2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. kvg55
5. wonder
6. planinitenabulgaria
7. varg1
8. sparotok
9. mt46
10. hadjito
11. deathmetalverses
12. getmans1
13. samvoin
14. mamkamu
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
Прочетен: 2566 Коментари: 11 Гласове:
Последна промяна: 19.04.2018 23:47
ПРОПАСТ БЕЗ ДЪНО
В процеса, поведен срещу демократичната култура още от времето на Френската революция, непрекъснато се повтаря една дума: простащина. Защото тази дума, неотдавнашно явление, се ражда в момента, когато народът от подчинен се превръща, най-малкото номинално, в основния деятел на политическия живот. Тя се разпространява със социалната подвижност, която се изразява в смесването на класите, която поставя един до друг благородника и човека от простолюдието, гражданина и селянина, пролетария и собственика, тя определя този ужасен дисонанс, който избликва от омесването на различни среди, на разделени касти, които не са съумели да останат по местата си. Простащината завладява планетата, откакто аристократичните добродетели, от една страна, и наивността на незрелия народ, от друга, изчезват в полза на един съмнителен обект, средната класа, която се държи на еднакво разстояние от крайностите и претендира да бъде гарант на мярата и институциите според схемата, която Аристотел, този философ на човешката среда, вече е развил.[1] Но тя е и място на циркулация, зона на нечисто смесване, където по-раншните разделения са объркани. Всичко, което е средно, не е непременно посредствено: то е и посредник, място на сливане и на сближаване с цел размяна. И средната класа отговаря на тройното определение за изравненост, равновесие и пропускливост.
Че народът е по природа недодялан – това не е нещо ново. Преди да бъде синоним на мъченик или на бунтовник в социалистическата христология, той е означавал най-напред примитивно състояние на съзнанието. В Републиката Платон го сравнява с "голямо животно", което трябва да галим по посока на косъма, за да го успокоим, животно неуко и смешно, което в управлението на една държава играе същата роля, както глухият и едноок капитан в управлението на плавателен съд. При Стария режим две човечества съседстват, без да се срещат, плътни бариери разделят плебса от останалата част на обществото. Всичко се променя с изчезването на феодалния свят. Но народът, по принцип издигнат в ранга на суверен, винаги е бил държан под подозрение заради своите вкусове. Така Кант ще обясни, че понеже савойският селянин е твърде груб, той не може да усети красотата на ледниците и върховете, в които вижда само опасност и бедствие. Човекът от простолюдието, крепостникът, простият, за когото в средните векове се казва, че душата му излизала през задника, този, чиято смърт някога трубадурите са осмивали в песните си - той може би се е превърнал в основното действащо лице в делата на обществото и остава по природа невъзприемчив към възвишеното. Ако претендира да се намеси в него, да даде своето мнение, той затъва в нелепости.
Простащината не е несръчността на недодялания крепостен селянин, класически обект на подигравки от страна на благородниците, тя започва с "буржоата благородник", подражаващ на аристократа, какъвто никога няма да бъде, тя отбелязва преди всичко един решаващ етап: нахлуването на масите в маниерите и нравите, казано другояче, издигането на низшето до ранга на висшето. Тя е следствие от равенството, симптом на едно време, което претендира, че е унищожило основата на йерархиите, че е заместило благородниците по рождение със заслужилите духове, че дава на всички еднакъв шанс. Ценностите са унищожени, различията премахнати: може да излезе, че светската жена е всъщност лека жена, а висшият чиновник – просто долнопробен авантюрист. Простащината, ако повторим казаното от Зола относно Втората империя, е оргията, смесването на жанровете: това е втурването към лесните удоволствия, амалгамата от категории и привилегии, взаимното отъркване, сблъсъкът на апетити и амбиции; това е накрая триумфът на парвенюто (и на неговото следствие – пария), на неграмотния милионер, който бърза да усвои наченките на някаква учтивост и култура, за да хвърли срамежлив воал върху своя произход.[2]
СТРАТЕГИИТЕ НА УЗУРПАТОРА
Простащината е извращение на подражанието, заболяване на легитимирането: тя винаги се свежда до симулиране на нещо, което човек не е. Вместо да се заеме търпеливо да чиракува, простащината се настанява на мястото на този, когото имитира, и иска да се приравнява с него, дори да го детронира. Така че простащината повтаря историята на буржоазията и хвърля сянката на съмнението върху нейните най-красиви завоевания: тази класа не само е изменила на своята мисия, като е създала стоящо под нея трето съсловие, но и се е преклонила пред тези, които е победила, заимствайки начините на живот и маниерите им. Благородството привлича буржоата, защото то е носител на един висок стил, който винаги ще липсва на последния: той копира благородните маниери с прилежание, което граничи с гротеската, защото копнее по този начин да основе върху традицията едно съществуване, лишено от традиции.[3] Имитаторът вярва, че присвоява духа, но си остава на нивото на видимото и затъва в пародията. Комбинира по примитивен образец знаци, които не е овладял, присъединява се по еклектичен начин към кастата, на която завижда. Прекаленост вместо простота, кресливо самохвалство вместо добро възпитание, ето това издава човека от простолюдието, който търси да се приспособи.
