Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.12.2015 11:16 - Коледа или Рождество (1)
Автор: nbrakalova Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2045 Коментари: 6 Гласове:
3


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 ВЛАДИМИР СВИНТИЛА ЗА ВСЕЛЕНСКАТА САМОТНОСТ    Че този въпрос, скъсването с идеите на социализма и минаването към християнството, може да се постави в българския живот, изглеждаше истинска утопия. България минаваше за единствената в света атеистична страна. Тя отхвърляше християнството, заедно с „потурите”, тя влизаше в Европа. В коя Европа? В Европа на социалдемократите, в Европа на международното европейство, в Европа на политическото мошеничество, на масонските ложи, разделена на бити народи и на народи „победители”.
   В модерната организация на нациите има народи, които като че ли са предоставени на произвола на съдбата: баските доскоро или палестинските араби днес. Към каква общност принадлежахме ние, българите? Имаше ли такава общност? Този въпрос се поставя не теоретически, а практически в живота. Този въпрос се поставя и пред литератора на малките страни. На тия страни културният обмен е нужен, за да не се задушат. В модерността ние далече не можем да създадем духовното творчество, от което се нуждаем – това не е средновековието. Нужен ни е обмен на книги, на идеи, нужен ни е един критерий, в който да проверяваме резултатите на своя литературен труд.[...]
   Аз схващах, че въпросът е от голяма важност, че от този въпрос зависи и моята лична съдба на литератор, че някак си тук е и въпросът за нашия български атеизъм, който вече не можех да понасям – той бе една демонстрация на глупостта и ограничението.
България, Балканите, Източна Европа не познават социологическото изследване. Културисторията като социология, този аспект на въпроса им е неизвестен. Това е дори запретено. Едно социологическо самоизследване е разкриването на културната голота.    Това е против националното самочувствие.
Както в редица случаи, така и сега, трябваше да отида до дъното на въпроса сам, със свои сили и свои средства. Никакъв ориентиращ труд, никаква библиография, никакво понятие по въпроса. Голата тържествуваща емпирика на европейския позитивизъм, станал още по-зловещ на наша почва… Въпросът ми отне две десетилетия и истината се оказа в основата си проста.
   България спада към кръга на византинистичните култури, нещо, което официалната историография е отказала да признае. С падането на Константинопол започва нашата културна драма, която се превръща в национална участ. Центърът, от който могъщо ирадират идеите, с които и ние живеем, Константинопол, е мъртъв. Остава така нареченото поствизантийско изкуство – отделни центрове, където въз основата на старото наследство се правят обновления, които не се закрепват в приемственост. Самото развитие е деструктуриране.
   Пред българина се поставя въпросът да се европеизира. Той отрано, поне от ХVII век, започва да черпи уроци от европейските култури (картезианството на Партений Павлович и на Евгени Вулгарис), той рано (през ХVI век) заема от немците дървените механизми, движени от силата на водата и вятъра. Но неговото движение е несигурно и на импулси. Пред него се поставя въпросът да се откаже от всички свои форми на култура, от своя византинизъм, дори от своята етнография.
   Този контраст е много силен през ХIХ век, най-накрая въпросът се поставя късо от прогресизма. Всичко народностно, национално, етнографско е реакционно („потури”). Всичко европейско е прогресивно. Европейското, което заемат по-често, това са потпурите, културата на кафаните, оперетата, булевардните романи, простите форми на фотографията, вулгарната преса.
   В това деление религията ни, с нейната произхождаща от Византия архитектура и живопис, с нейния литургичен старобългарски, който калкира гръцкия и вече е абсолютно непонятен на необразования човек, религията ни попада в кръга на „потурите”. Тя е сред изостаналото, реакционното, средновековно-мрачното.
   Когато аз изследвах въпроса, семиотиката не беше направила първите си крачки. Но аз схващах, че се касае за една културна драма, за сблъсък между културни типове, които в своето раждане са били противоположни и може би враждебни. За усилване на нашата драма, която бе довела до нашата културна изолация и самотност, помагаше и европейската враждебност към Византия и византинистичната култура – това е един въпрос, който изложих в едно мое есе: „Хегел и Византия”.
