Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.05 19:09 - Н. В. ЦАР СИМЕОН II: АЛЕРГИЧЕН СЪМ КЪМ ДИКТАТА НА ВЕЛИКИТЕ СИЛИ, ОТ НЕГО СТРАДАТ НАРОДИТЕ
Автор: nbrakalova Категория: Лични дневници   
Прочетен: 243 Коментари: 6 Гласове:
5



Ще бъде ли възможно в този разговор да отделим личността на Симеон Сакскобургготски от тази на цар Симеон II?
Носил съм две-три шапки, така че съвсем възможно е.

Бях изненадана да разбера, че живеете в България. Как минава един ваш ден?
Денят ми е плътно запълнен. Всеки ден. Не е, да каже човек, само един или два дни в седмицата. Много неща има за вършене.

Какво правите в свободното си време?
Свободното време е нощно време, защото аз спя малко и тогава чета.

Какво четете? 
История обикновено. Или политически книги. Или нещо, което трябва да прегледам, защото авторът ми го е подарил.

Бяхте на сватбата на принц Уилям. Сега ще присъствате ли и на сватбата на принц Хари?
Не, защото това е вече вторият син, а в монархиите е прието тогава нещата да се случват по-семейно или с приятели. Не е задължително да се канят „едни, други и трети“. Практиката е такава. И в Швеция беше така наскоро, и в Люксембург, и къде ли не. Ако е престолонаследникът, обикновено се канят от куртоазия всички. Затова бяхме в Лондон на сватбата на принц Уилям. Пък и с принц Чарлз сме близки, а и семейството е с едно и също име…

Липсва ли ви политиката сега?
О, пази Боже, не! Аз съм бил цял живот в нея и продължавам да съм, но без да съм активен. Не страдам от синдрома за нещо, което ми липсва, защото съм си повярвал!

Собствениците на яхти казват, че се радват, когато си купят яхта, и се радват сто пъти повече, когато я продадат. Вие колко щастлив си тръгнахте от политиката? Тръгнахте ли си щастлив, че се махате?
Думата „махане“ може би… Донякъде… Но ми се стори съвсем нормално човек да си подаде оставката, след като е претърпял изборно поражение, да го наречем.  Но това не значеше за мен ни най-малко, че напускам, че обръщам една страница, че си тръгвам огорчен или ядосан на всички. Напротив. Беше business as usual на другия ден. 

Мислите ли, че останахте неразбран? 
Човек, като се позамисли, може да има това усещане, но аз избягвам да търся вина в други или да се самооправдавам. Просто приемам нещата така, както са. Аз съм страшен реалист и прагматик и тия работи не ме вълнуват, да си го кажа съвсем откровено.

Аз си мислих за вашия живот. Той е изпълнен с много обрати. Какво заглавие бихте му сложили сега?
Както и самата книга се нарича. Нещо, което е необичайно.

„Необикновеният живот на Симеон II- цар на българите“ звучи ли правдоподобно?
Така е. Може да се перифразира, естествено. Но не всичко е по моя заслуга. Просто това е съчетание на обстоятелствата. Толкова много неща са ми се случили и толкова неща съм видял и преживял, че наистина е необикновен…

В първите си години живеете изключително добре. Всички се грижат за вас. В един момент обаче преживявате изключителен шок със загубата на вашия баща. Кой ви е учил на нещата като мъж след това, защото всяко едно момче търси модела на поведение у баща си? Кой ви помагаше да научите „мъжките работи“?
Може би обстоятелствата. Многото хора, с които бях принуден да общувам. Пък и ролята на майка ми беше на майка, на царица, на цар, на шеф на семейството, на всичко. Така че от нея взех много.

Тя беше и бащата, и майката…

Определено. Имаше страхотна воля. Беше много строга и взискателна. В същото време у нея имаше и една добрина, която дори не мога да опиша. Последният шамар, който ми зашлеви… Вече бях на повече от осемнайсет. И сигурно заслужено.

Какъв беше поводът?

