампе е винаги наблизо. Но нима смяташ, че храната е единственият повод, за да събера другари около трапезата? Не, приятелю, грешиш, не заради гозбите се сбираме, а въпреки тях – за да надскочим природния характер на естественото занимание да се нахраниш, но не просто да натъпчеш стомаха, а да заситиш и апетита на сетивата си за естетика. Нима не си забелязал, че е абсолютно недопустимо за мен да поканя в дома сиповеч3 от петима души едновременно?

- Забелязал съм – кимнал приятелят му.

- Тогава вероятно си могъл и да си отговориш сам защо е така?

- Предполагам, желанието ти за спокойна трапеза и отсъствието на шума от много хора?

- Защото обичам да беседвам смислено с гостите си и ако надвиша указания брой, ще изгубя тази възможност, а наместо разговор ще получа единствено безсмислена глъчка.

Това свое правило Кант неизменно следвал през целия си живот.

 

ЗА ЦЕЛТА

Един млад студент, склонен към прибързани изводи, веднъж решил да попита знаменития Имануел Кант за смисъла и целта в живота на човека:

- Кажете ми, професоре, защото аз не стигам до задоволително решение. Вероятно няма смисъл и цел и ние напразно се мъчим да разберем нещо, което няма строго предназначение.

- Задоволително решение? – повторил Кант, сякаш неразбрал въпроса.

- Да – отвърнал студентът. – Каква е целта на живота, на съществуването, има ли я, универсална ли е?

- Целта е винаги различна – отвърнал уклончиво Кант. – Целта на природата е човекът, като едно самостоятелно и устремено към собствените си цели същество, като отделен субект на моралността. Целта на човека е нравственият закон. Ако човек притежава цел, ще има и достойнство.

- А достойнството може ли да се разглежда в различни категории? – попитал студентът.

- Определението на достойнството е съждение. Ако в света няма нито едно разумно същество, способно да даде цена на вещите, то тогава вещите нямат никаква такава, целият свят няма да има цена. Следователно, ако няма кой да зададе дефиниция за достойнство, то ние не бихме го познавали. Но то съществува и не може да бъде изкривявано. Вие например вероятно знаете кои качества е длължен да притежава един млад човек, за да бъде определен като достоен?
- Да, зная – рекъл младежът и понечил да изброи няколко.

Кант го прекъснал:

- Тогава присъства ли сред тях качеството младежат да е изкусен лъжец?

- Не, какво говорите…

- А да умее да извлича лична изгода от всяка ситуация, дори с цената на това да потъпче нечии чужди нужди или права?
- Съвсвем не – отново казал студентът.

- Тогава е ясно, че тези умения са несъвместими с достойнството. Човекът е такова същество, че с увеличаването на свободата си, той все повече се приближава до крайната си цел – да е свободен, да може да съществува и действа в пълна независимост от природата и вещите, следователно – и от своите егоистични цели. СКамо моралният човек е истински свободен. Това е целта на живота.

 

(1) ЗА СЕРИОЗНИТЕ РАЗГОВОРИ

Въпреки чудатия си характер Кант добил популярност чрез философията и разсъжденията си и се превърнал в обект на покани за много вечери и тържества. Макар да избягвал шумните пиршества и да отклонявал много от предложенията, все пак се случвало и да посети някои събития.

Веднъж прел да присъства на вечеря, давана в чест на висш управник. Домакинът се усетил безкрайно поласкан и решил да заговори за философия, за да изпъкне като интелект пред важния си гост:

- Каква ли е целта на клетия ни и кратък човешки живот? Защо личността е създадена смрътна?

Никой не дръзнал да отговори веднага; всички погледи били насочени към Кант, но и той мълчал, преструвайки се, че не е чул нищо.

Озадачен, домакинът продължил:

- А може би не е моментът да се дискутират подобни сериозни теми? Макар че кой може да оп редели кога е подходящо, а кога – не?