   Аз схващах вече ясно нашата културна, семантическа драма, но не можех да кажа: ще я преживеем ли? На моменти ми се струваше, а и все още ми се струва, че ние ще загинем културно и като самосъзнание – ще останат само някакви популации, които лесно ще бъдат манипулирани от „американци”.[...] За себе си аз вече знам пътя и никак не се тревожа от угрозите на времето. Но тогава това бе една агония на духа. Да видиш целия си народ, и себе си в него, захвърлен край пътищата на историята, да го видиш като просяк край пътищата на историята, и себе си, като духовен просяк сред подобните си, да се видиш исторически самотен, исторически изоставен, исторически осъден – Господи, каква болка е това!
   Тук аз вечно ясно виждах наивността на опитите чрез католицизма или чрез протестантството да бъдем „приобщени” към западния мир. Това бяха опити да се отрече времето – да се отрече епохата, протекла от Борис-Михаил до Софроний Врачански. В името на новата култура – отказ от старата, което е и отказ от историята. Възможно ли е това?!
   Имаше ли път? Естествено, имаше. Аз отрано го забелязах.[...] Виждах възникването на един балкански културен тип, в който става синкрезата между наследството на готиката и наследството на Палеологовата култура. По-късно аз четох теоретичните трудове на Паламас за несъвместимост на новогръцката култура и европейския романтизъм. В тази синкреза основна роля играеше християнството, по-точно православното съзерцание.
   Нашата нерелигиозност, това разбрах от тия си занимания, се дължеше на повърхностно „европеизирания тип”, този, с който се занимава и Алеко Константинов, който по-рано е открит в „Криворазбраната цивилизация”. Този културен лумпен, който пълнеше канцелариите и просветните учреждения, еволюираше в своята бруталност, ставаше все по-опасен.
   Моите интелектуални терзания не бяха нищо, в сравнение с моралните. Разбира се, аз непрекъснато виждах как един или друг човек от интелектуалните среди се досеща за същността на въпроса, как започва едно бавно оттегляне от наивистичния материализъм и от вулгарния позитивизъм. Семантичната бариера ще бъде преодоляна чрез синкретичния културен тип. Но тогава пък ние заставахме самотни и голи пред Бога.
   Дотогава кипеше като стихия нашата вселенска самотност. Изоставили Бога и изоставени от Бога. Забравили Христа и забравени, може би, от Него. Ние, или повечето от нас, се блъскаха в един тесен кръг проблеми от най-вулгарно естество, духовният ни живот губеше своя ръст и заниманието с литературата или живописта, или дори с музиката, се превръщаше във всекидневна драма, в трагедия на съществуването.
   Пред всички нас стоеше една невидима бариера, която нищо не можеше да преодолее, която можеше да преодолее само вярата. Но ние нямахме вяра. И оставахме затворени в самотата като в клопка, в самотата с кристалните стени.
   Тази самота ни бе завещана от глупавите и ограничени позитивистки поколения. Ние не бяхме виновни – поне така ни се струваше! Ние не бяхме виновни, но плащахме за греховете на бащите си, за греховете на вече далечни нам хора, които „бяха убивали пророците с камъни”. Аз виждах как бавно в нас се образува чувството за историческа вина – да си виновен за нещо, което е станало преди твоето раждане.
   Тогава аз реших да мебелирам самотата си – една голяма библиотека, без дори една-единствена материалистическа книга в нея, едно живеещо с идеи и идеали семейство, неколцина приятели, в които живееше непобедена надеждата в доброто. Няколко икони… И поклонничеството в далечни манастири, където живее един-единствен монах. Той отваря мълчаливо широките манастирски порти, минаваш по калдъръма в двора и се озоваваш пред големия златен олтар.  
   Тук твоята вселенска самотност свършва и започва онзи монолог пред Христа, който е край на мъченията, терзанията, съмненията – чист полет на духа пред Твореца и Създателя, пред Спасителя Христа.
Писателят Владимир Свинтила:
Моите интелектуални и морални терзания
Владимир Свинтила, из книгата „Маркс до Христа”;
Ценности и общество