Ами един мой отговор. Има неща в йерархията на семейството или във възрастта и уважението, които трябва да се спазват. И на нея й дойде в повече. Но аз съм го запомнил с благодарност, а не както се говори сега, че е имало някакво политическо некоректно поведение. (Усмихва се.)

Имате ли в главата си спомен за майка ви, баща ви и сестра ви заедно?
Да, но в едно много далечно минало. То беше малко като време, защото баща ми беше толкова зает и го виждахме от време на време. Най-често вечер, когато се прибираше от кабинета си тук, във „Врана“.

Той идваше ли при вас вечерно време? И какво ви казваше?
Когато не бяхме вече заспали – да. Той се връщаше от кабинета много късно. 

Чел ли ви е приказки например?
Не… Не. Рисуваше понякога, за да ни забавлява – локомотив например. Или пък ни разпитваше какво сме правили през деня. Той нямаше време, за жалост. Пък и, знаете ли, по онова време възпитанието беше съвсем друго. Между поколенията нямаше тази близост, която имам сега с моите деца и внучета.

Когато той си отиде, как разбрахте за това? Някой опита ли се да ви запази, да ви съхрани, да не ви каже истината веднага?  
Ние знаехме, че той боледува. Помня дори, че отидохме и набрахме едни тинтяви от „Царска Бистрица“, които да му изпратим. Помня също и леля ми Евдокия, която ни казваше, че слиза до София, защото баща ни бил много болен, но ще се оправи… И след това, когато дойде адютантът и се обърна към мен с „Ваше Величество“, разбрах какво се е случило.

Вие имате спомен от вашия адютант (полк. Христо Бърдаров – бел. авт.)… От него научихте ли нещо?
Е, той също ме дисциплинираше. (Смее се.)

Как?
При яздене например. Или как да се държа пред офицерството или пред войниците. Знаете ли, в такава ситуация това идва отвсякъде. Човек копира, вижда…

Какви спомени пазите от царските си задължения тогава? Вие сте били много малък. Какво правеше едно момче на петгодишна възраст между възрастни дипломати? Вие е трябвало да присъствате на тези срещи, нали така? 
На някои от тях, да. Но това ставаше още от най-ранната ми възраст. Може би от тригодишен са започнали да ме тренират. Затова казвам, че монархията е една добра гаранция за престолонаследника от малък да се дисциплинира в професионален план. Да бъде готов да наследи баща си. Това върви с поколения. Не е нещо, което от ден за друг да седнеш и да го научиш.

А открихте ли истината за смъртта на баща ви и това вълнува ли ви днес изобщо?

Като син – да. Не за друго. Но за жалост и до ден днешен няма нищо, което да е стопроцентово сигурно, доказано черно на бяло.

Аз съм си мислила много за вашия баща как е отишъл при Хитлер и му е казал в очите, че няма да му даде помощ…
Е, вижте кога е било това – 1943 година. Бих искал да видя някои от героите, които го осъждат на какво ли не сега, как биха се държели на негово място… Какви предателства и какво ли не нямаше да има. Но това са вече други истории.

Има ли нещо във фамилната ви история, което все още не ви дава покой?
Има неща, които са били неприятни или незаслужени, но нямам време да се спирам специално на тях. А и не съм човек, който обича да се връща, да съжалява или да хленчи.

Народният съд издава смъртна присъда на вашия чичо (княз Кирил Преславски– бел. авт.). Майка ви опасяваше ли се за това какво ще стане с вас? Вие сте живели в страната още година след това…
И още как. А и не забравяйте, че руската революция беше много по-близо в мисълта на всички, отколкото е сега. Тя с две малки деца, виждайки какво се случва, си имаше опасенията, горката, но никога не го показваше…

Съдбата на Романови…   
Да, можеше да ни сполети… Защо не? Но те знаеха, че майка ми искаше да отиде в Египет, където бяха отседнали родителите й. И тогава ни предложиха един параход, който тръгваше от Варна, около двайсетина дни след като ни бяха съобщили, че трябва да напуснем България. Той минаваше през Одеса, после през Пролива и оттам направо за Египет. А другият беше 48 часа след съобщението – от Истанбул направо за Египет. И майка ми, като чу Одеса, също си зададе въпроса дали „случайно“ няма да ни оставят там. И тогава каза: „Не, тръгваме вдругиден!“.

