Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.12.2016 23:09 - "ПОЕТ НА СТРАДАНИЕТО…"
Автор: nbrakalova Категория: Лични дневници   
Прочетен: 739 Коментари: 11 Гласове:
5

Последна промяна: 16.12.2016 23:48

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

На днешния ден –
100 години от рождението на Иван Пейчев

Истинските поети са извън материалното в общоприетия му житейски смисъл и стремежа към него. Той не е тяхна цел, техен пристан, техен свят. Те копнеят за липсващото в него. Техният самотен поетичен вик в бунта им срещу неговото равнодушие, е своеобразен идеалистичен коректив, украшение на световната душевност. В хуманистично-материалистичната безизходица те са неувяхващия цвят на  романтичността, копнеещия зов сред света на рационализма, "мъжеството да бъдеш" на зрящите. Със своя диаметрално различен от клишираната суетност свят, те са "прокълнати"-те социални еретици, които и днес претенциозно безпросветната общественост убива – не на клада и с меч, но с оръжията на изключването, на безразличието и игнорирането, на невежия самонадеян присмех. Снобската суетност понякога жонглира с тяхната душевност и зримост, но не става по-съпричастна на техния душевен мир, още по-малко да ги следва в житейски план. Защото и то е интимен избор, не без жертви.

Но я има съпричастността… В поетичния свят на Иван Пейчев самотният намира душевно разбиране. Срещайки се на територията на неговата самотност – изпълнена не само с болка, но и с копнежа по онази "лунна далечност", където "не минава никога гърбавия, грозния, сакатия" – можеш да откриеш една трайна  привързаност, да съпреживееш своя блян за общуване в свят, далеч от налагащата се действителност.

Иван Пейчев беше и ще остане "един невероятен гладиатор"…


     

Свикни със грозотата на света.
Свикни със нейната
жестока неизбежност.
Свикни, че ти не ще се
върнеш неизбежен,
привикнал с грозотата на света.
Свикни да бъдеш сам
и ти не ще долавяш тая грозота
и твоите констатации
за грозотата
ще са съвсем наивни.
Ти ще придобиеш
правото да бъдеш сам.

     

Не докосвайте
самотата.
Самотата е моя.
Единствена моя
и нежна,
и страшна
самотност.
Аз не ще позволя
да нахлуят
във тебе
големите,
живите хора.
Те не знаят
каква неизбежност
си ти.
Те не знаят,
единствена,
нежна
и страшна самотност,
за вечността,
озаряваща
твойте вселени.
Затова
аз говоря –
самотата е моя,
не докосвайте
самотността"  (Далечна близост, 1996)

ДЪЖД

Този пролетен дъжд, зашумял
неочаквано звънко във мрака,
тъмнината той сякаш разся
и със блясък окъпа листата.

Този дъжд, много топъл и бърз,
в миг прозорци и порти затвори
и сближи този дъжд изведнъж
под дърветата птици и хора.

Този дъжд, изведнъж завалял,
спря внезапно и всичко размеси:
ветрове, небеса и трева,
Птичи песни и говор човешки.

Но при храста до живия плет
две очи са изпълнени с теб
и не виждат, те нищо не виждат.

     

Изгорено от слънце небе,
тишина и пламтящо затишие –
в тежък зной тлее всичко край мен
и не мога, не мога да дишам.

О, не тръгвай сега и докрай
не бъди все така безсърдечна;
късче хлад, глътка въздух ми дай
в ледовитата своя далечност.

* * *
Не си отивай,
ще ми бъде тъжно
без твоите ръце, 
Не си отивай,
ще ми бъде тъжно 
без твоите единствени
ръце.
Не си отивай,
аз ще ти направя
най-страшното признание.
Под мостовете
не шумят реки,
когато ти не си със мен.
Пристанищата
са най-мръсно доказателство
за липса на море,
когато теб те няма.
Не си отивай.


ЗВЕЗДНИ МИГОВЕ

Защо е нужно да се лъжем повече,
дори и аз разбрах – не ме обичаш.
Тъй клонката след птицата отлитнала трепти,
готова да приеме друга птица.
О, нека не се лъжем повече
и страдаме отново –
излишно е, съвсем излишно.
Но аз съм с теб сега
и с крачки бавни
ний бавно приближаваме нощта:
мълчим и между двама ни застава
със черна сянка отчуждеността
и твоят поглед става тъй далечен,
дъха спокоен.
Ти не си със мен,
ти си със всякой друг,
но не и моя, само не и моя.
Ти вече си във утрешния ден,
забравила ме в тази нощ враждебна,
в която близостта ни осветява
безкрайността на всеки миг,
тъй както мъртвите звезди
пространствата все още озаряват.

