Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.12.2016 23:44 - ИВАН ПЕЙЧЕВ В КОНТЕКСТА НА ЕДНА АНТОЛОГИЯ НА БОХЕМСТВОТО У НАС
Автор: nbrakalova Категория: Лични дневници   
Прочетен: 164 Коментари: 0 Гласове:
3



Антологията съдържа стихотворни творби от над стотина автори от Възраждането до наши дни. Първият е Константин Огнянович, последните, родените през 1948 и 1949 г., Йордан Кръчмаров и София Бранц. Тя се състои от три части:

Стихотворения, Средища, в които са се веселили нашите бонвивани, Бележки, с по-интересни случки за всеки един от включените автори. Книгата е с обем около 500 страници. Сборникът е със заглавие “In vino veritas”.

От шуменските автори най-представително място заема, разбира се, Иван Пейчев, както и Христо Герчев, включен не само с едно стихотворение, но и с интересни фейлетони за някогашните шуменски кръчми.

Този сборник, заедно с още много други поставени и разрешени проблемни полета, събужда и следния въпрос: какво е мястото на Иван Пейчев в живота на българската бохема? Това е и една от линиите, от посоките, които в подобна антология не биха могли да убегнат от вниманието на читателя.

Мислите, които би трябвало да бъдат събудени в това направление, са следните:

Иван Пейчев е единственият от оформената “артистична бохема” към 1938-39 г. /Александър Вутимски умира рано/, който до края на живота си не пожелава да се приспособи към рязко променените условия и изисквания на живот след 9.09.1944 г. Далече от каквито и било конюнктурни съображения, той най-малко е склонен да се съобразява с нечий вкус, да се преборва за територия в печата, да рои числото на печатаните стихове и книги или да угодничи пред властимащите за литературни или други облаги. Постепенно това негово поведение започва да се определя от някои като “индивидуалистично-анархистично бунтарство”, бягство от действителността, обвинен е в старомодност и увлечение по декадентската поезия, в маниерност, в “себична интелигентска уединеност”. На всичко това Иван Пейчев противопоставя своя твърд характер и се превръща дори в “духовен вожд” на сменящите се около него компании, където се рецитират “прокълнатите”, почита се паметта на Вутимски, иронизира се властта и се пие в продължение на дни и нощи. По време на тези артистични запои Пейчев унесено пренася всички в своите романтични светове от ветрове и облаци, от “линии, които вечно гонят хоризонта”, сред дъждове, любов, ръце, затънтени квартири, дървета, тишина и най-вече – сред своя блян по морето, преживяван безброй много пъти, в различни варианти, в които “то идва, за да си отиде – / отива си, за да се върне пак”.

Капитана, както са го наричали мнозина, увлича с магнетична сила и приковава вниманието на присъстващите и с духовитите си и незабравими изречения: “Не мога да понасям действителността в трезво състояние”, ”Ако не бях поет, щях да стана разбойник”, ”Остава да ми донесеш безалкохолна водка”, “Божидаре, слез долу в магазина, където разтоварят кашони с бутилки, и ми открадни една с водка в името на българо-съветската дружба” – спомня си за него литературният критик проф. Божидар Кунчев. И още: ”Спомням си – дойде едно момче от провинцията и му изпихме часовника” /става въпрос за Никола Вапцаров/.

На фона на повечето скромни прояви на своите съвременници, които нямат особено любопитни биографии /в антологията това личи от бележките към всеки автор/, изпъкват някои от скандалните случки на Пейчев. Отбелязано е, че те често били обект на преразказване и обсъждане на маса, когато било сигурно, че не подслушва някой от многобройните сътрудници на Държавна сигурност. Сред най-колоритните от тях са разказваните от шуменския поет Ганчо Мошков за лепнатата на едно от дръвчетата пред парламента от Пейчев собственоръчно написана бележка /твърде скоро след 9 септември/, на която пишело: “Продава се Народното събрание. Справка: Иван Пейчев, механа “София”, или острата му и рискована реакция към края на 40-те години, когато на тържество с присъствието на Вълко Червенков, Пейчев не издържал дитирамбите и указанията как трябва да се пише поезия, прекъснал речта на пролетарския поет Димитър Полянов с думите : ”Ти ли бе, изкопаемо, ще ме учиш на поезия, когато имам Ботев, Яворов, Дебелянов... Динозавър!” И Ганчо Мошков завършва: ”Верен на своя нрав, накрая, сякаш за да режисира сам вечерта, на заканата с пръст от страна на Вълко Червенков, Пейчев дръзко показва среден пръст”.

Тези интересни прояви, включени за поета в бележките към сборника, от една страна, разкриват българския поет, наричан от мнозина “последният мохикан на бохемството у нас”, като личност с неспокоен дух, който никога няма да съжали за “безрасъдствата” си и няма да има нищо общо никога с обикновеното еснафско съществуване на другите, винаги ще недоволства срещу деформациите на нашия строй и никога няма да прости на угодниците и бездарниците, които живеят или ни управляват. В този смисъл личността на Иван Пейчев дори превъзхожда поета.

