Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.04.2015 19:20 - Гледна точка - Доколко Европа и днес е "на Разума"
Автор: nbrakalova Категория: Лични дневници   
Прочетен: 816 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 25.07.2018 22:21


Една от най-характерните черти на критичния европейски разум (за който, като фундамент на атакуваната ни цивилизация, се сетиха след атентатите в Париж) е, че той отказва да осмисля изпитанията, които ни сполитат като чисто външни, без каквито и да било основания в самите нас. Ето защо е странно, че тъкмо привърженици на европейския „Разум” (характерно е как изведнъж започнаха да го изписват с главна буква) показаха напоследък някаква сприхава сръдливост по отношение на хора, които се опитват да намерят такива „вътрешни” основания за трагедията с „Шарли Ебдо”. Разсърдиха им се (вж. например гневния опус на Евгени Дайнов „Европа не е на Христос, а на Разума” срещу есето на Теодора Димова „Свобода на автопилот”) най-вече понеже, макар да осъдиха убийствата и фанатизма на ислямистите, те същевременно отказаха (считайки го за прекомерна претенция към себе си) да заявят: „Je suis Charlie” – Charlie, т. е. който държи да не бъде накърнявано „свещеното право на богохулство”. Заподозряха ги едва ли не, че съчувстват на атентаторите поради общата с тях „религиозност” и се обърнаха срещу всяка въобще религиозност, съзирайки в нея най-дълбоката причина подобни варварски актове да се извършват. Европа не била „на Христос”, а „на Разума” и ако на основата „на Разума” откажеш да се солидаризираш с правото на Charlie да богохулства, значи не си „европеец”, а – почти – „евразиец”, „путинист” и т. н.

С други думи, поставиха на едно място умерено консервативно настроените европейци (като какъвто в споменатия спор се проявява Димова) и същинските криптопутинисти (каквито у нас съществуват).

Някой следващ път ще се опитам да отговоря по-детайлно на емотивностите на Евгени Дайнов. Тук ми се иска обаче – по повод на написаното от него – да се обърна към нещо по-сериозно – към безпокойството, че май тъкмо „разумът” (ако се предпочита дори – просвещенският разум) доста отдавна не е безспорният фундамент на цивилизацията, в която живеем, и първопричина за това съвсем не са онези малцина, които продължават да твърдят, че Европа е „на Христос”, а едни други, по-многобройни и гръмогласни персонажи, които от доста десетилетия се трудят върху „Европа” и които „просвещенци” като Дайнов не са благоволили да забележат.

А трябва да си практически сляп, за да не видиш, че онова, което от дълго време вече упорито „деконструира” Разума и неговото практико-политическо осъществяване на континента ни, е не „мракобесието” на религиозните, а широката вълна на движението, което нарече себе си „постмодернизъм”, „мултикултурализъм”, ценностен неутралитет в политиката.

Защото аз направо ще се осмеля да кажа (и на своя страна имам редица, включително либерални политически мислители, които Дайнов трябва да познава), че Европа „на Просвещението” бе налице в Европа дотогава, докато практически всички в нея имаха консенсус (или което е същото – нямаха съмнения) по четири основни неща: І. че има една универсална Цивилизация, отговаряща на също тъй универсални критерии за причастност към нея (критерии за „цивилизованост”), които са формулирани в лоното на нашия духовен континент и с които, собствено, всички други етнически, политически, религиозни и т. н. общности трябваше да бъдат съизмервани, за да се включат в „Цивилизацията”; ІІ. че тези критерии са универсални именно защото са основани на европейско-християнската ценностна система, която пък се нарича „естествен” (за човешката природа) морал; ІІІ. че тъкмо съгласно разума и морала има една най-оптимална и плодотворна форма на човешкото общество и тя е базирана върху свободния пазар, капиталистическото натрупване и демократически конституираната държавност; и ІV. съществува едно върховенство при разрешаването на конфликтите и споровете между хората в земни условия и това е върховенството на (пак фундирания върху естествения морал) закон, пред който именно всички са равни в правата и задълженията си в този свят.