АТЛАС

Кълбеше се в ъглите тъмни
димът на пламналата нощ,
а някой влезе в нас отвън и
донесе някакво писмо.

И стана дваж по-тъмен мрака
и се превърна в черен вик,
когато дойдоха словата
от разпечатания плик.

Струеше сякаш черна лава,
изваяла едно лице,
светът огромен се смаляваше
в безкрайно мъничкото "не".

И падна от ръката плика
и като сняг се той стопи,
но тази сричка страшно тиха
остана вечно да звучи.

Със всеки мимолетен удар
в кръвта на моето сърце,
а на плещите ми с абсурда
на съкрушеното небе.

     

Улицата е сега безкрайна,
бавно те вървят един до друг.
Гласове звучат, звънят трамваи,
но до тях не стига нито звук.

В тази улица звезди блуждаят
и луни залязват всеки миг,
и витай в света чудесна тайна –
влюбените са съвсем сами.

ВРАТА

Нахлува шум отвън и помежду ни,
едва роден, расте страхът от думите,
които неизбежно ще звучат
с привидна скръб,
с обидна нищета
над още непогребаната нежност.
С отпуснати клепачи аз долавям
как ти отместваш погледа си бавен
и страшно нетърпение расте
в мълчанието между теб и мен,
и всяка твоя крачка е решение,
но в траурната рамка на вратата
ти неочаквано се сблъскваш с мрака
и гъвкавото тяло миг трепти
като стрела,
преди да полети
в безкрайността на нашата раздяла.

     

Снегът засипва пътищата стари
и тебе, моя хубава Българийо,
и мъртвобяла пада тишината
над черните ръце на дървесата,
протегнати край всеки кръстопът.

Не ме проклинай,
студ сърцето пари,
във него мре доброто
и растат
годините на моята самотност.

     

                             На Христо
Не чаках есента, защото беше
в сърцето ми непоносима есен.
Аз непрекъснато очаквах някого,
                                                 бях чужд на някого,
сбогувах се със някого.
Не чаках есента, но тя дойде.
Дойдоха мъртвите очи на нейните красиви риби,
непоносимата тъга
на нейните ограбени икони.
Но тя дойде. Всъщност тя се върна,
но не с античната си тишина,
не с корабите,
не със мен,
а защото беше
в сърцето ми непоносима есен.

     

Аз те очаквам.
Не помня времето
на моето очакване.
Аз те очаквам
по улици несъществуващи.
Аз те очаквам
да се върнеш
по улици
създали
самотност и очакване.

     

Не е истина,
не е истина.
Аз ще тръгна
да намеря и теб,
и морето.
Не е истина,
че не зная
къде ви загубих.

Не е истина –
зная къде е морето,
зная къде си и ти.
Огромното свое
страдание зная.
Тръгвам
да търся
морето.
Наистина тръгвам
да търся морето
и тебе.
С огромното мое
безумие тръгвам.

     

Преследван от резкия звън на трамваите,
гонен от сивия звук на огромни подметки,
фиксиран при всяко пресичане
от хиляди свирки,
докосван брутално
от погледи, лакти и дъжд,
сразен от мистериите на жаргона,
аз падам,
един невероятен гладиатор,
падам в мрежите на головата разлика
под ветото на стадионите,
които плюят семки.






Гласувай:
5
0



1. troia - Здравей!
17.12.2016 12:37
Снощи късно четох постинга ти, но ми беше много, много приятно. Прекрасни стихове. Искам да ти благодаря за чудесния избор. Ако имаш някой друг любим поет може пак да направиш подобна публикация. Благодаря ти.:)
цитирай
2. sestra - Любим!
17.12.2016 20:09
Вечна памет и вечен живот на откровенията му.
цитирай
3. germantiger - ...
17.12.2016 22:12
Рядко чета поезия и все пак тази ми се струва особена, нетипична, в някаква степен за самотността и света дори близка за мен, но не повече (и повече не е необходимо).
цитирай
4. germantiger - +
17.12.2016 22:14
НЕ съм съгласен с това

Свикни да бъдеш сам
и ти не ще долавяш тая грозота
и твоите констатации
за грозотата
ще са съвсем наивни.