Как оцелявахте в годините на емиграция? Първите години са били много трудни…
Майка ми беше главата на семейството. Аз трябваше да ходя на училище и да си гледам работата. 

Какъв ученик бяхте?
Средно добър. Не мога да кажа, че съм бил нещо много специално… Общо взето, дисциплиниран. Първо учих в Египет, после в Испания. Едното училище беше на английски, другото на френски език. Така че научих много неща.

А защо избрахте военната академия? 
Майка ми казваше, че едно момче, което не си е изкарало войниклъка… В това има нещо, което не е съвсем наред. И това беше начинът за още една допълнителна дисциплина. По този начин отидох в Съединените щати и беше безкрайно интересно. И там научих много.

Какво научихте от военната академия? Научихте ли се да се биете например?
(Смее се.) Не, не, това не беше основната цел, или поне аз не съм го приел така.

А как се представяхте на колегите си там? Те знаеха ли кой сте вие?
Не. Единственото, което знаеха, е, че бях емигрант. Но имаше емигранти бежанци, които работеха като прислужници или чистачи в академията. Дори имаше един българин, който ме разпозна. И аз тогава отидох и го помолих просто да забрави и на никого да не казва. И човекът си удържа на думата до края. Те знаеха и понякога ми казваха: „Ама ти си един от DP(Displaced Person–бежанец – бел. авт.)“. Ами хубаво – такъв съм…

А вие не искахте да бъде приеман по-специално или? 
Не, не можеше. Само генералът, който беше командващ, знаеше истинската ми личност. Иначе си бях кадет Рилски, номер 6338, и готово! 

Политиката разкрива ли според вас кой е мъж и кой не?
О! Да не даваме примери с канцлера Меркел… Тук едва ли трябва да говорим за мъжки или не неща… (Смее се.)Въпросът е да знаеш, да умееш, решенията да са добре преценени…

На годините, на които сте, как преценявате: кое е най-важното качество, което трябва да притежава един мъж?
(Изненадва се.)Това е много особен въпрос… Не съм се замислял никога. Но мисля, че трябва да има широко отворени очи, да слуша, да не се взима прекалено много присърце и да е готов да се учи. Аз самият съм на 81 почти и проявявам любопитство. Опитвам се да понауча нещо, доколкото ми разрешава паметта…

През 1955 г. вие обявявате с манифест пълнолетието си и верността си към Търновската конституция. Никой тогава не е мислил, че близо петдесет години по-късно вие ще сте министър-председател на България. Намирате ли това за исторически парадокс? 
Не. Цял живот се надявах да помогна или да направя нещо по-пряко за България, а не само да действам като един криво-ляво Червен кръст, както го правихме толкова години, помагайки на толкова хора с каквото е било по силите ни. И като стана това, трябваше да го приема в името на полезното.

Вестник „Гардиън“ писаха навремето за вас, че вие сте пример „как може да се свърши царската работа и без да имаш царска корона“. Статията завършваше накрая с думите: „Замисли се, Чарлз!“. Как бихте го коментирали сега?
Мен са ме учили цял живот да не се бъркам пряко в политиката. Да съм над партиите, над всичко това. Но в даден момент човек вижда, че може да бъде полезен и в друга роля. И така „суичвах“ (превключих), ако мога така да го кажа…  

Ето, вие казвате, че цял живот са ви учили да не се занимавате с политика. Какво ви накара да влезете в нея?
Виждайки това, което се случваше в тия години тук. И желанието ми с нещо да допринеса за страната. Защото, с цялото ми уважение към функцията на премиер, която пък познавам като потърпевш, царят е друго, държавният глава е друго. А не защото съм имал някакви други амбиции. Напротив. Виждайки изборната победа, счетох, че ще бъде непочтено към хората, които ми гласуваха доверието си, да кажа: „Ами добре, деца, аз ще остана във „Врана“, а пък ще поставя еди-кой си и ще стоя като някакъв гуру отзад“. И това ми костваше страшно много. Личните ми съмнения бяха много тежки, повярвайте ми. Това беше страшно мъчително. И какви ли не упреци получих…