[…] (в края на текста 1)
Ето защо в простащината има нещо свързано с парите, тоест с опита да се купи елегантност и класа, значимостта, която човек няма по рождение: тук е емблематичен персонажът на новобогаташа. В своя опит да конвертира граматиката на "имам" в езика на "съм" той прекалява, издава своя произход точно в момента, когато би искал да направи така, че да бъде забравен. Каквото и да каже или да направи, на него винаги му липсват нехайността, тактът, непринудеността на хората от добро потекло. В своите дрехи с прекалено хубава кройка, в привидно небрежните си разговори той все ще има натруфен вид. И покъртителните му усилия го отхвърлят в неувереността, от която толкова иска да изплува. Това, което парвенюто научава на свои разноски, е, че човек не е знатен, защото е богат, и не е част от богатите, защото има пари: той е един успял индивид, нищо повече, и се надува, за да бъде забелязан от високопоставените. Има хора, които имат пари, има и хора, които самите са пари, има наследници, произлезли от благородни фамилии, и бедни, на които винаги ще липсват възпитанието, патината на времето, изтънчеността.
Как да не видим все пак, че бруталността на новобогаташа е признак на жизненост, фактор за развитие?[4] Обезпокоителното у парвенюто е не толкова безочието му, колкото коварното покваряване на кодексите, на което се отдава: той профанира накуп всички модели, които обожава. Да бъдеш копиран означава да бъдеш лишен от владение, легитимността ти да бъде разклатена, все едно да станеш обект на преврат. В това отношение Рим, обсебен от простащината, за мнозина се нарича Америка, безпътната дъщеря на Европа, която е успяла повече от нея. Още Шопенхауер отбелязва през XIX век:
Характерната черта на северноамериканеца е простащината във всичките й морални, интелектуални, естетически и социални форми, и то не само в частния, но и в публичния живот; тя никога не напуска янкито, независимо от старанията му. (...) Именно тази простащина го противопоставя така безусловно на англичанина: последният, напротив, винаги прави усилия да бъде благороден във всички неща, и поради това янките му изглеждат толкова смешни и толкова антипатични. Те са, собствено казано, световните плебеи.
Остава да разберем защо тези плебеи са заразили целия свят със своя начин на живот и защо американската епопея влияе върху планетата като цяло дотолкова, че да стане на свой ред обект за всеобщо подражание. Трябва да кажем тогава, че в простащината, тоест в непохватността на маймунските имитации има фантастична енергия, дейност, чийто резултат често е създаването на непозната до момента форма. Тя е един от пътищата, по които поема новото, за да излезе на бял свят. Силата на американската простащина е в това, че понеже я носи духът на строители, тя скъсва всички връзки с моделите и чрез гротескните си подражания на другите култури прави от вече познатото една нова цивилизация.