Още веднъж повтарям: трябва да си направо сляп, за да не виждаш, че този консенсус (съгласявам се, че всичките му четири основни пункта са формулирани към края на епохата на Просвещението) бе силно разклатен от втората половина на миналия век, при това изключително от вдъхновявани от секуларизма мислители и обществени дейци.

Защото тъкмо секуларни мислители, противопоставяйки се на – според тях – основания на религиозна изключителност „европоцентризъм”, направиха така, че на мястото на съгласието, че има една Цивилизация, дойде идеологията на „мултикултурализма” (която действително е по-удачно да се нарече идеология на културния егалитаризъм) и която обяви първо всички етно-религиозни общностни традиции за „цивилизации” sui generis. След това (или по-точно като предпоставка за това) постави под съмнение европейско-християнската ценностна система, защото, видите ли, ценностите били произведения на „културите”, а не обратното – културата е произведение на определени абсолютни ценности; равно-постави я, значи, с „ценностните системи” на „другите култури”, отказвайки да ги преценява като повече или по-малко съвършени (хуманни), но обявявайки ги за просто различни („други”). Още по-рано от всичко това (и даже като пусков механизъм за всичко това, защото „мултикултурализмът” имаше освен секуларистка, още и базово лява закваска) проведе мощна атака срещу рационалната естественост на свободния пазар, капитализма и демократичната държавност, издигайки като алтернативни други етатистки и етно-културни форми „на модернизация”. Най-накрая – като резултат от ценностното изравняване на различните „култури”, „цивилизации” и „политически форми” релативизира върховенството на закона, което започна да конкурира с разнообразни други „върховенства”.

Развързаният веднъж културен егалитаризъм обаче не спря просто при „еманципирането” и равнопоставянето с европейско-християнската на различни други етно-религиозни „цивилизации” култура. След като именно класическият „Разум” бе обявен за „културно произведен”, за функция на по-дълбинни структури на антропологичното, социалното, обичайното и т. н., стана ясно, че освен по традиционните верови признаци културите следва да се гледат още и като: „култури на мъжката доминация”, на „хетеросексуалната нормативност” (към които се числят всички „традиционни” култури) и на подлежащите на еманципиране от тях „феминистка култура”, „хомосексуална култура” и т. н. На още по-базово равнище въобще „субект-обектните”, експлоатиращи света като „ресурс-за-човека” култури бяха отделени и противопоставени на (също така подлежащите на еманципиране) „радикално екологични” култури и трябваше да се съгласят, че неподлежащият на съмнение дотогава „човекоцентричен етос” не е толкова несъмнен, както е изглеждало. Във вихъра на „генерационните култури” от 60-те години на ХХ век пък бе установено, че даже „възрастният, разумен и буден европеец” е само един възможен културен тип, само една културна възможност, наред с която е тъкмо културно-легитимна и „New Age” културата, за която „свръхсъзнанието”, „дрогираността” и „деперсонализациите” са нещо „нормално”.

От фундаменталния консенсус, който представляваше „Европа на Просвещението”, днес, ако не сме склонни да се самозалъгваме, е останало твърде малко. Европа днес може и да е „диалог с другия”, но в него кой е (кои са) „другите” ни е известно в преизобилие, докато кой е „европеецът”, който диалогизира с тях, все повече става неясно. Той вече не е „цивилизованият” (нали това би било авторитарно спрямо „другите” цивилизации), не е „християнинът” (защото това би сегрегирало в общността му атеистите, анимистите, „ню-ейджистите” и т. н.), не е „демократът” (защото „европейци” са и „комунистите”, „неомарксистите”, „националистите”…).

