Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.11 21:43 - КАНТ и свободният избор (1)
Автор: nbrakalova Категория: Лични дневници   
Прочетен: 167 Коментари: 0 Гласове:
7

Последна промяна: 05.11 23:02


„Трудно е да се опише историята на живота на Имануел Кант, тъй като той нямаше нито живот, нито история“ – това казва поетът Хайнрих  Хайне за мислителя в началото на ХІХ в. В известна степен е бил прав – през целия си живот световноизвестният философ никога не се отдалечава на повече от няколко километра от родния си град, а единственият път, когато излиза от него, е за да преподава в съседно село. Зад мълчаливия си и непроницаем образ  обаче Имануел Кант (22 април 1724 – 12 февруари 1804) е блестящ оратор и събеседник с изключителен ум, забележително чувство за хумор и недостижими познания. Всъщност, може би именно привидно скучните му дни са го оформили като един от най-влиятелните мислители в историята на западната философия. За всеобщо съжаление, личността му и възможността за непосредствено общуване с него са били достъпни единствено ма най-близките му хора и за онези, към които е изпитвал обяснима симпатия.

Роден е през 1724 г. в Кьонингсберг (днес Калининград), столицата на Прусия. Той е четвъртото от единадесет деца на семейстдото, от които само четири достигат до зряла възраст. Баща му, Йохан Георг Кант (1682-1746) е син на преселник от Шотландия, а майката – Регина Доротея Ройтер (1697-1737) е чистокръвна арийка. Кръстен при раждането си Емануел, той променя името си на Имануел, след като научава староеврейски и израства в скромна и особено набожна среда. Като дете физически и телесно той е твърде слаб и лекарите твърдели, че няма да живее много.  Когато поотраснал обаче, младежът Кант си изработил собствена система за здравословен живот, която неотклонно спазвал, поради което доживял до осемдесет години. Като ученик не блестял с особени качества, рядко бил пълен отличник, но въпреки това впечатлявал с последователността и старанието си.

Получава образованието си в Кьонингберския университет, където преминава и цялата му академична кариера. След като няколко години работи като учител, после в продължение на четиридесет години се препитава с даване на частни уроци по природни науки, математика, антропология и география. Едва в по-късните години постепенно интересът му се насочва към метафизиката, епистемологията и етиката. Бил изключително скромен по характер човек, тих, но всеотдайно отдаден на заниманията си до такава степен, че сякаш живеел с философията, все едно тя била негова „съпруга“. Случило се, че Кант не се женил, и когато на старини го питали защо станало така, той отвръщал: „Ами защото когато бях млад, нямах достатъчно пари да издържам жена, а пък когато най-сетне се замогнах, вече нямах нужда от жена!“.

В зряла възраст Кант пише много научни трудове и развива различни философски идеи. Основната му мисловна доктрина става трансцеденталният идеализъм. През 1755 г. Кант защитава дисертация с труда си „За огъня“ и още същата година получава научна степен въз основа на изследването си „Ново осветляване напървите принципи на метафизическото послание“. Най-известните му съчинения са „Критика на чистия разум“ и „Критика на способността за съждение“. През 1766-а заема поста помощник библиотекар на Кралската дворцова библиотека и остава на тази дължност до 1772 г. От Ерланген през 1769 г. го канят да поеме току-що създадената катедра по теоретична философия, но Кант отказва, обосновавайки се със своята привързаност към родния град и с разклатеното си здраве. Малко след като го канят повторно – този път в Йена, рез март 1770 г. най-сетне е обявен за професор по логика и метафизика в университета в Кьонингсберг. Една от централните теми в работите на Кант е темата за човешката свобода – свободата да мислиш неограничавано, в синхрон със себе си, и свободата да изразяваш мислите си, а също и свободата на човека от всички готови формули и предписания за модел на живот.

С появата на Кант настъпва периодът на професионализиране на философията – той е първият голям философ, който получава университетско образование – допреди неговата поява философията е била занимание на всеки, който е притежавал уменията да разсъждава ви беседва, без значение от професионалното образование.

Кант се приема за родоначалник на немската класическа философия и оказва голямо влияние върху философията на романтизма и на идеализма през ХІХ в. и работите му са отправна точка за Хегел.

Наред с другите представители на философската мисъл, Кант разсъждава за света като цяло и за закономерностите в него – онтологическия аспект на философията или учението за битието. То е неразделно свързано с учението за познанието – теория на познанието или гносеологията. Едновременно с това философията се развива и като учение за човека – философска антропология.

Немската класическа мисъл обединява всичко и разглежда човека, като изучава всички различни проявление на действията и на социалния живот на човека с поглед над обществото, нагласите му, изкуството и религията – дисциплините във философията, които били заложени по времето, по което живял и творил Кант.