ЗА СПАСИТЕЛНИЯ КИЧ
Според един слух, който се носи поне от век и половина, модерността, победила в политическо отношение, представлява естетическо поражение, надмощие на дребното над великото, на мошеника над благородника, на разхвърляното над хармоничното. Претъпкан с безполезни предмети, модерният човек е разменил даровете на духа срещу долнокачествените стоки на развлечението. Тъй като вече никоя класа или елит не фиксира каноните и нормите, меркантилната и медийната субкултура може свободно да налага навсякъде своите полу-неща, своите вулгаризации и нелепици. В тази оценка не всичко е погрешно. Простащината наистина е симптом на едно общество, което не е обитавано от нищо друго освен от самото себе си и претендира да придава легитимност на всички колективни или индивидуални проявления. То е противовес на народния суверенитет, откакто последният, надвишавайки своите компетенции, претендира да упражнява своя надзор в маниерите и изкуствата. Ето защо, ако не искаме да превърнем демокрацията в духовен неуспех, трябва да предпазваме народа суверен от самия него, от неговите капризи, от масовизацията, която налага само поради своята многочисленост. Необходимо е да се колонизират в полза на демокрацията ценностите, традиционно смятани за спирачки на нейното разпространение: ентусиазъм, бунт, величие, праволинейност. За да просъществува, тя има нужда от своята собствена антитеза, която рискува да я убие, но би могла и да я съживи. Трябва впрочем да й се инжектират хомеопатични дози от някои аристократични или варварски добродетели, които са насочени против нейните идеали, да се обяви "война против вкуса" (Филип Солерс), да се възстановят градациите, да се смаже глупостта, посредствеността, навсякъде да се подеме борба за вертикалността на стила и на таланта.
Същевременно трябва да изобретяваме отново кодовете на вежливостта в една култура на непосредствения контакт: против системното говорене на „ти", превърнато в правило в определени медии, по-скоро носител на тайно споразумение и същевременно на презрителна фамилиарност (Симон Вейл, когато беше министър на инфраструктурата, за разлика от своя предшественик Бернар Тапи, разговаряше на "ви" със своите събеседници, млади хора от предградията, което не се оценяваше като акт на дистанциране, а на уважение). Както и против навика, дошъл отвъд Атлантика, да се обръщаме към непознати на малко име и ако е възможно, на галено име. Парадоксът в това отношение е, че Америка, противно на формализма на обноските, наследен от старата Европа, сътворява на свой ред формализъм на спонтанността, на моменталната и преливаща сърдечност, която изглежда на чужденеца като връх на лицемерието (особено когато този niceism, гази конвенционална любезност, се превърне след това в безразличие). Вежливостта е малка политика, преструвка, предприета, за да избегнем агресивността, да улесним човешките контакти, да признаем на другия неговото място, без да посягаме на свободата му. Наложително е да преоткрием цивилизоваността, която знае как да съчетава почтителността и гъвкавостта, как да пресъздаде едни прости правила и да включи в тях – защо не – старата галантност, такта, "принципа на деликатността". Има и други начини да се живее съвместно освен премерената непреклонност, псевдосъучастието или мерзостта.
И все пак го има главозамайването от простащината, пропастта, която ни примамва и същевременно ни отблъсква. Противно на посредствеността, която нивелира, и на сантименталността, която евфемизира, в простащината има желание да нараниш, да шокираш, да разбудиш силите на долното, на мръсното, на низкото. Има, разбира се, и еротична употреба на простащината, която преобръща в полза на плътта проклятията, произнесени срещу нея, забавлява се да унижава висшето чрез низшето, оставя фантазията да говори без задръжки и чудесно се забавлява с това унижение. Известно е колко смущаващо е у някои личности съвместното съществуване на доброто възпитание и разюздаността, на външната благост и вродената проклетия, сякаш любезността, дори плахостта позволяват да изплува една смайваща скотщина. Точно така съществува цяла естетика на кича, която върви от Кловис Труй до Джеф Кунс (бившия съпруг на Чичолина), преминавайки през Алмодовар и Дешиеновци, цяла култура, глупава и зла, която употребява и злоупотребява с лошия вкус, за да обърне официалната тъпотия срещу самата нея (както и някои "касапски" или порнографски филми, които разиграват голотата, кръвта, тялото подобно на парчета месо, за да накарат зрителя да излезе извън себе си). Без да забравяме Фронта за освобождение на градинските джуджета, който връща в гората, тяхната естествена среда, малките гипсови гноми, незаконно иззети от собствениците им. И накрая, за да се борят против буржоазната глупост, Бувар и Пекюше не намират нищо по-добро от буквалното й повторение, ред по ред, за отмъщение. Такова е флоберовското главозамайване пред глупостта, тази модерна форма на безкрайността: за да унищожиш щастливия слабоумник, трябва да превърнеш самия себе си в слабоумник, само че нещастен.