От друга страна, цитираните по-горе характеристики за Пейчев, издигат изобщо нивото и духа на цялата антология, в която, като изключим времето на веселите българановски компании от началото на 20 век, с участието на Ал. Божиновв, Ал. Балабанов, Елин Пелин, Димитър Подвързачов, както и импровизираните концерти, в които се е включвал и Христо Герчев, свирил на три инструмента, като изключим и фигурите на Николай Лилиев, на Димчо Дебелянов, Георги Михайлов /Джо/ и още няколко души, подобни прояви почти липсват. Да не говорим за ситуацията след Иван Пейчев. А картината и по негово време вече е следната /цитат по Воймир Асенов за времето през 60-те години/:

“Една група от тези млади хора вече се изявяваха в периодичния литературен печат, а някои дори бяха издали първите си стихосбирки. Част от всички тях сформираха кръжока “Димчо Дебелянов” към Студентския дом в София. Тази група по-късно се нарече “Веселите българи и един тъжен македонец“ и в нея влизаха Христо Банковски, Янко Димов, който идваше от провинцията, Петко Братинов, Стойчо Стойчев, Матей Шопкин, Кирил Гончев, Борис Вулжев, Лъчезар Еленков, Симеон Стоянов, Воймир Асенов – тъжния македонец. Сбирките на тази група бяха всеки вторник в една от залите на Студентския дом и започваха някъде след 19 часа, а завършваха в близките ресторанти “Грозд” или “Дълбок зимник”. Често новоприети членове на кръжока “Димчо Дебелянов”, но не и на групата, бяха задължавани от нас “главно да почерпят“, т.е. спазваше се закона на Иван Пейчев... Ние се опитвахме всячески да създадем около себе си романтична бохемска атмосфера. Главен двигател на нашите сбирки беше покойният Христо Банковски, който, въпреки че беше габровец, щедро почерпваше често по питие, но никога мезе. Някои от нас живееха доста мизерно, без жителство, без квартира, препитавахме се само от малки хонорари. Често бивахме гонени от милицията. Някои получиха прозвищата си ”пияници” и “алкохолици” от фаворизираните драскачи, заели редица места в ЦК на Комсомола, в литературни и други издания”.

Воймир Асенов продължава: “Днес, след толкова години, с по-ясен поглед вече всичко се избистря. Истина е, че обстоятелствата пречупиха някои от нас и те направиха сериозни компромиси не само за хляба, но и със съвестта си като започнаха да пишат угоднически, спечелиха конкурси, уредиха се на добра работа и т.н. Фактически бохемството се ограничи като едва ли не случайна и недомислена реакция на младостта, застина там при Пенчо-Славейковото : “Докле е младост, леко път се ходи/ и леки са световните несгоди”... Не трябва да се забравя, че в нашето бохемство имаше реакции, които се докосваха и до социалното негодувание, не бяхме чужди и на световните проблеми, преживяхме болезнено събитията в Чехословакия, но какво можеше да се направи! Съпреживяхме поетичния бум на руската тройка от времето на Хрушчов – Евтушенко, Рождественски, Вознесенски – такава група се изяви и в нашия университет: Христо Банковски, Матей Шопкин, Петко Братинов. Техният наивен ентусиазъм беше по-силен и емоционален от тази “тройка” и от “тройката” Л. Левчев, Коста Павлов и Стефан Цанев.

За нас бохемството не беше кръчмарско поведение, а другото пространство, в което се опитваше да живее младият ни дух, бягайки от рамките на комсомолските щампи и на обсебилия ни тоталитарен живот.

След нас дойдоха Славчо Чернишев, Иван Радоев, Вътьо Раковски, Калин Донков, Георги Константинов, Борислав Геронтиев, Иван Цанев...и много други, като някои от тях се опитваха да ни подражават, но тъй като нямаха естествената потребност за вживяване, те не се докоснаха изобщо до бохемството. Мнозина като Георги Джагаров, Владимир Башев, Любомир Левчев, Евтим Евтимов и др. бяха “поети” от властта и тяхното поведение беше по-скоро едно препъване пред прага на кръчмата, без да бъде санкционирано от администрацията. – И Воймир Асенов завършва така: – В този период при мнозина бохемството беше достоен начин за бягство от действителността, спасение да се измъкнат от политическо преследване, една реакция на самозащита, за да не се самоубият като Пеньо Пенев, например, или да не полудеят, но понякога можеше да се стигне и до откровен алкохолизъм”.

Така едно поколение се сменя с друго. Ще ми се да отбележа и друг един проблем, който антологията решава – това е нейният поглед към авторите, родени приблизително по едно и също време, и имали възможности за изява в една и съща духовна среда.