Вечерята продължила, но на няколко пъти напористият домакин се опитвал да вмъкне по някой въпрос, който да накара Кант да влезе във философски разговори с него – току подмятал за дълга на човека, току заговорвал за свободната воля или за нравствените въпроси. Ала Кант не се поддавал. Домакинът съвсем се изнервил и понеже бил твърдо решен да провокира госта си, накрая направил последен и дързък опит, като се обърнал директно към Кант:

- Не мога повече да остана равнодушен, наистина настоявам: да имам такъв гост и да не мога да се насладя на думите и красивите му мисли?! Кажете, драги Кант, за какво пишете в момента?

Тук вече философът нямало как да остави без отговор запитването на домакина. Но Кант вдигнал рамене, повикал прислужника и помолил за още една чаша вино. След като я получил, отпил две глътки и заговорил за вкуса и качеството на напитката. Всички се озадачили от нежеланието му да отговори на толкова обикновен въпрос, но замълчали. Накрая Кант все пак рекъл:

- Когато някой започне да ми говори за философия на маса, това единствено ме ядосва. Нима намирате смисъл в накърняването на достойнството на философската мисъл чрез повърхности половинчати реплики измежду две хапки?

В отговор се обадил друг от гостите, който седял срещу философа:

- А нима Сократ не е беседвал с учениците си главно на трапеза, полегнал и затрупан с питиета и храна?

- Аз несъм Сократ – отвърнал Кант. – И дори и само това да ни различава един от друг, достатъчно е. Сериозните разговори изискват пълното внимание на ума и цялостната концентрация на мисълта.

Домакинът най-сетне разбрал, че няма да успее да блесне по време на вечерята. Примирил се и зачакал да поднесат кафето – надявал се, че тогава Кант ще бъде по-сговорчив.

 

(2) ЗА СВОБОДНАТА ВОЛЯ

На вечеря, давана в чест на висш управник, бил поканен и Имануел Кант. Домакинът се чувствал безкрайно поласкан от факта, че философът е приел поканата му, затова всячески се мъчел да го предразположи и да го накара да говори за естетическите си възгледи. Кант успявал да отбива атаките по време на вечерята, но след поднасянето на кафето станал по-сговорчив в разговорите и постепенно размислите на компанията се понесли във философска посока. Най-сетне домакинът щял да има истинска възможност да блесне с познанията си и да побеседва лично с прочутия мислител!

- Каква трябва да е волята според вас – заговорил припряно ной, - свободна или подчинена на нравствените закони?

- Та това е едно и също – рекъл Кант. – Единствено подчинението на нравствените закони е действително съвместимо със собствената воля.

- Че какво е волята тогава? – единствено успял да измисли обърканият домакин и начаса разбрал защо гостът му настоявал да не принизява философията си с хапките в чинията си по време на вечерята.

- Волята е практическият разум, а свободната и чита воля е чистият п рактически разум. Тя е способност да избираш само онова, което разумът, независимо от склонностите си, признава за практически необходимо, т.е. добро.

- Но може ли да е изцяло свободна? Нима човек не се принуждава на избор, който понякога е предварително решен вместо него? – попитал друг гост, докато отпивал от кафето си и се наслаждавал на думите на Кант; всички знаели какъв самохвалко е домакинът им и как винаги искал да се изтъкне пред гостите си, ала този път претърпял особено тежък неуспех; доскоро сърдитият философ пък вече говорел спокойно и увлекателно.

- Изборът – казал Кант – е неделима част от свободната воля. Той е натоварен с отговорност, както и с привилегия, носи благоденствие или мизерия, води до знание или до невежество. Нима ако свободната воля на някого реши, че желае незнание и глупост, нима тогава съществува мъдрост, която насила може да я измени? Съмнявам се, а вие?

Гостите се подсмихнали, домакинът се умълчал. От неловкото мълчание ги извадил някакъв слуга, който влязъл да долее кафе по чашите. Това бързо върнало разговорите към по-принизените и битови теми, а щом домакинът отпратил набързо прислужника, затворил вратата и се заел да възстанови сщата уютна атмосфера, която царяла само допреди минута.