Това свръхпроизводство на спасителна простащина, призвано да ни пречисти от социалната мръсотия, е избухлива материя, която рискува да зарази на свой ред тези, които я използват. Лошият вкус е призвание, което не е безопасно; и също както любовниците биха могли всеки момент да затънат в стереотипни своеволия, тоест в смешното, границата между превратническата простащина и съучастническата простащина, която отблъсква онова, което се предполага, че оспорва, е незначителна. (И паралелно надграждането над клишето, каквото се практикува от Уорхол или поп-арта, често е друг начин то да се раздуе, което означава да се оневини.)
Положението с простащината е същото, както и с идиотията: за да я отстраним, трябва първо да я познаем като такава, да приемем, че ни смущава и изкушава, да не я прехвърляме върху другите. Тя бележи и нашия афинитет към имитациите, фалшивите бижута, крещящото, към всички тези лъжливи неща, които се представят за истински и накрая ги изопачават (така и множеството фалшиви блондинки ни карат да се съмняваме, че съществуват истински такива, но ни карат да търсим истинската фалшива блондинка). Единствената непоносима простащина е тази, която сама не се усеща че е такава, маскира се под фалшивия блясък на елегантността и на добрия тон и изобличава недодялаността у другите. Защото всекидневният живот винаги е кич, винаги е свързан с овехтелите смехотворни мечти, с вездесъщите купища непотребни вещи. Ето защо щастието на едните винаги е кичът на другите; щом един начин на живот бъде възприет от средните класи, той веднага бива изоставен от висшите класи. Следователно и от простащината има полза, когато действа като хигиена на духа срещу мръсотията в света, като детергент, който заличава празните приказки, когато възстанови шаблоните, за да извлече от тях нови източници на учудване, на странности; но е и клопка, която може да убива. Това "негативно величие" на демокрацията е едновременно шанс и проклятие: то гарантира подвижността на формите и съдбите, но разпростира върху всички неща империята на долнокачественото и на фалшификата. Борбата срещу него е без край: то се подновява, понеже му се противопоставяме, заразява онези, които мислят, че са имунизирани, и колкото повече го отричаме, толкова повече се налага. Няма впрочем изкупване, възможно бягство във висшата култура, в изящните изкуства, в малките качествени кръгове, в чистия естетизъм, където на драго сърце се оттеглят в нашата епоха елитарните страсти. Вече всичко е само компромис: ние сме обречени да понасяме простащината, да се борим срещу нея и да я обичаме, да си играем с нея като със сабя, която ни пази и ни убива. Трябва да се издигне преграда срещу гнусотията, казва Флобер, сипейки гръмове и мълнии срещу празнословията на Втората империя. Програма, която винаги е актуална. Ако обаче приемем, че тази "гнусотия" ни привлича и че сме затънали в нея до шия.
[...] (в края 2)
Паскал Брюкнер. ВЕЧНАТА ЕУФОРИЯ
Длъжни ли сме да бъдем щастливи.
ТРЕТА ЧАСТ. Глава осма.
С., Глория Мунди, 2002, с. 105.
