Епитетите, които използваме, са склонни да подвеждат. Често например наричаме едрите индустриалци „текстилни крале”, „стоманени крале” и т.н. Тези прякори внушават, че съвременните индустриални магнати са като монарсите и феодалите от миналото. Но в действителност между тях има повече разлики, отколкото прилики. Текстилният или стоманеният крал не управлява, а служи. Пазарът не е негово владение, нито клиентите са му поданици. Текстилният крал, както и всеки друг „крал” в съвременното стопанство, зависи от своя отрасъл и от потребителите, на които служи. Той всякак се стреми да запази благоволението на клиентите си, защото ако престане да ги обслужва по-добре и по-евтино от конкуренцията, много скоро ще загуби своето „кралство”.

Преди двеста години все още няма капитализъм и общественото положение на всеки е определено от раждането до смъртта му. То се наследява от предците и човек на практика не може да го промени. Ако е роден беден, е обречен да си остане беден. Ако е роден в заможно благородническо семейство, до края на живота си ще се радва на титлата и богатството, което върви с нея.

Що се отнася до производството, първобитната техника на онези времена осигурява стоки изключително за нуждите на богатите. Повечето хора (в Европа 90% от населението) са селяни и нямат достъп до занаятчийските изделия, продавани в градовете. Тази скована феодална система гнети дори най-развитите европейски страни в продължение на векове.

Но с времето селското население се увеличава и обработваемата земя започва да не достига. Появяват се „излишни” безимотни хора, за които няма работа в родните им села. Те не могат да станат и занаятчии, защото управниците не им позволяват да се заселват в градовете. Броят на тези отритнати хора нараства и никой не знае какво да ги прави. Те са пролетарии в истинския смисъл на думата, които властите могат само да затварят в приюти и поправителни домове. В някои европейски страни като Холандия и Англия стават толкова много, че към края на ХVІІІ век заплашват самите устои на тогавашното общество.

Когато днес виждаме подобна картина в развиващи се страни като Индия, не трябва да забравяме, че в Англия от ХVІІІ век условията са много по-лоши. По това време Англия има население 6-7 милиона души. От тях повече от 1 милион, вероятно цели 2 милиона, са парии, за които съществуващият обществен ред не може да осигури препитание. Тези хора са един от най-големите проблеми в Англия през ХVІІІ век.

Друг голям проблем е недостигът на суровини. Британците са принудени да се замислят сериозно за бъдещето, когато дървесината от техните гори вече няма да стига нито за отопляване на домовете, нито за нуждите на производството. Според управниците страната е в отчаяно положение. Те не знаят какво да правят и нямат никаква представа как да подобрят нещата.

От това обществено бедствие се заражда съвременният капитализъм. Между отритнатите се намират хора, които се опитват да организират малки работилници и да привлекат в тях своите събратя по съдба. Тези хора са новатори и работилниците им са откритие, защото вместо скъпи стоки за висшите класи произвеждат евтини изделия за нуждите на всички. Това е началото на капитализма, какъвто е и до днес, защото основният принцип на капиталистическата икономика е масовото производство. Докато традиционните занаятчии са обслужвали почти изключително висшите класи, новите капиталисти започват да произвеждат стоки, които са по джоба и на обикновените хора. Това е масово производство за задоволяване на нуждите на масите.

Ето го основният принцип на капитализма, както го виждаме днес във всички страни с развито масово производство. Едрият бизнес, нападан фанатично от т. нар. левичари, произвежда почти изцяло за задоволяване на нуждите на масите. Предприятията, които произвеждат луксозни стоки за заможни клиенти, никога не се разрастват до мащабите на едрия бизнес. Днес хората, които работят в големи заводи, са основните потребители на стоките, произвеждани в тези заводи. Това е основната, принципната разлика между капиталистическото производство и феодалното производство през предишната епоха.

Хората, според които има разлика между производителите и потребителите на продуктите на едрия бизнес, допускат голяма грешка. Големите американски магазини работят под девиза „Клиентът винаги е прав”. А клиентът е същият работник, който произвежда в завода стоките, продавани в магазина. Хората, които приписват на едрия бизнес огромна власт, също грешат, защото едрият бизнес изцяло зависи от подкрепата на купувачите на стоките му. И най-голямото предприятие губи своята сила и влияние, когато загуби клиентите си.