Аз мисля обаче, че нещо от „консенсусно европейското” все пак е останало и то, по парадокс, радикално апострофира безудържния културен егалитаризъм. Защото след усилената работа по всяческа релативизация е останала специфичната европейска институционално-политическа рамка, единствено в която – оказва се – този набухващ „мултикултурализъм” от самото начало е можел да бъде практикуван. [1]  Защото колкото и убедителни да са в теоретизациите си поддръжниците на културния егалитаризъм, те не могат да отрекат, че никъде, никъде извън европейската „култура” равенството на културите, което те обосновават, не получава и не може да получи емпирично битие. Равно-легитимността на религиозността и атеизма е немислима например в „ислямската култура”, в „евразийската култура” (както в комунистическото й въплъщение от вчера, така и в Путиновото й днес). Равно-правието на християнството с други изповедания и култове, нито се признава на теория, нито се осъществява на практика другаде освен в Европа. Само в Европа по-нататък – хората с хетеро- и хомо-сексуална ориентация, каквото и да се мисли за тях, могат да се ползват от равна правна защита. Никъде извън Европа радикалният феминизъм не би могъл да се „бори” с легитимни средства срещу „глобалната култура на мъжката доминация”. А всички тези факти, трябва да се съгласим, говорят нещо важно за дълбинните (и далеч предхождащи идеологията на културния егалитаризъм) основания тъкмо на европейската в сравнение с всички останали (и, като твърдят, равноценни с нея) „култури” и „цивилизации”. Нещо, което, повтарям, по парадоксален начин апострофира точно визиите на културния егалитаризъм. Защото ако той бе прав и християнската религия бе просто и само различна (но не и по-хуманна) в сравнение с останалите, защо тогава само в регионите, в които тя е (или е била) господстваща, нейните „религиозни конкуренти” не са преследвани, както е тя в чуждите й светове? Ако европейската (християнската) ценностна система бе просто една от възможните ценностни системи, защо само там, където тя е в сила и се намира в основата на светското право, към другите „ценностни системи” се отнасят с такава търпимост, с каквато въобще не се отнасят с нея в тях? Изглежда, че „мултикултурализмът” по парадокс е феномен на европейската култура. Изглежда, че „мултикултурният”, „междурелигиозният” и т. н. диалог въобще не е мулти-културен, между-религиозен, а европейски, християнски диалог. А това вече е свидетелство срещу културния егалитаризъм от… самото му осъществяване. Тъкмо защото е осъществен и осъществим в Европа и само в Европа – бихме могли да кажем – културният егалитаризъм е несъстоятелна идеология. Но когато една общност започне да се отнася към себе си с несъстоятелни идеи, тя (рано или късно) изпада в криза.

Защото ако Европа не желае да носи отговорно и съзнателно убеждението, че системата на нейните ценности е естествената, как тя би могла да защити занапред например неприемането на хиндуисткия обичай „сати”, според който съпругата на починалия мъж трябва да бъде изгорена на погребалната му клада, заедно с останалото му лично домашно имущество (за узаконяването на който обичай неотдавна настояваха британски поданици от индийски произход)? С какво християнската ценност (защото тя е християнска) на отделната личност и равната ценност на тази личност, от какъвто и пол да е, би могла да обоснове своята супериорност в сравнение с хиндуистката ценност за правото на мъжа-домовладика над съпругата му и в живота, и в смъртта? Но как би могла европейската култура да защити и неприемането на т. нар. „отбранителен джихад”, който според „ценностната система” на ислямската култура всеки един мюсюлманин е длъжен да води срещу „нападналите” вярата му религиозни общности? Та нали неговата религиозна „ценностна система” е само „друга” в сравнение с ценностната система на християнина, според която той пък е длъжен „да обича врага си и да се моли за него” (срв. Мат.5:44).

Някакъв ценностен „свод”, под който да могат да съсъществуват и „диалогизират” културите, следователно, не може да няма. И културата, която съставлява този „свод” в такъв случай не може да се постулира като „равноправна” с онези, които „засводява”.