(1)
Генът на щастието? През 70-те години* група учени неврофармаколози, проучвайки различните последици от кокаина и опиатите, се опитаха да идентифицират субстанциите, чието променливо присъствие в мозъка определя при всеки индивид капацитета на доброто настроение и на сладострастието.** Позовавайки се на „хедонистичните заложби”, те описват депресията, фригидността, напрежението като определени неврологични състояния. Оттогава насам проучванията в тези области не престават. Никой не ще отрече, че всеки човек има различно генетично предразположение към удоволствието, стреса, болката, остаряването. Но това решаващ фактор ли е? Ако генът на щастието съществуваше наистина, както също толкова фиктивните гени на престъплението, на фанатизма, на хомосексуалността – какво обекчение! Животът, престанал да бъде хаотична история, която пишем според обстоятелствата, ще придобие праволийнейността на програма: вече вписана не както някога в голямата божествена книга, а в спиралите на ДНК. Ще бъдем калибрирани по степента на задоволеност, белязани чрез своя хромозомен багаж, независимо какво правим или желаем. От една страна, ще има притеснителни, обречени завинаги на адреналина и серотонина, а от друга – блажени, с мозък, постоянно обливан в допамин. Край на тревогите, дължащи се на свободата, на жребия: генетично предразположени, тоест предопределени. И тъй, голямата тайна на щастието е, че то не се свежда до съставките, които улесняват или възпират появата му: бихме могли да ги обединим в една оптимална група, но то ги надхвърля всичките, без да се оставя нито да го опишем, нито да го определим, и се разпада като крило на пеперуда, щом повярваме, че сме го хванали. Но преди всичко животът винаги има структурата на обещание, а не на програма. Да се родим, това е все едно да сме обещани на обещанието, да имаме бъдеще, което трепти пред нас и което не познаваме. Докато бъдещето запазва образа на непредвидимото и непознатото, това обещание има цена. Присъщо на свободата е да отвежда до съществуването на друго място, а не на онова, където го очакваме, да осуетява биологичните и социологическите предписания. Възбудата от това, че не знаем от какво ще се състои утрешният ден, несигурността относно онова, което ни очаква, сами по себе си са по-висши от закономерността на едно удоволствие, вписани в нашите клетки. Във всички представени случаи има една ценност, която безкрайно надвишава щастието, това е измислицата, тази вълшебна способност на съдбата до края да ни запазва изненади, да ни учудва, да ни извежда от релсите, по които вървим. Вместо щастие без история не трябва ли да предпочетем история без щастие но изпълнена с нови стартове? В такъв случай няма нищо по-лошо от хората, които са вечно весели, при всички обстоятелства, които са окачили лъчезарна гримаса на лицата си, сякаш осъдени на доживотно ликуване. * На ХХ век. Бел.прев. **Отнася се за Едуард Канциян, Пол Мийл и Доналд Клайн, цитирани в: Giulia Sissa, Le Plaisir et le Mal, Odile Jacob, 1997, pp. 168, 169. |
(2)
Чисто и просто проигран живот* „Успешният живот, казва Вини, е юношеската мечта,реализирана в зряла възраст.“ Гърците го виждат по-скоро като премислен живот, отдаден на мисловни упражнения, живот, който се разгръща чрез по-обширни цели и може да послужи като пример за всички. Ние от своя страна бихме казали, че успешният живот е живот, чието богатство се подразбира от само себе си, който се налага в очевидността на своето осъществяване и който не искаме да заменим за никой друг – колкото и скромен да е, – защото ни принадлежи напълно. Но трябва ли от това, че съдбите не са равностойни, да заключим, че някои не струват нищо, да пропъдим тези, които не отговарят на нашите критерии? Защото равносметките са чудовищни, дори положителните, които нареждат да възприемем върху себе си гледната точка на смъртта: именно тя ще разчисти сметките и ще ни подхвърли на преценката на другите. „Човек може да бъде обявен за щастлив едва л най-последните мигове от своя живот“, казва Солон. Но докато дишаме, не е справедливо да се подлагаме на алтернативата на победата и поражението. Както Христофор Колумб пропусна Индия, за да открие Америка, ние не преставаме да „проиграваме“ своя живот, завършвайки друго нещо, друго особено приключение, което продължава чак до пределната минута. Това е, защото целият живот е загубена кауза, защото може да бъде едновременно добър и благороден в неразделимия съюз на славата и падението. Тъй като не е задължителен, той няма никаква нужда от успех или неуспех, а може да се задоволи само да бъде приятен. В някои светски провали се съдържа величие, непризната доброта, докато някои великолепни кариери влачат след себе си сухота и отчаяние. Увереността ни по този въпрос е отрицателна: аз не знам какво е добрият живот, знам какво е лошият, този, който не желая на никаква цена. Не ми казвайте какво би трябвало да представлява успешното съществуване, разкажете ми вашето, разкажете ми за превръщането на вашите неуспехи в начинание, което възмездява всички. И ако не можем да се въздържим да поставим въпроса, трябва да се въздържим да му отговорим от страх да не свием ветрилото, да не направим безплодни възможностите. Познаваме хора, обсипани с почести и отличия, които чувстват тези декорации като предсрочно пращане в гроба; те са каталогизирани завинаги. Нека се въздържаме от заключения, да оставим на всекиго възможността да падне, да се вдигне, да се заблуди, без да го затваряме в една оценка. Има истина в теорията за превъплъщението: точно тук, на земята да можем да познаем множество съществувания, да се преродим, да започнем отново, да се разклоним. Същественото е да можем да кажем: „Аз живях“, а не „Аз вегетирах“. Никога не сме нито спасени, нито обречени; и всички ще умрем „някъде в незавършеното“. (Райнер Мария Рилке). * Pierre Autin-Grenier, Toute une vie bien rate, Folio, Gallimard, 1997. |
[1] "Във всички държави без изключение съществуват три групи граждани: много богати хора, много бедни хора и на трето място - тези, които заемат средата. Ако приемем, че има стойност само онова, което е умерено и е точната среда, очевидно е, че дори благата на богатството е по-добре да се получават по умерен начин. Защото така е възможно по-лесно да се подчиним на разума" (цит. в: Jacqueline de Romilly, Probldmes de la dumocratie grecque, Hermann, 1975, pp. 177-178). Средната класа според разсъждението, което по-късно ще следват Мишле и Реймон Арон, не е нито достатъчно богата, за да се плъзне към безделието, нито достатъчно бедна, за да се разбунтува.