Преди 50-60 години в почти всички капиталистически страни се твърдеше, че железопътните компании са твърде големи и мощни, защото са монополисти и никой не може да се конкурира с тях. Твърдеше се, че в транспортния отрасъл капитализмът вече е достигнал етап на самоунищожение, защото е елиминирал конкуренцията. Но при това хората не вземаха предвид, че силата на железниците зависи от способността им да обслужват хората по-добре от другите превозни средства. Разбира се, би било смехотворно някой да конкурира големите железопътни дружества, като построи нова ж.п. линия успоредно на старата, след като старата задоволява наличните нужди. Но много скоро се появиха други конкуренти. Свободната конкуренция не означава да можеш да успееш просто като повториш или подражаваш на направеното от друг. По същия начин свободата на печата ти дава право не да препечаташ написаното от друг и да си присвоиш неговия заслужен успех, а да напишеш нещо различно. Свободната конкуренция по отношение на железниците се състои в правото ви да създадете превозно средство, което да привлече клиентите на железниците и така да разклати монопола им. В САЩ конкурентите на железниците – автобуси, автомобили, камиони и самолети, – са отнели печалбата на железопътните дружества и са ги изместили почти напълно от пътническите превози.
Развитието на капитализма се основава на правото на всеки да обслужва клиентите по-добре и/или по-евтино. И този принцип за сравнително кратко време успя да промени света и да осигури небивало нарастване на населението в световен мащаб.

В Англия от ХVІІІ век земята може да изхрани само 6 милиона души, и то при много ниско жизнено равнище. Днес над 50 милиона души се радват на живот, много по-добър от този на дори най-богатите през ХVІІІ век. Вероятно днешното жизнено равнище в Англия би било дори още по-високо, ако голяма част от енергията на британците не беше изразходвана за ненужни политически и военни авантюри.

Това са фактите за капитализма. Така че, ако днес някой жител на Англия – а същото е вярно и за всяка друга страна – каже на приятелите си, че е против капитализма, ето как те могат да му отвърнат: „Знаеш, че сега населението на тази планета е 10 пъти по-голямо, отколкото в докапиталистическата епоха. Да оставим това, че днес всички се радват на по-добър живот от прадедите си преди капитализма. Кое те кара да мислиш, че ако капитализмът изчезне, ти ще имаш късмета да си от десетте процента, които ще оцелеят? Може да не си много доволен от живота си, но самият факт, че живееш, доказва успеха на капитализма.”

Лудвиг фон Мизес
Това е откъс от първата лекция – “Капитализмът” в сборника “Икономическата политика: размисли за настоящето и бъдещето” от Лудвиг фон Мизес
Превод: Майя Маркова
ЛИБЕРТАРИУМ, септември 10, 2016 

Лудвиг фон Мизес

Лудвиг Хайнрих Едлер фон Мизес (1881-1973). Роден през 1881 г. в Лемберг, Австро-Унгария, в семейството на преуспял инженер. В противовес на мнозина, той обяснява как паричната политика на правителства всъщност създава рецесиите, а не ги преодолява, и още в началото на 20-те години предсказва Голямата депресия от 1929 г. Мизес се противопоставя на набиращата подкрепа идея за създаване на планово стопанство без свободен пазар и частна собственост. Във фундаменталния си труд „Човешкото действие” (1949) Мизес определя икономиката като наука за човешкото действие на индивиди със собствена свободна воля. Интелектуален ментор на Фридрих Хайек, Мизес не доживява да види интереса към идеите си, който идва след като Хайек спечелва Нобелова награда през 1974 г. Но още приживе учениците му Вилхелм Рьопке и Лудвиг Ерхард връщат Германия към свободата на пазара и сътворяват “германското икономическо чудо”. Като президент на Италия личният му приятел Луиджи Еинауди възпира комунизма в страната, а във Франция друг негов ученик, Жак Рюф, като съветник на Шарл де Гол води борбата за стабилна парична единица и свободен пазар. Всички те са членове на създаденото през 1947 г. Общество “Мон Пелерин”, което обединява икономисти-практици, и на което Мизес е сред основателите и първите ръководители. 

Но сега не стои тая дилема.
Сега господства не промишленият, производственият капитализъм, а ФИНАНСОВИЯТ, спекулативен, монополизъм. Който позволява приличен живот на трудещите се в РАЗВИТИТЕ страни, и в съюзниците на тия страни, и ограбва, и унищожава останалите, между които и НИЕ, Н И Е !!!