 

(3) ЗА ИЗБОРА

Докато гостувал на вечеря в чест на важен управник, Имануел Кант упорито отбятгвал опитите на домакина да го заговори на философски теми, докато се хранят. Когато обаче след вечеря се оттеглили на чаша прясно кафе в кабинета край разпалената камина, Кант сякаш се поотпуснал и сам заговорил за някои естетически доктрини. Ето какво казал:

- Съществува само един избор, най-важният измежду всички останали – този на пътя, който всеки един човек избира да следва. Светъл или тъмен, този път може да крие истини и философски проникновения, които или ще бъдат разбрани, или просто ще бъдат отминати и недооценени. А може и да бъдат път празен и неозарен, безсмислен и лишен от всякакви морални и естетически ценности. Но какъвто и да е, това е път, избран чрез помощта на мисълта, на знанието или просто на интуицията. И в този смисъл изборът му е решение, което не може да бъде предрешено.

- Ами грешките? – обадил се млад мъж, у когото по всичко личало, че иска да научи как да поправи немалкото си погрешни постъпки досега.

- Разбира се, че изборът може да е правилен и грешен. Ала правилната преценка за него не идва наготово. Тя се появява след дълго търсене, преосмисляне, помъдряване и правене на равносметка. В случая това не е толкова важно, тук говорим за избора – без значение дали е доър, или лош, за избора, който е резултат от свободната воля на човек и от неговите стремежи в живота.

- Тогава няма как да сме убедени дали едно решение е правилно, или не на момента? – попитал гостът. – Нали?

Кант въздъхнал:

- Сложни въпроси задаваш, младежо, а искаш прости отговори! Нима е възможно? Нима е едно и също да решиш коя риза да сложиш днес и да избереш на какво да отдаде живота, времето, усилията си?  Не, нали?

- Съгласен съм – кимнал младият мъж, - но не е ли също така вярно, че понякога не е толкова лесно да се прецени доколко изборът е съдбоносен?

- Така е, но има и сигурни знаци, за да се познае – отвърнал Кант. – И пътят за разпознаването им започва още от раждането на човек. С израстването си той трупа опит, който му помага да различи важното от маловажното, стойностното от ненужното. Ето това е капанът от възможността.

- Но тогава излиза, че ако нямаме право на избор, тогава няма да имамем и възможност да сгрешим, така ли? – попитал младежът след кратко замисляне.

- Възможността за избор предполага и възможност за грешки. Грешките водят до пороци. Но ако човек взима решенията си въз основата на морала си, тогава изборът му винаги ще бъде правилен, а резултатите от този избор ще се доказват всеки ден и ще издържат изпитанията на времето.

Домакинът, който седял умълчан и слушал, кимнал замислено, защото прозрял в съзнанието си днешното си грешно решение: преследването на маловажната тръпка от усещането да се покаже много начетен и знаещ пред неподходящата публика. Така често научаваме уроците си по трудния начин.

Из: София Петрова. Кант и свободният избор. millennium, 2017 
1-ва част:
http://nbrakalova.blog.bg/lichni-dnevnici/2018/11/04/kant-i-svobodniiat-izbor-1.1633972  

(макар във връзка с настойничеството и незабавното задоволяване) на ум ми идва коментар на Джон Матюс: „Желанието за незабавно задоволяване е симптоматично за неконтролируемия ум; то е враг на търпението и подкопава дългосрочните цили, присмивайки се и навреждайки на отговорността. Отлагането на задоволяването е заучен принцип, то е житейско умение, помагащо ни да управляваме ситуациите и напреженията, особено изкушенията, които светът ни предлага… Но тази идея не е популярна в един свят, изграден върху търсенето на незабавна награда, бързото уреждане на трудностите и схемите за бързо забогатяване…“