От кого?
Ами от някои представители на медиите. Че за личните си интереси съм дошъл… защото винаги само личното се гледа…

Вашият приятел, кралят на Испания, какво ви каза тогава? Ваши колеги монарси не ви ли казаха „Ти си луд“?
Не… Дотам – не. Но че може би съм прекалено куражлия – да.

Когато идвате и започва вашият поход към властта, вие се срещате с Иван Костов и му предлагате заедно да излезете на изборите. Какво ви каза той? Как мина тази среща? 
Аз му казах, че има възможност така да процедираме. И той тогава ми каза, че му трябва още един мандат. Което, разбира се, уважавам като политическо виждане. И затова може би не стана.

А защо изобщо сте търсили неговото съдействие? Не бяхте ли убеден в собствените си сили или…?
О, да. Но намирам, че човек винаги трябва да сондира, да чуе и други мнения, за да си направи една по-ясна картина. Ако е само това, което човек си е намислил или желае, много по-лесно е да се сгреши.

Един дипломат навремето ми каза, че политик, който не си гледа в краката, губи изборите. Колко фатално може да бъде егото за един политик?
Не мога да ви отговоря на този въпрос, защото са ми отправяли дори упрека, че ми липсва егото. Винаги съм се опитвал да сложа нещо по-важно отпред.

От едно до десет – вашето его на колко бихте го оценили? 
Под пет сигурно. Определено…

Един въпрос, който баща ми помоли да ви задам. „Цар, който става министър-председател. Това понижи ли самочувствието му?“
Донякъде е логично, защото това е друга функция, както казах, но пък с повече ефект – бидейки премиер, вместо да остана и да „царувам“, без да имам пряката отговорност.

Вие никога не успявате да се видите с Живков, нали така?
Не.

Чудех се просто, съжалявате ли, че не успяхте да размените няколко думи с него?
Ами да, така е. Когато се завърнахме през 96-а, той ми прати „хабер“ да се видим. Но ми се стори малко прибързано, а и вече беше към края на посещението ми… И тогава отговорих, че може би при следващото ми идване с интерес бих дошъл да го видя… Но така стана, че не се осъществи тази среща.

Българските служби следяха ли ви навремето?
Трябва да прегледате архивите, ако имате достъп, и ще видите какво е било…

Кажете ми вие? 
…Колко хвърлени усилия за много малко резултати и ефект. За съжаление, системата е била такава, това не е упрек.

Миналата седмица имах среща с премиера Борисов, който каза, че от Живков и от вас е имал възможност да гледа „как разсъждава върхът на комунизма и върхът на монархията“. Той признава какво е научил от вас. Интересно, вие научихте ли нещо от него?
Ами ще ви кажа. Един ден, не знам дали вече беше станал кмет или премиер, той ми каза: „Аааа, да не мислите, че аз не съм ви наблюдавал“. Викам: „Генерале, ако пък вие си въобразявате, че аз не съм ви наблюдавал, докато съм ви гледал в тила толкова често…“ Защото той като собственик на компанията, за да бъде всичко перфектно, настояваше лично да ни вози и да наблюдава всичко… Така че и двамата сме се наблюдавали. И може всеки един да се е понаучил на нещо.

Какво открихте при него, докато го наблюдавате?
Знаете ли, много е трудно да се каже…

…И при него има един голям парадокс. Той е ваш охранител…
Собственик на компанията…

Да, точно така. И в един момент той става на вашето място. Става премиер. Аз съм виждала снимки, в които той е в центъра, а вие сте леко встрани. Разсъждавали ли сте над това?
То е интересно като еволюция. Във всяко отношение. И мисля, че е фрапирало и много наблюдатели. Така че не сме само ние.