С МНОГО ДРУГО в поезията на този автор напълно съм съгласен и дори го чувствам.
цитирай
5. nbrakalova - Снощи късно четох постинга ти, но ми ...
17.12.2016 22:15
troia написа:
Снощи късно четох постинга ти, но ми беше много, много приятно. Прекрасни стихове. Искам да ти благодаря за чудесния избор. Ако имаш някой друг любим поет може пак да направиш подобна публикация. Благодаря ти.:)


Радвам се, че тази малка част от стиховете му, които са ми на сърце, са приети с толкова добро чувство. Любими поети имам, но този е специалния за мен, заедно с неговото семейство. Благодаря за посещението и повече от одобрението. :)
цитирай
6. nbrakalova - Рядко чета поезия и все пак тази ми се ...
17.12.2016 23:34
germantiger написа:
Рядко чета поезия и все пак тази ми се струва особена, нетипична, в някаква степен за самотността и света дори близка за мен, но не повече (и повече не е необходимо).


Самият Иван Пейчев беше особен, нетипичен, различен. Излъченият тази вечер документален филм за него е само опит, спомен-докосване до живия човек. Думите с усещанията и чувствата в тях като част от една дълбока душевност са останалото живо, но обаянието на неговата индивидуалност едва ли може да излезе от рамките на времето.
цитирай
7. nbrakalova - НЕ съм съгласен с това Свикни да ...
17.12.2016 23:37
germantiger написа:
НЕ съм съгласен с това

Свикни да бъдеш сам
и ти не ще долавяш тая грозота
и твоите констатации
за грозотата
ще са съвсем наивни.

С МНОГО ДРУГО в поезията на този автор напълно съм съгласен и дори го чувствам.


В свикването "да бъдеш сам", в света на "сам" човека няма "грозота", защото неговият свят е далеч от "грозота на света". А познанието на нещо, което е далеч, може да бъде наивно – както чистосърдечният свят на детето има наивна представа за света на възрастните...
цитирай
8. germantiger - ...
18.12.2016 00:52
"Работата" е там, че в споменатите стихове той НЕ описва вътрешния си свят/описва разбира се, и него, но преди всичко зове какъв да бъде четящия.

Не иде реч какво е в човека, самотника, идеалиста, интелектуалеца, а дума нещо малко по-различно или много по-различно:

Свикни да бъдеш сам
и ти не ще долавяш тая грозота

ГРОЗОТАТА ТРЯБВА ДА СЕ ДОЛАВЯ, РИТА, СОЧИ И КОНТРАСТИРА - разбира се, в случая моя позиция и на един влак гении векове преди нас, но пък други мислят като Иван Пейчев светла му памет, един различен и НЕЧЕРВЕН, НЕКОМЕРСИАЛЕН ПОЕТ!
цитирай
9. germantiger - ГЬОТЕ:
18.12.2016 01:01
Всяко значително произведение е дете на самотата.
цитирай
10. nbrakalova - ...
18.12.2016 22:23
germantiger написа:
"Работата" е там, че в споменатите стихове той НЕ описва вътрешния си свят/описва разбира се, и него, но преди всичко зове какъв да бъде четящия.

Не иде реч какво е в човека, самотника, идеалиста, интелектуалеца, а дума нещо малко по-различно или много по-различно:

Свикни да бъдеш сам
и ти не ще долавяш тая грозота

ГРОЗОТАТА ТРЯБВА ДА СЕ ДОЛАВЯ, РИТА, СОЧИ И КОНТРАСТИРА - разбира се, в случая моя позиция и на един влак гении векове преди нас, но пък други мислят като Иван Пейчев светла му памет, един различен и НЕЧЕРВЕН, НЕКОМЕРСИАЛЕН ПОЕТ!


Вътрешният му свят може да се долови и схване, щом той е в контраст със заобикалящата го грозота. Търсейки да оцелее сред непоносимостта й, той "съветва" себе си, не другите.
Вие сте различни и затова по различен начин реагирате на грозотата. Той е поет, а ти си воин – оръжията съответстват на индивидуалностите, а те се формират от много фактори :)
цитирай
11. nbrakalova - Да!
18.12.2016 22:25
germantiger написа:
Всяко значително произведение е дете на самотата.


Самотата е територия на самовглъбяването, осъзнаването, "идването на себе си"... Спомням си един велик пример – Оскар Уайлд и неговия „De Profundis: Глас от бездната", изповед, която не бих определила като скандална.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: nbrakalova
Категория: Други
Прочетен: 340478
Постинги: 152
Коментари: 560
Гласове: 2672
Календар
«  Юни, 2017  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930