[2] Emile Zola, a Curee, резюмирано от Жан Бори в неговия предговор, Garnier-Flammarion, pp.21-22.
[3] Вж. по този повод отличното изследване: Phillippe Perrot, Le Luxe, Seuil, 1995, по-специално страниците от 163 до 167.
[4] Ако във Франция не липсва социология на новите пари (Мишел Пенсон и Моник Пенсон-Шарло дават добра представа за нея в: Michel Pincon et Monique Pincon-Charlot, Nouveaux patrons, nouvelles dynasties (Calmann-Levy, 1999), нищо, доколкото знам, не е било писано за великолепния успех на французите, репатрирани от Северна Африка, за сливането им със старата буржоазия, за крещящия лукс, който афишират понякога, който за едни е ужасно изкушение, а за други - непоносим ужас.Тагове:
Ще маркирам тези с които не съм:
- той би бил прав, но не е, защото това което приписва на плебса като думите на Зола за оргията и лесните удоволствия бяха само при масите - не, не са! лесните удоволствия и оргиите неведнъж са били именно във френския двор и в пъти повече отколкото сред народа
- автора е слаб в разглеж дане генезиса на аристокрацията на запад - такова разглеждане лиспва при Брюкнер - той не споменава как се създава феодалната аристокрация, не изследва каква е била племенна сред варварите сринали Рим, автора подскача от гърци до феодален запад леко и повърхностно
- масата човешки гении впрочем не са аристократи въобще, не са и селски тарикати или народни простаци, хубаво е споменал средната класа Брюкнер
Като-че ли се опитва да изведе кича философски, "матрично", социологически да оправдае неговото царуване днес, аз имам друго обяснение в което до голяма степен съм прав:
НЕ някакви философски концепции обясняват дефилирането на кича, а политиката и войната, защото:
- първия космонавт щеше да е германец, ако германия беше победител във всв
- първия стъпил на луната щеше да е германец ако германия беше победила във всв
- днес света щеше да се води от германски композитори както е било след Бах, ако германия беше била във всв, а не от англо-говорящи както е днес
ВСИЧКО ТОВА Е ПОЛИТИКА И ПОСЛЕДСТВИЯ ОТ ВОЙНА
КАЗВАМ, ЧЕ СЛЕД ВСВ НАВСЯКЪДЕ БЕ НАЛОЖЕН КИЧ, ЛЕВИЧАРСТВО
КАЗВАМ, ЧЕ КИЧА, ЛЪЖЕИЗКУСТВОТО И ВСИЧКО ТОВА ЛЕВИЧАРСТВО Е НЕСЛУЧАЙНО И ТО Е ЗАКОНОДАТЕЛ В СВЕТА ИМПЕРАТИВНО, РЕШЕНО И ПОБЕДНО НАЛОЖЕНО СЛЕД ВСВ - това са фактите
не някакви философски или есетствени обяснения ала социология и общества
в социума може да бъдат открити рецепторите, възприемането на кича, податливостта за него, НО НЕ И НЕГОВОТО ЦАРУВАНЕ, ВЪРЛУВАНЕ И НАЛАГАНЕ
ако пък автора не си е поставил за цел да отговори на върпоса дали кича е наложен и ако автора си е поставил за цел да покаже как обществото също поражда кич - то тогава автора бяга от по-големия, по-сериозния и първия въпрос, отговаряйки като автор на последващия въпрос
автора или е нечестен или слаб в отговорите около кича, едно от двете
Без да съм адвокат на автора, цитираната глава е само част от общата тема на книгата, която е около човешкия стремеж (може би манипулиран?!) към ВЕЧНАТА ЕУФОРИЯ и въпреки нейното налагане „длъжни ли сме да бъдем щастливи?“. Глюксман се интересува и задава този въпрос, проучвайки и разсъждавайки по него. Беше грешка, че първо не споделих предната 7ма глава, което може (и явно) довежда текстът за кича в 8ма глава (въпреки че фокус е преди всичко простащината) да звучи извън авторовия контекст. Сигурно ще го направя, независимо дали ще бъде от нечий интерес, още повече, че в нея се отразява отношението му към аристокрацията.