Знам, че са ви предложили няколко имена за главен секретар и тогава вие сте ги отхвърлили и лично сте написали името на Бойко Борисов. Това ваш избор ли беше?
Не знам дали съм го написал лично, но ми се стори човек, който имаше точния профил, да кажем, за тази функция.

Поддържате ли връзка сега? Съветвате ли го за нещо? Той обажда ли ви се, иска ли съвети от вас?
Защо да го съветвам? Но, разбира се, че поддържаме връзка. Това е нормално, логично.

Искам да ви покажа една снимка. 
Какво ли съм гледал тогава? Или е от някакъв силен шум…

Това исках да ви питам. Тук сте в Испания. Какво си мислите? 
(Смее се.)Много съм се замислил… Но не мога да си представя, нито кога е било…

…Мисля, че е в началото на 90-те, в Мадрид. 
Това са снимките, които се търсят. Както казваше някой: политик, който си бърка в носа… Това е снимката сензация, а не нормалната (смее се).

Нормалната е скучна. 
Да, вярно, скучна е.

Взима следващата снимка. Оглежда я с любопитство, усмихва се.
А, да! Това е точно когато си дойдохме през 1996-а.

Какво си казахте с президента Желев?
Ние вече се бяхме запознали в Мадрид, когато дойде по време на Експото в Севилия. Тогава крал Хуан Карлос беше отказал да посреща който и да било държавен глава, защото всички идваха тогава в Севилия, но направи нарочно изключение, за да може президентът да го посети и след това да се видим ние двамата.

Ето тук сте цар и генерал…
Посяга към следващата снимка.

И президентът, моля… Тук сме заедно и с генерал Матова. Да, да, да…


мее се, докато оглежда внимателно снимката.

А какво ще ми кажете за тази двойка? Така, като я гледате отстрани, какво си казвате?
(В първият момент не разбира въпроса.)Кой знае какво съм правил… Обърнал съм се нещо… Гледам сякаш другаде… И това е в Мадрид, виждам го от оградата.

Ако трябва да се ожените пак, ще бъде ли за същата жена?
Олеее, това е много опасен въпрос… политически некоректен. (Смее се.)И особено отговорът ми. Ами мисля, че щом като сме се понасяли 56 години… би било логично да съм рецидивист.

Ето, вижте това…
А, да, помня тази картина… Бяха ми я донесли… Знаете ли, от 1989-а започнаха толкова много хора да идват. Точно четири хиляди трийсет и двама или трийсет и шест души, не помня точно, съм приел на четири очи от 1989 до 2000 г.

Когато се появихте на Орлов мост и тълпата щеше да ви смаже, вие бяхте като рок звезда. Как се чувствахте в този момент? Какво беше в главата ви? Очаквахте ли така да ви посрещнат? 
Не, по никакъв начин. Даже в най-оптимистичните ми очаквания. Но бях безкрайно благодарен, трогнат и развълнуван, разбира се.

А това е от погребението на баща ви…
Да, с дядо Калистрат. (Оглежда дълго снимката.) В онези години… Виждам тук адютантите, които бяха от новите, след  9 септември.

Навремето имаше една приказка, дядо ми я казваше: „Живее си като Симеончо“. Чували ли сте този израз?
Да. И до петгодишна възраст – така беше. Но след като почина баща ми, всичко се промени. (Заглежда се отново в кадъра.) Тук виждам снимката на този адютант – полк. Стефанов. Бяхме вече в тази къща, защото другата беше опожарена от бомбардировките, и маршал Толбухин изказа желание да посети двореца. Майка ми тогава каза: „Разбира се, да заповяда, но няма да го приема“. И всички ние се качихме на първия етаж, защото точно в три часа трябваше да дойде другарят маршал, за да разгледа „Врана“. Пристигна тогава една кола от комендантството и излезе един руски полковник. Тогава нашият полковник Стефанов отиде да го посрещне. Видях, че нещо разговаряха. Руският полковник му връчи един букет и си тръгна. Тогава той влезе тука и буквално се смееше човекът, защото маршалът си мислел, че дворците тук са като в Съветския съюз – музеи празни. И като научил, че някой тук ги обитава, изпратил този букет на майка ми. И аз после с мама толкова години съм се шегувал. Казвах й, че е може би една от малкото дами, която е получила букет от съветски маршал. Което не е малко. (Усмихва се.)