На фона на включените автори от поколението на Пейчев Александър Вутимски, Богомил Райнов, Александър Геров, Божидар Божилов, Валери Петров, шуменският поет се откроява с безкомпромисната си издържливост като налагащ се стил на писане и като позиция. Тук вече ще цитирам част от бележката към него: “Съпругата му Анна Пейчева в интервю /в книгата “Далечна близост”, с. 321/ споделя изречената от него реплика към наставляващия го Ангел Тодоров, който го съветва като че ли от името на партията : “А бе, Иване, ние искаме от тебе по-малко да пиеш и повече да пишеш!”. Иван Пейчев, спокойно отпивайки от чашата си отвръща : ”А ние, Ангеле, искаме от тебе да не пишеше, бе!” Сашо Янков свидетелства /Пак там, 269-271/: ”Монографите на Иван Пейчев предпочитаха удобството да припомнят бохемските му години само в пивницата “Трявна” и в кафене “Средец” през периода до края на войната. Не се прописа нито един ред за Ивановото присъствие в класическите кръчми “Петте кьошета“, “Дивите петли”, “Тракийски грозд”, “Спас”, “Бързака”, “Производство”, сетне в кафе-аперитивите “Савоя”, “Прага”, “Бамбука”. Така поетът бе изкуствено изолиран от хората, без които той не можеше да бъде истинският. ”Петте кьошета” бяха тих “оазис” на свободолюбивите, и то в самото сърце на София. Тъкмо тук Иван говореше с тяхното дихание./.../ Поетът бе красив, с антично достолепие и с непредсказуем чар. Суетността, присъща на всеки човек, у него бе фина сплав от израз на достойнство, кавалерство и почтеност./.../ Виното течеше в изобилие, стиховете зазвучаваха с неудържима страст от всякоя уста наоколо. Дните и нощите се сливаха безбройни”. От Иван Пейчев са включени общо 5 творби, което е най-високият брой за отделен автор. Те са следните :

Гротеска е написано преди 1944. Включено за първи път в книгата “Далечна близост”, 1996 .

Страх – “Стихотворение”, София, “Народна Младеж”, 1948 . /Библиотека “ Смяна”. / О, как горчи ракията... – “Сенки на крила”, София, “Български писател”, 1977. Не съществува твоето море... – “Лаконично небе”, Пловдив, “Хр.Г.Данов”, 1967. О, как съм уморен!... – “Сенки на крила”, София, “Български писател”, 1977.

За да не бъда голословна, редно е да цитирам и още една бележка, по избор на някой от поетите от така нареченото поколение на 40-те години. Предпочитам това да бъде Богомил Райнов, който като човешко поведение е диаметрално противоположен на Иван Пейчев, но като изходна позиция те и двамата тръгват по едно и също време и от едно и също място – кръчмата. “Тръгват” е силно казано, защото все пак Пейчев завинаги остава там. А ето каква е съдбата на Богомил Райнов, щрихирана в бохемския сборник: “БОГОМИЛ РАЙНОВ /19.06.1919 – Роден в София. Син на Николай Райнов. Един от талантливите поети, потънал в атмосферата на питейните заведения /сам споделя/ Райнов 2001 : 37/, че след разстрела на Вапцаров през 1943 е прекарвал “сума дни из кафенетата и кръчмите в разговори по събитията, в пиене и трепане на време”, но може би и по-бързо реагиращия на водовъртежа на променената обстановка след 1944 година. Пълен антипод на поведението на Иван Пейчев. Преди 1944 /Пак там: 223/ – “жилището ни постепенно се бе превърнало в нещо като крайпътна страноприемница за хора, изпаднали в беда /Сашо Вутов, Паламарката, Иван Пейчев и др./.../ Нещо като гара за пасажери, очакващи влака или по-скоро, изтървали го”, а по-късно – работи във вестник “Работническо дело” /1944-1946/, след което в редица вестници и списания като главен редактор или заместник-главен редактор. Културен аташе в Париж /1953-1960/, подпредседател /от 1967/ и първи заместник-председател на СБП /1972 – 1989/, член-кореспондент на БАН /от 1974/. Автор на стихове, новели, романи, изследвания и др.

Вечер – “Градски ветрове” /1937 – 1939/ Събирахме се, уморени ..., Хармониката в къта се разтягаше..., На облаци цигарен дим се вие...,- “Нашият стих” /1940-1941/. Помниш ли , приятелю по пиене..., – “Любовен календар” /1941 – 1942/.

В антологията има богатство на стилове и почерци, в това е и нейното достойнство. За първи път българската литература е погледната от такъв ъгъл и това дава възможност на българските изследователи да разсъждават по многото повдигнати при това теми и проблеми.

От тази гледна точка на разглеждане на българската поезия с оглед на бохемството според мен българската поезия през 20-ти век има два периода в своето развитие – този преди появата на Иван Пейчев, и другият – след неговата смърт.

Марияна Фъркова

 




Гласувай:
3
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: nbrakalova
Категория: Други
Прочетен: 311689
Постинги: 143
Коментари: 525
Гласове: 2589
Календар
«  Април, 2017  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930