Не чета книгата с критичен поглед. Фактите са факти и начинът, по който ги извежда, разглежда и свързва, ми е повече от интересен.
Както и за постепенната замяна на добродетелите...
Тъй като обект на размишления в книгата е Щастието, ще добавя като втора част две вмъквания на Брюкнер в каре към "Стратегиите на узурпатора" и към "За спасителния кич". Настоящите възможности на блога не позволяват да ги поставя в реален вид.
ПРИЕМАМ НЕГОВОТО ОБЯСНЕНИЕ ЗЬА РЕЦЕПТОРНОСТТА НА НАРОДА, ЗА ПОДАТЛИВОСТТА НА ОБЩЕСТВАТА КЪМ КИЧ
нямам разлики там с автора
но той е инвалид в обяснението си, защото е показал половината - едната страна на медала, а именно защо кича се възприема и харесва от социума
НО ПРИ АВТОРА ЛИСПВА ДРУГОТО, ТОВА КОЕТО КАЗАХ АЗ, А ИМЕННО
КИЧА СЛЕД ВСВ БЕШЕ НАЛОЖЕН КАТО ПОЛИТИКИ, ЛЕВИЧАРСТВО, "КУЛТУРА"
ТОВА ПРИ АВТОРА ЛИСПВА и за да лиспва има две обяснения - автора е сляп и не вижда това или автора нарочно мълчи по това
тъй-като той е блестящ ум, ще рече той не е сляп, защо обаче мълчи за цялата истина лежи на неговата съвест
аз с половинчати импотенти не се занимавам, избягвам да се занимавам
20.04.2018 16:58
Споделените мнения ми дават повод да потърся и други негови становища по отношение на щекотливото ни съвремие, за да проверя дали наистина е толкова заблуден, или сляп, или премълчава, въпреки блестящия си ум. Блестящият ум не е застрахован срещу заслепяване, клоняща към боязън слабост и какво ли не още…
За краткост ще си послужа с едно НАБЛЮДЕНИЕ на... Йордан Йовков, че артистите НЕ ПОЗНАВАТ СЕЛЯНИНА. Като играят ролята на селянин, започват да се блещят като идиоти. А според Йовков, който ПОЗНАВА СЕЛЯНИНА, той е сериозен човек, СОБСТВЕНИК (поне българският селянин), с чувство за достоинство и морал.
Веднъж лекар попитал селския ми дядо "Пърдиш ли дядо, пърдиш ли". Дядо бил зашеметен от обида и промърморил "Е, пускам въздух"...
2. Н.В. Цар Симеон ІІ - личен сайт
3. Царство България
4. Изгубената България
5. За стария български правопис
6. Клуб "Един завет" - потомци на офицерския корпус на Царство България
7. Стара София
8. Европейски кралски династии
9. Das Herzogliche Das Herzogliche Haus Sachsen-Coburg und Gotha
10. Н.В. Цар Симеон ІІ - генеалогия и...
11. tretrooper
12. bolg
13. kordon
14. sulla - Ъплоуднати постинги за делитване
15. Консерватизъм
16. Музикалните хроники на един немузикален човек
17. Петър
18. deathmetalverses
19. Национален светоглед
20. Блог „Аристокрация БГ”
21. Относно царските имоти
22. Велики учени за вярата си в Бога
23. Погубените 1945. "Народният съд" - непубликувани фотографии на Т.Славчев
24. Декомунизация
25. Владетелски двор на Третото Българско царство
26. alexanderherzdorf
27. Славимир Генчев
28. tvmreja