Наблюдавате ли конфликта Русия – САЩ сега? Колко далече отиде той и къде ще сме ние в него? 
Да, наблюдавам го. И само съжалявам, защото мисля, че нищо не е абсолютно – първо. Второ – че трябва да сме прагматици. И трето – трябва да си познаваме историята, защото имам известни съмнения, когато се чуват гръмки изказвания на хора, които може би не са от най-запознатите в историята. Ние сме вече в ЕС и НАТО, но това не изключва да имаме отлични отношения с други. Турция – тя си е в НАТО и без това, но е много голям и важен съсед, а ние сме физически на пътя й към Европа. Това е също един коз. Познаваме се, знаем защо и от колко векове. Същото е и с Русия. На картата, като погледнем – ами ние сме в Европа. Много по-близко е Русия, отколкото Западът и Западът отвъд океана. А че България има чудесна позиция… Не казвам да посредничи, защото звучи претенциозно. Но донякъде може да води един интересен диалог, който да е интересен в полза на двете страни, ако могат да се окачествят така тези лагери. 

По ваше време се случи влизането ни в НАТО, подготовката за ЕС. Оптимист ли сте по отношение на съюза сега?
Аз съм сто и десет процента европеист. Не само от произхода ми, но и от убеждения. Така че не виждам друг изход за България и континента да останем в Евросъюза и той да продължи да се разширява. Разбира се, трябва също и да еволюира. Може и да има критики, които в Брюксел, пък и ние всички сме в Брюксел, ще се вслушаме… Но няма две мнения, поне за мен, че ЕС е толкова печеливш за една България. Къде щяхме да бъдем през кризата от 2008 г., ако бяхме вън от него? Това беше проект още по времето на г-н Костов. Ние продължихме. Премиерът Станишев вече имаше късмета да бъде премиер, когато стъпихме като пълноправни членове. Но това беше общо усилие и целта на всички. И за щастие има повече проевропеисти в България, отколкото в много други страни.

Как гледате на конфликта в Сирия? Вие сте завършили един от най-добрите колежи в арабския свят. Познавате психологията му. Как мислите, какво ще се случи там?
Много грозна картина, за жалост. Но аз страдам от известен синдром. Алергичен съм към диктатите на т.нар. Велики сили. Много от конфликтите в дадени страни се появяват от интереси, които са по висши. А плаща населението на тези страни. Думите „балканизация“, „ливанизация“… Те не са създадени от населението…

Как гледате на Путин? Какво си мислите за него?
Не обичам да давам оценки, но бих попитал който и да било политик как може да се справи човек да управлява една страна, която има седем времеви зони. Да мерим с един и същи аршин е малко трудно. Не разбирам и недоумявам вълната „анти-Путин“ като символ на всички грехове или упреци…

Т.е. вие казвате, че държава от подобен тип не може да се управлява по друг начин освен чрез натиск, чрез сила…
Не е натиск. То си има начин. Това е историята. Не може да сравняваме Русия с една Швейцария например. А пък в крайна сметка резултатът ще се види един ден.

Като премиер как налагахте волята си лично вие?
Не знам дали съм я налагал въобще. Опитвал съм само да намеря необходимите аргументи или идеи, за да се приеме това, което предлагах или считах, че може да е полезно.