Базисният проблем на постмодерна Европа е, че увлечена от вихъра на културния егалитаризъм, на „безпределния” либерализъм и секуларизъм, тя е започнала опасно да руинира този „свод”. Започнала е да го руинира в най-голяма дълбочина първо философски (това за припомняне на онези, които, пробудени днес от махмурлука на всевъзможните „деконструкции” на класическия „монотеистичен”, „маскулинен”, „експанзионистично стопански” и т. н. разум, се сетиха изведнъж за „идеала на Просвещението”): да твърди, че няма „истина” и „неистина”, а само „валидни и невалидни в една договорена езикова система твърдения”, няма „факти”, а „интерпретации”, няма „общо-човешко”, а „присъщо на определена култура”. Да руинира този „свод” по-нататък и практически: да превръща всичко в „култура” – „култура” не само на християните, мюсюлманите, анимистите, агностиците, но и „култура на мъжа” и „култура на жената”, „култура на хетеро- и хомо-сексуалния”, „култура” дори на „будния” (съзнателния) и на „дрогирания”, на „свръхсъзнателния”.

Но ако всичко е „култура”, кой и как може да организира съжителството на толкова различни и толкова често противоречащи си, изключващи се „своеобразия”? Та то въобще не е нещо от само себе си дадено, мета-културно. То – съжителството на „културите” – също има различен „код” в различните култури. Казано афористично, всеки „друг” има не просто свой „друг” (свои „други”), но и свой „друг” (свои „други”). И е безспорно, че за различните „други” техните „други” също са различни. Така за войнстващия феминизъм мъжът (носителят на културата на „мъжката доминация”) е „друг”, който осъществява „господство”, от което „светът трябва да бъде освободен”. Какъвто мъжът не е за онези, които не принадлежат към „феминистката култура”. За културата на New Age и радикалния екологизъм класическият човек е „друг”, който ограничава човешкото съзнание в „прагматистко-експлоататорските рамки” на злоупотребата с природата, от което „светът трябва да бъде освободен”. За радикалния ислямист пък „мултикултурният европеец” е „друг”, който развращава подвластните единствено на Бога човеци, и поради това с него трябва да се води „джихад” на живот и смърт. С две думи, „другите” са доста различни „други” едни за други и съжителство (още повече пък „диалог”) помежду им, при руинираност на културния „свод”, би могло да се окаже направо невъзможно.

Трябва да има нещо, което да удържа „другостите” в някакви предели, да ги прави о-предел-ени „другости” в най-буквалния етимологичен смисъл на тази дума, защото в противен случай те просто ще се сбият помежду си. А тези предели не могат да бъдат други освен ценностни, освен произтичащи от някакви ценности, т. е. – по логиката на мултикултурализма – от ценностите на една култура. И трябва да си много острастен в релативизма си, за да отречеш, че в днешния глобален свят такава може да бъде единствено европейско-християнската култура. За запазването на нейния „свод” от разрушаване, от разрушаване от без-пределните „другости” и без-пределните им „права” едни по отношение на други, пледират в най-голяма дълбочина всички онези, които говорят за връщане към „Европа на Христос”. Защото виждат, че „Европа на Разума” не успя да удържи така необходимия й „свод”. КАЛИН ЯНАКИЕВ 02.02.2015 11:16
[1] Под понятията "европейска" ("европейски") аз, разбира се, имам предвид отнасящото се към глобална Европа (Евро-Атлантика).
Калин Янакиев

http://kultura.bg/web/%D0%B4%D0%BE%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BA%D0%BE-%D0%B5%D0%B2%D1%80%D0%BE%D0%BF%D0%B0-%D0%B8-%D0%B4%D0%BD%D0%B5%D1%81-%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D1%83%D0%BC%D0%B0/   __________________________________________
Евгени Дайнов „Европа не е на Христос, а на Разума” (бел.м., Н.Б.):  http://www.dnevnik.bg/analizi/2015/01/24/2458921_evropa_ne_e_na_hristos_evropa_e_na_razuma/?ref=rss   Теодора Димова „Свобода на автопилот” (бел.м., Н.Б.): http://kultura.bg/web/%D1%81%D0%B2%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%B4%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B0%D0%B2%D1%82%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D1%82/  



Гласувай:
4
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: nbrakalova
Категория: Други
Прочетен: 712855
Постинги: 275
Коментари: 1185
Гласове: 4195
Календар
«  Октомври, 2019  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031