Гласувай:
3
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. germantiger - ...
24.12.2015 15:45
Свинтила е видял вчера, но не е жив да види днес, например днес в блог.бг, където всичко европейско и западно или почти всичко е осъдено от масата като европейско или западно зло.

Бурята в чаша вода на този човек е буря, която всеки мислещ човек изживява бидейки докоснат от голямото на духа и елитарността и дребното в ежедневието и масата.

Свитила е видял това преди може би десетилетие и повече, но днес би видял (примерно в блог.бг) абсолютна липса на чувство за вина в българина, та къде за Боига и в кой българин е видял Свинтила някакво подобие на съзнаване на вина. Мисля че той е бил слепец или аз днес съм далтонист?!

1. Ако "по времето" на Свинтила някой е воювал за европейското, днес в медиата и конкретно в тази платрформа блог.бг се воюва срещу европейското.

2. Ако "по времето" на Свинтила той е съзрял някакво чувство за вина у българина, днес в тази конкретно платформа - блог.бг, такова чувство напълно отсъства у бългаирте.

Аз съм абсолютно прав и това всеки лесно може да установи като разгледа масата постинги в секция политика или история.
цитирай
2. nbrakalova - .
25.12.2015 09:55
Съгласна съм, че блог.бг е отражение на една действителност (не само българска), в която обаче, се съзират и различия от масовия "дух".
Свинтила пише от свое име и за време, което младите днес не познават, но са негово следствие, негов "духовен" продукт. Разбира се, че и тогава е имало неколцина "мислещи" българи с повече от подобие на "съзнаване на вина". Всеки от тях (във или недопуснат до обществения живот), в крайна сметка, "мобелира самотата си" по начина, който го е направил Свинтила. Това са десетилетия на арестувания им съзнателен живот. Десетилетия, за които други днес продължават да "ронят сълзи" – за тях основателни, но (смея да подозирам) основания с различни подбуди. Чувство за вина има там, където има Стандарт, оформящ и поддържащ съвестта. През тези десетилетия срещу Стандарта и съвестта се воюваше – "Каква съвест! Партията е твоята съвест!" – си спомням цитираните по конкретен повод думи на видна секретарка на Пловдивския ОК на БКП. Разсъжденията на Свинтила още повече подчертават разликата между тяхната душевност. В тази (тогавашна) обстановка и след нея (вече и днес) той не налага своята "буря в чаша вода", но се ползва от правото да я сподели гласно, без дори намек да налага изводи. И то с една визия, преминаваща границите на неговото време.
Това "днес", за което с основателен сарказъм пишеш, е именно следствието от "вчера", което Свинтила болезнено осъзнава. Но тъй като мисленето днес не е на мода, а повече от всякога – удоволствията, болката на Свинтила, личната му "вселенска самотност", индивидуално осмислена, започвайки от завръщането му към Едно Раждане, завършва в тишината пред Един Кръст с монолог – "чист полет на духа пред Твореца и Създателя, пред Спасителя Христа"…

Интимното, в което разбирам Свинтила, ще си позволя да не коментирам.
цитирай
3. germantiger - ...
25.12.2015 11:34
Разбира се, същността и темата която доминира в това есе на Свинтила е друга. Не темата или темите, които аз засягам, но които явно импонират на моето съсредоточие днес и сега.

Свинтила обаче в този текст пише за времето след промените най-вече и за чуството на вина точно в това време на "промените".

Благодаря, че ми припомни това:
"Каква съвест! Партията е твоята съвест!" – си спомням цитираните по конкретен повод думи на видна секретарка на Пловдивския ОК на БКП
цитирай
4. nbrakalova - Разбира се, същността и темата к...
25.12.2015 21:39
germantiger написа:
Разбира се, същността и темата която доминира в това есе на Свинтила е друга. Не темата или темите, които аз засягам, но които явно импонират на моето съсредоточие днес и сега.

Свинтила обаче в този текст пише за времето след промените най-вече и за чуството на вина точно в това време на "промените".

Благодаря, че ми припомни това:
"Каква съвест! Партията е твоята съвест!" – си спомням цитираните по конкретен повод думи на видна секретарка на Пловдивския ОК на БКП


Наистина Свинтила пише за "времето след промените", което още повече засилва гнетящото го чувство от съзнаващата се връзката между него и "безсловесно" присъстващата сянката на времето отпреди промените. Но и това "време след промените" също се забравя, освен материалния му аспект. Както се забравя и защо неосъществяването на въпросните материални очаквания са също следствие.

В допълнение на същността в цитата за съвестта. Същата тази партийна лидерка, бележи съдбата и на дома ни, кат,о виждайки го, заявява категорично:
"За 24 часа тия китайски стени да ги няма!"
…Така и стана…
В началото на "прехода" тя се пресели и отвори магазин/и във… Виена. Вероятно по силата на Партийната съвест. Името й едва ли има значение. Значение има принципа, по който тогава се действаше. Партийните секретари на ОК на БКП бяха местните феодали... Олигархия…, но не от аристократи :) Но и това е вече забравен спомен.
цитирай
5. germantiger - ...
26.12.2015 09:46
Пореден пример за българска фекалия (но спирам дотук, за да не загрозявам блога ти с отвратителна лексика), пример е тази червена, която има бизнес в онази Европа която те комунягите мразеха и се готвеха да атакуват не просто вербално.

На лично ще се радвам и на името - тези трябва да се знаят поименно, особено кгато хора като мен ги псуват - ПОИМЕННО!
цитирай
6. nbrakalova - =
26.12.2015 10:04
germantiger написа:
Пореден пример за българска фекалия (но спирам дотук, за да не загрозявам блога ти с отвратителна лексика), пример е тази червена, която има бизнес в онази Европа която те комунягите мразеха и се готвеха да атакуват не просто вербално.

На лично ще се радвам и на името - тези трябва да се знаят поименно, особено кгато хора като мен ги псуват - ПОИМЕННО!


Умишлено избегнах споменаване на името й, защото, покрай персонализирането му, удобно ще се размие принципа на онова време – принципът, с твърде малка буква и големи претенции за лични права/облагодетелстване – една скрита форма на експлоатация под демагогската декларация "в името на народа".
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: nbrakalova
Категория: Други
Прочетен: 525604
Постинги: 184
Коментари: 852
Гласове: 3191
Календар
«  Юни, 2018  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930