Вие сега се грижите за този имот. Поддържате го. Разбрах, че искате да правите и музей на Третото българско царство…
Да, защото толкова малко се знае за този период, а той е бил твърде интересен не само с национални катастрофи, както някои хора се опитват да го представят…

А каква е съдбата сега на тези прословути „царски имоти“, за които толкова много се говореше?
Напоследък се произнесе донякъде Страсбург. Тепърва предстои да се анализира всичко най-подробно. Но е много тежко, повярвайте ми. На стари години да ме мъчат по този начин за неща, които са изцяло ясни, но… за жалост това понякога са и вендети и други поведения, които няма да окачествя… Иначе защо през1998-а никой не възрази? Дори напротив. Изказаха се, че е историческа справедливост и т.н. И изведнъж към 2002, 2003, 2004 година започна всичко да става под въпрос…

Тогава, в онова ваше първо интервю при Кеворкян през 90-а, вие казахте, че няма да имате претенции. Но тогава нямаше и закон за реституцията…
…Не, не, извинявайте, ама претенции е едно, а нещо, което ти връщат като на всеки друг български гражданин – съвсем друго. Това не е претенция. И на това отгоре не аз го инициирах, а покойният Татарчев. Без аз да съм му казал или помолил…, защото считах, че имаше много други приоритети тогава за България и за държавната хазна, та да дойда аз и да кажа: ами моите имоти? Но за мен има принцип, който е опорочен, за жалост. Защото всеки, който е добросъвестен, знае, че т.нар. интендантство беше личната хазна на царя. Това, което е било купувано, плащано с пари на интендантството, произхождаше изключително от лични средства. Белгия има същото. И Белгия продължава да си има еднакво название, защото ние го копирахме от белгийците. Но като е имало военно интендантство, оттам вече тръгва изопачаването и изкривяването, че и цивилното е… държавно ведомство. А в бюджетите се вижда, че не постъпват пари за него. Когато сестра ми и аз дарихме този чудесен парк, който видяхте сега, като идвахте насам, това беше през 2000 година. Ами тогава някой да ме беше спрял и да ми каже: „Чакай, мойто момче, къде си тръгнал? Това не е твое“. Общината с благодарност го прие. Всички го намериха за един приличен жест. То беше дори много комично. Защото излизаме с кмета Софиянски – той искаше да има пресконференция и да покаже благодарствена грамота. И излизаме. Показваме я. Ура. Чудесно. И първият въпрос, който ми задава едно младо момиче, е: „Г-н Сакскобургготски, какво друго възнамерявате да дарите?“. И аз видях, че кметът Софиянския я стрелна, направо можеше да я убие с поглед. И аз казах: „Госпожице, за днес мисля, че 900 декара са достатъчни“. (Смее се.)И така приключи темата. Но… знаете ли, аз съм живял 55 години без тия имоти… И това не го разбират много хора, които гледат в чужда чиния с наслада…

Знаем, че в историята няма „ако“… Но все пак разсъждавали ли сте какво би станало с вас, ако нямаше референдум и димитровска конституция? Каква щеше да е вашата съдба?
Моята съдба не е важна. Аз мисля за страната. Щяхме да сме както са останалите западноевропейски страни сега.

За да завършим нашия разговор, ако сега ви питам колко е часът, какво ще ми кажете?
Че ми е било много приятно да разговарям с вас.

Интервю за портала dir.bg, 02.05.2018

Видео: 
https://www.youtube.com/watch?time_continue=177&v=5uQ9RhAyeb4

Източник:
http://www.kingsimeon.bg/2018/05/negovo-velichestvo-tsar-simeon-ii-alergichen-sam-kam-diktata-na-velikite-sili-ot-nego-stradat-narodite/

 


 




Гласувай:
5
0



1. germantiger - ...
12.05 03:00
Въпреки цялото ми от сърце отнпешние към теб, просто АЗ НЯМА КАК ДА ГЛАСУВАМ ЗА написаното като отговори в това интервю.