 

ФИЛОСОФИЯТА НА КАНТ

Кант посвещава диренията си и научната си дейност на опита да отговори на въпроса в състояние ли е разумът да открие вечните закони на действителността. сам назовава собствената си философска доктрина трансцедентален идеализъм. Според него традиционно философията е призвана да предостави отговорите на три основни въпроса: Какво мога да знам? Какво съм длъжен да правя? на какво следва да се надявам? На тези въпроси се опитват да отговорят трите критически съчинения на Кант: „Критика на чистия разум“, „Критика на практическия разум“ и „Критика на способността за съждение“.

Една от най-важните теми в трудовете на Кант е тази за свободата, разглеждана в два плана – трансцедентален и практически. Трансцеденталният аспект трябва да отговори на въпроса възможна ли е свободата, при положение че всички събития в природния свят са причинно-следствено детерминирани. Кант предоставя отговора, като разграничава феноменалния от действителния свят – първият е светът на природната необходимост, а вторият – този на свободата на всяко разумно същество.

Практическият аспект разглежда въпросите на моралната свобода като проявление на разума, който притежава способност да определя мотивите на действията и постъпките.

 

Из „44 истории за Кант“

„КРИТИКА НА ЧИСТИЯ РАЗУМ“

Книгата е издадена през 1781 г., а през 1787 г.излиза второ издание, което е преработено и допълнено, тъй като първоначално получава противоречиви реакции и среща неразбиране. Наричана е още „Първата критика“. След нея Кант пише „Критика на практическия разум“ и „Критика на способността за съждение“.

Философът сам заявява за труда си, че основната му цел е да изследва възможността на метафизика като наука.

Кант преразглежда въпроса за метафизиката, обсъждан в догматичните учения без абсолютно познание или истина. Основната му идея е, че познанието за света, посредством опита и ума, е възможно, но то е относително и не е абсолютно, и разкрива относителния характер на познанието на човека.

В първата част на книгата, в трансцеденталното учение за елеме4нтите, Кант обръща внимание на пространството и времето като принципи на сетивното познание, на синтетичните съждения априори от чисти понятия като принципи на метафизиката и на идеите за понятията на чистия разум, които дефинират опитното познание, определено от абсолютната тоталитарност на условията.

Във втората част на книгата се разгръща учението за трансцеденнталния метод, посветено на формалните условия за една цялостна система на чистия разум.

„КРИТИКА НА ПРАКТИЧЕСКИЯ РАЗУМ“

Чрез своя критически метод Кант изследва човешкия разум, т една страна, теоретически, за да дефинира принципите на метафизическото познание на природата, и от друга страна – практически, за да предостави основните аспекти на морала като основен фактор в човешкото поведение.

„Критиката на практическия разум“ е труд, в който философът предоставя строга научна разработка на принципите на етиката. От успешното завършване на тази разработка – според него – зависи и съдбата на етиката като наука. В първата част, в учението за елементите, Кант отделя внимание на аналитиката и диалектиката на чистия практически разум. В аналитиката се разглеждат основните положения на чистия практически разум като максими, които имат субективен характер и нямат всеобща задължителност, или като практически закони, които са обективни основни положения с всеобща задължителност за волята на всяко разумно същество.

Кант разгръща и нравствения закон заедно с дедукцията на неговата всеобща задължителност и с познанието на неговата възможност. Съдържат се и дефинициите дзо добро и зло като единствени обекти на чистия практически разум. Философът разглежда нравствения закон като мотив или субективно определящо основание на волята и обръща внимание на  понятието за дълг, със съответните му отговорности и определящото му значение за човека като личност.

„КРИТИКА НА СПОСОБНОСТТА ЗА СЪЖДЕНИЕ“

В този свой труд Кант се посвещава на проблемите на естетиката и тези на органическия живот. Основните философски въпроси, засегнати и в трите „Критики“  на философа, могат да се сведат довъпроса „Как са възможни априорни синтетични съждения?“, а в третата книга същото търсене се отправя към априорните принципи на естетическата преценка на красивото в природата, в човека и в изкуството, а след това и към ариорните принципи на логическата преценка на природата..

Кант изследва поотделно първо критиката на естетическата способност за съждение и после тази на телеологическата способност за съждение.

Според него възвишеното и красивото се определят само като степен на чувство, като удоволствие, а не като степен на познаване на предмета. Както възвишеното, така и красивото се базират на чувствата, а не на натрупани знания. Виждайки един красив предмет, човек го описва като такъв на основание на чувството, което предметът предизвиква у него. А чувството, което красивото предизвиква, винаги е приятно и свързано с позитивни представи. Това приятно чувство, това усещане за удоволствие от красивото съвсем не е свързано с необходимостта или задължението да имаме познание за предмета и за неговите функционалности, ако той има такава. При възвишеното чувството на удоволствие от красивото се забелязва, че невинаги идва от позната форма, даже по-скоро с продукт от работата на въображението, но отново не е обвързано с познанията за предмета. В естетиката на Кант всеки довод води до заключение, всяко следващо заключение – до дефиниция. И така, всичко е свързано и взаимно обусловено.

Из: София Петрова. Кант и свободният избор. millennium, 2017 



Гласувай:
7
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: nbrakalova
Категория: Други
Прочетен: 566598
Постинги: 200
Коментари: 937
Гласове: 3393
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930