и го прочетох, впрочем
цитирай
2. barin - Здравей, nbrakalova. Струва ми се, ...
12.05 05:58
Здравей, nbrakalova. Струва ми се, че царя се появяваше само където има изгода. Той е аристократ и му личи. Не знаеше манталитета на българите, а и времето, когато се върна като министър-председател беше такова, че който и да беше на власт нямаше да се справи по-добре. Журналистите винаги прекаляват и търсят нещо, за да се захванат. Истината е, че Симеон II го приеха заради баща му, защото цар Борис III го обичаше народа.
Поздрави!
цитирай
3. krumbelosvet - Очаквано
12.05 07:05
Често съм повтарял в блога, че Симеон Втори е в НЕМИЛОСТ пред новия Голям Брат. И че ЗАТОВА изведнъж стана за медиите алчен реститут и дървосекач...
И умни хора повярваха в тая дивотия. Аз минавам за комунист в блога, но уважавам Симеон и ми е симпатичен с неговата човечност и ИСТИНСКИ европейски дух. А Европа вече е по-лошо от колония...
цитирай
4. nbrakalova - Към 1. germantiger - ...
12.05 21:59
germantiger написа:
Въпреки цялото ми от сърце отнпешние към теб, просто АЗ НЯМА КАК ДА ГЛАСУВАМ ЗА написаното като отговори в това интервю.

и го прочетох, впрочем


Въпросите са стари, предъвквани, винаги с надеждата за успех да бъде хванат натясно; или "да се отбие номера". Няма дори обръщение. Отговорите са премерени като за нашенски журналисти и предубедено настроена публика, с почва и атмосфера като за пред класов враг.
Който иска да знае какво Царя мисли, чете онова, каквото лично е написал.

Съмнявах се, че ще има интерес и ще бъде прочетено. Но исках да е в блога ми. В този смисъл благодаря за отделеното време.
цитирай
5. nbrakalova - 2. barin - Журналистите прекаляват, защото им плащат за това
12.05 22:30
barin написа:
Здравей, nbrakalova. Струва ми се, че царя се появяваше само където има изгода. Той е аристократ и му личи. Не знаеше манталитета на българите, а и времето, когато се върна като министър-председател беше такова, че който и да беше на власт нямаше да се справи по-добре. Журналистите винаги прекаляват и търсят нещо, за да се захванат. Истината е, че Симеон II го приеха заради баща му, защото цар Борис III го обичаше народа.
Поздрави!


Следях внимателно финансово добре подплатената българска комунистическо/социалистическа/демократическа пропаганда – тя не променя подбудите си. Но това не значи, че нямам способност да мисля. Та, по въпроса за „изгодата“ на Царя на фона на нестихващата и екзалтирана масова надпревара за изгода, си позволявам да имам лично виждане. Бившият „светъл“ режим и настоящият демократичен вложи и влага доста средства, за да дискредитира Царя… И в това има дълбок политически смисъл.
Симеон ІІ не го приеха заради баща му, а заради поредното „месианско“ очакване, което не само да плати борчовете на невежеството и нечестието, но и да излее рога на изобилието – ей така, даром, без усилие. И понеже не го получи, от „осанна“, зазвуча „разпни го“, та в суматохата „режисьорите“ на спектакъла, докато разграбват остатъците от „хазната“ да успеят да издигнат и личните си добре охраняеми бастиони. И докато публиката предъвква „мошеника“ и „грабителя“, те продължават охотно да осигуряват и себе си, и пропагандата.

Благодаря за вниманието, посещението и коментара Ви, barin.
цитирай
6. nbrakalova - Към 3. krumbelosvet - Крадецът казва "дръжте крадеца"...
12.05 22:35
krumbelosvet написа:
Често съм повтарял в блога, че Симеон Втори е в НЕМИЛОСТ пред новия Голям Брат. И че ЗАТОВА изведнъж стана за медиите алчен реститут и дървосекач...
И умни хора повярваха в тая дивотия. Аз минавам за комунист в блога, но уважавам Симеон и ми е симпатичен с неговата човечност и ИСТИНСКИ европейски дух. А Европа вече е по-лошо от колония...


Човекът е лесно манипулируем, независимо дали е умен или не толкова...
Благодаря Ви за коментара, krumbelosvet.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: nbrakalova
Категория: Други
Прочетен: 566564
Постинги: 200
Коментари: 937
Гласове: 3393
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930